Сексът е нещо, за което мислим често. Безспорно е така, независимо признаваме ли си с ръка на сърцето този факт или не. Има едни дни обаче, когато подканата за среща от интимен характер не ме възвисява чак толкова в небесата. Абе, вълнува си ме, не е като да не ме вълнува, но не както друг път. И това не е времето около (извинете ме за откровеността, но повечето ще си го помислят) месечния цикъл. Това е времето, когато температурите на околната среда започнат трайно да се задържат около и над 35 градуса по Целзий.

Ето днес например. Жега. Жега е още от сутринта. След като съм се измъкнала от горещите и влажни чаршафи и съм си взела първия за деня душ, около девет, когато пристигам на работа, слънцето вече гаднярски се е оцъклило от високото и припича ли, припича, сякаш сме сред Сахара. Леката светла ризка, която съм сложила с цел хем да изглеждам приветливо и делово, хем да не ми се лепка на гърба от горещината, вече определено се е лепнала. Някъде, където тялото ми предателски е станало влажно от пот – някъде ниско около гръбнака. Гримът, който старателно съм положила сутринта, вече започва да пропуска първите солени капчици и те кондензират по челото и около носа. Слава Богу, секунди преди да се изложа тотално, плуввайки в течности, пристигам на работното си място и потъвам  в  нормалната офис температура, гарантирана от климатика.
Дотук добре. Добре, ама след час се налага да изляза. Гмурвам се в пространството навън като оскубан и почистен бройлер в добре загрята фурна. Ходя, върша си това, което трябва да свърша и се връщам обратно. В рамките на деня се налага да повторя упражнението с „гмурването” още два – три пъти. Всеки път грозно завиждам на колегите, които си остават на хладно. След последното прибиране вече съм подобаващо изтощена и нервна. И точно в този момент нещастният ми сексуален партньор има лошия късмет да ми звънне и да ме попита не искам ли случайно да се видим след работа „за малко”.
Не ме разбирайте погрешно. Момчето си е супер. Дори мисля, че го обичам. Интимният ни живот е върхът! Обожавам както се казва „да го правим”. Днес обаче предложението за секс ми идва малко непредвидено и нанагорно. Но понеже ние сме зрели хора и имаме зряла връзка, не му се сопвам, а се съгласявам с вътрешното желание, когато се видим да споделя обзелите ме чувства и да го питам какво мисли по въпроса и той.
Оказва се, че неговите мисли са доста подобни. Но като човек (по скоро като мъж) с прагматично мислене, той има няколко конкретни предложения за летните ни креватни забавления. Първо – да си уговаряме срещите само на местата, за които сме сигурни, че са снабдени с климатик. Второ – да не се чувстваме притеснени да си вземаме хладен душ не само „след”, но и „преди”, а и по всяко време, по което ни се прииска. Третото и най-важното в неговото изложение беше – хич да не се притеснявам и да си казвам откровено, ако ми се ще да правя секс с минимално докосване. Под това той имал предвид френските ласки, нали ме разбирате, там горещите прегръдки малко не са приложими. Хмммм, мисля си, ами добре… но не си се сетил за още нещо… и го замъквам директно в банята под душа…

Скоро не сме обсъждали една от любимите ми теми, а именно – табутата в секса, както и табутата във връзките. Другата ми любима между другото е моралът в закона, но нея засега ще я оставим да отлежава за по-добри дни.

Та вчера се сблъсках (за кой ли път) с още една връзка – табу. Връзка, в която двамата са в социално рязко несъответстващи си роли. Този вид връзки съществуват непрекъснато и дори масово навсякъде около нас, но ние ги забелязваме само тогава, когато са фрапиращи. Какво имам предвид като казвам, че това явление го срещаме всеки ден. Ами всички имаме познати, които поддържат връзки с по-бедни или по-необразовани от тях хора. С колеги, стоящи по-ниско или по-високо в йерархичната служебна стълбица, с хора с различен социален произход и така нататък и така нататък.

