ЧАСТ 21

ПРОФЕСОРИТЕ

Проф. Генчо НАЧЕВ

Той е родом от Казанлък, където баща му д-р Кръстю Начев дълги години завежда Хирургичното отделение на местната Районна болница.

Между другото, от този красив наш град, разположен между Стара планина и Средна гора, център на Розовата долина, са и още двама именити български хирурзи: д-р Христо Стамболски (р. 1842), професор по оперативна медицина в Цариград и д-р Георги Хаканов (р. 1851), извършил първата у нас обща хлороформена наркоза, старши лекар на Хирургичното отделение и управител на Александровската болница.

Изключително трудно ми беше да откопча 20-тина минути от наистина свръхнапрегнатото му всекидневие за разговор в неговия кабинет (Велика Събота, 3 април 2010 г.).

Не го оставих на мира, докато не си осигуря тази среща. Защото, поне според мене, вечната триада на българската кардиохирургия са професорите Чавдар Драгойчев, Александър Чирков и Генчо Начев.

Защо е станал хирург? Заради баща си ли?

“Разбира се, че заради татко: нали от първолак ми викаха “Доктора”. Като завърших (с пълно отличие и златен медал, бел. Т. Н.) Математическата гимназия в Казанлък, реших, че не отива да завърша примерно някакво инженерство, а прозвището ми да е “Доктора”… Как ще звучи: “Инж. Начев, Доктора”?… Така този детски прякор предопредели бъдещето ми. До втори курс бях кръжочник по физиология, но тази наука ми се стори доста скучна, затова още в трети курс се прехвърлих в хирургическия, направо в “Пирогов”, при благия проф. Антон Митов. Съветваше ни, учеше ни като свои деца. С часове съм наблюдавал него и началника на IV екип д-р Мирослав Семов как оперират; режеха, шиеха и… непрекъснато обясняваха.”

Завършва медицина през 1975 г.; с отличен успех (може би не само “Доктора”, но и “Отличника” трябва да е прякорът му, защото проф. Начев никога не е признавал и заемал друго място, освен първото!)

“На разпределението пожелах, разбира се, хирургия, ако може – по-близо до родния край. Извадих голям късмет: пратиха ме в Стара Загора, при самия д-р Рашо Рашев, тогавашния началник на отделението. Той беше изключителен хирург и ръководител. Сутрин идваше на работа преди 6,30 ч. За 15-тина минути се ориентираше къде какво има: кой е приет, кой ще бъде изписан, кой се е влошил. Имаше голямо доверие на нас, младите. Там, без специалност, съм правил почти всичко, вкл. и стомашни резекции. Работил съм и с д-р Димитър Тренчев, който по-късно обособи и оглави отделение по детска хирургия; и той беше много опитен и грижовен, напътствал и учил ме е, без да крие нищо. Чудесни колеги!

Не след дълго трябваше да отбивам военната си служба… Пратиха ме във Военната болница на Пловдив. Тук срещнах изключителния човек, хирург и ортопед д-р Александър (Сашо) Александров и се увлякох по… ортопедията. Но като ми изтече срокът, отново трябваше да се връщам в Стара Загора.

Тогава прочетох една след друга 2 обяви за асистенти: по кардиохирургия и по ортопедия и травматология. И понеже съобщението за кардиохирургията беше изпреварило с 2-3 дни, се явих на този конкурс. Явих се пред проф. Милан Милев, и спечелих.

Така ортопедията загуби… Ако обявата й беше първа, сигурно сега щях да бъде ортопед-травматолог…”

(Справка. Проф. Милан МИЛЕВ е роден през 1920 г. в с. Велиново, Трънско, днес е покойник. Има над 110 научни публикации по сърдечно-съдова хирургия и органна и тъканна трансплантация. Конструира първия в България дефибрилатор (1955) и фибрилатор (1964), първите у нас електроманометър, апарат изкуствено сърце – бял дроб (1962), първия изкуствен бъбрек (1959), първия в страните от бившия СИВ изкуствен бял дроб за еднократно ползване (регенератор, 1979). Беше много скромен, никога не изтъкваше заслугите си. безспорно, той също има своя значим дял в развитието на българската кардиохирургия.)

