Ина Танева

За Ина Танева

... Просто съм човек, който наистина може твърде добре да махва с ръка. Да пуска внушителна псувня. Да плюе встрани. И да отминава с презрителна усмивка дребните душици по пътя си...

Кратка история на медицината и лекарите по света и в България от д-р Тотко Найденов – ЧАСТ 10

Лекарската етика

Когато стане въпрос за медицинска етика и особено за заплащането на лекарския труд, всички се сещат първо за прословутата класическа ХИПОКРАТОВА КЛЕТВА. А в нея не се споменава абсолютно нищо за паричните взаимоотношения между лечителя и пациента му. Преводът от гръцкия оригинал (ок. 400 г. пр. Хр.) гласи буквално следното:

В името на Аполон-лечител, в името на Хигия, в името на Панацея и в името на всички богове и богини, които вземам за свидетели, заклевам се, че по силите на знанията си ще върша всичко, в което се кълна.

На учителя, който ме е учил да лекувам, ще гледам като на баща: ще му помагам да живее и ще му давам каквото му е нужно и ще гледам децата му като свои братя. Ако те искат да изучат нашето изкуство, аз ще ти уча без пари и без някакви задължения в бъдеще, ще ги уча на принципите на медицината, ще им давам обширни познания, ще им преподавам учението си като на свои деца – както на тях, така и на учениците, които са записани при мен и са положили клетва по обичая на медицината, но не и на други.

Аз ще предписвам на болните подходящ режим според познанията си и ще ги защитавам от всички вредни неща. Никога и никому няма да препоръчвам употреба на отрови и ще отказвам да давам комуто и да било подобно нещо. На никоя жена няма да давам лекарства за помятане. Ще пазя живота си чист и почтен, както и моето изкуство. Няма да се занимавам с разтрошаване на камъни в пикочния мехур. Тази операция ще предоставя на ония, които се занимават с това. Когато влизам в някоя къща, това ще бъде винаги за да лекувам някой болен, като се държа чист от всякаква неправда и от всякакви сластолюбия към мъжете, децата и жените – били те свободни или роби. Всичко, което видя и чуя при изпълнението на моята професия и което не бива да се разправя, аз ще го пазя в тайна и ще го смятам за нещо свещено.

Дано да живея дълго време, за да преуспея в изкуството и да стана прочут завинаги, като пазя тази клетва и не престъпя нищо в нея. Ако пък сторя обратното, нека ме сполети ранна смърт и вечна забрава!”

Толкова, кратко и ясно. Уважение и синовна любов към учителя по медицина, братска обич към децата му, абсолютно въздържание от похотливост към пациента и пълна дискретност по отношение болестите му, отказ от евтаназия (абортът също е умъртвяване, макар и на още нероден живот!). 24-вековен образец за лекарска етика и наистина чист, достоен живот!

Световната медицинска асоциация обаче намира Хипократовата клетва за остаряла и през 1948 г. (напълно правилно, защото къде ти днес роби, и защо да не правиш аборти и да не отстраняваш камъни в пикочния мехур?) я осъвременява под постното име “ДЕКЛАРАЦИЯ ОТ ЖЕНЕВА”, а именно:

В този момент, когато съм приеман за член на медицинската професия:

давам тържествен обет да посветя живота си в служба на човечността;

ще отдам на своите учители почитта и благодарността, които им се полагат;

ще упражнявам моята професия добросъвестно и с достойнство;

здравето на моя пациент ще бъде за мен от първостепенно значение;

ще зачитам тайните, които са ми доверени, дори след смъртта на пациента;

ще поддържам с всички средства, с които разполагам, честта и благородните традиции на медицинската професия;

моите колеги ще бъдат мои братя;

няма да позволя религия, националност, раса, политически партии или социално положение да застанат между моя дълг и моя пациент;

ще поддържам най-висша степен уважение към човешкия живот от самото му начало;

дори под заплаха няма да използвам моите медицински познания против законите на човечността.

Давам този тържествен обет свободно и се задължавам да го спазвам с честта си.”

