Сега ще обясня заглавието. Нямаше как да го направя в самото него, че щеше да стане прекалено дълго. Както са дълги, сложни и многопластови и всички неща, свързани с любовта, секса и изневерите. Така – разгънатият вид на заглавието е следният – причина ли е изневярата за разпадането на една връзка или изневярата се появява като последствие от вече разпадащата се връзка. Или е просто акт без значение.
Любовта, знаем всички – започва прекрасно. Полет, шемет, лунна пътека, лепната неизменна усмивка, розови очила и ендорфин в изобилие. Специалистите по връзките твърдят, че максималната продължителност на подобно състояние е не повече от 6 месеца. Аз, като един любовен оптимист бих заложила и на повече. Има двойки (виждала съм ги, честно), които имат късмета да останат лудо влюбени с години. Виж, как го правят – това вече нямам представа.
При други обаче нещата не стоят така. Там връзката протича с всичките й падания и ставания, върхове и сривове, като моментът със сривовете, май в повечето случаи включва в себе си и момента с изневярата.
Защо идва тая предателка изневярата, в крайна сметка. Кое е нещото, което те побутва да излезеш от рамките на обикновения флирт и да се бухнеш гол в обятията на друг?
Би могло това да е просто съдба. Случка, която не може да бъде предвидена, а е кармично предопределена. Тогава може да се каже, че изневярата е причина. Изневеряваш значи и това, което получаваш от „този път истинската” любов, постепенно трови отношенията, които имаш понастоящем, което пък логично води в крайна сметка до провал в съществуващата връзка.
За мен обаче, по-логична в обяснителен план е втората теза. Тоест – че когато любовната ти връзка в момента куца, се появява нещо, което като следствие кара очите ти да танцуват, което пък от своя страна веднага води до поява на нов партньор в танца. Защото, съгласете се – колкото и апетитен субект да се появи на любовния хоризонт, кое може да ви накара да се закачате с него, ако не ви е писнало или „прекипяло” от настоящия? Или с други думи – влюбените хора обикновено не изневеряват. С уговорката се оказа, че това последното не важи с пълна сила за мъжете. Скоро четох, че за тях сексуалната изневяра била като яденето на сладкиши при жените. Знаем, че е забранено, но много ни се иска. Знаем, че не бива, но едва устояваме. И в крайна сметка – появи ли се удобен момент – хващаме го – всеки своето сладкишче.
И тук ми идва съвсем на място да включа мнението на мой познат, който като чу разсъжденията ми, направо ме върна в изходна точка с въпроса: „А какво е изневяра?”. Хм, изневяра ли е да преспиш с някой, ако не нараняваш партньора си? А ако той няма нищо против? Вече има доста хора, които поддържат подобни „отворени” връзки и които съвсем не поставят сексуалната вярност на първо място. А съществува и въпроса – кое точно поред преспиване те прави изменник? Още първото ли или второто, третото, осемнайсетото… И все с един и същи човек ли трябва да бъде или се брои само ако е с различни? Все въпроси, които някак объркват човека.
Май се оказа, че изневярата е лошо нещо тогава, когато кара другия да се чувства зле. Собствената съвест си е за този, който го прави. И така излиза, че ако и той си е ОК, какво толкова се е случило, че да се вдига пара?
И ако трябва да се върнем на заглавието – ако изневярата не би се оказала причина за разпадане на стабилната ви връзка в момента, ако не е и следствие от разпадането й, тогава? Ами май ще се окажат прави мъжете, че понякога това е не повече от хапване на сладкиш.

Скоро не сме обсъждали една от любимите ми теми, а именно – табутата в секса, както и табутата във връзките. Другата ми любима между другото е моралът в закона, но нея засега ще я оставим да отлежава за по-добри дни.

Та вчера се сблъсках (за кой ли път) с още една връзка – табу. Връзка, в която двамата са в социално рязко несъответстващи си роли. Този вид връзки съществуват непрекъснато и дори масово навсякъде около нас, но ние ги забелязваме само тогава, когато са фрапиращи. Какво имам предвид като казвам, че това явление го срещаме всеки ден. Ами всички имаме познати, които поддържат връзки с по-бедни или по-необразовани от тях хора. С колеги, стоящи по-ниско или по-високо в йерархичната служебна стълбица, с хора с различен социален произход и така нататък и така нататък.

Всичко това е напълно нормално. И то не ни прави впечатление, освен когато разликата е фрапантна и става твърде натрапливо правеща впечатление. Когато собственикът на холдинг например си взема сервитьорка за жена, когато професор ходи с пълна неграмотница или когато аристократ по рождение е избрал за партньорка беднячка, родена и възпитана в нищета.

Представете си сега отново гореизброените двойки, но разменете половите характеристики. Ето – собственичка на фирма се жени за бодигарда си; реализирана и успяла висшистка с две и три магистратури ходи със зидаро-мазач; родена в лукс представителка на градския еснаф си е избрала за партньор представител на етническо малцинство. Става все по-лошо нали? Ето това имам предвид, когато казвам, че социалното неравенство (не обичам точно тази дума, но в случая е точна) прави впечатление, когато е крещящо.

Там е въпросът обаче, че съществуват такива връзки, просто ги има и някои от тях са изумително успешни, като показател за техния така да се каже „успех” е най-вече трайността им. Трайност от поне над една година според мен, все си е знак, че това е връзка, а не случаен флирт.

Какво ги крепи тези уж невъзможни любови?

