Книга за българските хирурзи от д-р Тотко Найденов и проф. Дамян Дамянов, ЧАСТ 19

ПРОФЕСОРИТЕ

Искам да вмъкна и още едно име от IV МБАЛ – София: приемника на д-р Енчо Симеонов – д-р Аркади ИВАНОВ. С него са приятели от младите асистентски години в Плевен, където работят под ръководството на проф. Станислав БАЕВ, за когото си спомня като за най-ерудирания човек: не само мигновено разпознава всяка дочута по радиото мелодия, но и дълго може да говори за автора и повода за написването й. В Плевен в ръцете на Аркади умира доблестният шеф на местната “Бърза помощ”д-р Петьо ИЛИЕВ.

Аркади Иванов е работил заедно с Енчо Симеонов и в Спешния център на ИСУЛ. Тук оперират професорите Димитър Четрафилов, Антон Митов, Иван Виячки, от които всички млади лекари попиват знания и умения. Иначе от този период не помни почти нищо друго: дните са се слели съобразно графика: дневно и нощно дежурство – последвано от 2 уж почивни дни, през които почти непрекъснато спиш, прежълтял и смазан от умора… Тогава си спомня за смления от безмилостния конвейер малък човек от филма на Чарли Чаплин “Модерни времена”. Така ли ще мине животът му?!

Вече насъбрал достатъчно опит, отива да работи при Енчо, който вече е станал директор на IV Градска болница. След няколко години той също угасва в ръцете му (както вече споменах – толкова нелепо, в ранния съботен предиобед, след напрегната оперативна седмица). Тогава Аркади унаследява поста му на зав. Отделението. И продължава скромната му апостолска работа – ежедневно да оперира обикновените хора и да не чака богата отплата.

Кабинетът му е пълен с книги и икони. Вярва в Бог и се уповава на неговото благоволение над труда и ръцете на хирурга.

Обича да отпуска от напрегнатия труд с тенис.

Добавя: “Когато остане време…”.

Доц. Димитър РАДЕНОВСКИ

Днес името на Болница “Пирогов” се свързва с името и на сегашния й директор доц. Димитър РАДЕНОВСКИ (р. 1949).

“Стар” пироговец – ординатор; тук е от 1982 г. Идва от Окръжна болница – София, добре обучен от изключителните хирурзи и педагози доц. Тодор Арсов (починал рано от рак на стомаха) и бъдещия проф. Тома Пожарлиев. С признателност говори и за врачанския хирург д-р Петър Иванчев, от когото също е “попил” много.

Като дете дълго се е колебаел между хирургията и… рисуването. Към нея го насочва баща му, Радко Раденовски, който е известен наш професор по… изобразително изкуство (великолепен дърворезбар, директор на училището в Тетевен). Казва му: “Като художник ще ти е трудно да изхранваш семейството. А лекар гладен още не съм видял. Ще станеш хирург, защото ръката ти е сръчна.”

Митко става кръжочник при Любомир Карагьозов, после – при вездесъщия проф. Антон Митов (пак този благ голям хирург и педагог: колко ли млади колеги е обучил?!). Постепенно се издига до началник на IV Хирургична клиника. За да спечели конкурса за изпълнителен директор (2007).

В кабинета му е чисто, подредено. По стените са окачени портретите на Левски, Хан Крум и иконите на св. Иван Рилски Чудотворец и Света Богородица; във витринката са подредени бюст на Хипократ и пластика на Асклепий. Няма нужда да ми обяснява кои са кумирите му. И понеже отново бърза, го питам кое е най-трудното в хирургията: нощните дежурства, преумората, отговорността, съобщаването на близките за смъртен случай?

Опровергава ме:

“Нощните дежурства са най-романтичната част на хирургията. Тогава се чувстваш най-възвисен; има някакво тайнство в тишината на настъпващата вечер, очакването на поредния спешен случай и предстоящите усилия за спасяването на пострадалия човек, а после – в зазоряването, чирикането и прелитането на птичките навън, умореното сваляне на престилката и окървавените ръкавици. Спешната хирургия е пълна с детайли, които се овладяват и изучават предимно нощем. Дълги години от живота ми преминаха в едно непрекъснато, сякаш безкрайно редуване на дневни с нощни дежурства. Никога не са ми тежали; въпрос на психологическа нагласа.

