Изтъкнати европейски и световни лекари
Неврология и психиатрия
Дълго време неврологията и психиатрията са комплексна клинична дисциплина, преди да се отделят. Затова много лекари са колкото знаменити невролози, толкова и видни психиатри.
Филип ПИНЕЛ (1745 – 1826) е френски психиатър, реформатор на психиатричната помощ. Първоначално следва духовна семинария; после постъпва във физико-математически факултет (Тулуза), но не завършва и него, а прословутия Медицински Факултет – Монпелие (1774), дал стотици велики лекари на Франция и Европа. Главен лекар на огромната психиатрична болница край Париж “Бицетр”. Той е първият лекар, който реорганизира психиатричната помощ и премахва насилието в нея, като коренно променя отношението на медицинския персонал към психично болните хора, дотогава третирани едва ли не като престъпници (бой, оковаване във вериги, глад и жажда) и налага към тях да се отнасят като към обикновени пациенти. Написва първия голям труд, който разглежда психичните разстройства като болести, предизвикани от наследствената предразположеност и влиянието на околната среда и физиологични моменти (пубертет, бременност и др.). Консултант на Наполеон (1806).
Друг гениален френски лекар е Жан Етиен ЕСКИРОЛ (1772 – 1840), един от основоположниците на психиатрията. Публикува 2-томно ръководство по психични заболявания, основава клинико-нозологичното направление в психиатрията, пръв описва прогресивната парализа в третия стадий на сифилиса.
Гюйом ДЮШЕН (1806 – 1875), френски невропатолог, описва и назовава табес дорзалес (1858) – прогресивната двигателна атаксия при трети стадий на сифилиса; прогресивната мускулна атрофия в детско-юношеската възраст (Аран – Дюшен); горната раменно-сплитна парализа (Дюшен – Ерб). Той се смята за един от основоположниците на електродиагностиката и електротерапията.
Огюст ФОРЕЛ (1848 – 1931) е швейцарски психиатър, невропатолог, професор в Цюрих и директор на психиатричната болница (1879). Издава близо 600 труда, води активна борба с проституцията, венерическите заболявания и алкохолизма. Книгата му “Половият въпрос” (1905) десетилетия е настолна за психиатри и сексолози.
Теодор МАЙНЕРТ (1833 – 1892), професор по психиатрия във Виена изследва главния мозък и цитоархитектониката и локализацията на функциите в кората му.
Емил КРЕПЕЛИН (1856 – 1926) е немски психиатър, професор последователно в Тарту (1886), Хайделберг (1891) и Мюнхен (1903), основател на Мюнхенския психиатричен институт (1917). Разграничава шизофренията от маниакално-депресивната психоза (циклофренията, наричана днес биполярно разстройство). Неговото знаменито ръководство по психиатрия, преиздавано 8 пъти и преведено в много страни, изиграва огромна роля за развитието на тази наука.
Друг бележит немски психиатър е Ернст КРЕЧМЕР (р. 1888 – неизв.), който разработва редица въпроси от клиничната неврология и психиатрия, вкл. на детско-юношеската възраст, с много верни наблюдения и ценни практически изводи и указания.
Англичанинът Хенри МОУДСЛЕЙ (1835 – 1918), професор по съдебна медицина в Лондон, организира психиатричен стационар, в който извършва редица научни изследвания, положили основата на детската психиатрия.
Видният представител на руската медицина Алексей КОЖЕВНИКОВ (1836 – 1902) е един от основоположниците на неврологията. Директор на първата в Русия университетска неврологична клиника. Описва големите пирамидни клетки в кората на главния мозък и проследява хода на пирамидните влакна през него; както и особената форма на кортикална епилепсия, носеща неговото име. Доказва (1883) инфекциозния характер и острото възпаление на предните рога на гръбначния мозък на полиомиелита (детския паралич).
Владимир БЕХТЕРЕВ (1857 – 1927) е руски невролог, психиатър и психолог, основоположник на неврохирургията (създавайки първото неврохирургично отделение в Психоневрологичния институт на Военно-медицинската академия в Москва, 1908). След болшевишкия Октомврийски преврат основава и оглавява Институт за изучаване на мозъка. Установява анатомично-физиологичната основа на равновесието и ориентацията, функцията на таламуса, центъра на движението в главния мозък и пр. Описва редица нормални и патологични рефлекси, болестни симптоми и синдроми, най-известният от които е анкилопоетичната спондилоартроза (болестта на Бехтерев).