Бъдещият проф. Генчо Начев работи не само с проф. Милев, но и с чудесния съдов хирург доц. Стоян РАНКОВ. Междувременно специализира реанимация и интензивно лечение след гръдни и сърдечно-съдови операции в Университет “Гьоте”, Франкфурт на Майн; дори 6 месеца е ординатор в реанимационното отделение. Но както не му е отредено да стане ортопед-травматолог, така съдбата го отклонява и от реанимацията…

През 1984 г. тук идва съдбовният за цялото ни здравеопазване Александър Чирков, който пръв въвежда съвременния европейски маниер в него и окончателно запалва най-ентусиазираните си млади колеги: Генчо Начев, както и незабравимия Борис Мишев, Людмил Бояджиев и Атанас Тодоров (който в момента работи в Швейцария) да се заемат с кардиохирургията. Праща и него на специализации, една от тях – в прословутия Институт “Мейо”, в Сърдечния институт в Минеаполис (по трансплантации на органи в гръдния кош), както и в Медицинския колеж Байлор в Хюстън, за цели 6 месеца, при световната знаменитост ДеБейки (неотдавна той почина на 99-годишна възраст!), от когото се научава да взема възможно най-бързите решения – защото, както му казва простичко той, “сърцето и мозъкът не могат дълго да чакат”…

Бъдещият професор специализира също и в самия Кралски Колеж по хирургия в Лондон (по хирургия на аортния корен, хомографт, автографт и “Стентлес”-биологични протези), както и в Немския сърдечен център в Берлин.

Защитава и взема специалност по сърдечна и съдова хирургия в самия Европейски борд по гръдна и сърдечно-съдова хирургия.

Член-основател и член на УС е на Световната Асоциация по сърдечно-гръдна хирургия, основател и президент е на Българската асоциация по гръдна и сърдечно-съдова хирургия. Почетен гражданин и на родния Казанлък, и на българската столица.

И, ето, в момента проф. Генчо Начев е безспорният актуален всепризнат национален консултант по кардиохирургия.

Какви са тайните на успехите му?

“На първо място – непробиваемата висока концентрация. По време на операция мисля само за болния. На него не трябва да му се отразява нищо странично и лично мое: дали съм уморен, дали имам служебни или лични неприятности – той с нищо не ми е виновен за тях. В момента на операцията Той ми е Всичко, Той ми е и Богът, и Царят!”

Имал е случаи да не излиза от Клиниката от понеделник до четвъртък; само сменя зеленото облекло и ръкавиците и се надвесва над следващата маса, където лежи безпомощното тяло на поредния пациент с разтворен гръден кош и замряло сърце, чакащо пръстите Му, които да му върнат Живота.

На 31 декември 2009, навръх Новата година, проф. Начев с екипа си експлантира сърце от безжизнена жена и веднага го трансплантира на друга; операциите продължиха чак до 12 ч на другия ден, 1 януари 2010. (Някои от българските медии отразиха този подвиг с 2-3 реда на вътрешните си страници. Ами, да, да не би да става въпрос за силикона в пазвите на певачките или менюто на празничните трапези на самовлюбените олигарси?)

Как издържа на това свръхнапрежение?! Не се ли уморява?

“Не, всичко е въпрос на тренинг и нагласа. Щом си станал хирург, трябва да се сприятелиш с безсънието…”

Записвам други негови мисли; те са впечатляващи по своята скромност и смирение:

“Има една Висша Сила, която ни води и направлява; Тя спасява пациентите ни; ние, лекарите, сме само инструмент в ръцете Й. Не ние даваме Живота, а – Тя! Най-голямата ни грешка е, ако в даден момент, особено след особено тежка сполучлива операция, се помислим за най-великите, едва ли не за Богове. Защото на другия ден е възможно, не дай, Боже, да се провалим при друга, наглед уж много по-малка и лесна интервенция… Та колко пъти е ставало, сигурно – на много от нас, особено в близкото минало, когато не провеждахме антитромболитична профилактика: безупречно извършиш сложната операция, всичко е преминало повече от отлично, като по учебник, и тъкмо изпишеш човека, той се облече, почерпи ни и си тръгне с близките си, весел, с цветя в ръце, и току се срине на вратата и загине за броени минути от белодробна тромбемболия… В Хирургията няма нищо, което да е абсолютно сигурно! Самозабравянето е най-големият бич за всеки лекар, особено – за хирурга. Ние предполагаме, но Онази Висша Сила, може би е Господ, разполага – с нас и със съдбите на болните ни.”

“Каквото и да става – винаги си запазвам Духа! Абстрахирам се от всички неприятности и гадости, каквито и да са те; иначе – при това огромно натоварване – може и да се срина…”

Помни първата си операция (разбира се – апендектомия); прави я като четвъртокурсник, пред баща си в Казанлък.

