Изтъкнати европейски и световни лекари

Неврология и психиатрия

Дълго време неврологията и психиатрията са комплексна клинична дисциплина, преди да се отделят. Затова много лекари са колкото знаменити невролози, толкова и видни психиатри.

Филип ПИНЕЛ (1745 – 1826) е френски психиатър, реформатор на психиатричната помощ. Първоначално следва духовна семинария; после постъпва във физико-математически факултет (Тулуза), но не завършва и него, а прословутия Медицински Факултет – Монпелие (1774), дал стотици велики лекари на Франция и Европа. Главен лекар на огромната психиатрична болница край Париж “Бицетр”. Той е първият лекар, който реорганизира психиатричната помощ и премахва насилието в нея, като коренно променя отношението на медицинския персонал към психично болните хора, дотогава третирани едва ли не като престъпници (бой, оковаване във вериги, глад и жажда) и налага към тях да се отнасят като към обикновени пациенти. Написва първия голям труд, който разглежда психичните разстройства като болести, предизвикани от наследствената предразположеност и влиянието на околната среда и физиологични моменти (пубертет, бременност и др.). Консултант на Наполеон (1806).

Друг гениален френски лекар е Жан Етиен ЕСКИРОЛ (1772 – 1840), един от основоположниците на психиатрията. Публикува 2-томно ръководство по психични заболявания, основава клинико-нозологичното направление в психиатрията, пръв описва прогресивната парализа в третия стадий на сифилиса.

Гюйом ДЮШЕН (1806 – 1875), френски невропатолог, описва и назовава табес дорзалес (1858) – прогресивната двигателна атаксия при трети стадий на сифилиса; прогресивната мускулна атрофия в детско-юношеската възраст (Аран – Дюшен); горната раменно-сплитна парализа (Дюшен – Ерб). Той се смята за един от основоположниците на електродиагностиката и електротерапията.

Огюст ФОРЕЛ (1848 – 1931) е швейцарски психиатър, невропатолог, професор в Цюрих и директор на психиатричната болница (1879). Издава близо 600 труда, води активна борба с проституцията, венерическите заболявания и алкохолизма. Книгата му “Половият въпрос” (1905) десетилетия е настолна за психиатри и сексолози.

Теодор МАЙНЕРТ (1833 – 1892), професор по психиатрия във Виена изследва главния мозък и цитоархитектониката и локализацията на функциите в кората му.

Емил КРЕПЕЛИН (1856 – 1926) е немски психиатър, професор последователно в Тарту (1886), Хайделберг (1891) и Мюнхен (1903), основател на Мюнхенския психиатричен институт (1917). Разграничава шизофренията от маниакално-депресивната психоза (циклофренията, наричана днес биполярно разстройство). Неговото знаменито ръководство по психиатрия, преиздавано 8 пъти и преведено в много страни, изиграва огромна роля за развитието на тази наука.

Друг бележит немски психиатър е Ернст КРЕЧМЕР (р. 1888 – неизв.), който разработва редица въпроси от клиничната неврология и психиатрия, вкл. на детско-юношеската възраст, с много верни наблюдения и ценни практически изводи и указания.

Англичанинът Хенри МОУДСЛЕЙ (1835 – 1918), професор по съдебна медицина в Лондон, организира психиатричен стационар, в който извършва редица научни изследвания, положили основата на детската психиатрия.

Видният представител на руската медицина Алексей КОЖЕВНИКОВ (1836 – 1902) е един от основоположниците на неврологията. Директор на първата в Русия университетска неврологична клиника. Описва големите пирамидни клетки в кората на главния мозък и проследява хода на пирамидните влакна през него; както и особената форма на кортикална епилепсия, носеща неговото име. Доказва (1883) инфекциозния характер и острото възпаление на предните рога на гръбначния мозък на полиомиелита (детския паралич).

Владимир БЕХТЕРЕВ (1857 – 1927) е руски невролог, психиатър и психолог, основоположник на неврохирургията (създавайки първото неврохирургично отделение в Психоневрологичния институт на Военно-медицинската академия в Москва, 1908). След болшевишкия Октомврийски преврат основава и оглавява Институт за изучаване на мозъка. Установява анатомично-физиологичната основа на равновесието и ориентацията, функцията на таламуса, центъра на движението в главния мозък и пр. Описва редица нормални и патологични рефлекси, болестни симптоми и синдроми, най-известният от които е анкилопоетичната спондилоартроза (болестта на Бехтерев).

Съдебната медицина е самостоятелна дисциплина, може би междинна между анатомията и психиатрията (защото престъпниците нерядко са хора с психични отклонения). За един от нейните основатели се смята Едуард ХОФМАН (1837 – 1897), австриец, завършил медицина в Прага. Професор по съдебна медицина в Инсбрук (1869) и Виена (1875). Световна известност му донасят написаните от него атлас и ръководство по съдебна медицина, претърпели много издания и преводи.

Алоис АЛЦХАЙМЕР (1864 – 1915), немски патологоанатом и психиатър, пръв описва сенилната деменция (старческото слабоумие) – тежка болест, наречена на неговото име, изразяваща се в прогресираща деградация на личността. Диагностицира се все повече сред застаряващото население на света и до ден днешен няма лечение.

Константин фон ЕКОНОМО (1876 – 1931) е австрийски невролог, професор по невропатология и психиатрия във Виена, с огромни заслуги в изучаването на мозъка. Открива не само коровия център за дишане и гълтане, но и нова болест, получила неговото име (летаргичен енцефалит, болест на Економо, 1917), с което открива пътя за основното изучаване на съня, екстрапирамидалните пътища, акинезиите и пр. Издава (съвместно с Коскинас, 1925) книга с атлас по цитоархитектоника на кората на главния мозък, която е революционна по рода си.

Невъзможно е да се пише за психиатрията, без да се упомене едно велико име и дело – на австрийския евреин Зигмунд ФРОЙД (1856 – 1939), създател не само на психоанализата като теория и практика, но и нещо повече – на цяло течение в медицината: фройдизъм, което признава водещото влияние на сексуалността в човешкото поведение. Фройд въвежда и разяснява понятията полов инстинкт и енергия, формиране на реакциите, идентичност на субекта, “Аз”-ът и свръх “Аз”-ът, либидото,задръжките, фалическите символи, желанието за смърт, принципът за търсене или избягване на удоволствията и страданията, привличането и отблъскването, метапсихологията и пр. Най-известният му труд е “Тълкуване на сънищата” (1900).

Педиатрия

Дълго време с детските болести се занимават интернистите.

Един от първите (след Авицена), които отделят педиатрията като самостоятелен клон е Майнхард ПФАУНДЛЕР (1872 – 1947), професор в Грац (1900) и Мюнхен (1906). Създава голяма школа; основоположник на генетиката. Заедно с А. Шлосман издава класическото 5-томно ръководство по педиатрия, което дълго време служи на всички европейски педиатри.

Нил ФИЛАТОВ (1847 – 1902) е основоположник на руската педиатрия, но има и световни приноси. Доказва, че варицелата е самостоятелно заболяване (1877); пръв описва скарлатинозната рубеола като самостоятелно заболяване, което се потвърждава и от англичанина Дюкс (наречена е на техните имена: болест на Филатов – Дюкс); допълва недостатъчното описание на нервните болести в педиатрията.

Томас КУЛЕЙ (1871 – 1945) е американски педиатър. Пръв описва вродената хемолигична анемия, разпространена в Средиземноморския басейн (средиземноморска болест, таласемия, болест на Кулей).

Уилям ЛИТЪЛ (1810 – 1894) е английски хирург и ортопед, но оставя името си в педиатрията, като описва болестта, носеща неговото име – сборно понятие за различни форми на церебрална детска парализа, възникнала предимно вследствие родова травма.

Епидемиологията и инфектология

Епидемиологията е изключително важен клон на медицината (80% от болестите се причиняват от вируси) и е неразривно свързана с инфекциозната патология.

Големият италиански лекар и философ Джироламо ФРАКАСТОРО (1478 – 1553) поставя началото на науката епидемиология чрез труда си “За контагиите, контактните болести и лечението им” (1546) и пръв описва сифилиса (“За френската болест”, 1525).

