Йълдъз Ибрахимова: „Не си правя равносметка за изминалия път, гледам напред, имам още много проекти!“

Публикувано на юни 18, 2012 от Цветана Димитрова

Третият ден на Джаз Форум Стара Загора бе наситен от класика, джаз, балкански ритми и руски романси в лицето на неповторимата Йълдъз Ибрахимова. Тя пристигна в Стара Загора за концерта си под надслов „Джазът е свобода“. Нейни партньори на сцената бяха Антони Дончев – пиано, Веселин Веселинов – контрабас и Христо Йоцов – барабани. Часове преди концерта, за броени минути от натоварената й програма, разговаряме с Йълдъз Ибрахимова.

Помните ли кога за последен път пяхте в Стара Загора?

Последният ми концерт в Стара Загора беше в Драматичния театър. Помня единствено, че на барабаните ми акомпанираше Христо Йоцов. Толкова много концерти съм изнесла, може би вие си спомняте по-добре от мен подробностите…

Сега преподавате в университети в Турция. Харесва ли Ви работата със студентите и въобще преподавателската дейност?

Да, аз преподавам на хонорар в две консерватории, но все още не ми е постоянна работа. Преподаването сега за мен е интересно, освен това моите студенти са наистина много добри и с голямо желание искат да научат повече и повече… Те се изявяват страхотно и на концерти, като някои от тях вече имат успехи и в чужбина. Няколко студенти отидоха на специализация в Холандия, други бяха приети в Бъркли, в САЩ и вече се изявяват на професионална сцена. Разбира се, аз съм много радостна от този факт.

Кажете ни за някои от новите си проекти. Има ли нещо, което сте замислили с участието на Ибряма?

С Ибряма направихме албума „Балканатолия“, който ще се продава и тук. Отварям скоба, че съжалявам за това, че сега Ибряма няма да го има. Аз го потърсих за участие в настоящия ми концерт, защото ще направим някои пиеси от албума „Балканатолия“, в който и той участва. Преди три седмици бяхме заедно на концерта ми в НДК. Но сега, за мое съжаление, той е в Одрин на фестивал на кларинетистите, който нямаше начин да пропусне.

Казвате, че в България се чувствате като у дома си. Какво сте занесли от тук във Вашия дом в Анкара?

Споменът и мисълта за България са винаги с мен, защото аз съм част от тази страна. Тук съм родена, тук съм израснала, получила съм музикалното си образование и много се гордея с това, че съм имала блестящи преподаватели в музикалната гимназия в София и музикалната академия. Всъщност вече технологиите са толкова развити, че общувам с приятелите си чрез интернет ежедневно. Аз имам предимството пред други българи, които живеят далеч от България. Например моят брат, който е инженер, беше поканен в САЩ за работа и вече 15 години е там. Той успява да си дойде едва веднъж на две години. Това, че съм в съседна страна за мен е голямо преимущество. Идвала в София буквално за 17 часа. Лично за себе си, аз съм вдигнала границата между България и Турция.

Колко често идвате в България?

В последно време не толкова често. Случи се така, че с Биг бенда на Националното радио имахме концерт. Дойдох си и за последния ми концерт в зала 1 на НДК. Преди това не си бях идвала може би година или най-малко шест месеца.

Водите ли често дъщеря си в тук, тя знае ли български?

Тя много обича България и говори много добре български. Чуваме се по няколко пъти на ден и се интересува как е тук, казва ми, че й е домъчняло за нейните приятели. Пита ме дали съм ги видяла, дали съм минала покрай градинката, в която си играят. Макар, че тя вече е на 16 години, но си играят още. Аз исках тя да научи български, за да се чувства като у дома си, да не бъде чужденка. Още като беше на две годинки, заедно с майка ми, те идваха в България и прекарваха цяло лято тук. Посещаваше детската градинка, която е до дома ни. Всяко лято дъщеря ми прекарваше няколко месеца в България, така че тези нейни приятелчета са още от онова време.

Дъщеря Ви пее ли с Вас вече?

Да, Суна пропя доста рано. Ние заедно имаме албум с много красиви детски песни, който излезе в Турция и тук на български език. Тя направи първите си записи, когато беше на пет годинки. След това започна уроци по пиано и сега е в една от най-добрите музикални гимназии в Турция.

Вие сте завършили оперно пеене. Играли ли сте някога на оперната сцена и имате ли желание за това?

Завършила съм оперно пеене, но никога не съм участвала в такова представление, а и нямам желание, макар че сега ще пея в операта на Стара Загора.

Какво ще изпълните на концерта си?

Ще пея класика, джаз, балкански ритми и цигански романси.

Направихте наскоро своята 60-годишнина, а изглеждате все по-добре, на какво се дължи това?

