И В ПРОВИНЦИЯТА ИМА ДОБРА ХИРУРГИЯ

Прието е да се смята, че най-тежките и сложни операции се извършват в столицата, както и в Пловдив и Варна (които, разбира се, не са провинция). Но Хирургия има и в по-малките от тях градове. Лично аз мисля, че в тях вторият по важност човек след кмета е хирургът. Той ще спаси живота на катастрофиралите, на получилите перфорация, заклещване или илеус. В България има стотици хирурзи, които са не по-малко сръчни и умели от софийските си колеги, но са приели своята наглед скучна длъжност: да битуват и работят в тихото си провинциално градче. Тихо ли? Та в него често има повече напрежение и отговорност, отколкото в мегаполиса, където по всяко време можеш да извикаш мастит консултант и да се облегнеш на неговия опит и авторитет.

В тази глава ще разкажа за няколко хирурзи от извънстолични градове, с които съм се срещал и разговарял през годините.

Д-р Прокопий АНДРЕЕВ

Основоположник на съвременната хирургия в Стара Загора е д-р Прокопий АНДРЕЕВ (1901, с. Долно Паничерево, Старозагорско – 1961). Почти без пари отива да следва медицина в Грац, после се прехвърля в Мюнхен и завършва във Виена (1926), като едновременно учи и работи. Специализира в прочутата хирургическа клиника на проф. Финстерер. Завърнал се в Родината, последователно работи в хирургичните отделения на Александровска болница и Шумен, докато накрая се установява в Стара Загора. Тук, през 1930 г., извършва вероятно първото у нас директно кръвопреливане (д апарата на Цанк), което дава основание да го посочим за пионер на хемотрансфузията в България. Скоро след това е… уволнен, заради левичарските си убеждения, но не се предава: смело тегли заеми и построява своя частна хирургическа болница до Житния пазар (Алана). Тя е оборудвана и функционира по всички правила на тогавашните европейски практики: с 30 легла, приемен кабинет, операционна зала, превързочна, гипсовъчна, стерилизационна с автоклав; най-съвременен е и инструментариумът (на “Ескулап”); с немска апаратура е оборудвана и клиничната лаборатория. Д-р Прокопи Андреев е поливалентен хирург и умело извършва не само всякакви операции (лицево-челюстна, коремна, ендокринна и гръдна хирургия, неврохирургия, ортопедия и травматология), но и аутопсии на починалите си болни! Така той е тук главния хирург, патологоанатомът, медицинският и финансов директор! Същевременно обучава и млади лекари (един от тях е бъдещият ген. проф. Генчо Кръстинов). Анестезиите (инхалационна упойка с маската на Шимелбуш) безупречно дава… съпругата му Стефка Градецка – Андреева, която е пом.-фармацевт. (Между другото, нейният баща д-р Никола Градецки, завършил медицина в Лозана, мобилизиран на фронта през Първата световна война, първи почиства и превръзва тежко ранения в боевете край Дойран старозагорски поет Гео Милев, на когото шрапнел отнася дясната фронтална и скулна кост и очния булбус). Пациенти го чакат за преглед и операция от цяла Тракия; д-р Андреев лекува бедните безплатно, а на някои дори плаща лекарствата.

2 години след преломния 9 септември болницата е национализирана и понеже никой друг не може да я стопанисва, е… разрушена. (В това отношение – да събаряме нещо сътворено от други хора, ние, българите, сме ненадминати…) Знаменитият местен лекар, който умело се е справял и с най-тежки и сложни операции, е милостиво назначен за… амбулаторен лекар в държавната поликлиника. Семейството се премества в столицата, но д-р Прокопий Андреев вече е болен, съкрушен от свирепите удари, нанесени му от нашенските простаци, и умира едва 60-годишен, когато би трябвало да бъде в разцвета на силите си. Разбира се, в родния му град няма да видите нито улица, нито хирургично отделение, които да носят името на този герой и мъченик.

Днес синът му доц. Андрея АНДРЕЕВ е един от най-видните наши съдови хирурзи.

(данни от доц. д-р Маруся Петкова).

