ПРОФЕСОРИТЕ

Проф. Чавдар ДРАГОЙЧЕВ

За обществеността и съсловието ни името “Чирков” винаги ще бъде свързано с “Драгойчев” – но не като антитеза, а като допълнение; Чавдар е другата неувяхваща легенда в кардиохирургията ни…

Добре познавах този изключително топъл, добронамерен, скромен и общителен човек. Дълго време не успях да взема дори и едно кратко интервю от него, защото беше много зает.

Накрая ми отдели половин час. Току-що бяха дошли т. нар. “промени” и, “разбира се”, не никакви предисловия го бяха пенсионирали (та “как иначе”: нали майка му е била член на Политбюро?! Това с нещо да ви напомня някои минали времена?). Беше страшно огорчен, защото се чувстваше още способен да оперира, а някой престараващ се “тъмносин” му бе изтръгнал скалпела от още сигурните ръце. Не ми разреши да записвам нищо, нямало смисъл. Никога досега не го бях виждал толкова разсеян, направо – сломен. Стараеше се да не му личи, но покрусата лъхаше и от стойката му; дори и кафето горчеше. Запомних обаче, по смисъл, някои от изводите му:

“Хирургът не може да живее без операционната и пациентите си.”;

“Кога отлетя този Живот; сън ли беше, имало ли го е изобщо?!”;

“И все пак, и все пак, смисълът на Живота е в Семейството и Децата…” (изрече го той, който никога не е имал нито семейство, нито деца, просто защото жените не го влечаха!…);

“Колко дълги-дълги години учение, трупане на опит, напрежение, безсъници, стотици спасени хора – и като те пенсионират, никой не се сеща за тебе, сякаш изобщо не те е имало, сякаш не си живял и не си сторил нищо-нищичко… Това признак на какво е: неблагодарност, немарливост, липса на чувство за историзъм? Или просто така е устроен човекът: всеки си има своите лични грижи и проблеми и никак не иска да се занимава с другия, даже и да го погледне, една добра дума да му каже. Ако човешката същност е такава, тежко ни на всички нас, на цялото ни общество.”

“Поне учениците ми можеха да звънкат отвреме-навреме, да проверят – жив ли съм, умрял ли съм; все пак, нали съм им “държал ръцете”, предавал съм им занаят, правил съм ги хора?!”

После сподели шеговито, че ще ми става “колега” – пишел автобиографичната си книга със заглавие “Начало”.

Скоро след това наистина я държах в ръцете си.

Но седмица-две след отпечатването й него вече го нямаше…

Ще си позволя да цитирам няколко случаи от тази великолепна книга (колко хубаво би било видните наши лекари да издават своите спомени!)

Възпитаник на детски дом в гр. Иваново (край Москва), малкият Чавдар ходи да изнася импровизирани концерти (той беше чудесен пианист) на бойците, които се лекуват в близката военната болница. Веднъж пристига цял ешелон, направо от фронта, с ранени войници. Непреодолимо влечение го отвежда в превързочната. А там: нетърпима смрад и зловоние – на пропити с кръв и кал дрехи, на бликаща от раните гной; разнасят се стенания и предсмъртни викове…

Храбро, без маска или ръкавици, отива да помага на лекарите, които, без да спират, срязват дрехи, почистват абсцеси и флегмони, шинират фрактури. “Ще станеш хирург!”, похвалва го една млада лекарка. А малкият пианист й отвръща възторжено и без да се замисля: “Непременно!”

(Впрочем, без да съм знаел това, защото книгата още не беше излязла, го бях попитал: “Какво, наистина, е хирургията? Карма, съдба, благослов, проклятие, предопределение? Или просто професия?” И той ми го каза смразяващо простичко: “Всичко това. Плюс една Искрица Божия.”)

Проф. Чавдар Драгойчев пише за своята Хирургия:

“Защо избрах точно тази специалност? Защото обичам радикалността и отговорността, а те са присъщи най-вече на нея. Хирургът лекува болните по най-деен начин и бързо, дори веднага, вижда резултатите от своето лечение. При несполука той винаги усеща и частица своя вина, обвинявайки в несъвършенство не само медицината, но и своите собствени ръце.

Наука или изкуство е Хирургията? Истинската наука е невъзможна без наблюдателност и фантазия – а те са присъщи на изкуството. Неповторимостта в него се гради върху индивидуалността на твореца, който винаги влага нещо от себе си. Откритията на отделни хирурзи бързо стават достояние на стотици последователи и движат напред хирургичната наука и практика. Но дали те винаги могат да повторят сътвореното преди тях от първомайстора? Затова Хирургията е както наука – защото трябва да се учи дълго, отговорно и последователно, така и изкуство – защото е индивидуален акт и допълнително изисква фантазия и творчество!”

Колко точно и справедливо е почувствано и казано!

Емоционален и сърдечен човек, в началото на професионалния си път Чавдар буквално се е сривал от мъка, когато някой пациент си е отишъл от живота. Бъдещият проф. Димитър ДИМИТРОВ (доайенът, заедно с генерал проф. Коста Стоянов на българската кардиохирургия) му казал буквално следното: “Колега, ако все така преживявате всеки починал опериран болен, няма да издържите дълго. Калявайте нервите и притъпявайте чувствителността си – или оставете мечтата си да станете хирург.”

“В захлас” наблюдавал в полуразрушената от бомбардировките Работническа болница “чародея д-р Димитър Плосков, който толкова майсторски вадеше камъни от бъбреците, прекройваше стомах и се справяше с ехинококови кисти”.

В книгата си “Начало” проф. Драгойчев разказва с изключителна любов и благодарност за своите учители и колеги. Подобно преклонно и благодарно, хипократовско отношение е възможно само при големите Личности.

Сбогом, добродушен Мъдрецо!

Не, проф. Чавдар Драгойчев не е мъртъв! Той остана навеки в историята на българската медицина.

Автор: Д-р Тотко Найденов

ЧАСТ 21

ПРОФЕСОРИТЕ

Проф. Генчо НАЧЕВ

Той е родом от Казанлък, където баща му д-р Кръстю Начев дълги години завежда Хирургичното отделение на местната Районна болница.

Между другото, от този красив наш град, разположен между Стара планина и Средна гора, център на Розовата долина, са и още двама именити български хирурзи: д-р Христо Стамболски (р. 1842), професор по оперативна медицина в Цариград и д-р Георги Хаканов (р. 1851), извършил първата у нас обща хлороформена наркоза, старши лекар на Хирургичното отделение и управител на Александровската болница.

Изключително трудно ми беше да откопча 20-тина минути от наистина свръхнапрегнатото му всекидневие за разговор в неговия кабинет (Велика Събота, 3 април 2010 г.).

Не го оставих на мира, докато не си осигуря тази среща. Защото, поне според мене, вечната триада на българската кардиохирургия са професорите Чавдар Драгойчев, Александър Чирков и Генчо Начев.

Защо е станал хирург? Заради баща си ли?

“Разбира се, че заради татко: нали от първолак ми викаха “Доктора”. Като завърших (с пълно отличие и златен медал, бел. Т. Н.) Математическата гимназия в Казанлък, реших, че не отива да завърша примерно някакво инженерство, а прозвището ми да е “Доктора”… Как ще звучи: “Инж. Начев, Доктора”?… Така този детски прякор предопредели бъдещето ми. До втори курс бях кръжочник по физиология, но тази наука ми се стори доста скучна, затова още в трети курс се прехвърлих в хирургическия, направо в “Пирогов”, при благия проф. Антон Митов. Съветваше ни, учеше ни като свои деца. С часове съм наблюдавал него и началника на IV екип д-р Мирослав Семов как оперират; режеха, шиеха и… непрекъснато обясняваха.”

Завършва медицина през 1975 г.; с отличен успех (може би не само “Доктора”, но и “Отличника” трябва да е прякорът му, защото проф. Начев никога не е признавал и заемал друго място, освен първото!)

“На разпределението пожелах, разбира се, хирургия, ако може – по-близо до родния край. Извадих голям късмет: пратиха ме в Стара Загора, при самия д-р Рашо Рашев, тогавашния началник на отделението. Той беше изключителен хирург и ръководител. Сутрин идваше на работа преди 6,30 ч. За 15-тина минути се ориентираше къде какво има: кой е приет, кой ще бъде изписан, кой се е влошил. Имаше голямо доверие на нас, младите. Там, без специалност, съм правил почти всичко, вкл. и стомашни резекции. Работил съм и с д-р Димитър Тренчев, който по-късно обособи и оглави отделение по детска хирургия; и той беше много опитен и грижовен, напътствал и учил ме е, без да крие нищо. Чудесни колеги!

Не след дълго трябваше да отбивам военната си служба… Пратиха ме във Военната болница на Пловдив. Тук срещнах изключителния човек, хирург и ортопед д-р Александър (Сашо) Александров и се увлякох по… ортопедията. Но като ми изтече срокът, отново трябваше да се връщам в Стара Загора.

Тогава прочетох една след друга 2 обяви за асистенти: по кардиохирургия и по ортопедия и травматология. И понеже съобщението за кардиохирургията беше изпреварило с 2-3 дни, се явих на този конкурс. Явих се пред проф. Милан Милев, и спечелих.

Така ортопедията загуби… Ако обявата й беше първа, сигурно сега щях да бъде ортопед-травматолог…”

(Справка. Проф. Милан МИЛЕВ е роден през 1920 г. в с. Велиново, Трънско, днес е покойник. Има над 110 научни публикации по сърдечно-съдова хирургия и органна и тъканна трансплантация. Конструира първия в България дефибрилатор (1955) и фибрилатор (1964), първите у нас електроманометър, апарат изкуствено сърце – бял дроб (1962), първия изкуствен бъбрек (1959), първия в страните от бившия СИВ изкуствен бял дроб за еднократно ползване (регенератор, 1979). Беше много скромен, никога не изтъкваше заслугите си. безспорно, той също има своя значим дял в развитието на българската кардиохирургия.)