Международният кодекс на медицинската етика гласи:

Общи задължения на лекарите

Лекарят винаги трябва да поддържа най-високи стандарти на професионално поведение.

Лекарят няма да позволява мотиви, свързани с облага, да влияят на свободното и независимо прилагане на професионални решения в интерес на пациентите.

Лекарят, във всички случаи на медицинската практика, трябва да се посвети на осигуряване на компетентна медицинска помощ, при пълна техническа и морална независимост, със състрадания и зачитане на човешкото достойнство.

Лекарят трябва да бъде почтен с пациентите и колегите си и да се стреми да разкрива несъвършенствата на характера или некомпетентността на лекарите или на този, който се замеси в измама или заблуда.

За неетично поведение се смята:

а. Саморекламирането на лекарите, освен ако е позволено от закона на страната и в Етичния кодекс на националната медицинска асоциация.

б. Получаването на каквото и да е възнаграждение или каквато и да е друга отплата единствено за това, че е направена справка, препоръка или насочване на пациента към който и да е друг.

Лекарят трябва да зачита правата на пациентите, на колегите си и на другите медицински професионалисти и да съхранява доверието на пациента.

Лекарят трябва да действа само в интерес на пациента, ако предоставената от него медицинска помощ би довела до отслабване на физическото и психическото състояние на пациента.

Лекарят трябва да разгласява с голяма предпазливост открития, нови техники или нови лечебни способи чрез непрофесионални канали за информация.

Лекарят трябва да удостоверява само това, което лично е установил.

Задължения на лекарите към болния

Лекарят винаги трябва да помни задължението да съхранява човешкия живот.

Лекарят трябва да дължи на своите пациенти пълна вярност и всички възможности на своята наука. Когато дадено изследване или лечение е извън собствените му умения, той трябва да призове друг лекар, койтоима необходимите способности.

Лекарят трябва да съхранява в абсолютна тайна всичко, което научи за своя пациент, дори след неговата смърт.

Лекарят трябва да дава спешна помощ като хуманитарен дълг, освен ако е сигурен, че има други с добра воля и възможности да окажат помощ.

Задължения на лекарите един към друг

Лекарят трябва да се държи към своите колеги така, както би искал те да се държат към него.

Лекарят не трябва да привлича пациенти от свои колеги.

Лекарят трябва да спазва принципите на Декларацията на Женева, утвърдена от Световната медицинска асоциация.”

Наистина, текстът на Декларацията от Женева е прекрасен. В него също, както в Хипократовата клетва, се говори за дискретност, колегиалност, почит към учителите. Два пъти се повтарят свещени понятия като “Човечност” и “Чест”!! Но българските лекари не познават Хипократовата клетва, а едва ли повечеот десетина от тях са чували за Декларацията от Женева и подозират за съществуването, камо ли за съдържанието й, да не говорим че немалка част от тях не прилагат принципите й в практиката.

Молитвата на МАЙМОНИД

Въодушеви ме с любов към лечебното изкуство и твоите създания, о, Господи. Не допускай жаждата за печалби и ламтежът към слава и почести да се примесват в моето призвание, защото тия врагове на истината и човеколюбието лесно могат да ме приласкаят и отклонят от висшето ми назначение – да правя добро на твоите чеда.

Укрепи силата на сърцето ми да бъде всякога готово да служи на бедния и богатия, на приятеля и врага, на добрия и злия.

Дай ми да виждам в страдащия винаги само човека.

Нека духът ми при леглото на болния да остане господар на себе си, никаква външна мисъл да не го отвлича, та всичко, което са ме научили опитът и наблюдението ми, да стои всякога пред мен.

Защото велико и благочестиво е всеотдайното изследване, способно да запази живота и благоденствието на твоите създания.

Ако невежи ме охулят и осмиват, нека любовта ми към лечебното изкуство направи като броня духът ми неуязвим и готов да се бори за истината, не възпирайки се от званието, възрастта и външността на враговете.