Създател на трудовата медицина е Бернардино РАМАЦИНИ (1633 – 1714), ректор на Медицинския Университет – Падуа (1700). В същата година издава знаменития си труд “De morbis artificum diatribа”, която претърпява 25 издания в различни европейски страни; в нея и останалите си трудове описва професионалните заболявания на над 60 професии и препоръчва профилактичните мерки. Пише и по въпросите на епидемиологията и геронтологията.

Алберт НАЙСЕР (1855 – 1916), немски дерматовенеролог, професор в Бреслау (дн. Вроцлав) открива причинителя на трипера – гонокок (1879), наречен на неговото име – найсерия. Същевременно изучава ипроказата. Основава немското дерматологично дружество (1902).

Дейвид БРЮС (1855 – 1931) е виден английски микробиолог, паразитолог и епидемиолог. Като военен лекар в Малта (1884 – 1889) проучва т.нар. “малтийска треска” и открива причинителя й, който получава неговото име – бруцела, както и самата болест (бруцелоза). Открива и причинителя на тропическата сънна болест (трипанозома гамбиензе), проучва и висцералната лайшманиоза.

Роналд РОУЗ (1857 – 1932) е английски паразитолог, дълго време работил в Индия и Африка, където обстойно проучва маларията. Основава Институт, носещ неговото име, заедно с болница за лечение на тропически болести в Лондон (1827). Установява определящата рола на комарите Анофелес за пренасянето на маларията. Получава Нобелова награда (1902). Публикува трудове и по… математика, както и романи, драми и стихове.

Уендел СТЕНЛЕЙ (1904 – ?) е американски биохимик и вирусолог, професор по вирусология в Калифорнийския университет. Изследва химията, биохимията, размножаването и изменчивостта на вирусите. Разработва ваксина срещу грипа (1948); отделя в кристализиран вид вируса на полиомиелита (1955). Носител на Нобелова награда (1946).

Английският микробиолог Хауърд Тейлър РИКЕТС (1871 – 1910) работи предимно в САЩ; той е професор по патологоанатомияв Чикаго (от 1902). Изяснява епидемиологията и причинителите на скалната треска и редица други инфекциозни болести; тези микроорганизми, по предложение на Роха – Лима, носят неговото име – рикетсии. Проучвайки мексинакския петнист тиф, се заразява от него и умира.

Емил-Пиер РУ (1853 – 1933) е френски биолог, съратник на Пастьор, един от създателите и ръководителите на едноименния институт. Заедно с великия Пастьор работи върху антракса, беса, тетануса, сифилиса и пр.; съвместно с него и Шамберлан приготвят ваксината срещу антракса; изготвя антидифтериен серум и пръв го въвежда в широката практика.

Данило САМОЙЛОВИЧ (1744 – 1805) завършва училище в адмиралтейската болница в Петербург (1765). Известен със самоотвержената си борба с чумните епидемии в различни краища на Русия; разработва редица профилактични мерки против тази страшна болест. Доброволно участва в лечението на болните в Москва по време на голямата чумна епидемия, заедно с 15 свои сътрудници (12 от тях се заразяват от своите пациенти и умират!).

Албер КАЛМЕТ (1863 – 1933), е друг ученик на Пастьор, професор по бактериология и хигиена в Лил, където организира първия туберкулозен диспансер (1901). В последствие той става зам.-директор на Пастьоровия институт и съвместно с Ш. Герен създава живата противотуберкулозна ваксина с техните инициали (BCG), която драматично снижава заболеваемостта от тази страшна и дотогава безмилостна болест.

Но Калмет не спира до тук. Негов е методът за очистване на вариолната ваксина на Дженер от сапрофити чрез ваксиниране на зайци, а след това – на телета. Разработва серотерапевтичен метод за лечение на чумата, както и при ухапване от отровна змия и пръв предлага съответстващ на токсините й противозмийски серум.

Шарл Луи ЛАВЕРАН (1845 – 1929) е френски паразитолог, професор в Пастьоровия институт, с огромни заслуги в изучаването на маларията, за което получава и Нобелова награда (1907).

Алмрот Едуард РАЙТ (1861 – 1947), английски бактериолог и инфекционист, посвещава основните си трудове на защитните свойства на кръвния серум и на ваксинациите против бактериалните инфекции. Въвежда серологичния метод за лабораторна диагностика на бруцелозата (1896), носещ неговото име; ваксинацията против коремен тиф; полага основите на автоваксинотерапията (произвеждане и инжектиране на ваксини, приготвени от стафилококи, взети от инфектирания с тях болен).

Жан Алфред ФУРНИЕ (1832 – 1914), професор по кожни и венерически болести в Парижкия университет (1863), обстойно разработва диагностиката, клиниката, терапията, наследствеността и профилактиката на сифилиса (1898).

Друг виден сифилидолог е германецът Ерих ХОФМАН (1868 – 1960), професор в Хале и Бон (1910). Съвместно с Шаудин ооткрива причинителя на сифилиса – спирохеда палида (1905); проучва също пемфигуса и витилигото. Неговата книга за лечение на кожни и дерматологични болести претърпява 7 издания и е многократно превеждана на чужди езици. Не случайно едно от многобройните названия на сифилиса (френската болест, луес) е “болест на Хофман”.

Август ВАСЕРМАН (1866 – 1925), немски професор-бактериолог и имунолог, създава серодиагностиката при сифилиса, която носи неговото име. Усъвършенства този принцип и при туберкулозата и новообразуванията.

Роберт КОХ (1843 – 1910), немски бактериолог, един от основоположниците на съвременната микробиология, пръв (1882) открива причинителя на туберкулозата – микобактериум туберкулозе, наречен в негова чест “бацил на Кох”, въпреки че той е открит едновременно и независимо от него и от друг немски патолог и бактериолог, професора по анатомия Паул Баумгартен (1848 – 1928). Преди това (1878) Роберт Кох публикува класическия си труд за етиологията на инфекциите при наранявания. Открива и причинителя на холерата – вибрио холере (1884), вследствие изучаването на тази особено опасна болест в Египет и Индия; както и причинителя на острия епидимичен конюнктивит (бактериум конюнктивидис), също наречен на неговото име. Основавава Института по инфекциозни болести в Берлин, още преживе наименован “Роберт Кох”, където създава световна школа от бактериолози (Беринг, Льофлер, Пфайфер, Васерман); и, разбира се, напълно заслужено получава (1905) Нобеловата награда.

Открития за практиката

Холандският анатом и физиолог Рение ГРААФ (1641 – 1673), ръководител на Катедрата по анатомия в Парижкия медицински университет, открива зрелите фоликули в яйчника (оттогава те носят неговото име) и пръв изобретява и прилага толкова важната за лечебната практика спринцовка за инжектиране.

Йенс БЕРЦЕЛИУС (1779 – 1848) е шведски лекар, но също и химик, фармаколог и минеролог. Открива елементите церий, селен, торий, въвежда съвременния знак на елементите, установява формулите на много вещества, вкл.на водата и атомното тегло на много химични елементи, систематизира минералите по техния химичен състав, въвежда понятието изометрия, отделя органичната химия като самостоятелна наука.

Френският анатом, клиницист и хирург Рене Теофил ЛАЕНЕК (1781 – 1826), ученик на Корвизар и Биша, става студент по медицина на 14-годишна възраст (!) и военен лекар- на 18! Първата му публикация е относно перитонита (1802). Пръв дава ясно описание на туберкулозата и серозния плеврит и изказва тогава еретичното мнение, че тя може да се лекува. Огромната му заслуга към световната медицина е простичкото изобретение стетоскоп (слушалка), необходима и днес в ерата на ултрамодерната диагностична апаратура и един от непреходните символи на професията.

През 1896 г. италианският педиатър Сципионе РИВА-РОЧИ (1863 – 1937) патентова сфигмоманометъра (апарата за измерване на кръвното налягане), с маншета и живачен манометър.

Ернест БЕНИЕ (1831 – 1909), френски дерматолог и епидемиолог, ръководител на парижката дерматологична школа, пръв във Франция организира хистологична и бактериологична лаборатория, като въвежда биопсичния метод и създава термина “биопсия”. Издава френската дерматологична енциклопедия, където публикува класическия си труд за екземата. Проучва също проказата, артропатичната псориаза, пруриго диабетика, саркоидозата, лимфогрануломата.