Бъдещият проф. Генчо Начев работи не само с проф. Милев, но и с чудесния съдов хирург доц. Стоян РАНКОВ. Междувременно специализира реанимация и интензивно лечение след гръдни и сърдечно-съдови операции в Университет “Гьоте”, Франкфурт на Майн; дори 6 месеца е ординатор в реанимационното отделение. Но както не му е отредено да стане ортопед-травматолог, така съдбата го отклонява и от реанимацията…

През 1984 г. тук идва съдбовният за цялото ни здравеопазване Александър Чирков, който пръв въвежда съвременния европейски маниер в него и окончателно запалва най-ентусиазираните си млади колеги: Генчо Начев, както и незабравимия Борис Мишев, Людмил Бояджиев и Атанас Тодоров (който в момента работи в Швейцария) да се заемат с кардиохирургията. Праща и него на специализации, една от тях – в прословутия Институт “Мейо”, в Сърдечния институт в Минеаполис (по трансплантации на органи в гръдния кош), както и в Медицинския колеж Байлор в Хюстън, за цели 6 месеца, при световната знаменитост ДеБейки (неотдавна той почина на 99-годишна възраст!), от когото се научава да взема възможно най-бързите решения – защото, както му казва простичко той, “сърцето и мозъкът не могат дълго да чакат”…

Бъдещият професор специализира също и в самия Кралски Колеж по хирургия в Лондон (по хирургия на аортния корен, хомографт, автографт и “Стентлес”-биологични протези), както и в Немския сърдечен център в Берлин.

Защитава и взема специалност по сърдечна и съдова хирургия в самия Европейски борд по гръдна и сърдечно-съдова хирургия.

Член-основател и член на УС е на Световната Асоциация по сърдечно-гръдна хирургия, основател и президент е на Българската асоциация по гръдна и сърдечно-съдова хирургия. Почетен гражданин и на родния Казанлък, и на българската столица.

И, ето, в момента проф. Генчо Начев е безспорният актуален всепризнат национален консултант по кардиохирургия.

Какви са тайните на успехите му?

“На първо място – непробиваемата висока концентрация. По време на операция мисля само за болния. На него не трябва да му се отразява нищо странично и лично мое: дали съм уморен, дали имам служебни или лични неприятности – той с нищо не ми е виновен за тях. В момента на операцията Той ми е Всичко, Той ми е и Богът, и Царят!”

Имал е случаи да не излиза от Клиниката от понеделник до четвъртък; само сменя зеленото облекло и ръкавиците и се надвесва над следващата маса, където лежи безпомощното тяло на поредния пациент с разтворен гръден кош и замряло сърце, чакащо пръстите Му, които да му върнат Живота.

На 31 декември 2009, навръх Новата година, проф. Начев с екипа си експлантира сърце от безжизнена жена и веднага го трансплантира на друга; операциите продължиха чак до 12 ч на другия ден, 1 януари 2010. (Някои от българските медии отразиха този подвиг с 2-3 реда на вътрешните си страници. Ами, да, да не би да става въпрос за силикона в пазвите на певачките или менюто на празничните трапези на самовлюбените олигарси?)

Как издържа на това свръхнапрежение?! Не се ли уморява?

“Не, всичко е въпрос на тренинг и нагласа. Щом си станал хирург, трябва да се сприятелиш с безсънието…”

Записвам други негови мисли; те са впечатляващи по своята скромност и смирение:

“Има една Висша Сила, която ни води и направлява; Тя спасява пациентите ни; ние, лекарите, сме само инструмент в ръцете Й. Не ние даваме Живота, а – Тя! Най-голямата ни грешка е, ако в даден момент, особено след особено тежка сполучлива операция, се помислим за най-великите, едва ли не за Богове. Защото на другия ден е възможно, не дай, Боже, да се провалим при друга, наглед уж много по-малка и лесна интервенция… Та колко пъти е ставало, сигурно – на много от нас, особено в близкото минало, когато не провеждахме антитромболитична профилактика: безупречно извършиш сложната операция, всичко е преминало повече от отлично, като по учебник, и тъкмо изпишеш човека, той се облече, почерпи ни и си тръгне с близките си, весел, с цветя в ръце, и току се срине на вратата и загине за броени минути от белодробна тромбемболия… В Хирургията няма нищо, което да е абсолютно сигурно! Самозабравянето е най-големият бич за всеки лекар, особено – за хирурга. Ние предполагаме, но Онази Висша Сила, може би е Господ, разполага – с нас и със съдбите на болните ни.”

“Каквото и да става – винаги си запазвам Духа! Абстрахирам се от всички неприятности и гадости, каквито и да са те; иначе – при това огромно натоварване – може и да се срина…”

Помни първата си операция (разбира се – апендектомия); прави я като четвъртокурсник, пред баща си в Казанлък.

Досега има около 400 операции годишно на “отворено сърце”; вече са му общо над 10 000, при средно 2% смъртност.

И още негови мисли:

“Успехът на кардиохирурга зависи от бързината му – сърцето и мозъкът му трябва да бъдат обезкървени колкото може по-малко време.”

“Когато оперирам, обичам в залата ми да се лее музика; предпочитаната ми е “Годишните времена” на Вивалди. Обичам още Бизе и Равел. Накрая, когато съм завършил и напрежението е отминало, може да ми пуснат и сиртаки…”

“Директор е длъжност, Лекар е професия, Добър Лекар е Призвание!”

“Мъчно ми е, че за нас, българите, се харчат по 250 евро годишно; в Германия тази сума е 3000. Ние 12 пъти по-малоценни ли сме от германците?!”

“Да, ние, кардиохирурзите, вземаме добри пари, но те са “кървави”, защото работим по 12-14 часа непрекъснато; после, на стари години, ще трябва да ги харчим за собственото си здраве…”

Кабинетът му е подреден, уютен, блести от чистота (а в какви кочини, и то при големи професори, съм влизал…). Над бюрото си е закачил огромен портрет на Стефан Стамболов. Питам го – защо? Отговаря съвсем лаконично:

“Защото е може би единственият наш държавник, който е българофил!”

И тук мислим еднакво.

Малцина знаят, че проф. Начев е положил основите на университетските клиники по кардиохирургия в Пловдив и Варна. Единствено в ръководената от него Болница “Св. Екатерина” се извършват сърдечните трансплантации в България. Проявява се и като безспорен отличен мениджър: Европейската бизнес асоциация удостои болницата с Награда за европейско качество. Написа и Ръководство по сърдечна хирургия. Кога почива?!

Отпуска с тенис, обича да посещава и едно свое си местенце, закътано в Балкана, току над родния Казанлък; там обича да язди и кон. Спортът също крепи тялото и духа му: като юноша е бил републикански първенец с отбора си по волейбол. (Нали вече казах: само първото място, винаги в челото!).

Впечатляващо е и друго. През м. г. проф. Генчо Начев със собствени средства поръча паметна плоча с барелефите на своя съгражданин подпоручик Константин Георгиев (автор на текста на безсмъртната песен-химн “Велик е нашият войник”) и нейния композитор Михаил Шекерджиев; тя бе неотдавна открита в Казанлък на площад, който, по предложение на професора пред Общинския съвет, прие името на поета.

Кой казва, че хирурзите били без Душа?

Здравният министър д-р Евгений Желев и председателят на Българското хирургическо дружество чл.-кор. проф. Дамян Дамянов без нито миг колебание преподписаха дипломата, удостоверяваща, че проф. Генчо Начев е “Лекар на България” (2009), вторият след Чирков кардиохирург-носител на нашето най-високо професионално-съсловно звание.

Напълно заслужено! Да му е честито и да си го носи навеки със здраве!

Автор: Д-р Тотко Найденов

ПРОФЕСОРИТЕ

От учениците на проф. Чирков познавам почти всичките.

Ходих в залата на “Св. Екатерина” да гледам как оперират двама от тях.

Д-р Димитър НИКОЛОВ е веселяк, татаника и притропва в такт с италианската песен, която се лее от касетофона, докато сменя клапа. Разказва няколко вица на колегите си. Обича скоростите: хвали се как взема разстоянието София – Албена за 4 часа; не спада под 140 км/ч. Приключва бързо и тук – и отива в съседната зала, където – упоен, с разтворен гръден кош – го очаква вторият му за деня пациент. (Днес Митко работи в “Токуда”).

В трета зала оперира доц. Боян БАЕВ. Асистентите му нещо се суетят; подвиква им, без да жали самочувствието им пред сестрите: “Още ли не сте се събудили?”; “Къде гледате?”, чак подскача; имам чувството, че всеки момент ще ги замери с нещо или ще ги ритне… Забелязва почудата в погледа ми и високо, за да го чуят и те, обяснява причината за изнервянето си: “Пациентът е над всичко! Когато го приспим и се надвесим над него, ние сме длъжни да бъдем изрядни. Защото трябва да извършим това, за което сме го разрязали, да го събудим и да го изпратим по живо, по здраво, при близките му.” После добавя: “Да, карам им се (нека дори да ме смятат за лош), защото този човек, дето е легнал под чаршафа, ми се е доверил и аз съм му обещал, че ще живее! Той ми е много по-важен от тяхната дребна обида и криворазбраното им честолюбие. А и те знаят, че трябва да си гледат работата, да треперят над човека, все едно, че оперират баща си!”

Екипът му мълчи: съгласни са; той е прав. И съсредоточават цялото си внимание към Пациента.

Трето поколение хирург, Боян е внук на починалия по време на работа проф. Баю Баев (създателят на българската ендокринна хирургия) и син на дългогодишния национален консултант по хирургия проф. Станислав Баев (поставил плевенската хирургия на европейски основи).

С часове може да говори за болниците, където е специализирал (учил се е на кардиохирургично изкуство в Сион (Швейцария), Монпелие, Париж, Берлин), да обяснява разнообразни кардиохирургични техники. Подготвя хабилитация – ако успее, ще бъде наистина впечатляващо и невиждано у нас: три поколения български професори по хирургия!