Надари ме, о, Боже, с кротост и търпимост към капризните и своенравните. Направи ме да бъда ненаситен в знанието и далеч от мисълта, че всичко знам и всичко мога. Надари ме със сила, желание и възможност постоянно да увеличавам и разширявам своите познания.

Умът ми нека ежедневно да събира и открива грешките в моите познания, за които вчера даже не е подозирал. Велико е лечебното изкуство, но и разумът човешки е способен да прониква все по-дълбоко и дълбоко.”

Каква възхитителна прозорливост и съвременност с хилядолетна давност!! В тази вълнуваща “Молитва на Маймонид” е втъкано всичко, свързано с Лекарското Изкуство: етичността; постоянният стремеж към съвършенство (сухо наричани днес квалификация, специализация, продължаващо обучение), недопустимост на алчност и на жажда за огромна печалба; и, колко важно, колко неотменимо и задължително за истинския Лекар – Човеколюбието!

Медицинската наука и практика дотолкова стремглаво се разширяват и напредват, че знанията на лекаря автоматично остаряват с 50% на всеки 3 години; затова продължаващото обучение, т. е. обогатяването на квалификацията, е неотменна част от професията му, успоредно с Човеколюбието.

Високо ерудиран и квалифициран, човечен, влюбен в Пациента и Изкуството си, всеотдаен, скромен, не алчен – това е истинският Лекар; идеалният му облик за вечни времена е даден толкова сполучливо в “Молитвата на Маймонид”, която би трябвало да се изучава и в нашите медицински университети.

Само като историческа справка ще публикувам “Тържественото обещание”, което изричахме през социалистическите тоталитарни времена при получаването на дипломите си. Някои от вричанията ще предизвикат снизходителни усмивки, но други, особено в началото, са съвсем стойностни (кой би възразил срещу продължаващото обучение, консилиумите или обичта към болните и запазването на свещената лекарска тайна?!):

Като пристъпвам към изпълняване задълженията на лекар пред лицето на своите учители, пред своите другари по професия и пред целия народ, аз тържествено обещавам:

Честно и добросъвестно да работя за опазване здравето на народа, да сътруднича за всестранното развитие на човешката личност;

Да продължавам да изучавам медицинската наука и с всички свои сили да съдействам за нейното процъфтяване, в случай на необходимост да се обръщам за съвети и помощ към своите учители и другари;

Да обичам болните, да проявявам към тях внимателно и грижливо отношение; да не прилагам медицинските познания във вреда на здравето на човека; да не давам гласност на сведенията, доверени ми от болните, ако те не представляват опасност за обществото.

Аз всякога ще помня своя лекарски дълг, своята висока отговорност пред народа, пред комунистическата партия и социалистическата държава. Със своя самоотвержен труд ще се стремя да заслужа любовта и уважението на народа.

Обещавам да бъда образец за поведение в работата и живота, да бъда активен борец за построяването на комунистическото общество и за формиране на комунистическо съзнание у нашите хора.

Задължавам се да бъда верен на тази клетва през целия си живот.”

Никъде – нито в Хипократовата клетва, нито в Декларацията от Женева, най-малкото – в Клетвата на социалистическия лекар, се говори за заплащането на труда му. Това означава, че от памтивека меркантилният, бакалският приоритет в тази най-велика професия е недопустим. “Срамувам се да платя на лекаря”, е казвал Толстой, имайки предвид огромната стойност на труда и умението му, неизразима със звонково покритие. Някои от тоталитарните ни вождове обаче разбираха това определение, съдържащо и възторг от изкуството на лекаря, съвсем буквално: и просто му плащаха, колкото за физиологическото съществувание. (Но това е друга тема, по която съм изписал и публикувал десетки реплики и статии; друг е въпросът доколко е решена.) Т. нар. “реформатори” на здравеопазването обърнаха ценностната система в него, като поставиха парите преди всичко друго – дори и душата, и болката; лозунгът на тези жалки технократи беше “Здравето е стока!” И то наистина стана стока – все по-скъпа, недостъпна и некачествена… Лишиха хората дори от една достойна смърт. Но и това е друга тема.