Немският дерматовенеролог Паул Герсон УННА (1850 – 1929), професор в Хамбурт (от 1919) също проучва проказата и пръв изказва мнение, че тя може да се лекува (1897). Основоположник е на хистопатологията на кожните болести, която е основен научен прийом в диагностиката им. Основаната от него Дерматологична клиника в Айнесбюгел, близо до Хамбург (1884) става широко известна в Европа с добрата диагностика и терапия. Въвежда много медикаментозни средства, вкл. ихтиол (1886).

Откривател на кръвните групи (през 1900) е австрийският професор по клетъчна физиология Карл ЛАНДЩАЙНЕР (1868 – 1947), който за това огромно постижение заслужено получава Нобеловата награда (1930).

Томас Хънт МОРГАН (1866 – 1945) е американски биолог, професор по патология в Колумбийския университет в Ню Йорк, председател на Академията на науките в САЩ. Той открива хромозомите, които носят наследствеността и така поставя основите на съвременната генетика, за което получава (1933) Нобеловата награда.

Андре КУРНАН (1895 – неизв.) е французин, професор в Колумбийския Университет, САЩ (1951). За откриване на сърдечната катетеризация му е присъдена Нобеловата награда, заедно с Форсман (1956).Това поставя началото на инвазивната кардиология.

Вернер ФОРСМАН (1904 – неизв.), съоткривател с Курнан на сърдечната катетеризация, е всъщност немски хирург и уролог, професор и началник на Евангелистката болница в Дюселдорф.

Съпрузите Пиер КЮРИ (1859 – 1906), французин и Мария Склодовска – КЮРИ, полякиня (1867 – 1934) изследват радиоактивните елементи и свойствата на алфа- и бета-лъчите, заради което, заедно с Анри Бекерел, получават Нобеловата награда (1903). Техните ученици – дъщеря им Ирен и съпругът й Фредерик Жолио-Кюри откриват през 1934 г. изкуствената радиоактивност и изотопите на радиоактивните елементи, с което поставят основите на лъчетерапията, ежегодно спасяваща милиони раково болни хора.

Ефим ЛОНДОН (1868 – 1939) работи в Института по лабораторна медицина в Ленинград, където пръв установява, че излъчването на радия в определени дози може да убива, като най-рано уврежда кръвотворните, половите и лимфатичните органи. Публикува първата монография по радиология (1911).

Йоста ФОРСЕЛ (1876 – 1950), шведски рентгено-радиолог, пръв провежда рентгеново лечение на кожния рак (1899).

Не по-малко известен радиолог е англичанинът Джозеф МИТЧЕЛ (1909 – неизв.). Като ръководител на лаборатории в Монреал, Кембридж и Бирмингам, той поставя основите на клиничната радиология и лъчевата терапия, особено на туморите.

Фернан ВИДАЛ (1862 – 1929), инфекционист и интернист, професор в Клиниката по вътрешни болести на Парижкия медицински университет, разработва не само диагностичната проба при коремен тиф (1896), но и тройната ваксина за имунизацията срещу коремен тиф и паратиф А и В.

Паул ЕРЛИХ (1854 – 1915), бележит немски изследовател от еврейски произход – лекар, биолог, химик, имунолог, хистолог, фармаколог, патолог и терапевт, е световно име в медицината. Той открива хематоенцефалната бариера, редица лабораторни способи за изследване: метахромазия; прижизнено оцветяване на клетките и тъканите, както и на туберкулозния бацил; определяне активността на антитоксичните серуми; важни реакции в клиничната лаборатория (които носят името му); високоефективно лечение на сифилис с арсен (препаратът 606, салварсан, 1907). За работите му в областта на имунологията получава, съвместно с Иля Мечников, Нобеловата награда (1908).

Иля МЕЧНИКОВ (1845 – 1916) е професор в Катедрата по зоология и сравнителна анатомия в Новоросийск, но работи предимно в Пастьоровия институт в Париж (от 1988 до края на живота си). Гениален естествоизпитател, той открива нови данни в областта на ембриологията, физиологията и патологията, сред които вътреклетъчното смилане при някои животни, хуморалната теория на имунитета, етиологията на холерата и туберкулозата (като прави опити и със самия себе си), старостта, беса. Открива явлението фагоцитоза (унищожаването на бактерии от левкоцитите).

Опити със себе си прави и друг гениален руснак – акад. Даниил ЗАБОЛОТНИЙ (1866 – 1919), микробиолог и епидемиолог. Още като студент той доказва именно чрез себе си, че въведената холерна ваксина, приета перорално, предпазва от заболяване (1893), с което слага началото на пероралната имунизация не само срещу холера, но и срещу други инфекциозни болести. Над 25 години изучава чумата в Индия, Монголия и Китай. В над 250 труда публикува откритията си относно етиологията, патогенезата, епидемиологията и профилактиката на чумата, холерата, сифилиса и др. През 1920 основава в Одеса първата в света Катедра по епидемиология.

И друг знаменит руснак прави опити със себе си – Осип МОЧУТКОВСКИЙ (1845 – 1903), професор по неврология в Петербург. Рискувайки живота си за благото на човечеството, той си прелива кръв от болен от възвратен тиф, заболява тежко и едва не умира, но заедно с Г. Минх установява епидемиологичното значение на кръвта и кръвосмучещите преносители (1876). Публикува ценни трудове и в областта на неврологията, фтизиатрията и балнеологията.

Съратникът му Григорий МИНХ (1836 – 1896), бележит инфекционист, епидемиолог и патологоанатом, има световен принос не само в проучване на кръвосмучещите насекоми и начините за изтреблението им, но и проказата и чумата.

Нова ера в медицината поставя немският физик и машинен инженер Вилхелм Кондрат РЬОНТГЕН (1845 – 1923), който на 8 ноември 1895 г. в Института по физика при Физико-математическия факултет във Вюрцбургския университет, където е професор, открива “нов вид лъчи”, наречени от него “Х-лъчи”, които по-късно стават известни като рьонтгенови. Първите рентгенографии той извършва на собствената си ръка. През 1901 г. става първият физик, получил Нобелова награда.

Рьонтген обаче не е лекар и не може да въведе приложението на гениалното си откритие в медицината. Пръв това извършва американецът Джордж Едуард ПФАЛЕР (1874 – 1957), който разработва оригинални методи на рентгенодиагностиката и рентгенотерапията, както и научните основи и на лъчевата терапия, вкл. и на злокачествените тумори (1899). Провежда редица изследвания и върху професионалните заболявания и профилактиката им сред рентгенолозите и радиолозите. Пръв въвежда облъчването на рака на млечната жлеза.

Холандският електрофизиолог Уйлям АЙНТХОВЕН (1860 – 1927), професор по физиология в Лайден (1885 до смъртта си) поставя основите на съвременните електрокардиографични методи за изучаване физиологията и патологията на сърцето, като конструира струнен галванометър (първият електрокардиограф, 1903). Носител е на Нобеловата награда (1924).

Рудолф ВИРХОВ (1821 – 1902) е бележит немски патолог, общественик и реформатор в научната и практическата медицина. Професор и директор на Института по патология в Берлинския медицински университет (1856), той изследва важни патологични процеси и създава клетъчната патология, която става основа за научната медицина за десетки години напред.

Немският хирург Фридрих ЕСМАРХ (1823 – 1908), зав. Клиника в Кил, участва в няколко войни и придобива голям опит във военно-полевата хирургия, като въвежда рационалнотолечение на огнестрелните поражения на крайниците и ставите, доказвайки предимството на щадящите резекции и артротомиите пред ампутациите, като предиоперациите обезкръвява крайниците чрез притискаща връв, носеща и до днес неговото име.

Албен ЛАМБО (1866 – 1955) е белгийски хирург, прославил се с ортопедичните си умения, създател на остеосинтезата. Пръв създава (1902) метод за външно фиксиране на отчупените фрагменти на фемура (бедрената кост), въвежда рационалното отстраняване на инфекциозното огнище при костна туберкулоза (1910).

Първата операция с апарат “бял дроб- сърце” извършва Джон ГИБЪН-младши (1953).

Джон ЧАРИЛИ (1911 – 1982) пръв заменя бедрена става с изкуствена (1960).