Най-страшното и най-изморителното в хирургията е незнанието…

Но то се овладява с много учене и непрестанно набиране на опит. А той пък се трупа най-вече по време на нощните дежурства.

Затова младите колеги трябва да ги дават все повече; те са им само от полза за професията, на която са се посветили.”

Доц. Раденовски ще остане в историята на хирургията с едно уникално, макар и малко странно нововъведение: създаване на Детски Здравен Шоу-театър; по идея на видния наш цирков артист и илюзионист Николай Николаев (проф. д-р Коко); заедно с Марин Неделчев (доц. д-р Роко) те изнасят представления пред болните деца. Удивителното е, че престоят им в болницата се скъсява! Ето го на дело чудното взаимодействие на Изкуството с Медицината, която всъщност е най-голямото Изкуство. Доц. Раденовски отпусна специална линейка на чаровните шоумени и сега им строи Магичен театър в двора на болницата.

Дано поне още един изпълнителен директор на лечебно заведение прояви творческата фантазия на хирурга-художник!

 

Проф. Александър ЧИРКОВ

С проф. Александър ЧИРКОВ (р. 1938 г. в Лом) се запознах, още когато дойде в България през 1979 г.

Медиите гръмнаха в един глас: идва европейски хирург. На ухо се шушукаше: поканата дошла лично от Георги Йорданов и акад. Атанас Малеев, разбира се, не без съгласието на Тодор Живков. В онези тоталитарни времена това беше индулгенция за всеки “невъзвращенец”. Тогава работех като млад журналист във в. “Здравен фронт”. Бях свидетел на скепсиса и дори неприязънта от страна на много наши професори и лекари. Както и на всепомитащия, мощен и неудържим стил на този невероятно отдаден на работата си, изумително смел и новаторски настроен човек, който не обръщаше внимание на хулите.

Тогава той извърши за 10-тина дни 14 сложни сърдечни операции, с които направи огромно впечатление сред колегите си. После дойде още няколко пъти, с екипа си, без никой от тях да вземе и стотинка хонорар, и показа също невиждани у нас оперативни техники и подходи. През 1984 г. го назначиха да оглави специално обособена за него болница, която впоследствие той изгради фактически изцяло: разбира се, това е култовата Университетска болница по сърдечна хирургия (по-късно наречена от него “Св. Екатерина”), върховото постижение на живота му. Тя е невиждан в България национален и медицински подвиг; само това да беше направил, проф. Чирков трябва да бъде нареден сред 100-те най-заслужили българи и да му бъде издигнат паметник преживе! (Българската ни отплата бе традиционна: гнусно безпардонно прокуждане от най-сполучливата ни болница на Създателя й…)

За броени месеци Болницата по кардиология и кардиохирургия “Св. Екатерина” бе преобразена по невиждан у нас европейски стил. Дотогава у нас се извършваха не повече от 60-70 сърдечни операции при смразяващо висока смъртност – до 45%! При проф. Чирков този показател спадна още през първата година на 12% (при 320 операции), през втората – на 8% (при 600 операции), за да стигне до световния минимален стандарт от 2% (при 1500 операции!). За съвсем кратко време той създаде съвършено нов стил на мениджмънт, като изпрати над 200 души от своя екип на специализации в най-престижни клиники в Европа и САЩ, където те усвоиха най-модерните методи в тази област.

Името ЧИРКОВ бързо се наложи и стана символ, икона, упование – за страдащите българи, колкото и да не се искаше това на немалка част от колегите му, някои от които не можеха дори да го произнесат спокойно, без да изсъскат. Вероятно всеки има своята правда и истина. Да, той си бе издействал огромна лична заплата, пълна свобода на действията, безотказно отпускане на поисканите средства. Как го е постигал – не знам. (Пояснението, което ми даде Георги Йорданов, има своето основание: много по-евтино е да плащат богато на един специален човек тук, вместо да харчат милиони за болните, че и за високопоставените им, придружаващи ги роднини, за да ходят при него в чужбина). Но никой друг не съумя да създаде – ще го отрече ли някой?! – своя национална, открояваща и утвърдила се и всеобщо призната школа по кардиохирургия, както и несъмнено най-модерната, от европейски тип, българска болница (“Св. Екатерина”, наричана от всички “Чирковата болница”).