В Клетвата на Асаф се казва: “Няма да разпространявате никаква тайна, която ви бъде поверена, и няма да приемате на никаква цена да вредите или разрушавате.”

“Примум нон ноцере!” (“Преди всичко да не се вреди!”) е първият постулат на римските лекари, който е валиден и до днес. Спазва ли се?!

Като председател на Пловдивското лекарско общество предложих следната кратка клетва (само 2 изречения с общо 4 думи) за младите възпитаници на Медицинския университет от Вечния град, имайки предвид благия характер на неговите жители и лекари:

Обичай болния! Бъди пловдивчанин!”

Само толкова. Имах предвид неизменният постулат на пловдивската медицинска школа: бърза диагноза, енергично лечение и любов към болния човек, към “свещената вещ” (“рес сакра”, определението на Хипократ) – пациента. Под проекта ми се подписаха 10-тина най-видни пловдивски лекари, вкл. и тогавашният кмет д-р Иван Чомаков, и роденият в най-скъпия на сърцето ми град ген. Стоян ТОНЕВ, началник на ВМА, но тези 2 изречения не се произнасят при промоцията на току-що дипломиралите се колеги. Просто поредното ми романтично залитане, свързано с излишна загуба на енергия и лично време, като толкова други мои начинания (от които ни най-малко не се срамувам, но не успях да намеря подкрепа за осъществяването им от силните на деня, които явно си имат други ценности).

Етиката в медицината е неотменна част от нея и поведението на истинския Лекар. Нейните принципи започват от Хипократ, с неговата велика и вечна Клетва.

Великият Хипократ е написал също и трудовете “За поведението на лекаря” и “За предписанията”, които разширяват неговата представа (и указания) за медицинската етика:

Лекарят, който същевременно е и философ, може да се сравнява с Боговете. Няма голяма разлика между медицината и философията, защото лекарят трябва да притежава всички качества на добрия философ: безкористност, сдържаност (свян, скромност), решителност, благоразумие, познание върху това, което е полезно и необходимо в живота, осъждане на срамните постъпки, свободен от подозрения дух.”

Външният вид и държанието на лекаря трябва да бъдат безупречни, тъй като много хора се боят, че тези, които не умеят да се грижат за себе си, не ще могат да бдят с усърдие над себеподобните си. Лекарската професия изисква природна дарба, солидна подготовка, добри нрави, любов към работата, преданост към избраната професия, братски чувства. Където има любов към човека, има и любов към изкуството.”

Не бива да се осъжда лекарят, който признава, че е затруднен пред дадена болест. Той може да определи само и в какви граници природата и средствата, които той познава, могат да помогнат на болния. Ако болестта е по-силна, не може да се очаква медицината да излезе победител в такава неравна битка. Но ако поради недостатъчен опит лекарят не си дава сметка за положението, той трябва да потърси помощта на други лекари, та с общи усилия да се изясни случаят. Лекарите, които са се събрали на консулт, не бива никога да спорят жестоко, нито взаимно да се осмиват.”

Необходимо е да имаш подръка прости лекарства, за да си послужиш с тях в подходящ момент и да ги носиш при пътувания, защото лекарят не може в последния миг да търси между многото неща това, което му е нужно. Когато влиза в стаята на болния, трябва да внимава по какъв начин ще седне, как ще се държи, как ще бъде облечен, да показва добро настроение и загриженост, да отговаря точно на всички въпроси, без да загубва никога самообладание пред изникналите трудности.”

Медицината е най-уважаваното от изкуствата, но невежеството на тези, които я упражняват, и на тези, които я съдят, е причина да я смятат за най-презряната.”

Ако започнеш да говориш за възнаграждение, болният ще се убеди, че няма да го изоставиш. Ако не говориш по този въпрос, той може да си помисли, че го подценяваш. Препоръчва се следователно да се направи известен намек с изключение на случаите с остри заболявания, при които е за предпочитане да съжаляваш за една неблагодарност, отколкото да си осигуриш заплащане от хора, застрашени от смърт. Когато бъдеш повикан от чужденец или местен жител, първото нещо, от което той се нуждае, е твоята помощ. Трябва впрочем да знаеш, че болните по общо правило не познават благодарността. Бедните в началото са почтителни и скромни, но по-късно хитри и неблагодарни. Колкото до богатите, когато са болни, се разтапят от обещания, а после се извиняват под претекст, че още не са прибрали своите доходи.”