Съдебната медицина е самостоятелна дисциплина, може би междинна между анатомията и психиатрията (защото престъпниците нерядко са хора с психични отклонения). За един от нейните основатели се смята Едуард ХОФМАН (1837 – 1897), австриец, завършил медицина в Прага. Професор по съдебна медицина в Инсбрук (1869) и Виена (1875). Световна известност му донасят написаните от него атлас и ръководство по съдебна медицина, претърпели много издания и преводи.
Алоис АЛЦХАЙМЕР (1864 – 1915), немски патологоанатом и психиатър, пръв описва сенилната деменция (старческото слабоумие) – тежка болест, наречена на неговото име, изразяваща се в прогресираща деградация на личността. Диагностицира се все повече сред застаряващото население на света и до ден днешен няма лечение.
Константин фон ЕКОНОМО (1876 – 1931) е австрийски невролог, професор по невропатология и психиатрия във Виена, с огромни заслуги в изучаването на мозъка. Открива не само коровия център за дишане и гълтане, но и нова болест, получила неговото име (летаргичен енцефалит, болест на Економо, 1917), с което открива пътя за основното изучаване на съня, екстрапирамидалните пътища, акинезиите и пр. Издава (съвместно с Коскинас, 1925) книга с атлас по цитоархитектоника на кората на главния мозък, която е революционна по рода си.
Невъзможно е да се пише за психиатрията, без да се упомене едно велико име и дело – на австрийския евреин Зигмунд ФРОЙД (1856 – 1939), създател не само на психоанализата като теория и практика, но и нещо повече – на цяло течение в медицината: фройдизъм, което признава водещото влияние на сексуалността в човешкото поведение. Фройд въвежда и разяснява понятията полов инстинкт и енергия, формиране на реакциите, идентичност на субекта, “Аз”-ът и свръх “Аз”-ът, либидото,задръжките, фалическите символи, желанието за смърт, принципът за търсене или избягване на удоволствията и страданията, привличането и отблъскването, метапсихологията и пр. Най-известният му труд е “Тълкуване на сънищата” (1900).
Педиатрия
Дълго време с детските болести се занимават интернистите.
Един от първите (след Авицена), които отделят педиатрията като самостоятелен клон е Майнхард ПФАУНДЛЕР (1872 – 1947), професор в Грац (1900) и Мюнхен (1906). Създава голяма школа; основоположник на генетиката. Заедно с А. Шлосман издава класическото 5-томно ръководство по педиатрия, което дълго време служи на всички европейски педиатри.
Нил ФИЛАТОВ (1847 – 1902) е основоположник на руската педиатрия, но има и световни приноси. Доказва, че варицелата е самостоятелно заболяване (1877); пръв описва скарлатинозната рубеола като самостоятелно заболяване, което се потвърждава и от англичанина Дюкс (наречена е на техните имена: болест на Филатов – Дюкс); допълва недостатъчното описание на нервните болести в педиатрията.
Томас КУЛЕЙ (1871 – 1945) е американски педиатър. Пръв описва вродената хемолигична анемия, разпространена в Средиземноморския басейн (средиземноморска болест, таласемия, болест на Кулей).
Уилям ЛИТЪЛ (1810 – 1894) е английски хирург и ортопед, но оставя името си в педиатрията, като описва болестта, носеща неговото име – сборно понятие за различни форми на церебрална детска парализа, възникнала предимно вследствие родова травма.
Епидемиологията и инфектология
Епидемиологията е изключително важен клон на медицината (80% от болестите се причиняват от вируси) и е неразривно свързана с инфекциозната патология.
Големият италиански лекар и философ Джироламо ФРАКАСТОРО (1478 – 1553) поставя началото на науката епидемиология чрез труда си “За контагиите, контактните болести и лечението им” (1546) и пръв описва сифилиса (“За френската болест”, 1525).
Създател на трудовата медицина е Бернардино РАМАЦИНИ (1633 – 1714), ректор на Медицинския Университет – Падуа (1700). В същата година издава знаменития си труд “De morbis artificum diatribа”, която претърпява 25 издания в различни европейски страни; в нея и останалите си трудове описва професионалните заболявания на над 60 професии и препоръчва профилактичните мерки. Пише и по въпросите на епидемиологията и геронтологията.