Д-р Рашо РАШЕВ

Друг виден старозагорски хирург е, уви, също покойник: д-р Рашо РАШЕВ (1916 г., Стара Загора – 1982 г.). Дългогодишен окръжен хирург, той бе създал цялостния облик на тази специалност в родния си град, основавайки травматологичното, урологичното, неврохирургичното и детското хирургично отделение в тамошната Окръжна болница. Разговаряхме година преди смъртта му. Каза ми:

“Най-важното за един хирург е: да бъде уверен в себе си, да знае и да може. Иначе ще бъде в ущърб на болния човек – а това е непростимо за лекаря.

Всеки хирург трябва да поема отговорността на своята професия. Където има и най-малък шанс за успех, той трябва да оперира. Да не се страхува от рисковете, да не се смущава от общественото или служебно положение на пациентите. Кмет ли ще е или ваксаджия, депутат или каруцар – за него е без никакво значение: това е пациент, болен човек. Болен – но все още жив! Иначе всеки пациент е различен – и по протичането на болестта, и по духа, волята, характера, мобилизацията. И хирургът трябва да го стимулира да си помогне да оздравее. А иначе скалпелът си реже, без да различава нищо: плътта е една – мускули, фасции, съдове, черва… Прозаично – анатомия и физиология, като по учебник. Но Душата е толкова различна!”

Разказа ми два много интересни случаи от своята пребогата практика.

По време на операция на 16-годишно момче с 4 ехинококови кисти на чернодробния купол, отпрепарирайки ги, неволно наранява долна празна вена… За миг цялото оперативно поле се изпълва с кръв. Започват кръвопреливане от 3 места едновременно. Зашива разкъсания (о, ужас – от самия него, хирурга!) съд с обикновена игла – няма време да търси атравматична. Момчето обаче изпада в хеморагичен шок и сърцето му спира!! Престава да се разгъва и белият дроб! Детето застива!!! Д-р Рашев трескаво започва да му прави директен сърдечен масаж. С дъха си е готов да го съживи, цялата си кръв е готов да даде, собствената си душа да изтръгне, ако е възможно, и да я всели в тялото му – но да спаси това невинно дете. А и какво ще каже после на баща му? Негов съученик, той чака навън, в коридора, изхода от операцията на собствения му син, извършвана от приятеля му…

Постепенно се появяват сърдечните пулсации, после малкото конусче се събужда и затупква в ритъм! Общо 32 банки кръв преливат тогава в тялото на юношата, но като излиза вън, д-р Рашев може да гледа баща му в очите. И никой не разбира колко изтощен се чувства тогава, какви усилия, каква енергия му коства усмивката на Победата над Смъртта.

Оперира вуйчо на колежка, с рак на сигмоидното черво и множество разсейки в черния дроб. Изчиства всичко поразено, което вижда и дълго време му обяснява каква диета и какъв режим да спазва. Човекът обаче отнякъде е научил диагнозата си и всеки път, когато идва на контролен преглед, се смее и на всеослушание разправя, че д-р Рашев му е сбъркал диагнозата… А той никак не се обижда от “обвиненията” на този вуйчо, че “не е познал” болестта му. За Хирурга най-важното е, че оперираният от него раково болен пациент се чувства съвсем здрав, че е напълно работоспособен и го е върнал при семейството му.

След 6 години човекът почива при катастрофа. Когато докарват трупа му в моргата, д-р Рашев отива в моргата да присъства на аутопсията. Всичко се е съвсем стопило, не намират нищо злокачествено и микроскопски. Е, не стават ли чудеса в Хирургията?! С очите си е виждал, с ръцете си е изрязвал и карцинома, и метастазите му.

Чудни, най-неочаквани са понякога резултатите от хирургичното изкуство. Друг подобен болен, от сливенското село Близнец, е с грамадно злокачествено новообразувание, обхванало стомаха, дебелото напречно черво, булото. Д-р Рашев прави радикална блок-резекция на засегнатите органи; оставя само малка част от стомаха, колкото да се храни известно време, преди да умре. За броени дни пациентът става като скелет, покрит с жълта суха кожа. Единствено очите му горят – трескави, измъчени. Както се казва, вече на пръст мирише. Изведнъж се намесва Съдбата – оперативната му рана жестоко загноява. Опитният лекар има наблюдение, че някои хора, оперирани по повод раково заболяване, после оздравяват напълно, ако раните им супурират и после преодолеят това усложнение. Точно така и става с този мъж. Вече 15 години след операцията (когато разговаряхме), е жив и здрав и си работи на полето. Д-р Рашев смята случая за един от големите си успехи. Каза ми: “Дори само споменът за този човек ме прави щастлив!”