Животът на лекаря е твърде кратък, за да научи всичко необходимо за упражняване на професията.”

Наставленията му за лечението са прости, но прагматични:

Да уловим безпогрешно благоприятния момент, в който не се изискват строги методи на лечения, нито стриктни предписания, е една от главните задачи на медицината. За всички болести съществува благоприятен, подходящ момент, който би трябвало лесно да се разпознае чрез натрупания опит. Но опитът може и да заблуди, като се има предвид, че състояния, които изглеждат еднакви,могат да съответстват на различни други заболявания.”

За лечението Бащата на медицината се изказва обобщаващо така:

Природата сама намира пътищата и средствата. Лекарят е само неин служител и тълкувател.”

В писмо до приятеля си, философа Демокрит, Хипократ заявява:

Помощта, която медицината дава, о, Демокрите, не винаги се признава от хората, а се приписва на Боговете, но ако самата природа причини вреда, близките на болния винаги обвиняват лекаря, който се е грижил за него, а не Боговете или природата. Макар и вече стар, не успях да проникна в глъбините на медицината. Дори създателят на това изкуство, Асклепий, не може да го постигне.“

Има ли нещо ново във взаимоотношенията лекар – пациент днес, 2400 г. след Хипократ?!

Убеден съм, че Лекарят не може и без още нещо: упованието и Вярата във всемогъщия Бог и благодарността към Него, когато успее във великата си мисия да спасява човешкия Живот. Д-р Иван ВЕНКОВ, работил дълги години както в родния си Пловдив, така и в Западна Германия като фтизиатър, заявява: “Ние, лекарите, спасяваме и даряваме живота и когато аз лично съм постигал това, винаги съм отправял очи към небето, към Бог. Човек го прави, когато е много зле или когато е щастлив; в първия случай- за да се избави от болки и страдания, във втория – да бъде запазена радостта му от най-големия дар на природата – здравето и живота.”

Колеги, уповавайте се не само на квалификацията и опита си, но и на Бога – Той е много по-силен от всички нас!

И нека Бог благослови всички вас и семействата ви!!

ПРОБЛЯСЪЦИ

“Лекарят е философ, равен на Боговете.”

ХИПОКРАТ

“Лекарят трябва да притежава очите на сокол, сърцето на лъв, мъдростта на змия и ръцете на девойка.”

АВИЦЕНА

“Най-голямата сила на лекуването е любовта.”

ПАРАЦЕЛЗ

“Истинският лекар се отличава с едно религиозно схващане на своята служба.”

ЗАУЕРБРУХ

“Медици могат да се произвеждат в произволно количество; лекари винаги ще има много малко.”

“Ние, отделните лекари идваме и си отиваме, нашите възгледи се менят от поколение на поколение. Но Лекарят си остава, неговата звезда никога не може да изгасне, докато има хора на тази земя!”

“Най-добър лекар е този, който съчетава в себе си техника, знание и личност.”

Ервин ЛИК

“Не познавам друга професия, която по-добре да подготвя за писателска дейност, от лекарската.”

Д-р Съмърсет МОЪМ

“Ще дойде ден, когато лекарите ще бъдат ръководители на народите.”

Уйлям ГЛАДСТОН

(подбрано от проф. Веселин БОРИСОВ).

Лекарските празници и ритуали

В православния църковен календар съществуват множество празници, посветени на светии-лечители: св. Пантелеймон от Никодимия (27 юли), братята Дамян и Козма Безсребреници (те са съименници, но различни – едните са от Рим и се честват на 1 юли, другите са от Асия, Мала Азия и се тачат на 1 ноември), св. Мина Египетски (11 ноември) и др.

