Имам чувството, че тези дни пивоварните работят по над 24 часа в денонощието. Бълват просто. Как го правят не ми е ясно, но явно някак успяват да се справят със ситуацията. Защото откак ни затисна горещото време – в магазини, в кафенета, по плажове, ресторанти, луксозни или пък крайпътни заведения, в бензиностанции и къде ли не, най-често срещащата се поръчка е „бира”. Надигането на бутилката или халбата и пиенето на газираната кехлибарена течност повсеместно се превръща в основно занимание, а носенето по улиците на купища кутийки от същата изобщо не произвежда никакво впечатление у околните.

Пиенето на бира се е превърнало в най-естественото нещо на света и то може да бъде наблюдавано по всяко време на денонощието. Започва се от сутринта и продължава почти без спиране до другата сутрин. Когато се сменят само състезателите, а основният спорт си продължава. Прави ли ви впечатление, че ако клиент си поръча водка (дори и със сок) в 9-10 часа сутринта има риск да го погледнат накриво и уважението към него определено да пострада. Но виж – отношението към бирата е друга работа… биричка може по всяко време!

Биричката се пие по строителните площадки, пие се пред кварталните гаражни магазинчета (в класически стъклени бутилки), пие се в парковете (обикновено от компании, но там вече литрите са поне 2 – в пластмасова бутилка), пие се в обедната почивка (най-често под формата на малка наливна в близкото заведение с обедно меню), пие се вечер у дома, като там вече грамажите и съдовете, в които се консумира са най-разнообразни, в зависимост от възможностите и темперамента на домакина.

Когато някой пие бира, рядко биха го обвинили в пристрастие към алкохола. Бира допускаме и не осъждаме, когато консумират дори и младите майки с бебешки колички.

Бирата отдавна се е превърнала в българското безалкохолно питие. Закуска за част от населението под формата на „баничка с капачка”. Класическо лечебно средство против махмурлук. Или както бях видяла в култов надпис: „Не може нации, които се напиват с бира, да дават акъл на нации, които изтрезняват с бира”. Бирата, а не дискретното малко питие с много лед е вечерният релакс на любимия ми персонаж – така наречения „средностатистически българин” (и няма защо да се учудваме, че е така, тъй като бирата е депресант – тя успокоява и отпуска, особено след гаден ден, а гадни дни у нас – дал Господ). В същия момент, не е за пренебрегване и фактът, че на нищожната цена от два – три лева, същият този среден българин със среден доход и средни възможности се сдобива с литри (поне един и половина) от хмеловия еликсир, който ще му даде занимание часове наред. Картинката се превръща в абсолютно класическа, ако към бирата добавим и пакетче слънчогледови семки, но това вече би било тема на друго разсъждение…

Откак се появиха пък и плодовите бирени варианти (да не изброявам, че да не стане рекламно), толерантността към пиенето на пиво съвсем се повиши. Тоест с плодова бира можете да си се наливате до припадък, никой няма да погледне на това като на някакъв вид нарушение на социалните норми. Плодова бира се пие и в автомобилите, забелязвам. Не знам дали изобщо си даваме сметка, че това е един прост рекламен трик, с помощта на който ни се предлага просто класически швепс, но ние го консумираме много по-охотно, поръчвайки го под названието „бира”. Друго си е да поръчаш бира, а не газирано безалкохолно питие. Това те прави повече мъж или по-атрактивна жена, смятаме.