Друго негово изявление: “Чувствам всеки спасен от мен пациент, като свой брат!” При такива случаи д-р Рашев лично изпитва по-голяма благодарност към оздравелите си болни, отколкото те спрямо него. Може да е странно, но той им е благодарен и признателен, задето не са го смазали със своята смърт. А тази Смърт я е предотвратил и прогонил Той, Лекарят, със собствените си ръце, с ума и знанията си. Затова благославя оцелелите си болни: за страданията, които са изпитали и за мъката, която са му спестили.

Животът и съдбата на хората, които са се доверили на Хирурга, лежат в ръцете му, зависят от ума и знанията му. И той трябва да направи всичко, което по силите и уменията му, за да спаси този живот, да направи човешката съдба щастлива. И така да бъде щастлив и самият той.”

Бедният д-р Рашев… Той, който е дал живот на толкова много пострадали пътници, загина толкова нелепо: на път за София с дъщеря си, за да я запише студентка в Медицинския институт. Тя шофира колата им, която катастрофира тежко току до столицата и отнема живота и на двамата.

Автор: Д-р Тотко Найденов

ПЛЕВЕНСКИ ХИРУРЗИ

Проф. Алберт Тодоров ЛУКАНОВ не остава безразличен към родния град на баща си: тук той създава, оглавява и развива Катедра по спешна хирургия. Любимият му ученик е незабравимият д-р Петьо ИЛИЕВ, който с дни, по цяла седмица, не излиза от Отделението по спешна хирургия (често там и спи, по свое желание, денонощно на разположение, готов всяка минута да окаже помощ, да консултира; там го сполетява и фаталният инсулт, едва 56-годишен…)

Клиниката по пропедевтика на хирургическите болести в Медицинския Университет – Плевен не случайно носи името на проф. Станислав БАЕВ, което й дават признателните му ученици. Роден през 1932 г. в София, той е главен хирург на Плевен от 1984 до 1995. Всестранен, енциклопедичен оператор, полиглот, автор на над 350 научни труда, предимно в областта на коремната и жлъчната хирургия, запален шахматист, общителен, дружелюбен, разговорлив, той подготвя чудесни местни хирурзи – проф. Ташко Делийски, доцентите Кунчо Игнатов, Димитър Стойков, Борислав Нинов, Георги Байчев. Вече в напреднала възраст, той се връща в любимия си град, за да продължи да подпомага и обучава колегите си. Една сутрин, подготвяйки се да отиде на работа, умира в банята си. Напразно го очакват да ръководи главната визитация (никога не е закъснявал!). Обезпокоени, пращат двама млади специализанти да го потърсят в гарсониерата му, откъдето те изпращат страшната вест…

Хирург до последния си час, като баща си проф. Байо БАЕВ, който издъхва в залата, току-що измил се за поредната си операция – така ще бъде запомнен и синът му проф. Станислав БАЕВ, дългогодишен национален и плевенски консултант по хирургия. (Както е известно, той е баща на известния наш кардиохирург доц. Боян БАЕВ, възпитаник на проф. Ал. Чирков).

За своите любими учители дълго време е готов да споделя спомени проф. Любен КОВАЧЕВ, ръководител на Клиниката по пропедевтика на хирургическите болести “Проф. Станислав БАЕВ”. Веднага си личи, че е бивш спортист – висок, строен, подвижен. Наистина, бил е състезател по баскетбол, занимавал се е с кънки и лека атлетика. От студентските си години в София е кръжочник по хирургия – при проф. Иван Василев и д-р Стефан Николов. Известно време се обучава при професорите-създатели на българската онкохирургия Борислав (Бочо) Кръстев и Станко Киров – и двамата: аристократични, изискани, колегиални, духовити, неуморни. Но най-дълго – при проф. Станислав Баев.

И двамата се питаме: има ли още такива Хирурзи, Учители и Човеци?!