При предишното ми идване в София, един от най-често задаваните въпроси към мен беше дали си правя равносметка за изминалия път. Аз въобще не го мисля! Гледам напред, имам много проекти. Следващия месец ще правя аранжимента на нов албум. Всъщност имам още два нови албума, които ще излязат. Единият ще включва записа с Биг бенда на Националното радио от април месец. А другият албум ще бъде с една много по-различна музика – музика от ХХ век. Един от най-изтъкнатите композитори на съвременна музика е американецът Джон Кейдж, чиято 100-годишнина от рождението му е обявена от страна на ЮНЕСКО за година на Джон Кейдж (2012). Аз ще изпълня негово произведение, чиято оркестрация направи нашият композитор Румен Бальозов. Това е една много любопитна творба, която съм правила в България и се радвам, че именно аз съм първата, която я записа тук.

Кога да очакваме да излезе този албум?

Ще дойда отново през юли месец, за да работим по него. Очакваме да бъде готов в началото на новия сезон. Би трябвало да излезе октомври месец.

Останахте ли доволна от юбилейния си концерт в София, в НДК? Изпълниха ли се очакванията Ви?

Да, останах много доволна, а и по мнение на всички, това е било един много добър концерт. За мен беше голямо удоволствие, че моите приятели музиканти, с които работим от много години, бяха прекрасни. Ибряма беше с мен, Венци Такев и много други звезди. Чудесна публика, много топла, много сърдечна. По този начин всеки път се чувствам като у дома си. Контактувахме, говорихме си.

В Турция отбелязахте ли по някакъв начин годишнината си?

Имаше един концерт. Живот и здраве, през следващия сезон ще направим още един, защото вече е лято и не искам да имам концерти, за да поработя върху аранжимента на албумите си.

Кое е най-невероятното място, за което сте получавали покана да пеете?

Лично за мен най-страхотният концерт, който съм имала и остава незабравим за мен е концерта с Петербургската филхармония. Те са 110 души в пълен състав. Концертът беше в античния театър на Ефес край Измир. Той е от IV век и е шедьовър на архитектурата. Има изумителна акустика, изумителна атмосфера. Изпълнявахме много обичаната от мен музика на Джордж Гершуин пред публика от 20 хиляди души, която беше предимно млада. Тъй като не бяха останали места, организаторите бяха сложили възглавници пред сцената и публиката достигаше почти до мен. Това беше наистина незабравимо, а в последствие разбрах, че националната телевизия на Турция го е излъчила, което не се случва никак често.

Сексуални табута – социалното несъответствие

Публикувано на юни 7, 2012 от Вели Велчева

Скоро не сме обсъждали една от любимите ми теми, а именно – табутата в секса, както и табутата във връзките. Другата ми любима между другото е моралът в закона, но нея засега ще я оставим да отлежава за по-добри дни.

Та вчера се сблъсках (за кой ли път) с още една връзка – табу. Връзка, в която двамата са в социално рязко несъответстващи си роли. Този вид връзки съществуват непрекъснато и дори масово навсякъде около нас, но ние ги забелязваме само тогава, когато са фрапиращи. Какво имам предвид като казвам, че това явление го срещаме всеки ден. Ами всички имаме познати, които поддържат връзки с по-бедни или по-необразовани от тях хора. С колеги, стоящи по-ниско или по-високо в йерархичната служебна стълбица, с хора с различен социален произход и така нататък и така нататък.

Всичко това е напълно нормално. И то не ни прави впечатление, освен когато разликата е фрапантна и става твърде натрапливо правеща впечатление. Когато собственикът на холдинг например си взема сервитьорка за жена, когато професор ходи с пълна неграмотница или когато аристократ по рождение е избрал за партньорка беднячка, родена и възпитана в нищета.

Представете си сега отново гореизброените двойки, но разменете половите характеристики. Ето – собственичка на фирма се жени за бодигарда си; реализирана и успяла висшистка с две и три магистратури ходи със зидаро-мазач; родена в лукс представителка на градския еснаф си е избрала за партньор представител на етническо малцинство. Става все по-лошо нали? Ето това имам предвид, когато казвам, че социалното неравенство (не обичам точно тази дума, но в случая е точна) прави впечатление, когато е крещящо.

Там е въпросът обаче, че съществуват такива връзки, просто ги има и някои от тях са изумително успешни, като показател за техния така да се каже „успех” е най-вече трайността им. Трайност от поне над една година според мен, все си е знак, че това е връзка, а не случаен флирт.

Какво ги крепи тези уж невъзможни любови?

Смятам, че в началото на всичко стои сексът. Определено го считам за водещо начало. Още повече, че в този тип специфични връзки няма общ интерес или обща дейност, която да сближава първоначално двойките, преди страстта да избухне с всички сили. Така, сексът е в началото. Появила се е странна тръпка, която по някакъв начин дава по нещо и на двете страни, те са щастливи, пеперудите в стомаха пърхат като изоглавени и всичко си е така, както си трябва. Знаем, че това състояние е преходно. То продължава не повече от няколко месеца – да речем между три и шест. След това какво им става на тези хора, които са така различни, че продължават да са заедно и не щат да се разделят?