Когато бе за кратко време изпълняващ длъжността изпълнителен директор на болница “Св. Екатерина”, бях свидетел колко много се измъчваше и искаше само едно: да се занимава не със сухата административна работа, която никак не пасваше на природата му – а единствено с оперативна дейност. Така и стана: назначиха за титуляр проф. Генчо Начев и доц. Боян Баев с искрена радост му отстъпи тежкото началническо кресло…

Боян няма и 50 години. Също като баща си, говори перфектно френски (завършил е френския колеж “Декарт” в гр. Алжир) и английски. Завършва медицина в София. След отбиването на толкова излишната военна служба (и аз бях старшина-школник, след дипломирането си, във Враца, ВВМИ, Ямбол и гр. Болярово; не намирам по-пропилени и затъпяващи 20 месеца от живота си, отнети ми от социалистическата ни казарма и държава), работи цяла година във Вътрешно отделение на болницата в Кула. Разбира се, баща му го насочва към хирургията и му издейства преразпределение в Ямбол, при приятеля си д-р Николай Недков. Ръководителите на моя роден град, обаче, не му намират… квартира (и откъде-накъде, нали не е футболист?!). Боян спи почти 2 месеца на хотел, на свои разноски (за които не му стига лекарската заплата и никой не му ги компенсира!) и, естествено, напуска вмирисания прашен град на Тунджа. Отива колкото може по-далече оттам – та чак във Видин. След което печели конкурс за асистент към Клиниката по сърдечно-съдова хирургия към НЦССЗ в Медицинска академия – София. Учи се не само при проф. Ал. Чирков, но и при проф. Хан в Сион, Швейцария; проф. Карпантие в болницата Брусе, Париж; проф. Шаптал в болница Арно дьо Вилньов, Монпелие; проф. Хетцер в Дойце Херц Центрум, Берлин. В Клиниката на проф. Чирков почти всеки ден е от сутрин до вечер, понякога там и преспива. Най-близкият му приятел е доц. Борис МИШЕВ, синът на проф. Пею Мишев, хирурга и ректора от Пловдив. (Той си отива много млад, едва 51-годишен; броени седмици след сполучливата операция, която извършва на тогавашния премиер на България проф. Любен Беров. Видният пациент обаче заболява от хепатит; Борето Мишев се притеснява и може би поради това получава рак на жлъчните пътища, който скоропостижно го въвлича в Гроба…)

Боян си спомня своя дядо проф. Байо Баев: “Слаб, елегантен, винаги конте в добрия смисъл на думата, облечен в скъпи костюми и неизменно бяла риза; имаше 40 чифта обувки. Не само изявен коремен хирург (бил е асистент на самия проф. Станишев), но и въвежда в България хирургията на щитовидната жлеза (издава монография на тази тема) и хирургията на вродените детски малформации на гастроинтестиналния тракт. Пенсионер е, когато го викат за операция на щитовидната жлеза на някакъв големец. Макар че не се чувствал добре (беше тежък астматик), отиват с татко; мие се, слага си ръкавиците и току пред операционната пада и умира моментално пред очите на сина си, колеги, специализанти и студенти.

Наистина, моят баща проф. Станислав Баев е създал съвременната хирургия в Плевен. Затова го поканиха, макар и на стари години, да ги консултира. Отиде без колебание, макар да страдаше от аритмия и стенокардия; оперираше, съветваше, изнасяше лекции пред чуждестранните студенти (на безупречен английски или френски език, както предпочитат) и след една година почина. Оперираше всичко, без сърце. Публикува над 300 труда. Горд съм, че съм техен внук и син. Там, в Плевен, и умря, в банята, подготвяйки се да отиде на работа…”

Забелязвам Библия на бюрото му. На въпроса ми дали човек има Душа, отговаря без колебание: “Разбира се!” Не е религиозен, но вярва, че съществува някакъв основополагащ принцип или Сила, които контролират и организират света.

Извършва около 130 операции годишно с екстракорпорална циркулация, като около половината от тях са комбинирани (клапно протезиране плюс поставяне на байпаси), а понякога – дори и още по-сложни (плюс протезиране на артерия каротис).

Неотдавна в Болница “Св. Екатерина” за пръв път в България са извършени 2 нови за нас операции: пластика на аортна клапа чрез малка торакотомия и имплантиране на изкуствена стент-аортна клапа през сърдечния апекс (извършено от проф. Генчо Начев) и комбинирана клапна пластика с възстановяване на синусовия ритъм (от доц. Баев, заедно с проф. Хефер от Щутгард). А на 56-годишен пациент със сърдечно-съдова недостатъчност бе поставено механично сърце (от доц. Димитър Петков, асистиран от проф. Начев), с което той може да живее до 7 години, докато евентуално получи донор.

Доц. Боян Баев подготвя хабилитация; пожелавам му да стане третият професор по хирургия след дядо си и баща си. Заявява ми, че кардиохирургията му е като хоби – сиреч, обича си я. Докато е жив и здрав, ще я упражнява! Отморява с музика и филми, но най-много обича художествената литература.

Друг виден кардиохирург на Болница “Св. Екатерина” с голямо бъдеще е доц. Димитър ПЕТКОВ. Интересното при него е, че е роден на самия 7 април (Световния Ден на здравето) 1961 г. Ненапразно зодията му – “Овен” е любимецът на зодиака, който винаги започва с нея: “Овен”-ът е водач, непознаващ заден ход; девизът му е “Аз съм” и с невероятното си упорство, прямота и почтеност разрушава преградите.

През м. януари 1990 г. (цели 2 десетилетия впечатляващ професионален живот!) младият хирург от Разлог печели конкурс за асистент в бленуваната от дете “Св. Екатерина” и облича снежнобялата престилка, на джобчето с емблемата на най-модерната българска болница. Последователно придобива специалностите “хирург” и “кардиохирург”. Пращат го на дългосрочни специализации в САЩ, Италия, Холандия и Германия. Не му е трудно – владее английски, френски, италиански, руски, справя се и с немския език. Какво повече е нужно за професионалното израствана на един Хирург: желание, труд и, безспорно, наставленията и помощта на стожерите в областта му.

Дневно извършва поне по една, но много често – по две операции.

Не се ли изморява? “Не, това е просто ритъм. Изморявам се, ако го загубя. Но това много рядко се случва.”

Как си почива? “С планове за работата.”

Има ли хоби? “Да, работата…”

През отпуските се впуска в културни екскурзии, най-вече до Италия. Обича да посещава и гледа старините й: Рим, Колизеумя, Венеция. И там, пред вечния Залез, да разсъждава върху смисъла на Живота и коварството на Смъртта, която толкова пъти е прогонвал.

И после, като се върне в “Св. Екатерина”, с утроени сили – пак да влиза в операционната и да разрязва и съшива уморените сърца на българите.

“Овен”, солта на земята: без шикалкавене, без имитиране на дейност, без угодничество пред началниците. Следва принципите си: “Няма нищо невъзможно, няма връщане назад. Всичко става, стига да го желаеш силно и да влагаш достатъчно воля и енергия.”

Звънват му по телефона, изпива си кафето (трето за деня) и отново забързва към залата: болният е интубиран, чакат го. За този 10-минутен разговор съм настоявал цял месец, връщал ме е поне 5 пъти. Не му се сърдя: Пациентът е преди всичко и над всичко!

Проф. Ал. Чирков е обучил десетки кардиохирурзи и инвазивни кардиолози, и това е негова огромна заслуга пред българската медицина. Достатъчно е да бъдат споменати: проф. Генчо НАЧЕВ, приемникът му на директорския пост; проф. Тодор ЗАХАРИЕВ (национален консултант по съдова хирургия); доц. Юлия ДЖОРГОВА (председател на Националното кардиологично дружество в България), поставяла хиляда стента, извършила първата у нас инвазивна ангиопластика на пресен инфаркт; доц. Людмил БОЯДЖИЕВ; д-р Любомир СПАСОВ (той извърши първите чернодробни трансплантации от жив донор; директор е на Болница “Лозенец”, непрекъснато е в операционната зала и е постоянно зает), непрежалимият доц. Борис МИШЕВ (син на пловдивския хирург и ректор проф. Пею Мишев; починал толкова млад от рак на жлъчните пътища) и много, много други. Само това да беше извършил (създаване на национална школа по кардиохирургия и на цяла плеада блестящи специалисти-следовници), заедно с изграждането на първата българска болница от европейски тип – “Св. Екатерина”, е достатъчно да кажем на проф. Александър ЧИРКОВ: “Сполай ти!” Нещо повече – той заслужаваше и преживе паметник или поне една паметна плоча.

Това е моето мнение. Колегите и пациентите ще отсъдят доколко е правилно.

Но всички сме малки и грешни, прости ни, Господи!

Безспорният най-добър ученик и приемник на великия Чирков е проф. Генчо НАЧЕВ.

Автор: Д-р Тотко Найденов

ПРОФЕСОРИТЕ

Искам да вмъкна и още едно име от IV МБАЛ – София: приемника на д-р Енчо Симеонов – д-р Аркади ИВАНОВ. С него са приятели от младите асистентски години в Плевен, където работят под ръководството на проф. Станислав БАЕВ, за когото си спомня като за най-ерудирания човек: не само мигновено разпознава всяка дочута по радиото мелодия, но и дълго може да говори за автора и повода за написването й. В Плевен в ръцете на Аркади умира доблестният шеф на местната “Бърза помощ”д-р Петьо ИЛИЕВ.

Аркади Иванов е работил заедно с Енчо Симеонов и в Спешния център на ИСУЛ. Тук оперират професорите Димитър Четрафилов, Антон Митов, Иван Виячки, от които всички млади лекари попиват знания и умения. Иначе от този период не помни почти нищо друго: дните са се слели съобразно графика: дневно и нощно дежурство – последвано от 2 уж почивни дни, през които почти непрекъснато спиш, прежълтял и смазан от умора… Тогава си спомня за смления от безмилостния конвейер малък човек от филма на Чарли Чаплин “Модерни времена”. Така ли ще мине животът му?!

Вече насъбрал достатъчно опит, отива да работи при Енчо, който вече е станал директор на IV Градска болница. След няколко години той също угасва в ръцете му (както вече споменах – толкова нелепо, в ранния съботен предиобед, след напрегната оперативна седмица). Тогава Аркади унаследява поста му на зав. Отделението. И продължава скромната му апостолска работа – ежедневно да оперира обикновените хора и да не чака богата отплата.

Кабинетът му е пълен с книги и икони. Вярва в Бог и се уповава на неговото благоволение над труда и ръцете на хирурга.

Обича да отпуска от напрегнатия труд с тенис.

Добавя: “Когато остане време…”.

Доц. Димитър РАДЕНОВСКИ

Днес името на Болница “Пирогов” се свързва с името и на сегашния й директор доц. Димитър РАДЕНОВСКИ (р. 1949).

“Стар” пироговец – ординатор; тук е от 1982 г. Идва от Окръжна болница – София, добре обучен от изключителните хирурзи и педагози доц. Тодор Арсов (починал рано от рак на стомаха) и бъдещия проф. Тома Пожарлиев. С признателност говори и за врачанския хирург д-р Петър Иванчев, от когото също е “попил” много.

Като дете дълго се е колебаел между хирургията и… рисуването. Към нея го насочва баща му, Радко Раденовски, който е известен наш професор по… изобразително изкуство (великолепен дърворезбар, директор на училището в Тетевен). Казва му: “Като художник ще ти е трудно да изхранваш семейството. А лекар гладен още не съм видял. Ще станеш хирург, защото ръката ти е сръчна.”