Доц. Борислав НИНОВ е не по-малко известен плевенски хирург, изявяващ се предимно в спешната помощ, също възпитаник на проф. Станислав БАЕВ. И той с готовност, преклонение и тъга разказва за него: как никога, дори и посред нощ, не отказва консултация на младите си колеги, как обича да им асистира, да ги наставлява – никога с досадно снизхождение, показано превъзходство или повишен, троснат тон, винаги – с бащинска любов; истински Учител, с главна буква.

Спомня си един от своите хиляди напрегнати спешни случаи. Младеж изпуска циркуляра, с който работи и той прерязва гръдната стена, белия дроб, щитовидната жлеза и лявата му сърдечна камера… Полуумрял, го внасят в операционната зала. Тогава няма Кръвна банка и всички от подходящата група дават от своята кръв за момчето, включително и младият д-р Нинов, който извършва успешната операция. Никога после не вижда това момче.

Съвсем случайно негов колега, който е извършил ремонт на апартамента си, споделя, че човекът, който е изциклил паркета, му е споделил този случай и е показал огромните си разрези и шевове. Казал още, че има 3 деца. Лекарят-клиент бил възмутен, че той не знаел името на спасителя си…

А доц. Нинов чак подскочил от радост!

Най-важното за Хирурга, разбира се, не е да го помнят и благодарят – а ето това: да узнае, че върнатият от него от Небитието Пациент е здрав и се радва на Живота и Семейството си!

Никога останалите хора не могат да изпитват подобно Щастие.

С часове може да разказва за преминали под скалпела му стотици катастрофирали, прободени с нож (включително и в сърцето), изпотрошени, с обилни кръвотечения; многократно е дарявал кръв, но след като се заразява от хепатит В (прокобата на толкова много хирурзи…), спира. Изчислил е, че е давал над 1000 дежурства като млад лекар; т. е. сумарно над 3 години е спал в болницата. Какво ти спане?! Изнурителен, напрегнат труд, буквално изтръгване на хората от зейналата пред тях Яма… Средно годишно извършва над 320 средно тежки операции, предимно по спешност.

С любов и признателност споменава учителите си – проф. Гюровски, д-р Тодор Банков, д-р Росица Георгиева, доцентите Стефан Желязков и Минко Пачов; помни и проф. Иван Карамишев, комуто неведнъж е асистирал, и емблемата на плевенската спешна хирургия д-р Петьо Илиев, денонощното “Постоянно присъствие” в отделението, готов на минутата да се притече на помощ, да спасява, да окуражава.

А едни добри очи гледат колегите си и техните пациенти от огромен портрет, поставен под гордия надпис: “Катедра по пропедевтика на хирургическите болести “Проф. Станислав БАЕВ”.

Да, в хирургичните днета на Плевен сякаш витае – невидим, но завинаги присъстващ, благородният, светъл и неспокоен Дух на незабравимия емблематичен проф. Станислав БАЕВ!

Онкохирургията в Плевен е свързана с имената на професорите Ташко ДЕЛИЙСКИ (гръдна хирургия) и Григор ГОРЧЕВ (знаменит наш онкогинеколог). Не по-малко известен е и доц. Георги БАЙЧЕВ, който отскоро вече работи във ВМА.

Видяхме се с Жиро през миналата есен в Плевен. Макар и да беше неделя, той не можа да ми отдели време: бързаше за някакво село, където го викали за негова стара пациентка. Не можел да откаже на близките й, защото знаел, че напуска Белия Свят… Оперирал я 2-3 пъти, станали близки с цялото й семейство, удължил й живота с няколко подарени от него години, но метастазите свършили своето… За пръв път виждах подобно Човеколюбие у един Лекар: да жертва почивния си ден, за да присъства на последното издихание на своя Пациент. Поправи ме: “Много често съм до болните, които си отиват, за да ги окуражавам, защото всеки човек се нуждае от подкрепа в сетния си миг, за да се отдели по-леко Душата от Тялото…”

Доц. Байчев бързо се прочу не само в Плевен, но и в цяла България със сполучливо прилагания от него щадящ начин на рационална мамектомия при карцином на гърдата, почти винаги – без усложнения след нея. Когато разбрах, че е дошъл да работи в София, цяла зима и пролет правех неуспешни опити да се срещнем. Или не вдигаше, или отговаряше по GSM-а по един и същи начин: “В операционната съм, чакам гефрира, за да знам как да продължа.” Така – от понеделник до петък на обед. След което тръгваше с колата за Плевен, където го чакат за преглед и операция десетки жени. Дано така – пълноценно, задъхано, в носене на Надеждата и Изцелението, да протича животът му още дълги, дълги години.