Досега има около 400 операции годишно на “отворено сърце”; вече са му общо над 10 000, при средно 2% смъртност.

И още негови мисли:

“Успехът на кардиохирурга зависи от бързината му – сърцето и мозъкът му трябва да бъдат обезкървени колкото може по-малко време.”

“Когато оперирам, обичам в залата ми да се лее музика; предпочитаната ми е “Годишните времена” на Вивалди. Обичам още Бизе и Равел. Накрая, когато съм завършил и напрежението е отминало, може да ми пуснат и сиртаки…”

“Директор е длъжност, Лекар е професия, Добър Лекар е Призвание!”

“Мъчно ми е, че за нас, българите, се харчат по 250 евро годишно; в Германия тази сума е 3000. Ние 12 пъти по-малоценни ли сме от германците?!”

“Да, ние, кардиохирурзите, вземаме добри пари, но те са “кървави”, защото работим по 12-14 часа непрекъснато; после, на стари години, ще трябва да ги харчим за собственото си здраве…”

Кабинетът му е подреден, уютен, блести от чистота (а в какви кочини, и то при големи професори, съм влизал…). Над бюрото си е закачил огромен портрет на Стефан Стамболов. Питам го – защо? Отговаря съвсем лаконично:

“Защото е може би единственият наш държавник, който е българофил!”

И тук мислим еднакво.

Малцина знаят, че проф. Начев е положил основите на университетските клиники по кардиохирургия в Пловдив и Варна. Единствено в ръководената от него Болница “Св. Екатерина” се извършват сърдечните трансплантации в България. Проявява се и като безспорен отличен мениджър: Европейската бизнес асоциация удостои болницата с Награда за европейско качество. Написа и Ръководство по сърдечна хирургия. Кога почива?!

Отпуска с тенис, обича да посещава и едно свое си местенце, закътано в Балкана, току над родния Казанлък; там обича да язди и кон. Спортът също крепи тялото и духа му: като юноша е бил републикански първенец с отбора си по волейбол. (Нали вече казах: само първото място, винаги в челото!).

Впечатляващо е и друго. През м. г. проф. Генчо Начев със собствени средства поръча паметна плоча с барелефите на своя съгражданин подпоручик Константин Георгиев (автор на текста на безсмъртната песен-химн “Велик е нашият войник”) и нейния композитор Михаил Шекерджиев; тя бе неотдавна открита в Казанлък на площад, който, по предложение на професора пред Общинския съвет, прие името на поета.

Кой казва, че хирурзите били без Душа?

Здравният министър д-р Евгений Желев и председателят на Българското хирургическо дружество чл.-кор. проф. Дамян Дамянов без нито миг колебание преподписаха дипломата, удостоверяваща, че проф. Генчо Начев е “Лекар на България” (2009), вторият след Чирков кардиохирург-носител на нашето най-високо професионално-съсловно звание.

Напълно заслужено! Да му е честито и да си го носи навеки със здраве!

Автор: Д-р Тотко Найденов

ПРОФЕСОРИТЕ

От учениците на проф. Чирков познавам почти всичките.

Ходих в залата на “Св. Екатерина” да гледам как оперират двама от тях.

Д-р Димитър НИКОЛОВ е веселяк, татаника и притропва в такт с италианската песен, която се лее от касетофона, докато сменя клапа. Разказва няколко вица на колегите си. Обича скоростите: хвали се как взема разстоянието София – Албена за 4 часа; не спада под 140 км/ч. Приключва бързо и тук – и отива в съседната зала, където – упоен, с разтворен гръден кош – го очаква вторият му за деня пациент. (Днес Митко работи в “Токуда”).

В трета зала оперира доц. Боян БАЕВ. Асистентите му нещо се суетят; подвиква им, без да жали самочувствието им пред сестрите: “Още ли не сте се събудили?”; “Къде гледате?”, чак подскача; имам чувството, че всеки момент ще ги замери с нещо или ще ги ритне… Забелязва почудата в погледа ми и високо, за да го чуят и те, обяснява причината за изнервянето си: “Пациентът е над всичко! Когато го приспим и се надвесим над него, ние сме длъжни да бъдем изрядни. Защото трябва да извършим това, за което сме го разрязали, да го събудим и да го изпратим по живо, по здраво, при близките му.” После добавя: “Да, карам им се (нека дори да ме смятат за лош), защото този човек, дето е легнал под чаршафа, ми се е доверил и аз съм му обещал, че ще живее! Той ми е много по-важен от тяхната дребна обида и криворазбраното им честолюбие. А и те знаят, че трябва да си гледат работата, да треперят над човека, все едно, че оперират баща си!”