Лекарите дълги години честваха заедно с останалия медицински персонал (стоматолозите, фармацевтите, акушерките, сестрите, лаборантките, санитарките и шофьорите на линейки) измисления всеобщ Ден на здравния работник, създаден преднамерено от ЦК на БКП през 1956 г., като идеологическо преобразуване на посочения от ООН като Световен ден на здравето 7 април (датата на създаването на Световната здравна организация, 1948 г.) Това бе един от наглед безобидните начини за духовното обезценяване на труда и изкуството на Лекаря, който безспорно е водещата фигура в профилактичния и диагностично-лечебния процес. Целта бе лекарят да бъде обезличен и принизен (по подобие на задължителното му членуване в началото на 50-те години в един Профсъюз на санитарно-хигиенните работници; заедно с теляците и бръснарите.)

От дете мечтаех да разбия този опротивял ми, изкуствен празник, размиващ образа и значимостта на Лекаря.

Това стана през 1994 г. През пролетта й предложих на основателя и първи председател на Съюза на фармацевтите в България Боримир Атанасов братята-фармацевти да отбелязват своя професионално-съсловен празник на 24 юни, ЕНЬОВДЕН (най-силният ден в годината и, според народното поверие, най- благоприятният момент за бране на повечето билки). Той се съгласи и на 24 юни 1994 г., във фоайето и Киносалона на Военно-медицинската академия организирахме научна сесия и изложба на български фармацевтични фирми. Помогнаха ми много колеги, най-дейни от които бяха професорите Николай Беловеждов, Витан Влахов, Рахамин Шекерджийски и Петко Узунов, д-р Таня Бенишева, д-р Ангел Панов, маг.-фарм. Емил Димитров, вече покойните акад. Чудомир Начев, проф. Иван Крушков и репортерката Красимира Маринова от БНР и др. (На следващата година към нас се присъедини маг.-фарм. Владимир Найденов, основател и председател на Браншовата Камара на търговците на едро на лекарства, и с негова помощ празникът много бързо живна.) Още първата година създадох и специални награди за българските лекарства, които определяхме съвместно със споменатите най-авторитетни професори по медицина и фармация.

След 4-5 години за председател на Фармацевтичния съюз бе избран проф. Евгений Минков, който си хареса празника и… буквално го приватизира; просто си го присвои, отстранявайки мен и колегите си проф. Шекерджийски и Владо Найденов от организирането му. Този професор измисли и раздаваше и нови награди-дубликати на нашите (Владо беше създал чудесния оригинален Приз “Еньо”, една елегантна пластика, подобна на американския “Оскар”). Прийомът на Минков бе елементарен: прекръщаването на празника с ново име – “Дни на фармацията” и, разбира се, използване влиянието на поста си. След 6 години умуване Парламентът измудри със специален закон Български фармацевтичен съюз (казионен като БЛС, със задължително членство, като непременно условие за упражняване на професията), Минков загуби изборите на първия им конгрес и горките братя-фармацевти си избраха за вожд-предводител един никому неизвестен сив и делничен аптекар от Видин. Той много бързо си повярва, че е велик; сметна, че животът започва от него и извърши второ прекръщаване на създадения от мен техен празник – на “Фармацевтични дни”. Трябва ли да допълвам, че аз не бях канен нито от Минков, нито от приемника му, на честванията?… Нещо повече, крайдунавският продавач на лекарства започна да награждава само чужди фармацевтични фирми; а нали първоначалната ми идея бе да се стимулира родното производство?! О, неразумни и юроде, не си ли чувал за Паисий?…

Най-голямото и свидно постижение в съсловната ми дейност обаче е, безспорно, създаването (и радушното приемане от колегите) на техния професионално-съсловен празник – ДЕНЯ НА БЪЛГАРСКИЯ ЛЕКАР. Предложих го на УС на БЛС през есента на същата 1994 г., когато учредих празника и на братята-фармацевти. Идеята ми беше: да се откажем от тоталитарния Ден на здравния работник и новата ни празнична дата да бъде 19 октомври, Деня на най-великия български светец Иван Рилски Чудотворец, като самия него пък да обявим за наш патрон. И председателят на БЛС д-р Димитър Игнатов, и останалите членове на УС се съгласиха с мен единодушно. Възрази ми само главният секретар д-р Стоян Ботев, днес покойник. Той предложи братята Дамян и Козма Безсребреници, които се честват на 1 ноември. Аз енергично се противопоставих, изтъквайки, че те са сирийци, а освен това прозвището им никак не е подходящо за българските лекари, които искат право на частна практика; докато св. Иван е не само българин, но и Чудотворец – тогава и д-р Ботев се съгласи с мене).