Митко става кръжочник при Любомир Карагьозов, после – при вездесъщия проф. Антон Митов (пак този благ голям хирург и педагог: колко ли млади колеги е обучил?!). Постепенно се издига до началник на IV Хирургична клиника. За да спечели конкурса за изпълнителен директор (2007).

В кабинета му е чисто, подредено. По стените са окачени портретите на Левски, Хан Крум и иконите на св. Иван Рилски Чудотворец и Света Богородица; във витринката са подредени бюст на Хипократ и пластика на Асклепий. Няма нужда да ми обяснява кои са кумирите му. И понеже отново бърза, го питам кое е най-трудното в хирургията: нощните дежурства, преумората, отговорността, съобщаването на близките за смъртен случай?

Опровергава ме:

“Нощните дежурства са най-романтичната част на хирургията. Тогава се чувстваш най-възвисен; има някакво тайнство в тишината на настъпващата вечер, очакването на поредния спешен случай и предстоящите усилия за спасяването на пострадалия човек, а после – в зазоряването, чирикането и прелитането на птичките навън, умореното сваляне на престилката и окървавените ръкавици. Спешната хирургия е пълна с детайли, които се овладяват и изучават предимно нощем. Дълги години от живота ми преминаха в едно непрекъснато, сякаш безкрайно редуване на дневни с нощни дежурства. Никога не са ми тежали; въпрос на психологическа нагласа.

Най-страшното и най-изморителното в хирургията е незнанието…

Но то се овладява с много учене и непрестанно набиране на опит. А той пък се трупа най-вече по време на нощните дежурства.

Затова младите колеги трябва да ги дават все повече; те са им само от полза за професията, на която са се посветили.”

Доц. Раденовски ще остане в историята на хирургията с едно уникално, макар и малко странно нововъведение: създаване на Детски Здравен Шоу-театър; по идея на видния наш цирков артист и илюзионист Николай Николаев (проф. д-р Коко); заедно с Марин Неделчев (доц. д-р Роко) те изнасят представления пред болните деца. Удивителното е, че престоят им в болницата се скъсява! Ето го на дело чудното взаимодействие на Изкуството с Медицината, която всъщност е най-голямото Изкуство. Доц. Раденовски отпусна специална линейка на чаровните шоумени и сега им строи Магичен театър в двора на болницата.

Дано поне още един изпълнителен директор на лечебно заведение прояви творческата фантазия на хирурга-художник!

Проф. Александър ЧИРКОВ

С проф. Александър ЧИРКОВ (р. 1938 г. в Лом) се запознах, още когато дойде в България през 1979 г.

Медиите гръмнаха в един глас: идва европейски хирург. На ухо се шушукаше: поканата дошла лично от Георги Йорданов и акад. Атанас Малеев, разбира се, не без съгласието на Тодор Живков. В онези тоталитарни времена това беше индулгенция за всеки “невъзвращенец”. Тогава работех като млад журналист във в. “Здравен фронт”. Бях свидетел на скепсиса и дори неприязънта от страна на много наши професори и лекари. Както и на всепомитащия, мощен и неудържим стил на този невероятно отдаден на работата си, изумително смел и новаторски настроен човек, който не обръщаше внимание на хулите.

Тогава той извърши за 10-тина дни 14 сложни сърдечни операции, с които направи огромно впечатление сред колегите си. После дойде още няколко пъти, с екипа си, без никой от тях да вземе и стотинка хонорар, и показа също невиждани у нас оперативни техники и подходи. През 1984 г. го назначиха да оглави специално обособена за него болница, която впоследствие той изгради фактически изцяло: разбира се, това е култовата Университетска болница по сърдечна хирургия (по-късно наречена от него “Св. Екатерина”), върховото постижение на живота му. Тя е невиждан в България национален и медицински подвиг; само това да беше направил, проф. Чирков трябва да бъде нареден сред 100-те най-заслужили българи и да му бъде издигнат паметник преживе! (Българската ни отплата бе традиционна: гнусно безпардонно прокуждане от най-сполучливата ни болница на Създателя й…)

За броени месеци Болницата по кардиология и кардиохирургия “Св. Екатерина” бе преобразена по невиждан у нас европейски стил. Дотогава у нас се извършваха не повече от 60-70 сърдечни операции при смразяващо висока смъртност – до 45%! При проф. Чирков този показател спадна още през първата година на 12% (при 320 операции), през втората – на 8% (при 600 операции), за да стигне до световния минимален стандарт от 2% (при 1500 операции!). За съвсем кратко време той създаде съвършено нов стил на мениджмънт, като изпрати над 200 души от своя екип на специализации в най-престижни клиники в Европа и САЩ, където те усвоиха най-модерните методи в тази област.

Името ЧИРКОВ бързо се наложи и стана символ, икона, упование – за страдащите българи, колкото и да не се искаше това на немалка част от колегите му, някои от които не можеха дори да го произнесат спокойно, без да изсъскат. Вероятно всеки има своята правда и истина. Да, той си бе издействал огромна лична заплата, пълна свобода на действията, безотказно отпускане на поисканите средства. Как го е постигал – не знам. (Пояснението, което ми даде Георги Йорданов, има своето основание: много по-евтино е да плащат богато на един специален човек тук, вместо да харчат милиони за болните, че и за високопоставените им, придружаващи ги роднини, за да ходят при него в чужбина). Но никой друг не съумя да създаде – ще го отрече ли някой?! – своя национална, открояваща и утвърдила се и всеобщо призната школа по кардиохирургия, както и несъмнено най-модерната, от европейски тип, българска болница (“Св. Екатерина”, наричана от всички “Чирковата болница”).

Проф. Александър ЧИРКОВ извършва за първи път у нас много и разнообразни операции: двуклапно протезиране; аортокоронарен байпас; корекция на Тетралогия на Фало и повечето сложни реконструктивни интервенции при вродени сърдечни пороци; първите и за Източна Европа комбинирани операции (сърце – абдоминална аорта, сърце – коремна кухина, сърце – секцио Цезареа), изкуствено сърце; едновременно присаждане на сърце и бял дроб. Благодарение именно на проф. Александър Чирков не само българската кардиохирургия, но и цялата наша медицина вече не е същата.

Няма друг хирург и изобщо – лекар в България, който да е толкова безрезервно възвеличаван от едни, и яростно и безусловно отричан от други. Преживе превърнал се в синоним на успял човек, чудодеен хирург и национална легенда, проф. Чирков бе принуден да изпие много горчиви чаши. Още в първите дни след назначаването си за министър, проф. Радослав Гайдарски поде невиждана по своята неколегиалност, злост и ненавист кампания срещу него, с охота раздухвана от гонещите жълтичките си сензацийки наши медии. Накрая го уволни, прокуди го с непонятно за лекар омерзение. (Същото стори малко по-късно и с анестезиолога проф. Олег Хинков). Напразно го увещавах да не дава интервюта срещу колегата си, защото прави лошо впечатление на хората и уронва престижа въобще на българския лекар. Отказа да се вслуша в съветите ми.

Спомнете си съдбата на Щирлин, Асен Петров, клинициста Константин Чилов и още толкова много други наши лекари… О, родни наши български нрави…

Написах и издадох (2004) специална книга за проф. Ал. Чирков – “Съдба, наречена хирургия”. В интервюто, публикувано там, той споделя, че най-симпатично животно му е агънцето – защото е толкова мило и невинно; затова никога не яде агнешко, дори и на Гергьовден. Може би това негово признание ми направи най-силно впечатление: хирург, пък не приема касапския нож… От пороците най-много мрази лъжата (“Защото никога и никого не съм лъгал”.) От развлеченията най-вече обича четенето (предпочита френските класици и историческата философия). Идеалът му за земно щастие е, на първо място – отсъствие на физически недъг или страдание, после – грижата за Духа, създаването на блага, вършенето на добро на хората и Родината. За окайване са: “Злобните, агресивните, злите и отмъстителните; тези чувства и пориви разрушават душата, а оттам – и тялото. Ето защо – човек трябва да обича!!” Вярва в приятелството – а когато му се е случвало да го предадат, се е примирявал със заключението, че това просто не са били приятели. Може и да прощава, защото “Ако си отмъстителен, значи не си дорасъл да бъдеш добър християнин”, но вече би работил с подобен човек с “едно на ум”. Обича тихите залези и меланхоличната есен; както и морето – заставайки на варненското крайбрежие има чувството, че се намира пред края на света и го възбужда очарованието от Непознатото. Предпочитаната му напитка е сухото бяло вино, храна – рибата. Принцип: “Не прави на другите това, което не искаш да сторят на теб!” Най-любимият му аромат: “На природата – на цветя и плодове; никой парфюм не може да се сравни с него!” Като най-хубаво цвете определя розата: “Тя има и бодли и затова е като живота – красив и очарователен, той е пълен, уви, и с толкова болки, разочарования, обиди и огорчения.” (Сякаш е предчувствал какво го очаква…)

Важното е какво преобладава в този наш единствен, неповторим Живот…Твърде рядко един човек е изтъкан само от добродетели или от злини. Вероятно ми е трудно да бъда безпристрастен (все пак, писал съм книга за него и сме толкова стари и добри приятели) и ще си спечеля нови врагове със следващото заключение, но ще го изпиша с нетрепваща ръка:

каквото и да се говори против проф. Чирков, каквато и помия да се изля върху него, едно е сигурно – той завинаги си запази видно и достойно място в историята на българската хирургия и медицина. И напълно заслужено проф. Чирков бе първият наш лекар, удостоен (2002) с най-високото професионално-съсловно звание “Лекар на България”, което създадохме с проф. Дамян Дамянов!

Автор: Д-р Тотко Найденов

ПРОФЕСОРИТЕ

Проф. Георги (Джо) ЗЛАТАРСКИ

Проф. Георги (Джо, както го знаят и наричат всички колеги) ЗЛАТАРСКИ е известен на всички хирурзи в България. Дългогодишен хирург: от първия си работен ден – в Белоградчик, после – в “Пирогов”, на който известно време е и директор. Създател и организатор на научните конференции “Дни на спешната хирургия”.

Търся го в IV МБАЛ – София, където е консултант, но разбирам, че е напуснал. Намирам обаче зав. хирургичното отделение – д-р Енчо СИМЕОНОВ, стар приятел от студентските години.