Антон Павлович ЧЕХОВ (1860 – 1904) е не само световноизвестен писател и драматург, но и историк на медицината (неиздаденият ръкопис “Лекарското дело в Русия”). Завършва медицина в Москва (1884), работи 8 години като земски лекар. Многократно разработва лекарската тематика в своите гениални разкази, с което получава правото да бъде причислен към знаменитите световни лекари.

Други велики лекари-писатели са Арчибалд Кронин и Съмърсет Моъм.

автор: Д-р Тотко Найденов

Изтъкнати европейски и световни лекари

Офталмология и оториноларингология

Дълго време очните и ушни болести не са отделени като клинични специалности и се развиват съвместно.

Един от първите лекари, проявяващи се в офталмологията, е Ибн ал-Хайсам, известен в Европа като АЛХАЗЕН (965 – 1039), който е и астроном. Той изготвя модел на стъкловидното тяло и предлага корекция на зрението с помощта на двойно изпъкнали лещи – вероятно може да бъде обявен за създателя на оптиката.

В Х век живее и работи и друг виден арабски окулист – Аммар ибн Али ал-МАУСИЛИ, който извършва операции за отстраняване на катаракта, като я изсмуква чрез изработена от него куха игла.

Херман Лудвиг ХЕЛМХОЛЦ (1821 – 1894) е немски енциклопедист-естествоизпитател, работил в областта на анатомията, математиката, психологията, офталмологията и оториноларингологията, професор по физиология, физика и обща патология, директор на Държавния физико-технически институт в Берлин (1888). През 1850 г.създава офталмоскопа, чрез който пръв разглежда човешката ретина на живо; разработва проблемите на акомодацията, цветната слепота, стереоскопичното зрение, физиологичната акустика, гласовия тембър.

Албрехт ГРЕФЕ (1828 – 1870), създател на болница за очни болести (1850) и професор по офталмология в Берлинския университет (1866), е основоположник (заедно с Хелмхолц и Дондерс) на съвременната офталмология. Той въвежда офталмохирургията (иридектомия) при глаукома, описва редица дотогава неизвестни заболявания на ретината и зрителния нерв, основава списанието “Архиф фюр офталмолоджи” (1854), които излиза и до днес, както и немсдкото офталмологично дружество (1863). На негово име е учреден специален медал, издигнат му е паметник пред берлинската болница “Шарите” и основан специален музей в Хайделберг.

Владимир ФИЛАТОВ (1875 – 1956) организира Института по офталмология (1936), който днес носи неговото име. Разработва и въвежда в практиката много методи на възстановителната хирургия в офталмологията, като научно разработва и практически решава присаждането на роговица. Внася много оригинални диагностично-лечебни методи при глаукомата, трахомата, очния травматизъм; създава и тъканната терапия в офталмологията (1936). Проявява се също като художник, писател и поет.

Френският отолог Проспер МЕНИЕР (1799 – 1862) описва често срещаното невъзпалително заболяване на вътрешното ухо, характеризиращо се с намален слух, шум в ушите и пристъпи на световъртеж, гадене и нарушено равновесие (синдром или болест на Мениер).

Вътрешна клиника

Вътрешните болести е най-обширната, всеобхватна и важна област на медицината. За развитието й свой принос имат стотици интернисти.

Основите на съвременното клинично лечение поставя създателят на английската медицина (наричан още “английският Хипократ”) Томас СИДЕНХАЙМ (1624 – 1689).

Той подробно описва симптомите и лечението на инфекциозните болести скарлатина, морбили, вариола, чума, тиф, холера, дизентерия, коклюш, туберкулоза, малария. Подробно изучава хинина и приложението му при нея и другите трески. Пръв описва подаграта (от която и умира). Въвежда употребата на желязо при анемиите. Опита си събира в произведенията “Лекарски наблюдения”, “Лекарски метод на лечение”, “Възстановителният процес” (първият труд по рехабилитация), Негова е мисълта: “Медицинското изкуство се научава както трябва, само ако се упражнява.”

Друг голям английски интернист е Томас АДИСОН (1798 – 1860), който пръв описва (1885) болест (назована на неговото име), дължаща се на хронична недостатъчност на надбъбреците вследствие туберкулозното им засягане.

Френският лекар Жан Никола КОРВИЗАР (1755 – 1821), лейб-медик на Наполеон, първи основава Катедра по вътрешни болести (1795) – в Колеж дьо Франс, която оглавява в продължение на 20 години. Той е един от създателите на семиотиката, но главната му заслуга е, че внедрява сред диагностичните методи перкусията, открита през 1761 г. от австрийския лекар Леополд Ауенбрюгер (1722 – 1809). Разработва (1806) като нов раздел във вътрешната медицина болестите на сърцето и големите кръвоносни съдове (затова се приема като основател на кардиологията). Описва патологоанатомичните изменения и клиничната картина на перикардита, миокардита, ендокардита, клапните пороци, миокардиосклерозата, сърдечната дилатация, аортната аневризма.

Пиер Едуард ПОТЕН (1825 – 1901), завършил медицина в Париж (1848) е един от основателите на кардиологията. Дава клинични оценки на раздвоението на сърдечните тонове, галопния ритъм, сърдечните шумове. Въвежда в практиката изобретението на Рива – Рочи сфигмоманометъра (апарата за измерване на кръвното налягане).

Григорий СОКОЛСКИ (1807 – 1886), професор по терапия в Казан (1835) и Москва (1848). Проучва ревматизма, едновременно с Буйо и независимо от него (поради което той носи тяхното име – болестта на Буйо – Соколски); като в книгите си “Rheumatismus cordis” (1836) и “Учение за гръдните болести” (1938) подробно описва клиниката му. Пръв съобщава и за шума при триенето на плеврата (при сух плеврит). Изтъква значението на професионалните и социални фактори за развитието и протичането на туберкулозата; публикува монография и върху мозъчните кръвоизливи (1836), едно от първите изследвания в света в тази област.

Виктор АНО (1844 – 1896), професор в Парижкия Университет, пръв описва чернодробната цироза.

Василий ОБРАЗЦОВ (1849 – 1920) е сред основателите на великата руска терапевтична школа, последовател на Боткин и Павлов. Взема участие в Руско-турската Освободителна война. Професор в Киевския университет. Създава оригинални палпационни методи за изследване на стомаха и червата, пръв отделя ентеритите като самостоятелна клинична форма (1895), подобрява диагностиката на редица стомашно-чревни заболявания, дава първото класическо описание на тромбозата на коронарната артерия (1909), като доказва, че сърдечният инфаркт може да се диагностицира преживе, а не само на аутопсионната маса; оттогава острият сърдечен инфаркт носи неговото име (съвместно със Стражеско).

Николай СТРАЖЕСКО (1876 – 1952) е ученик на великия Ив. П. Павлов, академик. Професор е от 31-годишна възраст, като работи последователно в Киев, Новоросийск, Башкирия. Описва редица симптоми и синдроми в кардиологията (класификацията на сърдечно-съдовата недостатъчност), разработва проблеми на инфекциозните болести, алергологията, сепсиса, туберкулозата и пр.

Карл Адолф БАЗЕДОВ (1799 – 1854), окръжен лекар на Мерзебург, пръв описва болестта тиреотоксикоза (хиперфункция на уголемената щитовидна жлеза, 1840), която е назована на името му.

Друг германец, Паул ЛАНГЕРХАНС (1847 – 1888), професор по патоголоанатомия във Фрайбург, открива “островчета” в панкреасната жлеза (1869), носещи неговото име, които произвеждат инсулин – хормона, разграждащ захарта, при чийто недостиг се развива болестта захарен диабет.

Американецът Лео БЮРГЕР (1879 – 1943) описва през 1924 болестта тромбангиитис (ендартериитис) облитеранс – възпалителен болезнен процес в артериите и съответните вени, предизвикващ стенозата и запушването им. Болестта е забелязвана предимно при мъжете-пушачи; носи неговото име.

Друг американец – Хаврей КУШИНГ (1869 – 1939) също влиза в историята на вътрешната клиника, като подробно описва болест, наречена на неговото име (затлъстяването, дължащо се на аденом на предния хипофизарен дял). Той е и блестящ неврохирург в Харвард, където се стичат неврохирурзи от цял свят да се усъвършенстват, както и в Йейл. Издава капитален труд по менингеалните тумори.