Успоредно с празника учредих и започнах да връчвам професионално-съсловното ни отличие “Почетен знак Български лекар”, носители на което са вече над 100 колеги.

По-късно, през 2002 г., създадох и най-високото отличие на гилдията – званието “Лекар на България”, носителите на което определяме и удостояваме съвместно със здравния министър, т. е. то е и правителствено.

През 1998 г. създадох и започнах да организирам Празниците на интернистите “ЧИЛОВИ ДНИ”, посветени на нашия “Княз на българските лекари” чл.-кор.проф. Константин ЧИЛОВ. Те ми донесоха немалко главоболия, защото новият председател на БЛС (родом от родопска махала) нагло си ги присвои и дори се опита да ми забрани да ги отбелязвам. Не се отказах, въпреки неистовия му натиск, защото Чилов сигурно би се обърнал в гроба от срам от шантажа и плагиатството-пладнешки грабеж на своя земляк, който организираше не толкова научен форум, колкото поредната си собствена дебелашка P. R.-акция, завършваща, разбира се, с традиционния безпаметен запой.

На родното село на Чилов дадох званието “Свещено място на българската медицина”; през м. май 2005 г., заедно с кметицата на Община – Смолян Дора Янкова, открихме табелата, удостоверяваща уникалната за целия свят горда титла. Успях да наложа името на Чилов да носят също: Клиниката по кардиология при Александровска болница (със съдействието на изпълнителния й директор доц. Асен Златев) и една улица в София, кв. “Динабад” (със съдействието на проф. СтоянЧакъров). Новото ми предложение пред Община – Смолян е да назове надлеза между нея и хотел “Смолян” – “Чилов мост”, като на него постави и една паметна плоча: “На проф. Константин Чилов (1898 – 1955) – от признателните родопчани и българските лекари”, но отговор на тази идея все още нямам.

През 2005 г. учредих Деня на медиците, загинали при изпълнение на служебния си дълг. Той се отбелязва на 15 август. (През 2008 г. го преименувах по-обобщено и кратко: Национален Ден на Спасението).

Не се затрудних със сценария по отбелязването на подвига и паметта на д-р Черкезов и останалите колеги и медицински сестри, починали по време на работа; ритуалът е подобен на 2 юни: персоналът на лечебните заведения излиза пред тях с белите си престилки точно в 12 ч и хората стоят 1 минута с наведени глави, като в това време сирените на линейките вият.

Датата няма нищо общо с големия църковен празник Успение на св. Богородица. Просто, по едно щастливо съвпадение с него, на 15 август 1963 г. младият лекар на с. Стрелец, Великотърновско д-р Стефан ЧЕРКЕЗОВ отива на служебно съвещание в окръжния център с разхлопан претъпкан автобус. Той обаче се блъска в камион и избухва в пламъци. Д-р Черкезов, който тогава е пътувал прав на стъпалата, е изхвърлен от взривната вълна навън, в канавката, и му няма нищо, но веднага, без колебание, се връща, влиза в огнения ад и започва да вади горящите хора. Пламва му косата; изгасва я с ръце и продължава да ги спасява. Облечен е в бяла найлонова риза, която се стопява по тялото му и му причинява дълбоки обширни изгаряния, които сигурно не би получил, ако се бе сетил да я съблече. Изважда навън десетки пътници, 30 или 40. Пристигат линейките от Велико Търново и Горна Оряховица; и той – най-пострадалият! – започва да ги пренася с носилките до тях и отказва да бъде транспортиран. Накрая остава съвсем сам и тръгва под жаркото слънце пеша към по-близкия град, Горна Оряховица. По пътя го присреща върнала се за него линейка и го качва, вече колабирал. Това не е всичко за този безумно смел и самоотвержен човек и лекар! Пристигнал в хирургичното отделение на болницата, отпраща втурналите се към него лекари с безсмъртните по своето себеотрицание и героизъм думи: “Колеги, оставете ме, аз бездруго ще умра. Гледайте другите пациенти!”