Смятам, че в началото на всичко стои сексът. Определено го считам за водещо начало. Още повече, че в този тип специфични връзки няма общ интерес или обща дейност, която да сближава първоначално двойките, преди страстта да избухне с всички сили. Така, сексът е в началото. Появила се е странна тръпка, която по някакъв начин дава по нещо и на двете страни, те са щастливи, пеперудите в стомаха пърхат като изоглавени и всичко си е така, както си трябва. Знаем, че това състояние е преходно. То продължава не повече от няколко месеца – да речем между три и шест. След това какво им става на тези хора, които са така различни, че продължават да са заедно и не щат да се разделят?

Смятам, че тук се намесва стремежът към различното. Към това, което не познаваме. Това, с което нямаме общо. Или с други думи – повечето хора (не всички, а повечето) често искат да са това, което не са. Дори и да не го искат осъзнато, то поне имат интерес към това как живеят и каква е житейската философия и съдба на „другите”. Признайте си, не сте ли били любопитни как живеят клошарите например. Или просяците. Все хора, които нямат офиси, не притежават компютри и не четат блогове. Къде спят, какво си мислят, какво сънуват, какви са мечтите им, влюбват ли се или мислят само как да изкарат дневната прехрана и парите за пиене… Ей такива неща. Предполагам, че те също се интересуват как живеят „различните”. Какво правят всичките тези пари, които имат; не им ли писва да си лягат всяка вечер в едно и също легло, постлано с чаршаф; за какво мечтаят, като повечето мечтани неща общо взето ги имат, за какво са им две коли…

Това обяснение може и да е твърде далечно и неубедително, но къде може да е другото обяснение за влюбените, които са толкова, ама толкова различни, чак нямат нищо общо, а напук на всичко, напук на социалните правила продължават да са заедно?

Преди години беше актуален един всъщност уместен въпрос – колко време ще изтрае човечеството, ако токът спре? Сега, при наличието на все повече батерии във всекидневието ни този интересен казус (не че не е актуален), но придобива все нови измерения в посока количество и пестене на природни ресурси.

За мен лично обаче, днес със страшна сила застана въпросът – колко дни ще оцелея на работа, а и у дома, ако ме лишат внезапно и невъзвратимо от достъп до Интернет.

С две думи – изчезна ми връзката с Интернет на работния компютър. Отварям само една малка скоба и моля IT – специалистите да не ме хулят, ако дам някое некомпетентно от тяхна гледна точка определение. Знам, че са много чувствителни по въпроса за професионалния си жаргон, но сега темата е друга.

Загуби ми се значи връзката със света. Първоначално изчаках малко с надеждата да му мине от само себе си. После рестартирах компютъра. Пак почаках. След това рестартирах де що има устройства около него. Почаках. Рестартирах пак. Обаче – тц! Нищо. Внезапно у мен започна да се надига (все още плахо, но определено) паника. Звъннах на поддръжката. Дадоха ми някакви наставления по телефона. Приложих ги, но успех нула. Казаха ми да почакам и че ще дойдат колеги да видят проблема на място. Кога – неясно.

Тук вече започна голямото чакане, придружено с голямото мислене и все още малката паника.

Оказа се, че анализът на ситуацията показва следното:

Не мога да започна ни една от текущите си задачи, защото дори и да започна да пиша нещо, когато допра до определени подробности няма къде да ги проверя. У себе си или на хартиен носител нямам нито речник, нито нормативен текст някакъв, нито дори точните адреси и телефони на евентуалните хора, с които бих кореспондирала!

Не мога да работя по останали от преди неща, защото се оказа, че за по-сигурно, а и за да имам неограничен достъп от най-различни места, съхранявам най-важните си документи и преписки в личната си поща (електронна, разбира се)!

Същевременно получавам прозрение като светкавица, че изобщо нямам достъп нито до личния, нито до служебния мейл, така че дори и да напиша нещо, няма как да го изпратя!

Паниката се засилва и ме обгръща все повече. На втория час започвам да се питам какво ли става в града в частност, а и в държавата въобще… Имам навика да проверявам основните новинарски сайтове на няколко часа, просто за да се уверя, че освен обичайните повече или по-малко жълти новини, нищо жизненоважно и касаещо човечеството не се е случило без аз да знам. Естествено, отдавна нямам навика да купувам вестници, радио слушам само онлайн, така че около мен е пусто и празно. И тихо.

На този фон, фактът че не мога да си проверя съобщенията във Фейсбук ми се вижда чак маловажен. Нали довечера ще си ида вкъщи и ще изчета всичко на воля. Даже ще си имам повече насъбран материал за четене и за обсъждане.

В крайна сметка, за да не умра от притеснение, се захващам с някакви съвсем отдавна останали файлове, които чакат редакция в My documents. Все пак върша нещо, докато дойдат специалистите от фирмата доставчик на Интернет. До края на деня никой не идва. Добре, че имам флашка с голям обем памет. Качвам си всичко на нея и едва ли не тичам до домашния си лаптоп с Интернет връзка.

У дома отново съм човек. Отново имам достъп до информацията от света. Дори и да не ми трябва, някак си има го усещането, че съществувам. Има го усещането, че ще оцелея. Че не съм сама.

Може би въпрос на време е на света да се появи нова фобия – страх от липсата на нет. А може би вече я има. Сигурно и всички сме с налични първоначални симптоми. Ще стане ясно утре. Дано майсторите дойдат навреме!