Пиенето на бира е национален спорт. Само да не се чудим после защо така леността здраво ни е обхванала и защо коремчето се пъчи нахално и стремглаво напред. Може би само защото още никому не е хрумнала гениалната идея да произведе бира с кафе, или бира със зелен чай например…

… за да ти кажа какъв си, е естественото продължение на заглавната мисъл, естествено. Мобилните телефони, без които вече тотално не можем да живеем, бавно и полека станаха част от нас. Факт. Имаме ги всички – от бабата до внучето, от безработния до шефа. Различно е обаче друго – отношението. Някои се държат към този свой приятел пренебрежително, други се грижат за него като за член от семейството, че и повече дори. Първите го хвърлят небрежно къде да е, пускат го направо в чантата или го пъхат безцеремонно в джоба, вторите задължително имат най-малкото специално калъфче (нещо като легълце), да не говорим и за още ред аксесоари за любимия апарат – например сиджимка, лепенка, и какви не още пазарни приумици.
Безспорно по това какъв апарат използват хората, може да се съди до голяма степен не само за социалния им статус, но и за скрити черти на характера, наклонности и дори хобита. Но от няколко години, с напредъка на технологиите, с категоричност си пробива път и заема място едно нещо, от което не можем да избягаме и което ярко изнася напред нашата индивидуалност. Звънът на телефона. Стопроцентово сте имали случаи, в които сякаш сте знаели как ще звънне телефонът на някой, както и други пъти, в които пък абсолютно сте се шокирали от носещата се на звукови вълни мелодия.
Ще се опитам да направя една мини – класация на различните типажи, обединени от сходни мобилно – телефонни призиви. Не мога да не започна от:
1. Кифлата. Тя неизменно звъни с последния клубен хит. В зависимост от това в какви клубове ходи, вариантите могат да са от така наречения „последен дискотечен”, до „последния мега – турбо – фолк”. Освен това тя никога няма да се изложи с прост телефонен апарат. Може и да гладува или да затъне в заеми до ушите, но ще се фука с (по възможност колкото се може по) последен модел. Хубаво е да е с тъч – скрийн, че да почуква по екрана с пластиките на ноктите си. Но да не се отдалечаваме от темата.
2. Юпито. Той се старае да звъни максимално неутрално, та да не се изложи нещо. Най-често тонът му е от заложените в телефона, а не е изтеглен. Може да бъде и просто „бип”. Защото той е зает човек, скача от среща в среща и не може нон – стоп да включва и изключва звука. Така че дискретността при него винаги е на водещо място. Ненатрапчивият звук кореспондира със задължително класен, но класически (надявам се правите разликата) телефон, сако и хубав часовник.
3. Рокаджията. Той не може, ама просто не може да избяга от натрапчивото желание да въведе като тон на звънене последният рок – хит, за който се е сетил. Понякога може да ви стресне с агресивния звук, който избухва под носа ви, но ако пък сте от „неговата кръвна група” веднага ще се погледнете с разбиране и между вас вече бариерата ще бъде вдигната.
4. Любителят на народно. Да не се бърка с представител на кифладжийството! Той не поставя някой прост не изминал проверката на времето поп – фолк хит. Той поставя на апарата си автентична народна мелодия, най-често хоро. Тази опция честно казано винаги ми е изглеждала абсолютна еклектика (като постижение на технологията, съчетано с творение на народния гений, но факт е, че се наблюдава често, особено в по-малките населени места и във възрастта 45+).
5. Русофилът. Той пък звъни с руския химн. Това винаги ме е изумявало като решение, още повече, че досега никога, ама нито веднъж не съм чула нечий телефон да звъни с американския химн да речем. Факт е, че явно това е доста теглена и ползвана мелодия за телефон. Показва някаква принадлежност, но ми е трудно да определя към какво точно – дали към руската политика, към руската култура или към Русия въобще.
6. На другия полюс – българският националист. Има вариант телефонът да звъни и с нашия химн. Пак ми е спорно защо точно го правят тези хора, още повече, че това решение някак те задължава да станеш прав всеки път, когато някой те търси. Иначе е непочтително някак, издава неуважение към властта и нейните символи.
7. На последно място останаха хората, които предпочитат странните звуци. Това е някаква сбирщина от (не, не мога да ги нарека мелодии), които не знам защо човек би си причинил да слуша ежедневно – бебешки плач, мяукане на коте, квакане на жаба, недомислици от рода на истеричен крясък „Вдигни си телефона!”, които общо взето редовно карат хората около вас да се оглеждат смутено и да се чудят какво става, аджеба??!!
Бих искала накрая да отбележа, че съм доста далеч от мисълта да съдя някого в това толкова лично решение – да сложи любим звук на телефона си, който да го радва целодневно. Но имайте предвид колко говори това за нас, говори много. После да не се чудите защо така стана, че „направих всичко по силите си да се представя добре, ама в онази среща нещо не се получи… Какво толкова, само телефонът ми звънна веднъж”…