Смятам, че тук се намесва стремежът към различното. Към това, което не познаваме. Това, с което нямаме общо. Или с други думи – повечето хора (не всички, а повечето) често искат да са това, което не са. Дори и да не го искат осъзнато, то поне имат интерес към това как живеят и каква е житейската философия и съдба на „другите”. Признайте си, не сте ли били любопитни как живеят клошарите например. Или просяците. Все хора, които нямат офиси, не притежават компютри и не четат блогове. Къде спят, какво си мислят, какво сънуват, какви са мечтите им, влюбват ли се или мислят само как да изкарат дневната прехрана и парите за пиене… Ей такива неща. Предполагам, че те също се интересуват как живеят „различните”. Какво правят всичките тези пари, които имат; не им ли писва да си лягат всяка вечер в едно и също легло, постлано с чаршаф; за какво мечтаят, като повечето мечтани неща общо взето ги имат, за какво са им две коли…

Това обяснение може и да е твърде далечно и неубедително, но къде може да е другото обяснение за влюбените, които са толкова, ама толкова различни, чак нямат нищо общо, а напук на всичко, напук на социалните правила продължават да са заедно?

Диетите – за, против, как – една жена разказва

Публикувано на юни 5, 2012 от Вели Велчева

Щом сме на вълна отслабване, ще се включа и аз, няма начин просто. Най-малкото, защото ако мога да перифразирам моя любим автор Джеръм К. Джеръм, по въпроса за диетите аз се лаская от мисълта да се считам за специалист.

Цял живот съм на диета

С две думи – аз съм от ония жени, които цял живот са на диета. Ограничават се, все мислят, когато се хранят, а след периодите, в които не мислят – съжаляват и се упрекват със седмици, наказват се със строги ограничения, а в някои моменти направо (да чукам на дърво) са на ръба на хранителното разстройство. Не че се оплаквам. Ако не са тия терзания, щях да съм една спокойна дебелана, която би похапвала без стеснение и притеснение (особено вечер) и през година-две щеше да ми се налага да сменям целия си гардероб с един размер нагоре. Вероятно вече до номер 50+.

Всъщност именно дрехите са тези, които при всяка промяна на температурите (особено напролет, но и наесен) ни напомнят докъде сме стигнали. Хммм, значи роклята от миналото лято не ще да се закопчее на талията. Това не е добре… И хоп – скачаме към изхода, а изходът е един – спасителната диетка.

Даааа, диетите… Диетите вече са цяла индустрия. То не са книги, не са дискове (някога бяха видеокасети) с упражнения, не са брошури, не са кабинети за консултиране (напоследък те са на мода), не са индивидуални програми, съобразно възрастта, пола, зодиите, та чак до кръвната група… Ако може пък някой да ми посочи и докаже (например експериментално) връзката между кръвната група и дебелеенето, има медал лично от мен.

Но да се върнем на темата. Диети съм пазила десетки, да не кажа сто. Като се почне от Скарсдейл, мине се през точковата, 90-дневната, НВД (са несведущите – нисковъглехидратна диета) и се стигне до гладуването по метода на Лидия Ковачева.

Липсва ми търпение

През всичките тези години и с всичките тези диети вярно, не се отпуснах и си останах сравнително в норма, но стигнах до един-единствен извод – и той е, че най-големият проблем в спазването на диета е търпението. Или по-скоро липсата му. Защото винаги се получава следното. Вземаш решение и започваш диета. Категоричен си! През първите два дни сваляш един – два килограма. Знаеш, че това е най-вече от отделянето на задържана вода, но така или иначе фактът те прави щастлив. На третия ден, когато си вече наистина гладен и първоначалният ентусиазъм е започнал лека-полека да се изпарява, точно тогава и в следващите сутрини кантарът замръзва. Замръзва и не ще и не ще да покаже нито грамче по-надолу. Мотивацията отива по дяволите, гладът си казва своето, а ти на следващия обед или вечеря сядаш и се наплющяваш като за световно. До следващия цикъл, в който отново вземаш категоричното решение – вече с нова (много по-модерна и сигурна диета) и пак, и пак…

>> Как да управляваме теглото с чревните бактерии?

Изводът. Просто и ясно. Необходимо е да се спазва постоянен и определен собствен режим на хранене. Това особено много важи за всички (и мъже, и жени) над 35, когато метаболизмът бавно и подмолно започва да се забавя и всяко прегрешение на масата остава трайно върху дупето или коремчето.