Сергей БОТКИН (1832 – 1889) е гениален руски клиницист, професор в терапевтичната клиника на Медикохирургичната академия в Петербург. Въвежда редица физиологични и лабораторни методи за изследване, един от основоположниците на нервизма и профилактиката, както и на военно-полевата терапия и инфектологията. Посочва инфекциозната етиология на т. нар. катарална жълтеница (болест на Боткин), дължаща се на хепатит А.

Ученичка на Боткин е първата руска лекарка, получила не само званието “д-р”, но и защитила научна дисертация за степен “доктор по медицина” – Варвара КАШЕВАРОВА – РУДНЕВА (1842 – 1899). Израснала като сираче и работила като прислужница, тя първо се изучава и дипломира като акушерка, а после, с поддръжката на Боткин и Сеченов, е приета стипендиантка в Медико-хирургичната академия, която завършва с отличие и златен медал (1868). Вероятно тя е първата жена-хирург.

Първата дипломирана лекарка в света обаче е англичанката Елизабет БЛЕКУЕЛ (1821 – 1910), получила дипломата си през 1849 в Америка. Основава в Ню Йорк диспансер, след това – и болница за деца и жени, която прераства в Медицински колеж. През последните години от живота си се завръща в родната Англия, където основава женски медицински институт и обучава десетки лекарки и медицински сестри.

Акушерство и гинекология

Родилната помощ векове наред е поверена на възрастни жени (оттам – нашият Бабинден) и се е смятала за област, забранена за мъже. Обаче именно мъжете са огромната част и преобладаващите лекари, занимаващи се с родилната и гинекологична помощ.

Шотландският лекар Уилям СМЕЛИ (1679 – 1763) пръв въвежда форцепс при акуширане; днес този метод е почти изоставен, но навремето спасява хиляди бебета с напречно положение в бременната матка.

Карл КРЕДЕ (1819 – 1892), немски акушер-гинеколог, основава гинекологичното отделение в легендарната болница “Шарите” (1852), където започва да прилага оперативни методи и фактически създава хирургичната гинекология. Малко по-късно (1856), създава и оглавява Акушерската клиника в Лайпциг, към която също открива гинекологично отделение. Неговото име носят методите за изкуствено израждане на плацентата (1854), както и за профилактика на гонорейно офталмологично увреждане чрез накапване на разтвор с 1-2% сребърен нитрат в очите на новороденото (1884).

Джеймс СИМПСЪН (1811 – 1870) е шотландски хирург и акушер-гинеколог. Професор в Единбургския университет (1840). Прилага множество нововъведения в акушерската практика; пръв внедрява етерната наркоза в родилната зала. Открива наркозиращото действие на хлороформа и го въвежда в хирургичната и акушерската практика (1847).

Владимир СНЕГИРЬОВ (1847 – 1916) е руски акушер-гинеколог, създател и директор на специален Гинекологичен институт за усъвършенстване на лекарите. Класическият му труд “Маточни кръвотечения”, многократно преиздаван и превеждан на много езици, е практически наръчник на поколения акушер-гинеколози. Отделя голямо внимание и на консервативното лечение в гинекологията.

Ернст ВЕРТХАЙМ (1864 – 1920), виенски акушер-гинеколог, въвежда радикалния оперативен метод при рак на маточната шийка (1900), който носи неговото име.

Друг велик акушер-гинеколог безспорно е германецът Алберт ДЬОДЕРЛАЙН (1860 – 1941). Професор на 33-годишна възраст, той последователно завежда Катедрите в Грьонинген (Холандия), Тюбинген, Мюнхен и Берлин, където ръководи АГ-клиниката на прословутата болница “Шарите”. Открива влагалищен бацил, кръстен на неговото име, който предпазва влагалището от пагогенна флора. Въвежда редица нови оперативни техники в акушерството и гинекологията (вкл. екстраперитонеалното цезарово сечение, прилагано до ден днешен, посредством което са родени милиони деца), написва ценни монографии и ръководства, многократно превеждани на чужди езици.

Роберт МАЙЕР (1864 – 1947), професор от берлинската болница “Шарите”, емигрира в Минеаполис, където изследва хистологията, физиологията и ембриологията на женските полови органи и настоява за необходимостта от ранна диагноза на техните ракови заболявания.

Дмитрий ОТТ (1855 – 1929) е руски акушер-гинеколог, разработил методика за гинекологични операции през влагалището и конструирал осветителни огледала за улеснението им. Пръв обяснява значението на венозното вливане на физиологичен разтвор при извънматочна бременност и кръвоизлив след раждане. Един от първите онкогинеколози, прилагащи радий при лечение на рак на матката.

Американският рентгенолог Луис МИЛКМЪН (р. 1895 – неизв.) пръв описва остеопорозата; затова синдромът при жени на средна възраст, изразяващ се рентгенологично в патологично разреждане на костната тъкан и клинично – в нарастващи болки в кръста и краката, клатушкаща се походка, бавно намаляване на ръста и спонтанни фрактури, носи неговото име – синдром или болест на Милкмън.

автор: Д-р Тотко Найденов

Изтъкнати европейски и световни лекари

Анатомия и физиология

Човек от най-дълбока древност се опитва да разбере устройството и функцията на своето тяло. Първите анатомични данни са събрани в “Книга за медицината” на китайския император и лекар Хуан Ци (2650 г. пр. Хр.!): “Кръвта в човешкото тяло се контролира от сърцето, кръвният ток протича постоянно в кръг и никога не спира!”

Роденият в Брюксел Андреас ВЕЗАЛИЙ (1514 – 1564) е безспорният създател на научната анатомия. Назначен е още 20-годишен за професор по анатомия и хирургия в Университета в Падуа. Доказва неточностите на Гален чрез знаменития си трактат “За строежа на човешкото тяло”, публикуван в Базел (1543) със 7 глави (за костите, скелета и хрущялите; сухожилията и мускулите; съдовете; нервите; храносмилателната и пикочо-половата система; сърцето и дихателната система; мозъка и осезателните органи), който поставя научните основи и на физиологията. Непрекъснато преследван от църквата (редица от съчиненията му са публично изгорени), изпълнява предписанията й за принудително поклоничество в Палестина. На връщане, тежко болен, загива при корабокрушение край о. Зант.

Тримата братя БОРГАРУЧИ (БОЛГАРУЧИ) са потомци на български род, изселил се в Европа през XV в. Най-големият – Просперо Боргаручи заема мястото на Андреас Везалий като ръководител на Катедрата му в Падуа. Трудовете му по анатомия допринасят за развитието й. Брат му Джулио Боргаручи е придворен лекар на английската кралица (почива в Лондон през 1581), а Боргаручо Боргаручи работи като хирург в Париж.

Друг основоположник на научната анатомия и създател на патологоанатомията е италианецът Бартоломео ЕВСТАХИЙ (ок. 1510 – 1574), който внася сравнително-анатомичния метод за изследване и пръв обръща внимание на потологоанатомичните изменения в органите. Изследва бъбреците, зъбите, нервите, вените; описва подробно строежа на слуховия орган; открива канала, съединяващ вътрешното ухо с носоглътъчното пространство (Евстахиевата тръба) и полулунните клапи на вена кава инфериор (валвула Евстахий).

Друг знаменит италиански анатом и хирург е Габриеле ФАЛОПИО (1523 – 1562), който пръв описва канала на лицевия нерв и маточната тръба; и двете му анатомични открия носят неговото име. Открива, че сифилисът и триперът са отделни болести, назовавайки ги съответно “гонорея галика” (“френска гонорея”) и “гонорея нон галика”).

Огромен принос в анатомията дава италианецът Джовани Батиста МОРГАНИ (1682 – 1771), един от основателите и на патологичната анатомия. В продължение на 60 години той ръководи катедрата по анатомия в Падуа. Чрез труда си “За местонахождение и причина на болестите, открити посредством секции” (1761) полага основите на клинично-анатомичното направление в медицината и на патологичната анатомия. Пръв описва редица анатомични части, наречени на неговото име.

Уйлям ХАРВЕЙ (1578 – 1657), лекар в болницата “Св.Бартоломей” в Кембридж, описва кръвообращението.