Алберт НАЙСЕР (1855 – 1916), немски дерматовенеролог, професор в Бреслау (дн. Вроцлав) открива причинителя на трипера – гонокок (1879), наречен на неговото име – найсерия. Същевременно изучава ипроказата. Основава немското дерматологично дружество (1902).
Дейвид БРЮС (1855 – 1931) е виден английски микробиолог, паразитолог и епидемиолог. Като военен лекар в Малта (1884 – 1889) проучва т.нар. “малтийска треска” и открива причинителя й, който получава неговото име – бруцела, както и самата болест (бруцелоза). Открива и причинителя на тропическата сънна болест (трипанозома гамбиензе), проучва и висцералната лайшманиоза.
Роналд РОУЗ (1857 – 1932) е английски паразитолог, дълго време работил в Индия и Африка, където обстойно проучва маларията. Основава Институт, носещ неговото име, заедно с болница за лечение на тропически болести в Лондон (1827). Установява определящата рола на комарите Анофелес за пренасянето на маларията. Получава Нобелова награда (1902). Публикува трудове и по… математика, както и романи, драми и стихове.
Уендел СТЕНЛЕЙ (1904 – ?) е американски биохимик и вирусолог, професор по вирусология в Калифорнийския университет. Изследва химията, биохимията, размножаването и изменчивостта на вирусите. Разработва ваксина срещу грипа (1948); отделя в кристализиран вид вируса на полиомиелита (1955). Носител на Нобелова награда (1946).
Английският микробиолог Хауърд Тейлър РИКЕТС (1871 – 1910) работи предимно в САЩ; той е професор по патологоанатомияв Чикаго (от 1902). Изяснява епидемиологията и причинителите на скалната треска и редица други инфекциозни болести; тези микроорганизми, по предложение на Роха – Лима, носят неговото име – рикетсии. Проучвайки мексинакския петнист тиф, се заразява от него и умира.
Емил-Пиер РУ (1853 – 1933) е френски биолог, съратник на Пастьор, един от създателите и ръководителите на едноименния институт. Заедно с великия Пастьор работи върху антракса, беса, тетануса, сифилиса и пр.; съвместно с него и Шамберлан приготвят ваксината срещу антракса; изготвя антидифтериен серум и пръв го въвежда в широката практика.
Данило САМОЙЛОВИЧ (1744 – 1805) завършва училище в адмиралтейската болница в Петербург (1765). Известен със самоотвержената си борба с чумните епидемии в различни краища на Русия; разработва редица профилактични мерки против тази страшна болест. Доброволно участва в лечението на болните в Москва по време на голямата чумна епидемия, заедно с 15 свои сътрудници (12 от тях се заразяват от своите пациенти и умират!).
Албер КАЛМЕТ (1863 – 1933), е друг ученик на Пастьор, професор по бактериология и хигиена в Лил, където организира първия туберкулозен диспансер (1901). В последствие той става зам.-директор на Пастьоровия институт и съвместно с Ш. Герен създава живата противотуберкулозна ваксина с техните инициали (BCG), която драматично снижава заболеваемостта от тази страшна и дотогава безмилостна болест.
Но Калмет не спира до тук. Негов е методът за очистване на вариолната ваксина на Дженер от сапрофити чрез ваксиниране на зайци, а след това – на телета. Разработва серотерапевтичен метод за лечение на чумата, както и при ухапване от отровна змия и пръв предлага съответстващ на токсините й противозмийски серум.
Шарл Луи ЛАВЕРАН (1845 – 1929) е френски паразитолог, професор в Пастьоровия институт, с огромни заслуги в изучаването на маларията, за което получава и Нобелова награда (1907).
Алмрот Едуард РАЙТ (1861 – 1947), английски бактериолог и инфекционист, посвещава основните си трудове на защитните свойства на кръвния серум и на ваксинациите против бактериалните инфекции. Въвежда серологичния метод за лабораторна диагностика на бруцелозата (1896), носещ неговото име; ваксинацията против коремен тиф; полага основите на автоваксинотерапията (произвеждане и инжектиране на ваксини, приготвени от стафилококи, взети от инфектирания с тях болен).