Както и на стотиците други млади талантливи Хирурзи в нашата Родина!

Автор: Д-р Тотко Найденов

ПЛЕВЕНСКИ ХИРУРЗИ

По време на Руско-турската Освободителна война в околностите на Плевен (по време на обсадата му) работят най-големите светила на руската хирургия – самите Пирогов и Склифасовски, което несъмнено оказва влияние върху развитието на тази специалност в региона.

Плевенската болница е създадена през 1865 г. от големия реформатор и човеколюбец, управителят на Русенския вилает Митхад паша. Първият й главен лекар след Освобождението е д-р Георги Странски (1847 – 1904), родом от Калофер, другар на Ботев. Завършил е Военно-медицинската школа в Букуращ; бил е управител и на Александровска болница. Извършвал е и хирургически интервенции. Днес плевенската Университетска болница носи неговото име.

Руският евреин д-р Йоаким Транен, участник в Сръбско-българската война, се задомява в Плевен за медицинската сестра Мария Петрова; ражда им се дъщеря Валентина ТРАНЕН, която не само е първата жена-хирург у нас, но и първата (и засега – единствена) жена-началник на плевенско хирургично отделение (1930 – 1932). Тя го разделя на септичен и асептичен сектор, баданосва в небесно-син цвят операционната зала, набавя модерни инструменти. По-късно се премества в София, където открива частна хирургическа клиника.

Сливналията д-р Стефан КОЗАРОВ (1861 – 1913), завършил медицина в Киев (1888), е не само управител на Плевенската болница (1897 – 1912), но и водещият й хирург. От 1902 до 1905 г. отделението се ръководи от самия бъдещ първи професор по хирургия Параскев СТОЯНОВ, който бързо развива тази специалност. (Именно той обучава после в София д-р Валентина Транен). Друг бележит плевенски хирург – д-р Тодор НЕДКОВ (1865 – 1933) е управител на болницата от 1912 до 1914, като завежда хирургичното й отделение от 1919 до 1924.

Плевенската хирургия получава бурното си развитие и се налага като една от водещите у нас благодарение усилията на трима професори – Иван КАРАМИШЕВ, Алберт ЛУКАНОВ и Станислав БАЕВ.

Родом от София (1910), д-р Иван КАРАМИШЕВ работи последователно в Оряхово и Враца; известно време служи като военен лекар и началник на хирургичното отделение в Дивизионната болница – Плевен; по време на Отечествената война оглавява Трета етапна хирургическа болница. След уволнението си от армията остава да работи в този град цели 28 години, до достойната си ранна смърт. Избран е за доцент (1963) и професор (1970) в ИСУЛ; достоен ученик на Генерала (проф. Коста Стоянов). Ръководената от проф. Карамишев плевенска Клиника е призната за база на ИСУЛ. Отлично владеещ цигулка и флейта (с музиката си е изкарвал прехраната по ресторантите като студент в Чехословакия и София), и по-късно, макар и вече мастит професор-хирург, свири за удоволствие в Плевенската филхармония, създава и ръководи профсъюзния хор “Трудова песен”. Автор на близо 90 научни труда, както и на монографиите “Лечение на Бюргеровата болест”, “Хирургия на щитовидната жлеза”, “Облитериращ тромбангиит”, участва активно в наши и международни конгреси. Внедрява в Плевен белодробните резекции и сърдечната хирургия (извършва валвулотомии и перикардиолизи), на няколко пъти успешно оперира и прободени сърца.

За съжаление, преуморен, издъхва, минавайки визитация в отделението, едва 63-годишен. Негови достойни ученици са легендарният спешен хирург на Плевен д-р Петьо Илиев (също издъхнал на работното си място); д-р Атанас Чамуров (съдов хирург), д-р Иван Николов (неврохирург), д-р Цанка Маринова (детски хирург), д-р Росица Георгиева (изгаряния) и др.

Автор: Д-р Тотко Найденов