В кабинета си е, пушат цигари (не можах да го отуча!) с д-р Панчо Панчев: след малко ще влизат в операционната. Чакат ги, един след друг, два тежки случая – с рак; мъжът – на дебелото черво, жената – на жлъчните пътища. Понякога не излизат по 11 часа навън. Само се размиват след първата операция, слагат нови ръкавици и отиват на другата маса. И днес ще е така. Как издържат?

“Навик ни е, трябва да издържаме на всичко. Просто професия… Неприятна е не работата, а формализмът. Загуби се човещината, гледа се само бумащината.”, отговаря д-р Симеонов.

Звъни телефонът. Енчо обяснява на невидимия събеседник: “Благодаря ви, но не ни дължите нищо. Знаете, че беше безнадеждно… Съжалявам, че не можехме да му помогнем. Бог да го прости!”

Затваря, тъжен е: “Вдовицата на един наш болен. Наистина беше неспасяем случай. Онзи ден го погреба. И сега пита колко ни дължи… Иска да ни се отблагодари за грижите, които сме положили, за да го измъкнем. Има и такива хора, макар и все по-рядко. А някои буквално бягат след сполучлива операция, смятат, че ние чакаме да ни почерпят или ще им поискаме нещо. През прозореца са готови да се хвърлят, ама да не минат през кабинетите и да кажат едно човешко: “Благодаря ти, докторе!”.

Не се сърдя на никого. Обичам си работата, наслаждавам й се: да прогонваш смъртта, да връщаш Живота… Не е ли велико?”

Разпалва се: “Не му искам нито парите, нито бонбоните или уискито (всичко си имам). Само да го видя, да му се порадвам, задето съм го спасил и го изписвам жив и здрав, след тежката операция, която съм му извършил и тя ме е смазала от умора и напрежение, и ми е отнела част от моето собствено здраве, за да върна неговото. Но кой да разбере хирурга?…”

Минута преди да тръгне с Панчев към операционната, на вратата го присреща оръфан полусляп човек, воден за ръка от жена си. Неотдавна д-р Енчо Сиомеонов го е оперирал за рак на ректума. Сега е добре. Насрочва му контролен преглед следващата седмица. “А бележка от джипито?” – плахо пита женицата. “Никакви бележки не ми трябват, за да преглеждам хората!” – прекъсва я Лекарят. Тя започва да бърка в пазарската си торба. “Моля те, недей, нищо не искам!” – виква й той.

Скача от стола.

Размазва недопушената си цигара в пепелника.

И тръгва към поредната тежка операция.

2 месеца по-късно, в събота сутрин, след пренапрегната оперативна седмица, умря за секунди от масивен инфаркт…

Така и не създаде семейство.

Сбогом, Енчо!

ОТИДЕ СИ И ДЖО ЗЛАТАРСКИ

Когато пишех “Книга за българските хирурзи”, проф. Георги ЗЛАТАРСКИ, когото всички наричахме ласкаво и с любов “Джо”, се съгласи да бъде неин консултант. Прие ме вкъщи. Колко мъдрост, благородство и старо злато имаше в думите му!

Почтен и забавен, често цитираше своите учители и колеги, като никога не си присвояваше чужди мисли, а посочваше автора им. Любима му бе сентенцията на неговия учител проф. Алберт ЛУКАНОВ: “Медицината се дели на две области: хирургия и всичко останало (ах, това вечно, но подплатено с дела основателно самочувствие на хирурзите!, бел. Т. Н.), а хирургията също се дели на две – спешна и всичко останало.”

Проф. Златарски добави: “Необходим е дългогодишен опит, придобит от всички часове на денонощието, необходими са познаването на книгите от хирургичната класика, преки контакти и наблюдение на големите колеги в операционната зала, болничните зали и аудиторията, за да се убедим в истинността на това наблюдение. Спешната хирургия трябва да владее съзнанието и всички възможности на истинския хирург. Цената не е в безсънните нощи и постоянната готовност, а в способността за бърза концентрация, ориентация и самостоятелна адекватна активност. В условията на спешност хирургът трябва максимално бързо да взема решения и да може сам да се справя с всичко.

“Спешната помощ е мъка и достойнство, тя обединява истинските лекари”, е казал Мерл д,Обинье. Колко ясно, точно и… задължаващо!

Спешната хирургия не е само операцията. Нещо повече, не всичко в спешната хирургия изисква оперативно лечение в момента. Налага се активно наблюдение с цел проследяване развитието на клиничната картина (към подобрение или към влошаване); а ако е към влошаване – дали е настъпил моментът за операция. Обаче никакви лабораторни и образни изследвания, никакви компютри не могат да заменят снемането на анамнезата (разпитването), огледа, палпацията, перкусията и аускултацията – тези исконни пропедевтични методи за диагностика, извършвани през определен интервал. Клиницистът-хирург сам ще може да долови настъпващите промени, които да го насочат към “пушка при нозе” или “пушка в ръце” (друг любим израз на проф. Луканов).

Три са основните големи заболявания, които обхващат разнообразната палитра на спешната хирургия: перитонитът, илеусът и съчетаната травма. “В хирургията се умира или от гной или от кръвозагуба”, казваше проф. Луканов. Перитонитът е водещата патология в спешната хирургия (по начало той е едно от най-тежките заболявания); затова и ще си позволя да допълня моя учител-професор: спешната хирургия също се дели на две – на перитонит и всичко останало. Той подчертаваше още, че в спешността има “йерархия” – първо трябва да се оперира най-тежкото, при това – по най-радикалния начин.

Основното правило при пострадали с тежка съчетана травма е спазването на известен ред при болните:

Абсолютен приоритет имат пациентите с дихателни и сърдечно-съдови нарушения, с тежки външни и вътрешни хеморагии;

След тях се обръща внимание на пострадалите с коремни наранявания и вътрекоремни хеморагии, шок, черепно-мозъчни и гръбначно-мозъчни наранявания;

Следват болните с водеща увреда на периферни съдове, ръце и крака и др.

При илеуса патологичните процеси рядко съответстват на клиничната картина. Аускултацията на чревната перисталтика при него е толкова важна, колкото аускултацията на сърцето – за кардиолога. При тънкочревния илеус клиничната картина е по-драматична, а при дебелочревния – по-тежка. Страшното явление при това страдание са не перитонитът или механичната пречка, а раздутите, с нарушена перисталтика чревни гънки.

Никога не се радвам на налични газове и фекалии през първия следоперативен ден.

Всяка операция в спешната хирургия трябва да бъде радикална, а не палиативна.

Колкото по-ненужна е операцията, толкова по-тежък е следоперативният период; той е толкова по-гладък, колкото операцията е по-радикална.

В спешната хирургия е много по-лесно да се оперира, отколкото – да се изчаква. Няма тежко състояние, има неподготвени болни.”

Това чух от проф. Георги Златарски.

За себе си категорично отказа да говори – нещо непривично за хирурзите. Жалко, защото през над 40-те си години работа той несъмнено е имал десетки драматични спешни или планови оперативни случаи, които биха били интересни за читателя и поучителни за колегите. Не се обиждам, не настоявам повече.

Какво пък – и без излишни приказки всички колеги знаят, че той бе един от най-блестящите хирурзи, които България някога е имала, мъдър и успешен учител на безкрайно много ученици и последователи.

Милият Джо, той бе толкова тих и скромен, един от последните мохикани на чистата безкористна Любов към Пациента – едно все по-рядко срещано достойнство, вече изчезващо под смазващия напор на проклетите клинични пътеки, регулативни стандарти и безброй административни задължения. Няма хирург, който да не обичаше този човек.

Почина през миналия месец на 79. Изпратиха го над 700 души, почти всичките – хирурзи. За пръв път виждах толкова много корави мъже да коленичат пред тленните останки и безутешно да плачат. Хората, които тези достойни наши сънародници са спасявали, сигурно вкупом са стотици хиляди. Дори и само това би трябвало да пришпори репортерите.

Никоя българска медия не реагира. Отсъстваха и т. нар. “държавни мъже”. Ако погребваха някоя мутра, олигарх или наркобос, нямаше да можем да се разминем от камери и фотоапарати. Щяха да снемат в едър план другите мутри, изнасящи ковчега, мутресите им, колите им, златните вериги по вратовете им; вестниците щяха да им посветят цели страници, телевизиите – дълги репортажи. Емблемата на българската спешна хирургия явно не представляваше никакъв интерес за всички тях.

О, бездуховно българско общество, ти така и не разбра колко много, колко безнадеждно си осиротяло.

————————————————

Автор: Д-р Тотко Найденов

ПРОФЕСОРИТЕ

Доц. Бойко КОРУКОВ

Макар че (все още) не е професор, си позволявам да поместя есето за този достоен млад мъж непосредствено след публикацията за учителя му чл.-кор. проф. Дамянов, защото работят в една и съща клиника.

Бойко Коруков е родом от гр. Гоце Делчев. Питам го за произхода на странната му фамилия. Бащата на Бойко е от Одринско, майката – от Егейска Македония; бежанци. Прадядовците му са свещеници. Единият от тях, непокорен и буен, бил осъден на смърт от турците, които толкова се боели от него, та избрали най-мъчителното умъртвяване – не чрез обесване, а чрез посичане с ятаган… Като отсекли главата му на дръвника, тя заподскачала – кървава, сърдита и озъбена, към тях, и те ужасени се разбягали, пищейки: “Корук!!” (дебела глава…). Та – оттам и фамилията на това борческо македонско семейство…

Като студент Бойко е искал да стане кардиолог, запленен от увлекателните лекции на сладкодумния акад. Илия Томов. По-късно, като млад селски лекар на с. Склаве, Благоевградско (между Мелник и Сандански) стриктно изпълнява наученото от него за лечението на сърдечно-съдовата недостатъчност (дигиталис, фурантрил, панангин); възторгнат от успеха си, му изпраща благодарствена картичка и му го описва. Само година по-късно съвсем случайно му се открива възможност да се включи в малката група български военни хирурзи (доцентите Неделчо Гергелчев и Цветан Панов), заминаващи за Манагуа, столицата на Никарагуа. (Бойко перфектно говори испански, защото е завършил гимназия в Хавана.) Само 1 година (1980-81), но пък колко разтърсваща: живот в бункери на Сомоса; непрекъснати спешни операции, най-вече на огнестрелни рани; денонощни стрелби, дори и в болницата; край него падат и убити колеги… Първоначално не може да прави нищо друго, освен да асистира, после започва да се справя и самостоятелно.