Жан Алфред ФУРНИЕ (1832 – 1914), професор по кожни и венерически болести в Парижкия университет (1863), обстойно разработва диагностиката, клиниката, терапията, наследствеността и профилактиката на сифилиса (1898).
Друг виден сифилидолог е германецът Ерих ХОФМАН (1868 – 1960), професор в Хале и Бон (1910). Съвместно с Шаудин ооткрива причинителя на сифилиса – спирохеда палида (1905); проучва също пемфигуса и витилигото. Неговата книга за лечение на кожни и дерматологични болести претърпява 7 издания и е многократно превеждана на чужди езици. Не случайно едно от многобройните названия на сифилиса (френската болест, луес) е “болест на Хофман”.
Август ВАСЕРМАН (1866 – 1925), немски професор-бактериолог и имунолог, създава серодиагностиката при сифилиса, която носи неговото име. Усъвършенства този принцип и при туберкулозата и новообразуванията.
Роберт КОХ (1843 – 1910), немски бактериолог, един от основоположниците на съвременната микробиология, пръв (1882) открива причинителя на туберкулозата – микобактериум туберкулозе, наречен в негова чест “бацил на Кох”, въпреки че той е открит едновременно и независимо от него и от друг немски патолог и бактериолог, професора по анатомия Паул Баумгартен (1848 – 1928). Преди това (1878) Роберт Кох публикува класическия си труд за етиологията на инфекциите при наранявания. Открива и причинителя на холерата – вибрио холере (1884), вследствие изучаването на тази особено опасна болест в Египет и Индия; както и причинителя на острия епидимичен конюнктивит (бактериум конюнктивидис), също наречен на неговото име. Основавава Института по инфекциозни болести в Берлин, още преживе наименован “Роберт Кох”, където създава световна школа от бактериолози (Беринг, Льофлер, Пфайфер, Васерман); и, разбира се, напълно заслужено получава (1905) Нобеловата награда.
Открития за практиката
Холандският анатом и физиолог Рение ГРААФ (1641 – 1673), ръководител на Катедрата по анатомия в Парижкия медицински университет, открива зрелите фоликули в яйчника (оттогава те носят неговото име) и пръв изобретява и прилага толкова важната за лечебната практика спринцовка за инжектиране.
Йенс БЕРЦЕЛИУС (1779 – 1848) е шведски лекар, но също и химик, фармаколог и минеролог. Открива елементите церий, селен, торий, въвежда съвременния знак на елементите, установява формулите на много вещества, вкл.на водата и атомното тегло на много химични елементи, систематизира минералите по техния химичен състав, въвежда понятието изометрия, отделя органичната химия като самостоятелна наука.
Френският анатом, клиницист и хирург Рене Теофил ЛАЕНЕК (1781 – 1826), ученик на Корвизар и Биша, става студент по медицина на 14-годишна възраст (!) и военен лекар- на 18! Първата му публикация е относно перитонита (1802). Пръв дава ясно описание на туберкулозата и серозния плеврит и изказва тогава еретичното мнение, че тя може да се лекува. Огромната му заслуга към световната медицина е простичкото изобретение стетоскоп (слушалка), необходима и днес в ерата на ултрамодерната диагностична апаратура и един от непреходните символи на професията.
През 1896 г. италианският педиатър Сципионе РИВА-РОЧИ (1863 – 1937) патентова сфигмоманометъра (апарата за измерване на кръвното налягане), с маншета и живачен манометър.
Ернест БЕНИЕ (1831 – 1909), френски дерматолог и епидемиолог, ръководител на парижката дерматологична школа, пръв във Франция организира хистологична и бактериологична лаборатория, като въвежда биопсичния метод и създава термина “биопсия”. Издава френската дерматологична енциклопедия, където публикува класическия си труд за екземата. Проучва също проказата, артропатичната псориаза, пруриго диабетика, саркоидозата, лимфогрануломата.
Немският дерматовенеролог Паул Герсон УННА (1850 – 1929), професор в Хамбурт (от 1919) също проучва проказата и пръв изказва мнение, че тя може да се лекува (1897). Основоположник е на хистопатологията на кожните болести, която е основен научен прийом в диагностиката им. Основаната от него Дерматологична клиника в Айнесбюгел, близо до Хамбург (1884) става широко известна в Европа с добрата диагностика и терапия. Въвежда много медикаментозни средства, вкл. ихтиол (1886).
