ЧАСТ 21
ПРОФЕСОРИТЕ
Проф. Генчо НАЧЕВ
Той е родом от Казанлък, където баща му д-р Кръстю Начев дълги години завежда Хирургичното отделение на местната Районна болница.
Между другото, от този красив наш град, разположен между Стара планина и Средна гора, център на Розовата долина, са и още двама именити български хирурзи: д-р Христо Стамболски (р. 1842), професор по оперативна медицина в Цариград и д-р Георги Хаканов (р. 1851), извършил първата у нас обща хлороформена наркоза, старши лекар на Хирургичното отделение и управител на Александровската болница.
Изключително трудно ми беше да откопча 20-тина минути от наистина свръхнапрегнатото му всекидневие за разговор в неговия кабинет (Велика Събота, 3 април 2010 г.).
Не го оставих на мира, докато не си осигуря тази среща. Защото, поне според мене, вечната триада на българската кардиохирургия са професорите Чавдар Драгойчев, Александър Чирков и Генчо Начев.
Защо е станал хирург? Заради баща си ли?
“Разбира се, че заради татко: нали от първолак ми викаха “Доктора”. Като завърших (с пълно отличие и златен медал, бел. Т. Н.) Математическата гимназия в Казанлък, реших, че не отива да завърша примерно някакво инженерство, а прозвището ми да е “Доктора”… Как ще звучи: “Инж. Начев, Доктора”?… Така този детски прякор предопредели бъдещето ми. До втори курс бях кръжочник по физиология, но тази наука ми се стори доста скучна, затова още в трети курс се прехвърлих в хирургическия, направо в “Пирогов”, при благия проф. Антон Митов. Съветваше ни, учеше ни като свои деца. С часове съм наблюдавал него и началника на IV екип д-р Мирослав Семов как оперират; режеха, шиеха и… непрекъснато обясняваха.”
Завършва медицина през 1975 г.; с отличен успех (може би не само “Доктора”, но и “Отличника” трябва да е прякорът му, защото проф. Начев никога не е признавал и заемал друго място, освен първото!)
“На разпределението пожелах, разбира се, хирургия, ако може – по-близо до родния край. Извадих голям късмет: пратиха ме в Стара Загора, при самия д-р Рашо Рашев, тогавашния началник на отделението. Той беше изключителен хирург и ръководител. Сутрин идваше на работа преди 6,30 ч. За 15-тина минути се ориентираше къде какво има: кой е приет, кой ще бъде изписан, кой се е влошил. Имаше голямо доверие на нас, младите. Там, без специалност, съм правил почти всичко, вкл. и стомашни резекции. Работил съм и с д-р Димитър Тренчев, който по-късно обособи и оглави отделение по детска хирургия; и той беше много опитен и грижовен, напътствал и учил ме е, без да крие нищо. Чудесни колеги!
Не след дълго трябваше да отбивам военната си служба… Пратиха ме във Военната болница на Пловдив. Тук срещнах изключителния човек, хирург и ортопед д-р Александър (Сашо) Александров и се увлякох по… ортопедията. Но като ми изтече срокът, отново трябваше да се връщам в Стара Загора.
Тогава прочетох една след друга 2 обяви за асистенти: по кардиохирургия и по ортопедия и травматология. И понеже съобщението за кардиохирургията беше изпреварило с 2-3 дни, се явих на този конкурс. Явих се пред проф. Милан Милев, и спечелих.
Така ортопедията загуби… Ако обявата й беше първа, сигурно сега щях да бъде ортопед-травматолог…”
(Справка. Проф. Милан МИЛЕВ е роден през 1920 г. в с. Велиново, Трънско, днес е покойник. Има над 110 научни публикации по сърдечно-съдова хирургия и органна и тъканна трансплантация. Конструира първия в България дефибрилатор (1955) и фибрилатор (1964), първите у нас електроманометър, апарат изкуствено сърце – бял дроб (1962), първия изкуствен бъбрек (1959), първия в страните от бившия СИВ изкуствен бял дроб за еднократно ползване (регенератор, 1979). Беше много скромен, никога не изтъкваше заслугите си. безспорно, той също има своя значим дял в развитието на българската кардиохирургия.)