Негов последовател е Йохан ГЛИСОН (1597 – 1677), професор по анатомия в Кембридж, подробно изучил анатомията на сърцето и кръвоносните съдове и тяхната топография. Описва капсулата, покриваща черния дроб, която получава името му.

Мощен тласък на медицината дава… самоукият естествоизпитател – холандецът Антони ван ЛЬОВЕНХУК(1632 – 1723). Макар и необразован шлайфист на оптични лещи, той е откривателят на микроскопа, без който медицината не би пристъпила и крачка напред. Пръв описва еритроцитите в кръвта (1674) и сперматозоидите (1677), както и редица микроорганизми. Но не той, а друг прави първото научно съобщение, направено благодарение на микроскопа му – Грааф, който през 1673 г. докладва пред Лондонското кралско дружество за откритите фоликули в яйчника (носещи неговото име).

Благодарение на микроскопа прави своите гениални открития и Марчело МАЛПИГИ (1628 – 1694), италиански лекар и анатом, професор по медицина в Болоня, Пиза и Месина, лейб-медик на папа Инокентий XII. Малпиги е основателят на хистологията, ембриологията и ботаниката – той открива епидермиса и бъбречните гломерули, които носят неговото име, както и алвеолите в белия дроб и капилярите, които осъществяват връзката на артериите с вените.

Томас УИЛИС (1621 – 1675) е смятан за най-големия английски лекар на своето време в средата на XVII век, когато работи в Лондон. Проучва анатомията и физиологията на главния мозък и неговите кръвоносни съдове; пръв описва артериите в основата на главния мозък – кръгът, който те описват, носи името му.

Франсоа МАЖАНДИ (1783 – 1855), член на Френската академия на науките, е първият, който обявява главния мозък за орган на душевните процеси.

Чешкият природоизпитател Ян Евангелиста ПУРКИНЕ (1787 – 1869), следвал философия и медицина в Прага, по препоръка на Гьоте е назначен за зав. Катедра по физиология в Бреслау (дн. Вроцлав, 1822 – 1849), където основава първия физиологичен институт в света. От 1850 г. прави същото и в Прага. Открива потните жлези и техните каналчета в кожата, устройството на костите, хрущялите, нервите, зъбите и редица други органи. Основава клетъчната теория (1837).

Французинът Клод БЕРНАР (1813 – 1878), физиолог, биохимик, фармаколог и патолог, ученик на Мажанди, е един от най-видните експериментатори и основоположници на физиологията. Неговите проучвания на слюноотделянето, стомашното сокоотделяне, панкреасната и чернодробната (особено глюкогенообразуващата) функция, вазомоторната функция на нервната система, регулиращите въглехидратната обмяна центрове в продълговатия мозък и пр. – дават мощен тласък на развитието на медицината.

Испанският неврохистолог Сантяго Рамон КАЯЛ (1852 – 1934), професор в Барселона и Мадрид, изучава строежа на ретината, гръбначния и мълкия мозък; обявява неврона за морфологичната единица на нервната система (1894); негови са класическите изследвания на регенерацията на нерва; името му носят много клетки и ядра на нервната система. Заедно с друг голям хистолог и патологоанатом – италианецът Камино ГОЛДЖИ (1844 – 1926), получава Нобелова награда (1906).

Карл РОКИТАНСКИ (1804 – 1878), чех по народност, е австрийски патологоанатом, професор във Виена (1834 – 1875), където организира първата в света самостоятелна Катедра по патологоанатомия (1844). Той свързва клиничната практика с морфологичните изменения на тъканите и органите; обстойно разглежда пенетриращата язва, новообразуванията, аневризмата на аортата. Издава 3-томно ръководство по патологоанатомия (1842 – 1846), което многократно е преиздавано и превеждано. Делото му успешно е развито и усъвършенствано от големия ВИРХОВ.

Лудвиг АШОФ (1866 – 1942) е немски патологоанатом, професор в Гьотинген, Марбург и Фрайбург. Той изследва тромбите, овулацията и автономната проводимост на сърцето. Открива специфичните ревматични възли, наречени на неговото име.

Друг велик физиолог е руснакът акад. Иван Петрович ПАВЛОВ (1849 – 1936), изследовател на физиологията на централната нервна система, кръвообращението и храносмилането, откривател на условния рефлекс, носител на Нобелова награда (1904).

ХИРУРГИЯ

Хирургията вероятно е първата спонтанно оформила се тясна специалност в медицината; причината, естествено, се крие във войните. Интересно е обаче, че Хипократ забранява в своята Клетва ваденето на камъни от пикочния мехур (по-късно, в своите “Афоризми” той обяснява причината: защото раните в пикочния мехур винаги са смъртоносни, т. е. не е желал да компрометира лекарската професия). Вероятно именно високата смъртност при оперативни намеси (несъмнено, вследствие непознаването и неприлагането на антисептиката и асептиката, както и на антитромботичната профилактика и терапия), довежда до решението на Църквата (1163) да забрани на монасите да се занимават с хирургични дейности и да предостави това на бръснарите; тази “схизма” трае цели 600 години.

Непрестанните войни и огромната смъртност сред ранените бойци през Средновековието обаче налагат развитието на хирургията. С нея тогава се занимават предимно бръснарите. Тук се откроява името на всепризнатия баща на съвременната хирургия французина Амброаз ПАРЕ (1510 – 1590), първоначално обикновен занаятчия-бръснар. След няколкогодишно обучение в низшата медицинска школа в Париж и в прословутата болница “Хотел Дийьо”, където изучава анатомия и хирургия (1533), той полага изпит и става “бръснар-хирург” (1536) и майстор-бръснар-хирург (1539). Благодарение изумителните му оперативни умения, проявени във войните, той стига до престижния пост “пръв хирург на краля” (1563). Автор е на фундаменталния труд “Chirurgica Opera” (1582), поставил основите на тази чудесна специалност. Известен го прави още първата му книга, публикувана няколко години по-рано, макар и с изключително дългото си заглавие – “Метод за лекуване на рани от аркебузи и други огнестрелни оръжия, от стрели, конски амуниции и други подобни неща и главно причинени от барут”, в която се позовава на огромния си опит като военен лекар. Тя е написана на френски, а не на традиционния за медицинските издания латински. На родния му език излизат и останалите му съчинения: “Лечебният метод на раните и фрактурите на човешката глава” (1561) и “Две хирургични книги със съответното приложение на необходимите инструменти” (1564). Паре усъвършенства лигирането на съдовете с конец при операция; пръв прилага ампутирането на крайници в здрави тъкани, разширява чувствително оперативната техника; предлага много ортопедични апарати; има ценен принос в развитието и на оперативното акушерство.

От съсловието на бръснарите произлиза и друг знаменит основоположник на хирургията – Жан Луи ПТИ (1674 – 1750), член на Френската академия на науките (1715). Още 18-годишен, става демонстратор на лекциите на Литре (друг пионер на хирургията), по-късно го назначават за хирург на славната парижка болница “Шерите” и кралски лекар; основава и оглавява Хирургичната академия в Париж (1731). Взема участие в няколко военни похода, където натрупва огромен опит и публикува множество трудове, посветени на военно-полевата хирургия, оперативното лечение на костите, ставите, млечните жлези, ампутациите, кръвоспирането.

През първата половина на XVIII в. видният немски хирург Лоренц ХАЙСТЕР издава тритомната си монография “Хирургия”, преведена на почти всички европейски езици, в която описва оперативната техника и извършването на най-сложните операции. Този труд изиграва изключителна роля в развитието на европейската хирургия.

Франсоа ПЕЙРОНИ (1678 – 1747) още 17-годишен успява да овладее голяма хирургична техника. Работи в Монпелие и Париж, където става главен хирург в най-големите национални болници (Отел Дийо, Опитал Сент Елой, Шарите). Лейб-хирург на Людовик XV, чието покровителство умело използва за поставяне на хирургията наравно с останалите медицински специалности. Основава хирургична академия (Академи дьо шируржи, 1731), приравнена към университетските факултети. Пръв извършва резекция на черво. Завещава огромното си имущество на академията. В негова памет в Монпелие му е издигнат паметник (1864).