Екипът му мълчи: съгласни са; той е прав. И съсредоточават цялото си внимание към Пациента.

Трето поколение хирург, Боян е внук на починалия по време на работа проф. Баю Баев (създателят на българската ендокринна хирургия) и син на дългогодишния национален консултант по хирургия проф. Станислав Баев (поставил плевенската хирургия на европейски основи).

С часове може да говори за болниците, където е специализирал (учил се е на кардиохирургично изкуство в Сион (Швейцария), Монпелие, Париж, Берлин), да обяснява разнообразни кардиохирургични техники. Подготвя хабилитация – ако успее, ще бъде наистина впечатляващо и невиждано у нас: три поколения български професори по хирургия!

Когато бе за кратко време изпълняващ длъжността изпълнителен директор на болница “Св. Екатерина”, бях свидетел колко много се измъчваше и искаше само едно: да се занимава не със сухата административна работа, която никак не пасваше на природата му – а единствено с оперативна дейност. Така и стана: назначиха за титуляр проф. Генчо Начев и доц. Боян Баев с искрена радост му отстъпи тежкото началническо кресло…

Боян няма и 50 години. Също като баща си, говори перфектно френски (завършил е френския колеж “Декарт” в гр. Алжир) и английски. Завършва медицина в София. След отбиването на толкова излишната военна служба (и аз бях старшина-школник, след дипломирането си, във Враца, ВВМИ, Ямбол и гр. Болярово; не намирам по-пропилени и затъпяващи 20 месеца от живота си, отнети ми от социалистическата ни казарма и държава), работи цяла година във Вътрешно отделение на болницата в Кула. Разбира се, баща му го насочва към хирургията и му издейства преразпределение в Ямбол, при приятеля си д-р Николай Недков. Ръководителите на моя роден град, обаче, не му намират… квартира (и откъде-накъде, нали не е футболист?!). Боян спи почти 2 месеца на хотел, на свои разноски (за които не му стига лекарската заплата и никой не му ги компенсира!) и, естествено, напуска вмирисания прашен град на Тунджа. Отива колкото може по-далече оттам – та чак във Видин. След което печели конкурс за асистент към Клиниката по сърдечно-съдова хирургия към НЦССЗ в Медицинска академия – София. Учи се не само при проф. Ал. Чирков, но и при проф. Хан в Сион, Швейцария; проф. Карпантие в болницата Брусе, Париж; проф. Шаптал в болница Арно дьо Вилньов, Монпелие; проф. Хетцер в Дойце Херц Центрум, Берлин. В Клиниката на проф. Чирков почти всеки ден е от сутрин до вечер, понякога там и преспива. Най-близкият му приятел е доц. Борис МИШЕВ, синът на проф. Пею Мишев, хирурга и ректора от Пловдив. (Той си отива много млад, едва 51-годишен; броени седмици след сполучливата операция, която извършва на тогавашния премиер на България проф. Любен Беров. Видният пациент обаче заболява от хепатит; Борето Мишев се притеснява и може би поради това получава рак на жлъчните пътища, който скоропостижно го въвлича в Гроба…)

Боян си спомня своя дядо проф. Байо Баев: “Слаб, елегантен, винаги конте в добрия смисъл на думата, облечен в скъпи костюми и неизменно бяла риза; имаше 40 чифта обувки. Не само изявен коремен хирург (бил е асистент на самия проф. Станишев), но и въвежда в България хирургията на щитовидната жлеза (издава монография на тази тема) и хирургията на вродените детски малформации на гастроинтестиналния тракт. Пенсионер е, когато го викат за операция на щитовидната жлеза на някакъв големец. Макар че не се чувствал добре (беше тежък астматик), отиват с татко; мие се, слага си ръкавиците и току пред операционната пада и умира моментално пред очите на сина си, колеги, специализанти и студенти.

Наистина, моят баща проф. Станислав Баев е създал съвременната хирургия в Плевен. Затова го поканиха, макар и на стари години, да ги консултира. Отиде без колебание, макар да страдаше от аритмия и стенокардия; оперираше, съветваше, изнасяше лекции пред чуждестранните студенти (на безупречен английски или френски език, както предпочитат) и след една година почина. Оперираше всичко, без сърце. Публикува над 300 труда. Горд съм, че съм техен внук и син. Там, в Плевен, и умря, в банята, подготвяйки се да отиде на работа…”

Забелязвам Библия на бюрото му. На въпроса ми дали човек има Душа, отговаря без колебание: “Разбира се!” Не е религиозен, но вярва, че съществува някакъв основополагащ принцип или Сила, които контролират и организират света.