Върнал се в България, започва да работи като участъков терапевт в Благоевград. Но хирургията вече е влязла завинаги в кръвта му. Случайно попада на вестникарско съобщение за конкурс за ординатори в “Пирогов”, в Катедрата по спешна хирургия. Явява се на изпит при самия проф. Андрей Стойчев – и го спечелва!

Какво му остава от работата в тази емблематична за цяла България велика болница?

Уроците и опитът на невероятните личности и учители: ученика на Генерала проф. Андрей Стойчев, поливалентен оператор и водещ спешен гръден хирург на страната ни (често води асистентите си на вечеря и не им позволява да плащат;скоро получава тежък инсулт и цели 20 години, до Края, се топи в леглото си); изящния шеф на Първа хирургия д-р Николай Бобев (който често цитира мисълта на знаменития френски хирург Анри Мондор: “Мястото на хирурга е в операционната!”); любознателния д-р Емил Стайковски (продължава да чете и след пенсионирането си!). Силно впечатление му прави и неуморимият д-р Методи Марков, който извършва първата в България лапароскопия (1979) и го научава на лапароскопска диагноза. Уви, само 6 дни преди да се пенсионира, д-р Марков почива от масивен инфаркт сред близките си (докато на глас е мечтал как ще си почива следващата седмица сред ягодите на вилата си…).

След няколко години идва в ИСУЛ, при един от най-уважаваните български хирурзи – проф. Дамян Дамянов. И се потопява в Голямата Хирургия.

Специализирал е в почти всичките й области: спешна, ендокринна, дебелочревна, сърдечно-съдова, жлъчно-чернодробна, гръдна, коремна, онкологична. Дисертацията му е на тема “Диференциран хирургически подход в лечението на разпространения гноен перитонит”. В нея съобщава за опита си с отворения корем с лапаростома, която осъществява с българско антисептично платно (сбъдва се и в нашата страна мечтата на хирурга за коремен “цип”!).

Бойко обаче твърди, че най-голямата тревога в хирургията не е перитонитът, а кръвоизливът от стомашно-чревния тракт, който нерядко води до фатална кръвозагуба. И до днес го гнети споменът за младежа, когото водят късно в клиниката и докато го свалят в операционната, изпада в хеморагичен шок и загива… Как да съобщи на майка му, която на другия ден пристига от чужбина и очаква да види сина си успешно опериран, защото лекарите там са й обяснили, че неговият случай е сравнително лек и не би трябвало да застраши живота му?! Това е най-тежкият спомен от досегашната му работа.

Областта, в която се задълбочава, е не само спешната хирургия, но и стомашният рак. Безпокои го ниската преживяемост у нас от него; защото в Япония тя е 90%! Но там редовно извършват профилактични прегледи на хората…

Доц. Бойко Коруков определя спешната хирургия като “Балансиране на ръба на смъртта; отговорност и удовлетворение”, а проф. Алберт Луканов – като нейната икона. Иначе е “твърд атеист”… Споделя мнението на шефа си проф. Дамянов: не се уповава на някакъв Бог или Висша Сила, а на опита, решителността, умението и, непременно – на екипа си.

Всеки е прав за себе си. Важното е да има успехи. А щом спасява хората – значи работи отлично.

Аз пък се моля на милостивия всемогъщи Бог да помага на всички добри Хирурзи, независимо дали вярват в Него.

И той го прави – защото явно ги обича, след като е благословил Ръцете им.

Автор: Д-р Тотко Найденов

ПРОФЕСОРИТЕ

Чл.-кор. проф. Дамян ДАМЯНОВ

Репортерското си посещение при проф. Дамян ДАМЯНОВ, председател на Българското хирургично дружество, на Съюза на учените в България и на Национален Алианс “Живот за България”, започвам със сутрешния рапорт в Клиниката по коремна хирургия (УМБАЛ “Царица Йоанна”), на която той е ръководител и й даде най-подходящото име – на генерал проф. Коста Стоянов. Предварително го изчаквам пред входа на болницата. Насочва се към асансьора, а аз му се надсмивам: “Пеша е по-здравословно.” Съгласява се и започва да изкачва стъпалата до третия етаж с мен, споделяйки пътьом, че му предстоят 4 тежки операции, а на мен тутакси ми става съвестно, задето го натоварвам допълнително.

Априлски понеделник, 2006 г. 20-тина хирурзи, предимно млади, някои от които – специализанти, слушат рапорта на нощния дежурен колега. Няма приети по спешност. Докладва за състоянието на оперирани предния ден с жлъчни проблеми. Накрая съобщава името на 83-годишен лекар – завчера е бил успешно опериран по повод банална херния. Операцията преминала успешно, без всякакви усложнения. Следобед се раздвижил, вечерял. Съобщили на сина му, също колега, да дойде да си го вземе в понеделник. Наистина, ще си го вземе. Само че – в ковчег…Човекът се споминал скоропостижно, за броени минути – вероятно поради белодробна тромбемболия (аутопсията ще покаже). Никой не казва “Бог да го прости!”, нито споделя съжаление, задето сполучливата операция е отишла нахалос. Двама специализанти край мене разговарят за снощния мач, възмущават се от невероятния пропуск на един играч пред вратата; мисля, че дори не чуха за починалия пациент-лекар.

Разбирам ги – отдавна са претръпнали. Точно това е част от поведението, което, дори и със слаб укор, определяме като професионална деформация. Навремето, когато бях млад ординатор в Кардиологичното отделение на Окръжна болница – Ямбол, почти умирах с моя издъхващ болен, какъвто и да е той – големец, овчар, файтонджия, преживявах тежко и трагично всяка загуба на пациента си, независимо от възрастта му. “С всеки човек умира една вселена”, е казал Хайне. После се примирих и аз: нали никой не е вечен, нали смъртта е необходима за запазването и продължаването на Живота? Е, да ридаят ли сега тези хирурзи? С какво би помогнало това на отишлия си от Белия Свят възрастен колега или на който и да е техен пациент? Моят баща, старият Лекар, също ме съветваше навремето да не се вживявам със загубата на мой пациент – първо, защото няма никакъв смисъл, второ – лекарят не бива да изхабява самия себе си и трябва да се съхрани, защото Смъртта е неизбежна част от неговото всекидневие.

На мен обаче ми е невъзможно да не се трогвам от чиято и да е кончина, дори на съвсем непознат – защото това е Човек и неговата участ чака всеки от нас в един знаен само Богу Ден. Отронвам кратка примирена въздишка на ум: “Сбогом, колега! Дали и ние ще стигнем годините ти? Помагай, Господи, на нас, живите!” – и тръгвам, с престилка и маска пред устата, на визитация с проф. Дамянов.

Почти всички легла в Клиниката са заети. На две от тях лежат цигани с видима чернодробна цироза – подути кореми с разширени съдове около пъпа, пепеляви лица със ситните бръчки на пушача. Единият е явно почти на небето – не реагира на повикване, хърка шумно и се дави. Чакат последното му Издихание. Другият гледа безизразно – вероятно и за него няма надежда. Иноперабилен е, ще го изписват.

В следващата стая лежи “млада баба” – 63-годишна жена. Диагнозата й е банална – холелитиаза. Професорът сяда на леглото й и без заобикалки, простичко, й обяснява: “Този препълнен с камъни жлъчен мехур трябва да се премахне. Колкото по-рано – толкова по-добре. Препоръчвам Ви го по лапароскопския начин. Ако не го махнем сега, когато мехурът е относително спокоен, след няколко месеца ще се наложи да Ви оперираме по спешност, със съответните рискове…”

Жената обещава да си помисли. Вярвам, че няма да я чакаме дълго…

Отиваме при пациентка, на които предстои операция. Напрегната е. Има за какво – 60-годишна, с цироза, вследствие хепатит В и С. Професорът ще отстрани жлъчката й лапароскопски. Веднага след това операционната зала ще се дезинфектира и няма да се ползва 2 дни.

Оттам отиваме в централната реанимация. В нея лежат болни с дихателни и кардиологични проблеми. Професорът обхожда всички легла, дава указанията си и тръгва, без да бърза, към операционната зала, за да се подготви. (А на мен така ми се пие кафе…)

Проф. Дамянов извършва по 3 (понякога по 4, дори 5) операции почти ежедневно; владее всички възможни хирургически техники; прави и десетки консултативни и диагностични прегледи. До вечерта му предстоят други задачи: делови срещи в Съюза на учените в България; писане, редактиране и преглед на статии за новото сп. “Висцерална хирургия”, което оглавява; подготовка за предстоящия национален конгрес на хирурзите и други международни научни срещи; участие в тържество. Оттам ще отиде да види поне едно от внучетата си. Надява се, че към 21 ч. най-после ще седне да вечеря и да се поотпусне за 20-тина минути пред телевизора, защото следи новините от обществения и политическия живот. Това е работният му режим почти всеки ден.

Операционният сектор на УМБАЛ “Царица Йоанна” се намира в приземния етаж и има 6 зали. Преди да се измие за предстоящата операция, проф. Дамянов сяда да пие чай. Учудвам се и му споменавам за въздържанието на проф. Гайдарски от кафе преди операция, за да не му се доходи след това до писоара… “На мен пък всички течности ми излизат чрез потта”, разсмива се той. Спомня си за своя предшественик проф. д-р Димитър (Митьо) МАРИНОВ, една легендарна личност за българската хирургия, дълбоко уважаван от цялата гилдия негов учител. Той оперира неуморно и винаги успешно. Когато не е в залата, цигарата не слиза от устата му; по време на операция често я прекъсва, за да излезе навън и да попуши. (Унищожава по 3 кутии дневно!…) Но веднъж от един пациент цръква струйчица кръв; капчица му попада в окото. Не след дълго професорът вдига висока температура, рухва, бълнува в треска. 20 дни не могат да поставят точната му диагноза. Единствено акад. Алекси Пухлев се усъмнява за коремен тиф – болест, недиагностицирана от войните. Оказава се, че онзи пациент е носел заразата в кръвта си десетки години…

След излекуването си проф. Маринов спира да пуши.

Влизаме в операционната. Жената с цирозата и холелитиазата е интубирана, упоена. На голям монитор над главата й се вижда съвършено ясно всичко, което вършат лапароскопските инструменти чрез ръцете на проф. Дамянов. Белите гънки на червата, пробитият възпален жлъчен мехур, от който изтича гъстата тъмнозелена жлъчка. Всички имаме тези органи в коремите си и може рано или късно да легнем, не дай, Боже, на подобна маса, където непознати, но толкова грижовни хора, ще ни бъркат вътре. Едно трепване на дланта, една малка грешка – и може да не се събудиш…

Каква е тази невероятна професия – да държиш човешкия живот в ръцете си, като един малък Бог?! Що за дързост, смелост – и свещена искра! – са нужни, за да вземеш скалпела и да разрязваш чуждия човек, намесвайки се в плановете на Създателя, който е решил да го прибере при Себе Си – а ти да се осмеляваш да Му попречиш?!