>> Месечният цикъл – какво е нормално и какво е отклонение

Къде е разковничето? Много е трудно, но това е един от най-елегантните и успешни изходи. Номерът е в това да не се прекалява. Да не се прекалява с храната въобще, с така популярното у нас „засядане” на масата, с похапването и попийването (защото алкохолът, освен че сам по себе си е калоричен, знаете, има гадната способност да увеличава апетита).

Моята лична рецепта

И сега ще споделя личната си рецепта за прилична форма. Ходя на работа неизменно пеша. Пеша се придвижвам и из града (поне в разстоянията, човешки за преминаване). Старая се да не ползвам асансьор. Толкова по отношение на движението. На фитнес няма да ме срещнете, а сбирките за групови упражнения не са ми по вкуса. Ще кажете – това ли е всичко? Охо, нищо подобно. Тъй като се отличавам с трудно преодолима лакомия и ми е невъзможно да се лиша от определени храни, съм въвела следното правило – колкото и когато е възможно – хранене само в определени часове, без междинни изкушения. Не че тази стратегия е приложима винаги и навсякъде (все ще се случи да прегрешите), но общо взето ако се постараете – помага. Просто не хапвайте нещо, ако можете да не го хапвате. На принципа – бисквитка – не мерси, соленка – благодаря, обядвах вече. И така се получава, че ядете около осем на закуска, към дванайсет – един на обед и между шест и седем вечерта – последно. Това за последното ядене около шест е особено важно! Ако успеете да поограничите и обема на порциите – гарантирам перманентно отлично самочувствие в собствената кожа.

Екранът срещу мен (или компютрите, които ни разделят)

Публикувано на май 31, 2012 от Вели Велчева

Преди 20-ина години, докато все още живеех с родителите си под тяхната топла и мила опека, имаше едно нещо, което ми вгорчаваше живота. Майка ме беше въвела нетърпяща възражение забрана да се сяда с книга на масата. Причината за издаването на строгата нота беше, че си мъкнех книгите навсякъде, включително и на обедната или вечерната трапеза. Много ми беше неприятно да си оставя непрочетената глава наполовина към осем вечерта, но тогава изобщо не отчитах гледната точка на другите (тук в частност на родителите).

Сега, когато аз самата съм родител, пред мен изникна в цялата си мощ същия този проблем. С една малка разлика. Днес аз съм въвела така да се каже осъвременена забрана – не на лаптопите и смартфоните на масата, когато се храним. Не е лесно, но засега устоявам.

Та в този ред на разсъждения, тези дни в действителност се замислих какво губим от непрекъснатата си и близка комуникация с умните устройства.

Какво печелим, е ясно. Печелим мигновена информация. Нещо повече – печелим я не само на мига, но и с възможност да бъде огледана и разнищена от всички страни. Печелим безброй възможности за реализация на достъп. Работим, разменяме данни, водим кореспонденция по мейла. Печелим време. Пестим хартия. Печелим и пари, разбира се. И така нататък, и така нататък.

Това, че компютрите и Интернет са неоценими по отношение на работата е абсолютен и неоспорим факт. Какво обаче се случва с отношенията между хората в наши дни. Там оказва се, е малко по-различно.

Пожелаваме си добро утро онлайн. Пием кафето си пак така. Понякога се случва да изпратим СМС в другата стая. Четем новините на екрана. Гледаме любимите си клипове там. Уговаряме си срещи с хора, които не сме виждали, освен на снимка (и се надяваме снимката да е тяхна). Четем онлайн вечерните клюкарски новини, поиграваме някоя игричка, пожелаваме лека нощ на всички все още будни в социалната мрежа, на която сме фен, след което изключваме от тока. Добре че още спим наистина.

Онзи ден наблюдавах момче и момиче (много симпатични всеки сам по себе си), които бяха заедно в едно помещение за определено време. Не се познаваха. И нямаше да се запознаят. Нямаше да разменят дори шега или каквато и да било закачка. Ако се видеха след няколко часа на друго място нямаше и да се познаят. Защото всеки един от тях беше отворил лаптопа и гледаше в него. През цялото време на пребиваването си заедно. И през цялото време, в което можеха да осъществят някакъв реален контакт. Нямаше да е толкова нелепо ако работеха нещо или ако просто бяха заети. Но те скучаеха. Пръстите им прескачаха безсмислено по клавиатурите, на лицата им беше изписан израз на отегчение и досада. Само дето не се сещаха да се заговорят.

Наречете ме старомодна, но аз продължавам да предпочитам личния контакт в личния си живот. Все още ме влече разговора очи в очи пред диалозите в чата. И сега си уговарям срещи в кафенето до блока. И надявам се ще продължи да си ме влече реалният секс, а не виртуалният.

Компютърът е голям мой приятел. Лаптопът е една доста значима част от моя живот. Но по отношение на взаимоотношенията, особено интимните смятам, че все пак ще е по-добре да си остана традиционалист.