Проф. Александър ЧИРКОВ извършва за първи път у нас много и разнообразни операции: двуклапно протезиране; аортокоронарен байпас; корекция на Тетралогия на Фало и повечето сложни реконструктивни интервенции при вродени сърдечни пороци; първите и за Източна Европа комбинирани операции (сърце – абдоминална аорта, сърце – коремна кухина, сърце – секцио Цезареа), изкуствено сърце; едновременно присаждане на сърце и бял дроб. Благодарение именно на проф. Александър Чирков не само българската кардиохирургия, но и цялата наша медицина вече не е същата.

Няма друг хирург и изобщо – лекар в България, който да е толкова безрезервно възвеличаван от едни, и яростно и безусловно отричан от други. Преживе превърнал се в синоним на успял човек, чудодеен хирург и национална легенда, проф. Чирков бе принуден да изпие много горчиви чаши. Още в първите дни след назначаването си за министър, проф. Радослав Гайдарски поде невиждана по своята неколегиалност, злост и ненавист кампания срещу него, с охота раздухвана от гонещите жълтичките си сензацийки наши медии. Накрая го уволни, прокуди го с непонятно за лекар омерзение. (Същото стори малко по-късно и с анестезиолога проф. Олег Хинков). Напразно го увещавах да не дава интервюта срещу колегата си, защото прави лошо впечатление на хората и уронва престижа въобще на българския лекар. Отказа да се вслуша в съветите ми.

Спомнете си съдбата на Щирлин, Асен Петров, клинициста Константин Чилов и още толкова много други наши лекари… О, родни наши български нрави…

Написах и издадох (2004) специална книга за проф. Ал. Чирков – “Съдба, наречена хирургия”. В интервюто, публикувано там, той споделя, че най-симпатично животно му е агънцето – защото е толкова мило и невинно; затова никога не яде агнешко, дори и на Гергьовден. Може би това негово признание ми направи най-силно впечатление: хирург, пък не приема касапския нож… От пороците най-много мрази лъжата (“Защото никога и никого не съм лъгал”.) От развлеченията най-вече обича четенето (предпочита френските класици и историческата философия). Идеалът му за земно щастие е, на първо място – отсъствие на физически недъг или страдание, после – грижата за Духа, създаването на блага, вършенето на добро на хората и Родината. За окайване са: “Злобните, агресивните, злите и отмъстителните; тези чувства и пориви разрушават душата, а оттам – и тялото. Ето защо – човек трябва да обича!!” Вярва в приятелството – а когато му се е случвало да го предадат, се е примирявал със заключението, че това просто не са били приятели. Може и да прощава, защото “Ако си отмъстителен, значи не си дорасъл да бъдеш добър християнин”, но вече би работил с подобен човек с “едно на ум”. Обича тихите залези и меланхоличната есен; както и морето – заставайки на варненското крайбрежие има чувството, че се намира пред края на света и го възбужда очарованието от Непознатото. Предпочитаната му напитка е сухото бяло вино, храна – рибата. Принцип: “Не прави на другите това, което не искаш да сторят на теб!” Най-любимият му аромат: “На природата – на цветя и плодове; никой парфюм не може да се сравни с него!” Като най-хубаво цвете определя розата: “Тя има и бодли и затова е като живота – красив и очарователен, той е пълен, уви, и с толкова болки, разочарования, обиди и огорчения.” (Сякаш е предчувствал какво го очаква…)

Важното е какво преобладава в този наш единствен, неповторим Живот…Твърде рядко един човек е изтъкан само от добродетели или от злини. Вероятно ми е трудно да бъда безпристрастен (все пак, писал съм книга за него и сме толкова стари и добри приятели) и ще си спечеля нови врагове със следващото заключение, но ще го изпиша с нетрепваща ръка:

каквото и да се говори против проф. Чирков, каквато и помия да се изля върху него, едно е сигурно – той завинаги си запази видно и достойно място в историята на българската хирургия и медицина. И напълно заслужено проф. Чирков бе първият наш лекар, удостоен (2002) с най-високото професионално-съсловно звание “Лекар на България”, което създадохме с проф. Дамян Дамянов!

Автор: Д-р Тотко Найденов

 


Коментарите са забранени.