Извършва около 130 операции годишно с екстракорпорална циркулация, като около половината от тях са комбинирани (клапно протезиране плюс поставяне на байпаси), а понякога – дори и още по-сложни (плюс протезиране на артерия каротис).

Неотдавна в Болница “Св. Екатерина” за пръв път в България са извършени 2 нови за нас операции: пластика на аортна клапа чрез малка торакотомия и имплантиране на изкуствена стент-аортна клапа през сърдечния апекс (извършено от проф. Генчо Начев) и комбинирана клапна пластика с възстановяване на синусовия ритъм (от доц. Баев, заедно с проф. Хефер от Щутгард). А на 56-годишен пациент със сърдечно-съдова недостатъчност бе поставено механично сърце (от доц. Димитър Петков, асистиран от проф. Начев), с което той може да живее до 7 години, докато евентуално получи донор.

Доц. Боян Баев подготвя хабилитация; пожелавам му да стане третият професор по хирургия след дядо си и баща си. Заявява ми, че кардиохирургията му е като хоби – сиреч, обича си я. Докато е жив и здрав, ще я упражнява! Отморява с музика и филми, но най-много обича художествената литература.

Друг виден кардиохирург на Болница “Св. Екатерина” с голямо бъдеще е доц. Димитър ПЕТКОВ. Интересното при него е, че е роден на самия 7 април (Световния Ден на здравето) 1961 г. Ненапразно зодията му – “Овен” е любимецът на зодиака, който винаги започва с нея: “Овен”-ът е водач, непознаващ заден ход; девизът му е “Аз съм” и с невероятното си упорство, прямота и почтеност разрушава преградите.

През м. януари 1990 г. (цели 2 десетилетия впечатляващ професионален живот!) младият хирург от Разлог печели конкурс за асистент в бленуваната от дете “Св. Екатерина” и облича снежнобялата престилка, на джобчето с емблемата на най-модерната българска болница. Последователно придобива специалностите “хирург” и “кардиохирург”. Пращат го на дългосрочни специализации в САЩ, Италия, Холандия и Германия. Не му е трудно – владее английски, френски, италиански, руски, справя се и с немския език. Какво повече е нужно за професионалното израствана на един Хирург: желание, труд и, безспорно, наставленията и помощта на стожерите в областта му.

Дневно извършва поне по една, но много често – по две операции.

Не се ли изморява? “Не, това е просто ритъм. Изморявам се, ако го загубя. Но това много рядко се случва.”

Как си почива? “С планове за работата.”

Има ли хоби? “Да, работата…”

През отпуските се впуска в културни екскурзии, най-вече до Италия. Обича да посещава и гледа старините й: Рим, Колизеумя, Венеция. И там, пред вечния Залез, да разсъждава върху смисъла на Живота и коварството на Смъртта, която толкова пъти е прогонвал.

И после, като се върне в “Св. Екатерина”, с утроени сили – пак да влиза в операционната и да разрязва и съшива уморените сърца на българите.

“Овен”, солта на земята: без шикалкавене, без имитиране на дейност, без угодничество пред началниците. Следва принципите си: “Няма нищо невъзможно, няма връщане назад. Всичко става, стига да го желаеш силно и да влагаш достатъчно воля и енергия.”

Звънват му по телефона, изпива си кафето (трето за деня) и отново забързва към залата: болният е интубиран, чакат го. За този 10-минутен разговор съм настоявал цял месец, връщал ме е поне 5 пъти. Не му се сърдя: Пациентът е преди всичко и над всичко!

Проф. Ал. Чирков е обучил десетки кардиохирурзи и инвазивни кардиолози, и това е негова огромна заслуга пред българската медицина. Достатъчно е да бъдат споменати: проф. Генчо НАЧЕВ, приемникът му на директорския пост; проф. Тодор ЗАХАРИЕВ (национален консултант по съдова хирургия); доц. Юлия ДЖОРГОВА (председател на Националното кардиологично дружество в България), поставяла хиляда стента, извършила първата у нас инвазивна ангиопластика на пресен инфаркт; доц. Людмил БОЯДЖИЕВ; д-р Любомир СПАСОВ (той извърши първите чернодробни трансплантации от жив донор; директор е на Болница “Лозенец”, непрекъснато е в операционната зала и е постоянно зает), непрежалимият доц. Борис МИШЕВ (син на пловдивския хирург и ректор проф. Пею Мишев; починал толкова млад от рак на жлъчните пътища) и много, много други. Само това да беше извършил (създаване на национална школа по кардиохирургия и на цяла плеада блестящи специалисти-следовници), заедно с изграждането на първата българска болница от европейски тип – “Св. Екатерина”, е достатъчно да кажем на проф. Александър ЧИРКОВ: “Сполай ти!” Нещо повече – той заслужаваше и преживе паметник или поне една паметна плоча.