Всичко това е напълно нормално. И то не ни прави впечатление, освен когато разликата е фрапантна и става твърде натрапливо правеща впечатление. Когато собственикът на холдинг например си взема сервитьорка за жена, когато професор ходи с пълна неграмотница или когато аристократ по рождение е избрал за партньорка беднячка, родена и възпитана в нищета.

Представете си сега отново гореизброените двойки, но разменете половите характеристики. Ето – собственичка на фирма се жени за бодигарда си; реализирана и успяла висшистка с две и три магистратури ходи със зидаро-мазач; родена в лукс представителка на градския еснаф си е избрала за партньор представител на етническо малцинство. Става все по-лошо нали? Ето това имам предвид, когато казвам, че социалното неравенство (не обичам точно тази дума, но в случая е точна) прави впечатление, когато е крещящо.

Там е въпросът обаче, че съществуват такива връзки, просто ги има и някои от тях са изумително успешни, като показател за техния така да се каже „успех” е най-вече трайността им. Трайност от поне над една година според мен, все си е знак, че това е връзка, а не случаен флирт.

Какво ги крепи тези уж невъзможни любови?

Смятам, че в началото на всичко стои сексът. Определено го считам за водещо начало. Още повече, че в този тип специфични връзки няма общ интерес или обща дейност, която да сближава първоначално двойките, преди страстта да избухне с всички сили. Така, сексът е в началото. Появила се е странна тръпка, която по някакъв начин дава по нещо и на двете страни, те са щастливи, пеперудите в стомаха пърхат като изоглавени и всичко си е така, както си трябва. Знаем, че това състояние е преходно. То продължава не повече от няколко месеца – да речем между три и шест. След това какво им става на тези хора, които са така различни, че продължават да са заедно и не щат да се разделят?

Смятам, че тук се намесва стремежът към различното. Към това, което не познаваме. Това, с което нямаме общо. Или с други думи – повечето хора (не всички, а повечето) често искат да са това, което не са. Дори и да не го искат осъзнато, то поне имат интерес към това как живеят и каква е житейската философия и съдба на „другите”. Признайте си, не сте ли били любопитни как живеят клошарите например. Или просяците. Все хора, които нямат офиси, не притежават компютри и не четат блогове. Къде спят, какво си мислят, какво сънуват, какви са мечтите им, влюбват ли се или мислят само как да изкарат дневната прехрана и парите за пиене… Ей такива неща. Предполагам, че те също се интересуват как живеят „различните”. Какво правят всичките тези пари, които имат; не им ли писва да си лягат всяка вечер в едно и също легло, постлано с чаршаф; за какво мечтаят, като повечето мечтани неща общо взето ги имат, за какво са им две коли…

Това обяснение може и да е твърде далечно и неубедително, но къде може да е другото обяснение за влюбените, които са толкова, ама толкова различни, чак нямат нищо общо, а напук на всичко, напук на социалните правила продължават да са заедно?

Знаете ли, срещали сме ги всички. Някои от тези представителки на най-древната професия сме виждали по обичайните им места в града (по площади и улици), които за никого не са тайна, че са пазар на плът; други сме мяркали по магистралата, пътувайки към морето или просто по работа до съседния град; за трети сме имали съмнения, че са такива, когато сме се сблъсквали с тях на бара в лъскавите луксозни нощни заведения.

Те никога не говорят за себе си. Говорят само за професията си, за цената и условията, а и за теб – ако си евентуален клиент. Никога няма да се отплеснат в отговори на въпросите ти от рода на „Защо го правиш?”. Или „Няма ли друг начин, по който да си изкарваш прехраната?”. Те това са го чували, чували… и не, не искат въпросите и съветите ти. В този смисъл наистина са професионалистки – до мозъка на костите си. Пробвай да ги попиташ нещо – или ще избягат, или ще ти се изсмеят в лицето, или ще те напсуват. Най-многото, което можеш да постигнеш от търсенето на по-близък контакт е още по-активно предлагане от тяхна страна.