Хората така са създадени, че да живеят по двойки, а не по единици, казваше мъдро една моя приятелка. Непрекъснато, направо всеки ден се убеждавам, че това е така. Хората сме социални животни и не можем да живеем и да се развиваме без другите. А самотата е бедствие. Кошмар. Истинска гадост, която може да те съсипе. Ще кажете, че има хора, които съзнателно са я избрали и живеят самотно, без да допускат никого около себе си по личен избор. Да, има такова нещо, има и такива хора, но това поведение винаги ми е изглеждало малко или много нездраво и определено крие някаква патология на характера в себе си. Самотниците най-малкото са чудаци. А най-многото – истински побъркани, да ме извините за непрофесионалното определение.

Виж, хората, които си имат половинка, се считат за по-нормални. Като казвам „половинка” нямам предвид, разбира се задължително бракувана или поне официализирана половинка. Става въпрос за това, че там – до тебе съществува някой, с когото споделяш нещата, които се случват в живота ти, някой, с когото разговаряш по ежедневните теми, някой, на когото можеш да се обадиш, когато имаш нужда. Но този същият е и някой, с когото делиш кревата. Някой, с когото си емоционално обвързан. Не просто приятел, защото с приятелите не сме двойка, а отново сме си единица.

Когато си единица

Когато си единица, животът няма същия вкус. Когато си сам и се чувстваш самотен, всичко случващо се не е чак съвсем безсмислено, но до голяма степен няма значение. Тогава си небрежен, особено към детайлите в живота си. Може да се случи да си лягаш с парцаливата нощница, може да не си бършеш праха у дома с месеци, може да прекараш съботата и неделята на дивана, без си умиеш очите дори. Не че е кой знае какво престъпление, но когато си самотен, съществува голям риск да пренесеш това поведение и навън. Когато си единица нямаш необходимия стимул да поемаш рискове, да се стараеш и да се стремиш към нещо. Затова, когато няма за кого да се помъчиш, както се казва, когато няма кой да те мотивира и подкрепя, направо ставаш мърляв не само във външния вид, но и в отношенията си. В това състояние можеш да изкараш дълго, но съвсем определено – колкото повече продължава, толкова по-лошо става. В един момент ексцентричността може да премине тънката граница на остатъчния разум и да се превърне в истинско душевно разстройство.

Когато си двойка

Когато си двойка обаче, о, когато си двойка, тогава нещата застават под съвсем друг ъгъл. Всичко започва от (любимия ми, разбира се) външен вид. Започваш да се стараеш – ако си жена боядисваш прорасналите корени на косата си, започваш да се гримираш редовно, стартираш диета (да не говорим, че то и без това много – много не ти се яде). Ако си мъж, започваш да се бръснеш редовно, обличаш се внимателно и се парфюмираш обилно. Промененият към добро външен вид като резултат веднага ти дава криле. Променя се стойката, гърдите неволно се изпъчват напред, погледът става уверен. Усещането за живот се възвръща и нещата започват отново да придобиват смисъл.

Самотата става лукс

Тогава самотата заема полагащото й се място и става лукс. Става елегантно оттегляне в себе си и то само тогава, когато имаш нужда. Самотата се превръща в нещо като подправка. Не особено пикантна, но необходима, за да могат нещата от живота да подразнят душевното ти небце. В действителност това се оказва и точната метафора. Оказва се, че със самотата е същото както със солта. В никакъв случай не бива да се прекалява, но и съвсем без нея не може.