Бъдещият проф. Генчо Начев работи не само с проф. Милев, но и с чудесния съдов хирург доц. Стоян РАНКОВ. Междувременно специализира реанимация и интензивно лечение след гръдни и сърдечно-съдови операции в Университет “Гьоте”, Франкфурт на Майн; дори 6 месеца е ординатор в реанимационното отделение. Но както не му е отредено да стане ортопед-травматолог, така съдбата го отклонява и от реанимацията…
През 1984 г. тук идва съдбовният за цялото ни здравеопазване Александър Чирков, който пръв въвежда съвременния европейски маниер в него и окончателно запалва най-ентусиазираните си млади колеги: Генчо Начев, както и незабравимия Борис Мишев, Людмил Бояджиев и Атанас Тодоров (който в момента работи в Швейцария) да се заемат с кардиохирургията. Праща и него на специализации, една от тях – в прословутия Институт “Мейо”, в Сърдечния институт в Минеаполис (по трансплантации на органи в гръдния кош), както и в Медицинския колеж Байлор в Хюстън, за цели 6 месеца, при световната знаменитост ДеБейки (неотдавна той почина на 99-годишна възраст!), от когото се научава да взема възможно най-бързите решения – защото, както му казва простичко той, “сърцето и мозъкът не могат дълго да чакат”…
Бъдещият професор специализира също и в самия Кралски Колеж по хирургия в Лондон (по хирургия на аортния корен, хомографт, автографт и “Стентлес”-биологични протези), както и в Немския сърдечен център в Берлин.
Защитава и взема специалност по сърдечна и съдова хирургия в самия Европейски борд по гръдна и сърдечно-съдова хирургия.
Член-основател и член на УС е на Световната Асоциация по сърдечно-гръдна хирургия, основател и президент е на Българската асоциация по гръдна и сърдечно-съдова хирургия. Почетен гражданин и на родния Казанлък, и на българската столица.
И, ето, в момента проф. Генчо Начев е безспорният актуален всепризнат национален консултант по кардиохирургия.
Какви са тайните на успехите му?
“На първо място – непробиваемата висока концентрация. По време на операция мисля само за болния. На него не трябва да му се отразява нищо странично и лично мое: дали съм уморен, дали имам служебни или лични неприятности – той с нищо не ми е виновен за тях. В момента на операцията Той ми е Всичко, Той ми е и Богът, и Царят!”
Имал е случаи да не излиза от Клиниката от понеделник до четвъртък; само сменя зеленото облекло и ръкавиците и се надвесва над следващата маса, където лежи безпомощното тяло на поредния пациент с разтворен гръден кош и замряло сърце, чакащо пръстите Му, които да му върнат Живота.
На 31 декември 2009, навръх Новата година, проф. Начев с екипа си експлантира сърце от безжизнена жена и веднага го трансплантира на друга; операциите продължиха чак до 12 ч на другия ден, 1 януари 2010. (Някои от българските медии отразиха този подвиг с 2-3 реда на вътрешните си страници. Ами, да, да не би да става въпрос за силикона в пазвите на певачките или менюто на празничните трапези на самовлюбените олигарси?)
Как издържа на това свръхнапрежение?! Не се ли уморява?