И така е почти всеки ден на проф. Дамян Дамянов.

Няма време за по-продължителен разговор. През август, когато се връщаме от тържествата във Велико Търново, които организирахме с директора на болницата д-р Даниел Илиев по повод Деня на медиците, загинали при изпълнение на служебния си дълг, ми разказва някои подробности от професионалния си живот.

С учудване научавам, че не е смятал да следва медицина, а електроника и радиотехника. След гимназиалната диплома (завършва средно образование в Шумен) се подготвя за приемните изпити в МЕИ. Родителите му настояват да опита и във ВМИ. За да не ги обиди, кандидатства и на двете места. Не му е писано обаче да стане инженер – просто там не го приемат. Спечелва както най-хуманната професия, така и хилядите болни, които после спасява. И продължава да го прави!

Не изминал един месец от I курс, прочита едно съобщение, подписано от доц. Димитър Маринов – че се набират кръжочници в IV хирургия. Помощникът му доц. Георги Милков ахва: “Абе, момче, че ти още от анатомия си нямаш представа”, но Дамянов настоява и той го включва без повече излишни приказки. Момчето гледа отстрани, попива всяко движение на бъдещите професори. (Не му стига това, започва да посещава и в друг кръжок – по неврохирургия, ръководен от един от пионерите и светилата в тази област д-р Виктор Христов, с когото стават толкова близки, че после го кани за кум). Знаменитите хирурзи приемат студента-първокурсник като пълноправен колега, защото веднага забелязват старанието му, радват му се, насърчават го. Дамянов асистира и на Маринов (дори и когато той оперира майка му), и на Милков; правят тежки операции – предимно стомашни, чревни, чернодробни резекции. Още тогава знае: Хирургията ще бъде Съдбата му!

На разпределението заявява на комисията: “Не държа къде да ме пратите, само хирургия да е!”. Все пак, питат го за предпочитаното място. 3 месеца преди това е загинал – при катастрофа, на връщане от извършени прегледи в Дом “Майка и дете”, т. е. при изпълнение на служебния си дълг! – тъстът му, бащата на съпругата му Таня, педиатърът от Хасково д-р Тодор Киримов, и Дамян посочва южния тракийски град. Началник на отделението тук е д-р Никола Гелов. Той е като баща за 4-мата млади хирурзи, които работят при него: съветва ги, споделя богатия си опит. За 1 година в Хасково д-р Дамянов извършва 120 самостоятелни операции. Там неволно поставя и “рекорд”: 56 часа работа, прекъсната само от 4 часа дълбок сън. Млади са, издържат. Скоро след това се му отваря възможност за работа в ИСУЛ, при самия Димитър Маринов, който вече е професор!! Гелов не се и опитва да попречи на многообещаващия си ординатор; нещо повече – сам го довежда от Хасково при него. Съдбата помага на съвсем младия лекар и бъдещ професор Дамянов да се изкачи още от първата година на практиката си направо на Олимп на българската хирургия. Тогава ИСУЛ, и особено – хирургичните му клиники – са наистина върхът в нашата медицина. Тук работят и други чародеи на скалпела, като Андрей Стойчев, Асен Димитров, Георги Станчев, Марко Даскалов, Страшимир Зографски, Иван Виячки, Любомир Димитров, Милко Момчилов, Христо Тасев, Здравко Георгиев, Аршавир Дереджян, Димитър Арнаудов, Тодор Бояджиев – те са извор на знания, мъдрост, опит.

Мерилото за значимостта на един човек и лекар, колега и личност, е не само какво лично е извършил, но и: какви ученици и последователи е подготвил и оставил той след себе си?!

Школата на големия български Хирург проф. Димитър Маринов (р. 1913 г., с. Кюлевча, Шуменско, следвал медицина в Монпелие, завършил в София) е кристално ясна, проста и принципна:

1.Да имаш ясни анатомични познания за обекта; 2. При разрез на кожата да се следват линиите й на цепливост; 3. Тъканите да се пипат нежно; 4. Бързай бавно, но сигурно!; 5. Върши си работата съвестно, по законите на Изкуството и творчески, единствено в интерес на Пациента, Болния Човек.

Младият д-р Дамянов е най-честият асистент на проф. Димитър Маринов. Има случаи, когато не се прибира по цели нощи в къщи. Среща и Смъртта. Неочакваната, мигновената – как да я предвидиш, откъде да предпазиш пациента: белодробна емболия след успешна операция; алергичен шок след инжектиране на антибиотик (тогава още не са въведени кутанните проби). И това е Хирургията – не само радост и гордост от успехите и победите над Смъртта, но и болка, тревога и… поражения. Няма хирург, който да не ги е преживявал; но нали те са неотделна част от професията му?

Проф. Дамянов се учудва, че описвам хирургията и случките, свързани с нея, толкова емоционално. За него това е просто всекидневна работа. Все пак, признава: “Иначе наистина не е обикновена професия, защото болестите й не четат учебници, нито анатомични справочници. Вариетети са възможни при всеки различен човек; затова напрежението е огромно и при някоя операция се изпотявам по пет пъти, макар отстрани да изглежда, че не влагам емоции.”

Веднъж кардиолози му слагат холтер, за да го изследват. През целия оперативен ден (тогава извършва 4 операции за 5 часа), показателите му са като по учебник: кръвно налягане – 120/80, пулс – 80 удара в минута. След като се размива и сваля бялата престилка, систолното налягане става 170, пулсът надхвърля 120!

Като млади лекари летят с д-р Виктор Христов със санитарен самолет до Разлог. Случаят е не само спешен, но и крайно неприятен: войниче с черепно-мозъчна и гръбначно-мозъчна травма. Установяват счупен шиен прешлен и квадрипарализа. Момчето си отива пред тях – и те не могат с нищо да му помогнат, защото Смъртта този път е неумолима. Друг случай с кума му е по-скоро комичен. Някакъв чичка качва чужда булка на каруцата си на връщане от къра. Пресреща ги обаче мъжът й преди селото и без никакви обяснения го замерва с огромен камък. Улучва… “Компресионна фрактура на черепа” е диагнозата на хирурзите; причината би могла да бъде определена с две думи: “свещена простота” или “патологична ревност”. Интересното по-нататък е не толкова, че преди да го оперират, почистват раната от пръст, пясък и кравешка тор (с които е бил омърлявен камъкът-“оръжие на селската чест”), колкото, че след това потърпевшият прелюбодеец не развива дори и бегли признаци на инфекция! “Селски имунитет” или по-скоро – добре промита преди операцията рана? Какви ли не изненади – и трагични, и дори комични – поднася практиката на хирурга!

Ах, тези Пациенти – те са му като деца, независимо от възрастта им. А кой Баща не обича Децата си и не се грижи за тях?

76-годишен овчар с полипообразен карцином на дебелото черво отказва анус претер. Проф. Дамянов прави трансанална екстирпация на тумора. Човекът 8 години идва на контролни прегледи без никакви оплаквания и после изчезва. Неотдавна му праща по друг общ познат поздрави и благодарности, че е чествал… 90-тия си рожден ден.

Преди 8 години оперира 42-годишна жена с рак на стомаха и лимфни метастази. В края на петата година от операцията си му подарява осветено специално за него кръстче, което той – атеистът! – и до днес носи на врата си. То му е като талисман. Тази жена скоро ще чества своята 50-годишнина. Работи, няма никакви оплаквания.

Да, психиката, иначе казано – Духът на пациента е от изключително, понякога дори определящо значение за живота му. Затова Лекарят е длъжен да го поддържа винаги висок и твърд.

Гастроентерологът акад. генерал Григор Мечков му казва: “Нямаме право да се предаваме!”. (Самият той почива 10-тина години след диагностицирането и оперирането му от карцином на дебелото черво – страдание, което може да бъде ако не напълно излекувано, поне успешно контролирано дълго време.) Така става и с един македонец, последния председател на НС на бивша Югославия. След операция по повод дебелочревен карцином, му откриват метастаза в черния дроб не само с необикновено голям размер – 9/10 см, но и в опасна близост до вене хепатице. И двете обстоятелства са противопоказани за операция и македонските хирурзи с право му я отказват. Проф. Дамянов обаче се амбицира на основание не само професионална чест, но и… патриотична гордост. Всичко преминава напрегнато, но успешно. На 12-тия ден изписват видния пациент и той продължава лечението си с химиотерапия. След близо 2 години му откриват 2 нови метастатични огнища в черния дроб. Пак идва в България. Проф. Никола Григоров му извършва успешна радиоаблация. Човекът живее още 3 години в задоволително здраве. Вече е в земята, но нали му удължават живота с цели 5 години!

Наш посланик бива сполетян от рак на панкреаса. Без лечение това означава сигурна бърза и мъчителна гибел за броени седмици. Тежката и сложна операция, извършена от проф. Дамянов, му подарява 4 години безпроблемно здраве. Откритите след това иноперабилни метастази са атакувани с химиотерапия, което му осигурява още 14 месеца Живот, общо повече от 5 години след диагностиката на фаталната болест: малко ли е – през това безценно време човекът написва книги, помага на деца и внуци, радва се на Слънцето.

Професорът смята, че пациентът има право да знае истината за диагнозата и прогнозата на своето заболяване, но пък лекарят трябва да прецени: дали той би я издържал, ако те са тежки и лоши? Някои хора са толкова лабилни, че истината би ги убила много по-бързо от самата болест. Няма да забрави един свой пациент с установен рак и вече планирана операция; умира на другия ден, след като узнава диагнозата си… Хипохондриците и психично лабилните и неустойчивите никак не са малко! Лекарят може да разчита на по-сигурен успех в своята работа, ако съобщи истината на пациент, чието раково заболяване е в ранна фаза – тогава по-лесно ще го мобилизира. Трудно е обаче да бъде заблуден човек с медицинско образование; тук истината просто е задължителна, за да се изгради ефективен тандем между колеги, единият от които е пациент, другият – лечителят му.