Предполагам, че това е някакъв вид самозащита. Все пак и все още проституцията в България се води незаконна дейност. А проститутката – поради липса на по-точно определение е елемент, придобиващ „нетрудови доходи по неморален начин”. Ако питате мен и двете определения са спорни, но нейсе. Няма други по-екзактни засега.

Та да се върнем на проститутката. Както предполагам всички знаем – при тях има строга йерархия. В общи линии – най-долу стоят магистралните жрици и уличните проститутки. Тоест – тези, които работят навън. За тях няма студ и пек. Работното им място е строго определено и рядко се мени. Обикновено са представителки на едно определено малцинство, но това в никакъв случай не е задължително. Обличат се много пестеливо, почти никак, защото тялото им е единствената им реклама. За сметка на това гримът е пародиен. При тях има и определена сезонна цикличност, има и миграция както в страната, така и извън нея, но това са все промени, които не настъпват всеки ден. Иначе те държат на точното си място и на определеното време, в което работят, най-малкото защото имат редовна клиентела, която ги предпочита. Обикновено имат сводници, като те са и до голяма степен телохранители, защото на улицата наистина си е опасно. Цената е от 5 до 20-30 лева в зависимост от услугата.

По-горе в нивата са момичетата на повикване, както и тези, които работят в клубове и апартаменти. На повикване работят най-вече студентки и ученички в горните класове (плашещо, но е така). С продажбата на секс изкарват пари, за да „се поддържат” по техните думи. А и нощният живот е сладък и интересен, особено ако прихождаш от малко селце или градче от селски тип. Напоследък разбрах, че този начин за заработване на допълнителни доходи използват и отегчени домакини, както и дълготрайно безработни жени, които така или иначе стоят у дома и разполагат със свободното си време. Интернет е свободна зона и необятна възможност за реклама. Обявите се изливат от почти всички сайтове за безплатни оферти. Нямам информация някой да контролира това. Цените са най-често между 50 и 100 лева за класически сеанс.

Най-горе в позицията са разбира се, елитните. Те са „компаньонки”, знаете. Красиви са, добре облечени и ухаят на скъпо. Обикновено говорят чужди езици и предлагат богата гама от услуги – включително и придружаване на официално събитие или среща. Вече след срещата кой ще консумира – този, който я води или евентуалният бизнес – клиент, всичко е въпрос на уговорки и заплащане. Заплащането може да бъде и в хилядарки.

Проституцията съществува. Проститутката я има навсякъде около нас. С години наред продължава спорът дали да се узакони проституцията в България. Доказано е, че узаконяването не води нито до увеличаване, нито до намаляване на размера на явлението. Доказано е обаче, че с узаконяването й, сексуалните престъпления в района намаляват като брой и като степен на агресивност.

И друго си мисля. Разглеждайки по-горе представената йерархична структура виждам, че процентът на жените, които не желаят да се занимават с проституиране и практикуват въпреки своята воля е нищожен. В това число не слагам жертвите на трафик (въпреки че и за тях имам известни съмнения, че общо взето те имат представа накъде тръгват, когато тръгват). В това число слагам редовно упражняващите професията. В 21 век да си сексуален роб може и да се случи, може и продължи известно време, но в никакъв случай не може да продължава с години. А голяма част от проститутките се пенсионират като такива. Въобще не коментирам проблема с морала. Моралът е разтегливо понятие и когато децата ти плачат гладни или предстои да те изгонят от ипотекираното жилище, вдигането на полата въобще не е спирка на етичното. Коментирам проблема с личния избор. Те имат правото на свой. И отново се сещам за една учителка, която закопчали докато предлагала сексуални услуги на морето (ваканция била все пак). Та тя изумила със следното твърдение: „Запознахме се с господина тази вечер. Харесахме се. Сближихме се. А дали той след това ще ми подари скъп парфюм или ще ми даде пари сама да си го купя, това си е наша работа…”