Това е моето мнение. Колегите и пациентите ще отсъдят доколко е правилно.

Но всички сме малки и грешни, прости ни, Господи!

Безспорният най-добър ученик и приемник на великия Чирков е проф. Генчо НАЧЕВ.

Автор: Д-р Тотко Найденов

ПРОФЕСОРИТЕ

Искам да вмъкна и още едно име от IV МБАЛ – София: приемника на д-р Енчо Симеонов – д-р Аркади ИВАНОВ. С него са приятели от младите асистентски години в Плевен, където работят под ръководството на проф. Станислав БАЕВ, за когото си спомня като за най-ерудирания човек: не само мигновено разпознава всяка дочута по радиото мелодия, но и дълго може да говори за автора и повода за написването й. В Плевен в ръцете на Аркади умира доблестният шеф на местната “Бърза помощ”д-р Петьо ИЛИЕВ.

Аркади Иванов е работил заедно с Енчо Симеонов и в Спешния център на ИСУЛ. Тук оперират професорите Димитър Четрафилов, Антон Митов, Иван Виячки, от които всички млади лекари попиват знания и умения. Иначе от този период не помни почти нищо друго: дните са се слели съобразно графика: дневно и нощно дежурство – последвано от 2 уж почивни дни, през които почти непрекъснато спиш, прежълтял и смазан от умора… Тогава си спомня за смления от безмилостния конвейер малък човек от филма на Чарли Чаплин “Модерни времена”. Така ли ще мине животът му?!

Вече насъбрал достатъчно опит, отива да работи при Енчо, който вече е станал директор на IV Градска болница. След няколко години той също угасва в ръцете му (както вече споменах – толкова нелепо, в ранния съботен предиобед, след напрегната оперативна седмица). Тогава Аркади унаследява поста му на зав. Отделението. И продължава скромната му апостолска работа – ежедневно да оперира обикновените хора и да не чака богата отплата.

Кабинетът му е пълен с книги и икони. Вярва в Бог и се уповава на неговото благоволение над труда и ръцете на хирурга.

Обича да отпуска от напрегнатия труд с тенис.

Добавя: “Когато остане време…”.

Доц. Димитър РАДЕНОВСКИ

Днес името на Болница “Пирогов” се свързва с името и на сегашния й директор доц. Димитър РАДЕНОВСКИ (р. 1949).

“Стар” пироговец – ординатор; тук е от 1982 г. Идва от Окръжна болница – София, добре обучен от изключителните хирурзи и педагози доц. Тодор Арсов (починал рано от рак на стомаха) и бъдещия проф. Тома Пожарлиев. С признателност говори и за врачанския хирург д-р Петър Иванчев, от когото също е “попил” много.

Като дете дълго се е колебаел между хирургията и… рисуването. Към нея го насочва баща му, Радко Раденовски, който е известен наш професор по… изобразително изкуство (великолепен дърворезбар, директор на училището в Тетевен). Казва му: “Като художник ще ти е трудно да изхранваш семейството. А лекар гладен още не съм видял. Ще станеш хирург, защото ръката ти е сръчна.”

Митко става кръжочник при Любомир Карагьозов, после – при вездесъщия проф. Антон Митов (пак този благ голям хирург и педагог: колко ли млади колеги е обучил?!). Постепенно се издига до началник на IV Хирургична клиника. За да спечели конкурса за изпълнителен директор (2007).

В кабинета му е чисто, подредено. По стените са окачени портретите на Левски, Хан Крум и иконите на св. Иван Рилски Чудотворец и Света Богородица; във витринката са подредени бюст на Хипократ и пластика на Асклепий. Няма нужда да ми обяснява кои са кумирите му. И понеже отново бърза, го питам кое е най-трудното в хирургията: нощните дежурства, преумората, отговорността, съобщаването на близките за смъртен случай?