Откривател на кръвните групи (през 1900) е австрийският професор по клетъчна физиология Карл ЛАНДЩАЙНЕР (1868 – 1947), който за това огромно постижение заслужено получава Нобеловата награда (1930).
Томас Хънт МОРГАН (1866 – 1945) е американски биолог, професор по патология в Колумбийския университет в Ню Йорк, председател на Академията на науките в САЩ. Той открива хромозомите, които носят наследствеността и така поставя основите на съвременната генетика, за което получава (1933) Нобеловата награда.
Андре КУРНАН (1895 – неизв.) е французин, професор в Колумбийския Университет, САЩ (1951). За откриване на сърдечната катетеризация му е присъдена Нобеловата награда, заедно с Форсман (1956).Това поставя началото на инвазивната кардиология.
Вернер ФОРСМАН (1904 – неизв.), съоткривател с Курнан на сърдечната катетеризация, е всъщност немски хирург и уролог, професор и началник на Евангелистката болница в Дюселдорф.
Съпрузите Пиер КЮРИ (1859 – 1906), французин и Мария Склодовска – КЮРИ, полякиня (1867 – 1934) изследват радиоактивните елементи и свойствата на алфа- и бета-лъчите, заради което, заедно с Анри Бекерел, получават Нобеловата награда (1903). Техните ученици – дъщеря им Ирен и съпругът й Фредерик Жолио-Кюри откриват през 1934 г. изкуствената радиоактивност и изотопите на радиоактивните елементи, с което поставят основите на лъчетерапията, ежегодно спасяваща милиони раково болни хора.
Ефим ЛОНДОН (1868 – 1939) работи в Института по лабораторна медицина в Ленинград, където пръв установява, че излъчването на радия в определени дози може да убива, като най-рано уврежда кръвотворните, половите и лимфатичните органи. Публикува първата монография по радиология (1911).
Йоста ФОРСЕЛ (1876 – 1950), шведски рентгено-радиолог, пръв провежда рентгеново лечение на кожния рак (1899).
Не по-малко известен радиолог е англичанинът Джозеф МИТЧЕЛ (1909 – неизв.). Като ръководител на лаборатории в Монреал, Кембридж и Бирмингам, той поставя основите на клиничната радиология и лъчевата терапия, особено на туморите.
Фернан ВИДАЛ (1862 – 1929), инфекционист и интернист, професор в Клиниката по вътрешни болести на Парижкия медицински университет, разработва не само диагностичната проба при коремен тиф (1896), но и тройната ваксина за имунизацията срещу коремен тиф и паратиф А и В.
Паул ЕРЛИХ (1854 – 1915), бележит немски изследовател от еврейски произход – лекар, биолог, химик, имунолог, хистолог, фармаколог, патолог и терапевт, е световно име в медицината. Той открива хематоенцефалната бариера, редица лабораторни способи за изследване: метахромазия; прижизнено оцветяване на клетките и тъканите, както и на туберкулозния бацил; определяне активността на антитоксичните серуми; важни реакции в клиничната лаборатория (които носят името му); високоефективно лечение на сифилис с арсен (препаратът 606, салварсан, 1907). За работите му в областта на имунологията получава, съвместно с Иля Мечников, Нобеловата награда (1908).
Иля МЕЧНИКОВ (1845 – 1916) е професор в Катедрата по зоология и сравнителна анатомия в Новоросийск, но работи предимно в Пастьоровия институт в Париж (от 1988 до края на живота си). Гениален естествоизпитател, той открива нови данни в областта на ембриологията, физиологията и патологията, сред които вътреклетъчното смилане при някои животни, хуморалната теория на имунитета, етиологията на холерата и туберкулозата (като прави опити и със самия себе си), старостта, беса. Открива явлението фагоцитоза (унищожаването на бактерии от левкоцитите).