Пиер-Франсоа ПЕРСИ (1754 – 1825) е друг френски хирург с огромен принос в тази област на медицината, полкови лекар (1776), един от организаторите на военно-медицинската служба на френската революционна армия, по-късно – на Наполеон. Разработва системата за оказване на първа помощ на бойното поле (сформира батальони от санитари-носачи, подвижни хирургични болници, санитарен превоз). Предлага (1800) международно споразумение за непрокосновеност на военните болници. Написва ръководство на военния хирург, което придобива огромна известност и става настолна книга на военните лекари за дълго време.

Английският хирург Персивал ПОТ (1714 – 1788) още 16-годишен постъпва ученик в хирургичната клиника на болницата “Св. Вартоломей”, Лондон, в която по-късно е главен хирург (1745 – 1787). Публикува редица трудове, най-крупният от които – за костно-ставните заболявания. Въвежда метод за лечение на туберкулозния спондилит (който носи неговото име – болест, гръб или паралич на Пот); описва туморите на главата; пръв дава описание на професионалния кожен рак на коминочистачите (1775), вродената херния (1756), хидроцелето (1762). Неговите трудове са превеждани на много езици.

Италианският анатом и хирург Антонио СКАРПА (1747 – 1832), професор по анатомия в Модена (1772) и Павия (1783), преподавател по клинична хирургия (1787 – 1812), той налага анатомичното направление в хирургията. Като хирург се отличава с вещина и техника; предлага и някои операции, особено в областта на офталмологията.

Френският хирург Доминик Жан ЛАРЕЙ (1766 – 1842), защитава докторска дисертация едва 20-годишен. Главен хирург на Рейнската армия (1793), той участва в много от походите на Наполеон и внедрява редица нови за своето време преобразувания във военно-полевата хирургия, като пръв въвежда санитарния транспорт и подвижните хоспитали, ексартикулацията в тазо-бедрената и раменната става, ранните ампутации, черепните трепанации при огнестрелни рани в главата; разработва редица въпроси и в гръдната хирургия.

Гюйом ДЮПЮИТРЕН (1778 – 1835), френски хирург, още на 16-годишна възраст става просектор по анатомия и чете лекции! Званието хирург получава през 1802 г. Работи в прочутата парижка болница Hotel-Dieu, на която по-късно (1812) става директор, едновременно завеждайки Катедрата по оперативна хирургия на Пирижкия университет. Въвежда много нови оперативни методи; името му отдавна е влязло в оперативната терминология (фрактура на Дюпюитрен, контрактура на Дюпюитрен).

Ученик на Дюпюитрен е Жан КРЮВЕЛИЕ (1791 – 1874), професор по хирургия в Монпелие (1823), а впоследствие – по анатомия (1825) и патологоанатомия (1836) в Париж. През 1816 г. той предлага съвършено нова патологоанатомична класификация на болестите, основана на морфологичните изменения в органите и тъканите, която, както и монографията му “Патологична анатомия на човешкото тяло” (1842), с над 200 рисунки, го определят като основоположник на съвременната патологоанатомия.

Жюл Емил ПЕАН (1830 – 1898), просектор в Медицинския Факултет – Париж, главен хирург в редица френски болници; най-накрая работи в собствена болница, построена с лични средства – Опитал Интернасионал (1892); работи предимно в областта на коремната и гинекологичната хирургия. Въвежда кръвоспиращата пинсета, разпространена по целия свят, носеща неговото име.

Джон ХЪНТЪР (1728 – 1793) поставя основите на хирургията в Англия. Той е известен със своите открития в областта и на анатомията, ембриологията, физиологията, патологията, дерматологията.

Нетърпимите болки при оперативни намеси налагат развитието на анестезиологията (обезболяването). Първият лекар, който въвежда обезболяването (чрез вдишване на етерни пари) е зъболекар – Уилям МОРТЪН (1819 – 1868).

Ернст БЕРГМАН (1836 – 1907), професор по хирургия във Вюцбург и Берлин, разработва оперативната хирургия на черепа при огнестрелни наранявания.

Луи ОМБРЕДАН (р. 1871) описва хипертермичния синдром при кърмачета след операция, който води до бърза смърт, ако не се вземат спешни мерки; синдромът получава неговото име. Предлага хирургичен метод за лечение на деформации чрез остеоклазия, както и широко употребяваната в практиката маска за обща упойка (маската на Омбредан).

Швейцарският хирург и естествоизпитател Жак Луи РЕВЕРДЕН (1842 – 1929) оставя името си в хирургията като основател на оперативното лечение на щитовидната жлеза и свободната присадка на тъкани.

Фридрих ТРЕНДЕЛЕНБУРГ (1844 – 1924) завежда хирургични отделения и клиники в Берлин, Рощок, Бон и Лайпциг. Много от предлаганите от него методи и симптоми са влезли в класиката на съвременната хирургия и носят името му: симптом при варикозно разширени вени; симптом при вродена луксация на тазобедрената става; превръзване на вена сафена магна; превръзка на вени при септикопиемичен процес; положение на болния при операция на малкия таз; спешна емболектомия при тромбемболия на артерия пулмоналис.

Дълги времена (чак до съвремието ни) хирурзите извършват едновременно и урологични, и ортопедични, и гинекологични операции.

С ортопедия се е занимавал още Хипократ. Един от лекарите, който дава съществен тласък на развитието й е италианецът Виторио ПУТИ (1880 – 1940), професор в Роцоли, Болоня. Основава Института по хелиотерапия на костно-ставната туберкулоза; публикува над 220 научни труда и въвежда методи за лечение на вродените изкълчвания, фрактурите на бедрената шийка, костните тумори, присаждането на кости, последствията на детския паралич.

Австриецът Адолф ЛОРЕНЦ (1854 – 1946), професор в ортопедична клиника във Виена, изучава сколиозите (гръбначните изкривявания) и заболяванията на тазо-бедрената става и предлага оригинални методи за лечението им. Въвежда ортопедичното лечение при костно-ставната туберкулоза (гипсово корито при туберкулозен спондилит.)

Феликс ГЮЙОН (1831 – 1920), професор по хирургична патология и ръководител на урологична клиника (1876) е всепризнатият създател на френската урология и един от основателите на съвременната световна урология. Съвместно с Бази издава атлас на пикочните пътища (1881), въвежда редица нови методи за диагностика и лечение – на стеснението на уретрата, отстраняването на камъни от пикочния мехур, възпалението на простатата и пр.

Огюст НЕЛАТОН (1807 – 1873) е бележит френски хирург и уролог, професор. Внедрява няколко нови хирургични инструменти и операции, носещи неговото име.

Жюл ЖЕНЕ (1861 – 1942) е друг френски уролог, който въвежда редица урологични инструменти – пинцет за отстраняване на чужди тела от уретрата, секатор, спринцовка за промиване на уретрата (промивка на Жене) и на пикочния мехур.

Принос в урологията има и друг прочут френски лекар – Едмон ХАХЕН (1876 – 1946). Въвежда оригинален оперативен метод за денервация на бъбрека, известен под неговото име. Един от основателите и пръв председател на прочутото Френско научно дружество по урология.

Друг знаменит уролог е американецът Освалд ЛОУСЛЕЙ (1884 – 1955), който има огромни приноси в областта на ембриологията, анатомията, патологията и хирургията на простатната жлеза. Той е един от първите, прилагащи местното обезболяване и внедрява редица нови оригинални методи при урологичните операции – триетапно опериране при хипоспадия, съединяване на уретрата с пикочния мехур след тотална простатектомия и пр.

Основателят на Немското хирургично дружество (1872) е Бернхард ЛАНГЕБЕК (1810 – 1887) от Грьониген, професор последователно по физиология, по патологична анатомия и по хирургия (1841). Въвежда много нови, оригинални оперативни методи, над 20 от които носят неговото име. В създадената от него знаменита немска хирургична школа изпъкват имената на Билрот, Есмарх и техният ученик Микулич.

Теодор БИЛРОТ (1829 – 1895) е друг знаменит немски хирург, професор в Цюрих и Виена. Създател на редица нововъведения и методи в урологията, гинекологията, ендокринологичната и коремната хирургия (простатектомията, радикалната резекция на стомаха – 1880, екстирпацията на матката през влагалището, операции на езика и гушата). Световна слава му носят знаменитите два метода, носещи неговото име – Билрот-1 и Билрот-2, при стомашна резекция, извършени за пръв път на 28 февруари 1881 г. Той е един от учителите на гениалния Пирогов.