Опровергава ме:

“Нощните дежурства са най-романтичната част на хирургията. Тогава се чувстваш най-възвисен; има някакво тайнство в тишината на настъпващата вечер, очакването на поредния спешен случай и предстоящите усилия за спасяването на пострадалия човек, а после – в зазоряването, чирикането и прелитането на птичките навън, умореното сваляне на престилката и окървавените ръкавици. Спешната хирургия е пълна с детайли, които се овладяват и изучават предимно нощем. Дълги години от живота ми преминаха в едно непрекъснато, сякаш безкрайно редуване на дневни с нощни дежурства. Никога не са ми тежали; въпрос на психологическа нагласа.

Най-страшното и най-изморителното в хирургията е незнанието…

Но то се овладява с много учене и непрестанно набиране на опит. А той пък се трупа най-вече по време на нощните дежурства.

Затова младите колеги трябва да ги дават все повече; те са им само от полза за професията, на която са се посветили.”

Доц. Раденовски ще остане в историята на хирургията с едно уникално, макар и малко странно нововъведение: създаване на Детски Здравен Шоу-театър; по идея на видния наш цирков артист и илюзионист Николай Николаев (проф. д-р Коко); заедно с Марин Неделчев (доц. д-р Роко) те изнасят представления пред болните деца. Удивителното е, че престоят им в болницата се скъсява! Ето го на дело чудното взаимодействие на Изкуството с Медицината, която всъщност е най-голямото Изкуство. Доц. Раденовски отпусна специална линейка на чаровните шоумени и сега им строи Магичен театър в двора на болницата.

Дано поне още един изпълнителен директор на лечебно заведение прояви творческата фантазия на хирурга-художник!

Проф. Александър ЧИРКОВ

С проф. Александър ЧИРКОВ (р. 1938 г. в Лом) се запознах, още когато дойде в България през 1979 г.

Медиите гръмнаха в един глас: идва европейски хирург. На ухо се шушукаше: поканата дошла лично от Георги Йорданов и акад. Атанас Малеев, разбира се, не без съгласието на Тодор Живков. В онези тоталитарни времена това беше индулгенция за всеки “невъзвращенец”. Тогава работех като млад журналист във в. “Здравен фронт”. Бях свидетел на скепсиса и дори неприязънта от страна на много наши професори и лекари. Както и на всепомитащия, мощен и неудържим стил на този невероятно отдаден на работата си, изумително смел и новаторски настроен човек, който не обръщаше внимание на хулите.

Тогава той извърши за 10-тина дни 14 сложни сърдечни операции, с които направи огромно впечатление сред колегите си. После дойде още няколко пъти, с екипа си, без никой от тях да вземе и стотинка хонорар, и показа също невиждани у нас оперативни техники и подходи. През 1984 г. го назначиха да оглави специално обособена за него болница, която впоследствие той изгради фактически изцяло: разбира се, това е култовата Университетска болница по сърдечна хирургия (по-късно наречена от него “Св. Екатерина”), върховото постижение на живота му. Тя е невиждан в България национален и медицински подвиг; само това да беше направил, проф. Чирков трябва да бъде нареден сред 100-те най-заслужили българи и да му бъде издигнат паметник преживе! (Българската ни отплата бе традиционна: гнусно безпардонно прокуждане от най-сполучливата ни болница на Създателя й…)

За броени месеци Болницата по кардиология и кардиохирургия “Св. Екатерина” бе преобразена по невиждан у нас европейски стил. Дотогава у нас се извършваха не повече от 60-70 сърдечни операции при смразяващо висока смъртност – до 45%! При проф. Чирков този показател спадна още през първата година на 12% (при 320 операции), през втората – на 8% (при 600 операции), за да стигне до световния минимален стандарт от 2% (при 1500 операции!). За съвсем кратко време той създаде съвършено нов стил на мениджмънт, като изпрати над 200 души от своя екип на специализации в най-престижни клиники в Европа и САЩ, където те усвоиха най-модерните методи в тази област.

Името ЧИРКОВ бързо се наложи и стана символ, икона, упование – за страдащите българи, колкото и да не се искаше това на немалка част от колегите му, някои от които не можеха дори да го произнесат спокойно, без да изсъскат. Вероятно всеки има своята правда и истина. Да, той си бе издействал огромна лична заплата, пълна свобода на действията, безотказно отпускане на поисканите средства. Как го е постигал – не знам. (Пояснението, което ми даде Георги Йорданов, има своето основание: много по-евтино е да плащат богато на един специален човек тук, вместо да харчат милиони за болните, че и за високопоставените им, придружаващи ги роднини, за да ходят при него в чужбина). Но никой друг не съумя да създаде – ще го отрече ли някой?! – своя национална, открояваща и утвърдила се и всеобщо призната школа по кардиохирургия, както и несъмнено най-модерната, от европейски тип, българска болница (“Св. Екатерина”, наричана от всички “Чирковата болница”).