Опити със себе си прави и друг гениален руснак – акад. Даниил ЗАБОЛОТНИЙ (1866 – 1919), микробиолог и епидемиолог. Още като студент той доказва именно чрез себе си, че въведената холерна ваксина, приета перорално, предпазва от заболяване (1893), с което слага началото на пероралната имунизация не само срещу холера, но и срещу други инфекциозни болести. Над 25 години изучава чумата в Индия, Монголия и Китай. В над 250 труда публикува откритията си относно етиологията, патогенезата, епидемиологията и профилактиката на чумата, холерата, сифилиса и др. През 1920 основава в Одеса първата в света Катедра по епидемиология.
И друг знаменит руснак прави опити със себе си – Осип МОЧУТКОВСКИЙ (1845 – 1903), професор по неврология в Петербург. Рискувайки живота си за благото на човечеството, той си прелива кръв от болен от възвратен тиф, заболява тежко и едва не умира, но заедно с Г. Минх установява епидемиологичното значение на кръвта и кръвосмучещите преносители (1876). Публикува ценни трудове и в областта на неврологията, фтизиатрията и балнеологията.
Съратникът му Григорий МИНХ (1836 – 1896), бележит инфекционист, епидемиолог и патологоанатом, има световен принос не само в проучване на кръвосмучещите насекоми и начините за изтреблението им, но и проказата и чумата.
Нова ера в медицината поставя немският физик и машинен инженер Вилхелм Кондрат РЬОНТГЕН (1845 – 1923), който на 8 ноември 1895 г. в Института по физика при Физико-математическия факултет във Вюрцбургския университет, където е професор, открива “нов вид лъчи”, наречени от него “Х-лъчи”, които по-късно стават известни като рьонтгенови. Първите рентгенографии той извършва на собствената си ръка. През 1901 г. става първият физик, получил Нобелова награда.
Рьонтген обаче не е лекар и не може да въведе приложението на гениалното си откритие в медицината. Пръв това извършва американецът Джордж Едуард ПФАЛЕР (1874 – 1957), който разработва оригинални методи на рентгенодиагностиката и рентгенотерапията, както и научните основи и на лъчевата терапия, вкл. и на злокачествените тумори (1899). Провежда редица изследвания и върху професионалните заболявания и профилактиката им сред рентгенолозите и радиолозите. Пръв въвежда облъчването на рака на млечната жлеза.
Холандският електрофизиолог Уйлям АЙНТХОВЕН (1860 – 1927), професор по физиология в Лайден (1885 до смъртта си) поставя основите на съвременните електрокардиографични методи за изучаване физиологията и патологията на сърцето, като конструира струнен галванометър (първият електрокардиограф, 1903). Носител е на Нобеловата награда (1924).
Рудолф ВИРХОВ (1821 – 1902) е бележит немски патолог, общественик и реформатор в научната и практическата медицина. Професор и директор на Института по патология в Берлинския медицински университет (1856), той изследва важни патологични процеси и създава клетъчната патология, която става основа за научната медицина за десетки години напред.
Немският хирург Фридрих ЕСМАРХ (1823 – 1908), зав. Клиника в Кил, участва в няколко войни и придобива голям опит във военно-полевата хирургия, като въвежда рационалнотолечение на огнестрелните поражения на крайниците и ставите, доказвайки предимството на щадящите резекции и артротомиите пред ампутациите, като предиоперациите обезкръвява крайниците чрез притискаща връв, носеща и до днес неговото име.
Албен ЛАМБО (1866 – 1955) е белгийски хирург, прославил се с ортопедичните си умения, създател на остеосинтезата. Пръв създава (1902) метод за външно фиксиране на отчупените фрагменти на фемура (бедрената кост), въвежда рационалното отстраняване на инфекциозното огнище при костна туберкулоза (1910).
Първата операция с апарат “бял дроб- сърце” извършва Джон ГИБЪН-младши (1953).
Джон ЧАРИЛИ (1911 – 1982) пръв заменя бедрена става с изкуствена (1960).
Антон Павлович ЧЕХОВ (1860 – 1904) е не само световноизвестен писател и драматург, но и историк на медицината (неиздаденият ръкопис “Лекарското дело в Русия”). Завършва медицина в Москва (1884), работи 8 години като земски лекар. Многократно разработва лекарската тематика в своите гениални разкази, с което получава правото да бъде причислен към знаменитите световни лекари.
Други велики лекари-писатели са Арчибалд Кронин и Съмърсет Моъм.
автор: Д-р Тотко Найденов