Йохан МИКУЛИЧ (1850 – 1905) е роден в Полша; гениален и разностранен оператор, директор на хирургични клиники в Краков, Кьонигсберг и Братислава. Пръв оперира с ръкавици (плетени). Проучва и въвежда асептични методи в оперативната практика, както и за хирургично лечение на туберкулозата и ендемичната гуша (едновременно с Теодор Кохер); за лечението на раните, местното и общо обезболяване, риносклеромата, ортопедичната корекция на вродената луксация, езофагоскопията и гастроскопията. Предлага използвани и до днес оперативни методи и инструменти, носещи неговото име – дренаж на коремната кухина, пилоропластика и кардиопластика, модифицирана резекция на стомаха и червата, остеопластична резекция на стъпалото.

Световна слава имат и американските братя-хирурзи МЕЙО – Уилям (1861 – 1939) и Чарлз (1865 – 1939), ученици на баща си, друг голям хирург – Уилям Мейо. Братята работят дълги години заедно и създават хирургичната болница, а после – и знаменитата фондация “Мейо”, която включва не само нея, но и медицински факултет, институт за усъвършенстване на лекарите и многобройни научно-изследователски институти; за всичко това те жертват огромна част от личния си капитал.

Джеймс ИЗРАЕЛ (1848 – 1926) е немски хирург-уролог, създател на бъбречната хирургия; издава класически труд по тази дисциплина (1901), а по-късно, съвместно със сина си В. Израел – и подробно ръководство, базирано на над 2000 съвместно извършени бъбречни операции.

Йоакин АЛБАРАН (1860 – 1912), френски професор-уролог, изобретява катетеризационния цистоскоп и публикува монографии върху хидронефрозата, туберкулозата на бъбреците, бъбречните тумори, ръководство по оперативна хирургия на пикочо-половите органи.

Рене ЛЕРИШ (1879 – 1956) е знаменит френски хирург и физиолог, професор в Страсбург и ръководител на Катедра по експериментална медицина в Париж. Наричат го “хирургът на болката”, тъй като разработва оригинални методи за облекчаване на страданията.

Пиетро ВАЛДОНИ (1900 – неизв.) е класически поливалентен хирург, професор в университетските клиники на Каляри, Модена, Флоренция и Рим. Публикува над 150 труда по гръдна, сърдечна, коремна и артериална хирургия. Извършва първите сложни операции за времето си (емболектомия на белодробните артерии, разширена пневмонектомия, корекция на митралната стеноза, тетрадата на Фало и пр.)

Знаменит поливалентен хирург и новатор е и швейцарецът Теодор КОХЕР (1841 – 1917), професор в Берн. Разработва оперативни методи за всички големи стави и предлага редица нови функционални инструменти, които носят неговото име – жлебовата сонда, кръвоспиращата щипка, стъклената дренажна тръба, стомашната клампа. Проучва гушавия кретенизъм и йодната профилактика и хирургичното му лечение (повод за Нобелова награда, 1909); изследва асептиката и антисептиката (основоположник е на асептиката в коремната хирургия); вътречерепното налягане, травматизма на гръбначния стълб и мозък; въвежда редикалната херниотомия. Оригиналното му 2-томно ръководство по оперативна хирургия претърпява 5 издания и е преведено на много европейски езици.

Кристиян БАРНАР (1923 – 2000), главен хирург на болница “Гроте шур” в Кейптаун, ЮАР, извършва първото присаждане на човешко сърце от трупен донор (3 декември 1967) на стоматолога Луис Вашкански, 55-год., който живее с него 18 дни и почива от пневмония.

Руснаците се славят с блестящите си хирурзи.

Основоположник на знаменитата руска школа по хирургия е Фьодор ИНОЗЕМЦЕВ (1802 – 1869), професор в Московския университет, организатор на първата в Русия Факултетска хирургична клиника (1846 Той извършва първата в Русия операция под етерна наркоза (1847).

Николай СКЛИФАСОВСКИ (1836 – 1904) е велик руски хирург, професор по хирургия в Киев (1870) и Петербург (1871), участник като военно-полеви хирург в 4 войни, вкл. и в Освободителната. Организатор на Световния конгрес на лекарите; името му носи Московският институт за бърза помощ.

Забележителен руски хирург е и Сергей ФЕДОРОВ (1869 – 1936), който става по-известен с противоепидемичните си въведения: пръв прилага за лечение холерен антитоксин и противотетаничен серум (1893). Въвежда нови оперативни методи в нефрохирургията – пиелотомия ин ситу, субкапсуларна нефректомия (което го прави създател на руската урология), в черепната и гръбначната хирургия; внедрява и оригинални хирургични инструменти.

Владимир ОПЕЛЬ (1872 – 1932) е руски и съветски хирург, предложил редица оригинални оперативни методи. Създава хирургична клиника за усъвършенстване на лекарите. Занимава се задълбочено с травматология и лечение на измръзванията. Основоположник на хирургичната ендокринология. Почетен член на Кралското хирургично дружество.Негов е изразът: “Руската хирургия – това е Пирогов!”

Гениалният Николай ПИРОГОВ (1810 – 1881) е един от основоположниците на спешната и военно-полевата хирургия. Едва 14-годишен, той става студент в Московския медицински институт (!), който успешно завършва през 1828 (т. е. само 18-годишен, е вече лекар!!) Докторска дисертация защитава 4 години по-късно, а професор (в Дерпт) става през 1936, т.е. 26-годишен! Опита си там изнася в знаменитата монография “Записки от Дерптската клиника”, в която смело и откровено описва както постиженията, така и допуснатите грешки – за поука на колегите. Последователно го избират за професор в Медико-хирургическата академия в Петербург (1840) и по болнична хирургия, анатомия и патологоанатомия при Втора военно-сухопътна болница (1841). Пръв в Русия въвежда етерната наркоза при военно-полеви условия и описва богатия си опит в специална монография (1847). Взема непосредствено участие в няколко военни операции, вкл. Руско-турската Освободителна война (“Военно-лекарско дело и отделна помощ на театъра на войната в България и в тилана действащата армия през 1877 и 1878 г.”, в 2 части, 1879). Въвежда нови оперативни методи (ампутация на Пирогов и др.), написва множество учебни помагала и монографии по хирургия и анатомия. Пръв прилага гипса при фрактури! Негов е и класическият труд “Патологична анатомия на азиатската холера” (1850). Забелязва, че раните на войниците от победената армия заздравяват два пъти по-бавно от раните на победителите и обръща внимание на духа и волята като лечебни фактори, т. е. влиянието на позитивната психологическа нагласа за оздравителния процес изобщо.

Лев ЛЕВШИН (1842 – 1911) е основоположник на асептичната хирургия в Русия, професор в Казан (1874) и Москва (1893), основател и директор на Института за лечение на злокачествени тумори в Москва; той взема участие и в Руско-турската Освободителна война. Автор е на значими изследвания на черепномозъчните травми.

Сергей СПАСОКУКОЦКИ (1870 – 1943) става известен не само с разработките си за костната пластика при ампутация на крайниците, но и с различните хирургически интсрументи, които прилага и внедрява в практиката; въвеждането на глухия шев при огнестрелни наранявания и други оригинални оперативни методики при различни операции, както и оригиналния негов способ за обработка на ръцете, десетилетия прилаган от хирурзите по света.

Александър Вас. ВИШНЕВСКИ (1874 – 1948) е бележит руски хирург, разработил оригинални оперативни методи, използвани и до днес: местното обезболяване чрез пълзящия инфилтрат, лечението на възпалителните и гнойните процеси и рани (мехлема на Вишневски), новокаиновите блокади (поясна, шийна, ваго-симпатикова и пр.)

Неговият син Александър Ал. ВИШНЕВСКИ е също крупен хирург-новатор, особено изявен във военно-полевата хирургия, гръдната и сърдечната хирургия. Той разработва въпросите по патогенезата и лечението на шока и проникващите рани в градния кош; пръв в света прилага валвувотомията при митрална стеноза под местно обезболяване (1953).

автор: Д-р Тотко Найденов