Хирургът държи в своите ръце съдбата не само на своя Пациент, но и на най-близките му хора. Проф. Дамянов е оперирал и дъщеря си, и сина си, жена си, и тъща си (“И при това – оцеля!”, шегува се, когато я споменава). Шил е и самия себе си! По време на операция си порязва един пръст – жестоко, до костта. Добре поне, че е на лявата ръка. Почиства се, прави два шева (асистентът му ги връзва), надява нови ръкавици и продължава.

Отговорността на Хирурга е неимоверно голяма. Затова той не може да допуска компромиси или нехайство, да се отпуска – дори и за миг – и когато оперира, и в периода след това. Ето защо проф. Дамянов не си позволява да извърши чернодробна трансплантация: задоволяване на амбиции и медийни сензации ли ще гони, след като не разполага с нужното оборудване – съответната апаратура, пълния комплект инструментариум, атравматични конци, осигурени медикаменти против изхвърлянето на чуждото тяло и пр., което ще му гарантира успех, и то нееднократен? Мечтае за времето, когато и у нас трансплантациите ще бъдат както в Европа – рутинна дейност, и то не само в университетските болници, извършвана почти всекидневно, без нездравия сензационен медиен шум.

Но очевидно, докато на една страна не достигат средствата за националното й здравеопазване, тя трябва да хвърля повече усилия в масово извършваните операции, вместо в скъпи и несигурни дейности, като трансплантациите. Това е, уви, участта на бедните държави…

Работата на хирурга е свързана много повече с положителни емоции, отколкото с отрицателни (неизбежни за неговата дейност, но далеч по-редки). Тя му осигурява удоволствието да види болестта (фактически – самата Смърт!) с очите си и да я държи в ръцете си, след което да я отстрани и това да има решителен резултат за здравето и живота на пациента. А това е Щастие!

Неотдавна прави 13 планови – не спешни! – операции една след друга, от сутринта до късния следобед; накрая е толкова омаломощен, че едва се добира до кабинета си. Докато попълва документацията, медицинската сестра – забелязала преуморения му вид, го пита: “Е, г-н професоре, и кому, все пак, бяха нужни толкова много операции и това напрежение?”. Тези простички думи го карат да се замисли: наистина, той самият не е ли също човек, със своите биологични и физиологични ограничености, както всички други хора? Какво и кому ще доказва? Хирургията не е състезание, нито обстановката е военновременна… “Оттогава съм намалил темпото! И аз трябва да си пазя здравето. Пък и живота…”. Изрича го – но тонът му е неуверен. (За пръв път не му вярвам и аз. Защото го знам, че в момента мисли за предстоящия оперативен график за седмицата, в който отново ще бъде най-натовареният оператор.)

Заявява на мен, християнина, че е “атеист в пълния смисъл на думата”. Веднага след това обаче, може би за да не ме разочарова, се самоопровергава: “При предстоящи тежки и високорискови операции влизам в залата с Вяра в някаква по-голяма Сила от всички нас (може да я наречем и Духовна Енергия): дано да съществува и да помогне на мен и на упоения човек, който ме чака на масата с болестта си; пък и на близките му, които треперят вън и най-много се притесняват за изхода от работата ми.”

Като всеки Хирург, и проф. Дамянов си има професионални пристрастия. Едно от тях са повторните операции. Те са неизбежни – правят се, когато са били извършени непълноценно или (най-често) се е получил рецидив. Чест пример: холецистектомия и образували се 15-20 години след нея камъни в жлъчните пътища. Нарича тази хирургия “8-милиметрова”, както и “тънка” и “висш пилотаж”. Най-често извършва колоректална хирургия (ракът на дебелото черво стана най-масовото злокачествено заболяване, зачестяват улцерозният колит, болестта на Кроон, полипозният колит). Жалко, че в България резултатите от колоректалната хирургия са 2-3 пъти по-лоши, отколкото в напредналите страни по отношение на преживяемостта и качеството на живот. Това се дължи на почти липсващата профилактика и оттам – на късната откриваемост.

Интересува се от връзката между генетиката и хирургията. Чревно-полипозните синдроми са с най-убедителна наследственост и толкова интересни от научна гледна точка. Не случайно в Библията се твърди, че “става, каквото ти е писано”. Науката се свързва индиректно с нея и го потвърждава чрез проучването на човешкия геном. Но човек е достатъчно неразумен, за да разрушава предопределената си от него Съдба. Той често сам разбива здравето и съкращава живота си чрез своята брутална намеса в Природата си, като пуши, злоупотребява с алкохол, прибягва до наркотици, кара кола безразсъдно и върши ред други рискови и направо глупави деяния.

Проф. Дамянов има слабост и към еднодневната хирургия. Но тя не е за млад и неопитен хирург. Ето я и поредната му страст: да обучава ученици, специализанти и докторанти. Тук можем да открием последователността му: та нали това е почеркът на символа на българската хирургия – проф. Коста Стоянов, Генерала, под чието ръководство са защитили кандидатски и хабилитационни трудове не един, не два, а 22 колеги! И ако в българската хирургия с право се говори за Школата на Генерала, наближава времето, когато десетки млади лекари с пълно основание ще твърдят, че са възпитаници на Школата на Дамянов. Тя означава не само фина техника, бащинско отношение към болния и ярка колегиалност, но и научно подплатяване (проследяване, систематизиране и анализиране на разултатите от лечението). Не случайно българските учени от всички сфери избраха точно хирурга проф. Дамянов за председател на организацията им. (Автор е на повече от 200 научни труда; с докладите на национални и международни форуми те са далеч над 400).

Другото легендарно име на Голям Български Хирург, според проф. Дамянов, е вездесъщият проф. Янко Добрев (нищо, че някои го намират за необщителен и затворен човек.) Не отминава, разбира се, и създателя на съвременната българска хирургия проф. Параскев Стоянов. Никога няма да забрави и Учителя си: проф. Димитър (Митьо) Маринов. Освен Голям Хирург, той е и Колега, Личност. При извършвани от по-неопитни хорурзи тежки операции, им позволява, дори – нарежда: “Момчета, пишете и мойто име в протокола”, за да поеме отговорността им при евентуален неуспех. Този стил е възприел и проф. Дамянов; освен това той не отказва никому, дори и посред нощ, консултация при усложнения или съмнения.

Но нима може да се направи някаква класация между хора, в чиито лични професионални сметки са вписани хиляди спасени човешки живота?

Проф. Митьо Маринов е щастливец. Той достига 86 години, макар да се е заричал да задмине баща си – Даскал Марин (102), чичо си (104) или поне майка си (98).

Дай, Боже, подобна Съдба на колкото може повече български хирурзи и лекари – те напълно я заслужават.

На 60-годишния юбилей на проф. Дамян Дамянов (роден е през м. февруари 1946 в с. Драгоево, Шуменско) заявих пред стотиците му гости, че над делото и живота му бдят както светите братя Дамян и Козма БЕЗСРЕБРЕНИЦИ (името на първия от които той носи), така и небесният покровител на българския народ св. Иван Рилски ЧУДОТВОРЕЦ, с чиято неоценима морална помощ го наложихме за патрон на българските лекари. С вълнение му изпях “За многая лета!”. Цялата зала пригласяше, включително и Президентът на България Георги ПЪРВАНОВ.

“ЗА МНОГАЯ ЛЕТА!”, проф. ДАМЯНОВ и нека Бог да води ръката, да хиляди делата и да умножава внуците ти!

…Поредната операция на проф. Дамянов свършва – жлъчният мехур е отстранен, асистентите остават да затворят оперативната рана. Почти не е проговарял през цялото това време. В екипа му се разбират без много думи. Сменя си ръкавиците и влиза в съседната операционна, където го чака, упоен и интубиран, друг болен. Нямам сили да го последвам, защото кръвното ми е паднало, а краката – отмалели. Отивам да пия кафе. Наистина, какъв хирург бих станал при това ниско кръвно?…

М. с. Гицка ГЕОРГИЕВА ми го приготвя за секунди. Тя е 66-годишна (!), но не иска да спира работа. Не търсете тук алтруизъм и безумна любов към работата – просто пенсията й е нищожно малка. Операционна сестра е от 41 години, а ако остане да разчита на нея, няма да й стигне и за парното. Започнала е в Тутраканската болница, която е на брега на Дунава (“Какви изгреви и залези има там!!”), при д-р Илия ДЖАМБАЗОВ (“Дето загина със санитарния самолет…Всички преживяхме много тежко смъртта му.”). Лекарите там извършвали по 300 операции годишно, все с местна упойка. Тя стерилизирала инструментите им по най-примитивния начин – чрез преваряване. После идва в ИСУЛ. Уж София, а и тук – примитивизъм. Носи скалпелите на водещата хирургична клиника в страната на точилар – да ги остри на шмиргел… Помагала е на генерал Стоянов, на проф. Дереджан (“Какви чудесни хора и хирурзи бяха! Да нахокат някоя сестра? Изключено! А да ги наблюдаваш отстрани как работят – не смееш да помръднеш, каква красота, сякаш бродират!! Хирургията е точно това – страст в работата, обич към пациента, красота в движенията и в душата!”).

Работила е и с по-припряни, изнервени хирурзи. “Не им потръгне нещо – и си го изкарват на нас, сестрите. Номерът тогава е да си мълчиш, да преглътнеш, дори и да те е обидил или навикал, да не заплачеш, за да не го раздразниш още повече – защото и той е човек, а трябва да е спокоен. Нали целта ни е обща: операцията да завърши сполучливо. Майната й на обидата и на твоята чувствителност – важното е болният да оздравее, да оживее!”

Според нея операционна сестра, която е много натоварена или има тежко семейство, трудно ще издържи на това напрежение. Тя трябва да има бърз рефлекс, добро зрение и… да умее да мълчи.

Наблюдателна е: “Ако пациентът е развил перитонит след перфорирал апендицит – като го отварят, веднага се размирисва на превтасало мартенско зеле. Най-специфична и гадна е миризмата при газова гангрена, а също и при анаеробна инфекция. Много от пациентите обаче не са отговорни – далеч не всички например признават, че са преболедували хепатит В; а това е нужно, за да бъде персоналът по-внимателен и след операцията да затворят залата и да не я използват за два дена, за да се избегне опасността от заразяване на друг човек.”

Спомня си за един мъж, с анална фисура. Зашиват я, но раната не зараства. Усъмняват се и го изследват за ХИВ. Наистина, оказва се, че е болен от СПИН… После търсят кой го е оперирал, кой му е асистирал, разпитват ги да не са се уболи… Слава, Богу, пробите на екипа излизат отрицателни! Но какво треперене пада, докато те излязат…

Автор: Д-р Тотко Найденов