Проф. Александър ЧИРКОВ извършва за първи път у нас много и разнообразни операции: двуклапно протезиране; аортокоронарен байпас; корекция на Тетралогия на Фало и повечето сложни реконструктивни интервенции при вродени сърдечни пороци; първите и за Източна Европа комбинирани операции (сърце – абдоминална аорта, сърце – коремна кухина, сърце – секцио Цезареа), изкуствено сърце; едновременно присаждане на сърце и бял дроб. Благодарение именно на проф. Александър Чирков не само българската кардиохирургия, но и цялата наша медицина вече не е същата.

Няма друг хирург и изобщо – лекар в България, който да е толкова безрезервно възвеличаван от едни, и яростно и безусловно отричан от други. Преживе превърнал се в синоним на успял човек, чудодеен хирург и национална легенда, проф. Чирков бе принуден да изпие много горчиви чаши. Още в първите дни след назначаването си за министър, проф. Радослав Гайдарски поде невиждана по своята неколегиалност, злост и ненавист кампания срещу него, с охота раздухвана от гонещите жълтичките си сензацийки наши медии. Накрая го уволни, прокуди го с непонятно за лекар омерзение. (Същото стори малко по-късно и с анестезиолога проф. Олег Хинков). Напразно го увещавах да не дава интервюта срещу колегата си, защото прави лошо впечатление на хората и уронва престижа въобще на българския лекар. Отказа да се вслуша в съветите ми.

Спомнете си съдбата на Щирлин, Асен Петров, клинициста Константин Чилов и още толкова много други наши лекари… О, родни наши български нрави…

Написах и издадох (2004) специална книга за проф. Ал. Чирков – “Съдба, наречена хирургия”. В интервюто, публикувано там, той споделя, че най-симпатично животно му е агънцето – защото е толкова мило и невинно; затова никога не яде агнешко, дори и на Гергьовден. Може би това негово признание ми направи най-силно впечатление: хирург, пък не приема касапския нож… От пороците най-много мрази лъжата (“Защото никога и никого не съм лъгал”.) От развлеченията най-вече обича четенето (предпочита френските класици и историческата философия). Идеалът му за земно щастие е, на първо място – отсъствие на физически недъг или страдание, после – грижата за Духа, създаването на блага, вършенето на добро на хората и Родината. За окайване са: “Злобните, агресивните, злите и отмъстителните; тези чувства и пориви разрушават душата, а оттам – и тялото. Ето защо – човек трябва да обича!!” Вярва в приятелството – а когато му се е случвало да го предадат, се е примирявал със заключението, че това просто не са били приятели. Може и да прощава, защото “Ако си отмъстителен, значи не си дорасъл да бъдеш добър християнин”, но вече би работил с подобен човек с “едно на ум”. Обича тихите залези и меланхоличната есен; както и морето – заставайки на варненското крайбрежие има чувството, че се намира пред края на света и го възбужда очарованието от Непознатото. Предпочитаната му напитка е сухото бяло вино, храна – рибата. Принцип: “Не прави на другите това, което не искаш да сторят на теб!” Най-любимият му аромат: “На природата – на цветя и плодове; никой парфюм не може да се сравни с него!” Като най-хубаво цвете определя розата: “Тя има и бодли и затова е като живота – красив и очарователен, той е пълен, уви, и с толкова болки, разочарования, обиди и огорчения.” (Сякаш е предчувствал какво го очаква…)

Важното е какво преобладава в този наш единствен, неповторим Живот…Твърде рядко един човек е изтъкан само от добродетели или от злини. Вероятно ми е трудно да бъда безпристрастен (все пак, писал съм книга за него и сме толкова стари и добри приятели) и ще си спечеля нови врагове със следващото заключение, но ще го изпиша с нетрепваща ръка:

каквото и да се говори против проф. Чирков, каквато и помия да се изля върху него, едно е сигурно – той завинаги си запази видно и достойно място в историята на българската хирургия и медицина. И напълно заслужено проф. Чирков бе първият наш лекар, удостоен (2002) с най-високото професионално-съсловно звание “Лекар на България”, което създадохме с проф. Дамян Дамянов!

Автор: Д-р Тотко Найденов