“Не, всичко е въпрос на тренинг и нагласа. Щом си станал хирург, трябва да се сприятелиш с безсънието…”
Записвам други негови мисли; те са впечатляващи по своята скромност и смирение:
“Има една Висша Сила, която ни води и направлява; Тя спасява пациентите ни; ние, лекарите, сме само инструмент в ръцете Й. Не ние даваме Живота, а – Тя! Най-голямата ни грешка е, ако в даден момент, особено след особено тежка сполучлива операция, се помислим за най-великите, едва ли не за Богове. Защото на другия ден е възможно, не дай, Боже, да се провалим при друга, наглед уж много по-малка и лесна интервенция… Та колко пъти е ставало, сигурно – на много от нас, особено в близкото минало, когато не провеждахме антитромболитична профилактика: безупречно извършиш сложната операция, всичко е преминало повече от отлично, като по учебник, и тъкмо изпишеш човека, той се облече, почерпи ни и си тръгне с близките си, весел, с цветя в ръце, и току се срине на вратата и загине за броени минути от белодробна тромбемболия… В Хирургията няма нищо, което да е абсолютно сигурно! Самозабравянето е най-големият бич за всеки лекар, особено – за хирурга. Ние предполагаме, но Онази Висша Сила, може би е Господ, разполага – с нас и със съдбите на болните ни.”
“Каквото и да става – винаги си запазвам Духа! Абстрахирам се от всички неприятности и гадости, каквито и да са те; иначе – при това огромно натоварване – може и да се срина…”
Помни първата си операция (разбира се – апендектомия); прави я като четвъртокурсник, пред баща си в Казанлък.
Досега има около 400 операции годишно на “отворено сърце”; вече са му общо над 10 000, при средно 2% смъртност.
И още негови мисли:
“Успехът на кардиохирурга зависи от бързината му – сърцето и мозъкът му трябва да бъдат обезкървени колкото може по-малко време.”
“Когато оперирам, обичам в залата ми да се лее музика; предпочитаната ми е “Годишните времена” на Вивалди. Обичам още Бизе и Равел. Накрая, когато съм завършил и напрежението е отминало, може да ми пуснат и сиртаки…”
“Директор е длъжност, Лекар е професия, Добър Лекар е Призвание!”
“Мъчно ми е, че за нас, българите, се харчат по 250 евро годишно; в Германия тази сума е 3000. Ние 12 пъти по-малоценни ли сме от германците?!”
“Да, ние, кардиохирурзите, вземаме добри пари, но те са “кървави”, защото работим по 12-14 часа непрекъснато; после, на стари години, ще трябва да ги харчим за собственото си здраве…”
Кабинетът му е подреден, уютен, блести от чистота (а в какви кочини, и то при големи професори, съм влизал…). Над бюрото си е закачил огромен портрет на Стефан Стамболов. Питам го – защо? Отговаря съвсем лаконично:
“Защото е може би единственият наш държавник, който е българофил!”
И тук мислим еднакво.
Малцина знаят, че проф. Начев е положил основите на университетските клиники по кардиохирургия в Пловдив и Варна. Единствено в ръководената от него Болница “Св. Екатерина” се извършват сърдечните трансплантации в България. Проявява се и като безспорен отличен мениджър: Европейската бизнес асоциация удостои болницата с Награда за европейско качество. Написа и Ръководство по сърдечна хирургия. Кога почива?!
Отпуска с тенис, обича да посещава и едно свое си местенце, закътано в Балкана, току над родния Казанлък; там обича да язди и кон. Спортът също крепи тялото и духа му: като юноша е бил републикански първенец с отбора си по волейбол. (Нали вече казах: само първото място, винаги в челото!).
Впечатляващо е и друго. През м. г. проф. Генчо Начев със собствени средства поръча паметна плоча с барелефите на своя съгражданин подпоручик Константин Георгиев (автор на текста на безсмъртната песен-химн “Велик е нашият войник”) и нейния композитор Михаил Шекерджиев; тя бе неотдавна открита в Казанлък на площад, който, по предложение на професора пред Общинския съвет, прие името на поета.
Кой казва, че хирурзите били без Душа?
Здравният министър д-р Евгений Желев и председателят на Българското хирургическо дружество чл.-кор. проф. Дамян Дамянов без нито миг колебание преподписаха дипломата, удостоверяваща, че проф. Генчо Начев е “Лекар на България” (2009), вторият след Чирков кардиохирург-носител на нашето най-високо професионално-съсловно звание.
Напълно заслужено! Да му е честито и да си го носи навеки със здраве!
Автор: Д-р Тотко Найденов