Рано сутринта на другия ден, 16 август, издъхва в адски мъки и в пълно съзнание. Край леглото му ридае младата му жена Лидия. Последните му думи към нея също са изумителни по своя самопожертвувателен романтизъм: “Кажи на татко, че не е харчил напразно парите си, за да ме изучи; и нека да бъде горд с мене – показах се като истински лекар…”

Този изумителен човек умира заради спасяването на непознати нему хора само на 26 години! Роден е на 26 април 1937 г. в с. Виноград, Великотърновско. Задомява се още като стажант-лекар. След дипломирането отива по разпределение в съвсем близкото до родното му село Стрелец; започва работа точно на Нова година, 1 януари 1963 г. – значи работи като лекар само 8 месеца. Искал е да специализира хирургия. Оставя невръстната си дъщеричка Антония едва на годинка. (Днес тя е ото-рино-ларинголог в Германия, има едно момченце, Том.) Същата година по предложение на тогавашния здравен министър Ангел Тодоров, вдовицата Лидия, която е финансистка, е записана без приемен изпит да следва медицина в София. (Днес тя е пенсионерка, доцент по здравен мениджмънт във Факултета по обществено здраве.) Окръжната болница във Велико Търново получава името на най-големия ни съсловен герой. На входа й е издигнат негов бронзов бюст.

Д-р Стефан Черкезов не е единствен по своя наистина чутовен лекарски, граждански и човешки подвиг. Аз издирих имената на близо 100 колеги и няколко медицински сестри, загинали в изпълнение на служебния си дълг. (Вероятно те са поне 2 пъти повече, но не намерих подкрепа от БЛС и изследванията ми продължават самостоятелно.)

Непосредствено до д-р Черкезов ще поставя д-р Борис БАЙДАНОВ (р. 1939 г., Лом), лекар в с. Зараево, Търговищко. Той печели конкурс за асистент в Катедрата по хистология в Софийския Медицински институт и ден преди да си тръгне, за сбогом, на 29 април 1968 г., склонява да направи прощална разходка с лодка в местния язовир с ветеринарния лекар, главния счетоводител на стопанството и дъщеря му. Достигнали до средата на язовира, се оказва, че лодката е пресъхнала и започва да потъва, пълнейки се с вода. Впаникьосаното дете скача в язовира, баща му се спуска да го спасява (и двамата не знаят да плуват). Д-р Байданов, който е служил като войник на нос Галата и там се е подвизавал и като плажен спасител, се хвърля в ледената вода, като преди това казва на ветеринаря, че ще ги спаси. Това са последните му думи. Двамата удавници се вкопчват отчаяно в него и го повличат със себе си към дъното на студената, прерязала го вода.

Няма да бъде забравена операционната медицинска сестра от Първа хирургия на ВМИ – Пловдив Стефка ДИМИТРОВА, алпинистка, 22-год., която по време на един излет в Карловския балкан, на 20 октомври 1963 г., започва да катери без екипировка и осигуровка към един неопитен младеж, заплел се във въжетата си горе на скалите над хижа “Рай”, но пада и се пребива.

Шест колеги са разкъсани при обедната бомбардировка над София на 10 януари 1944 г., защото не са се скрили при въздушната тревога, а са останали при пациентите си в Александровска болница, за да ги успокояват – това са четирима психиатри (гробовете на двама от тях – д-р Христо ПЕТРОВ и д-р Димитър ПОПОВ, са в двора й); останалите се казват д-р Весела ВАСИЛЕВА и д-р Иван ИВАНОВ; съдбата им споделят и рентгенологът д-р Илия ТОПАЛОВ и неврохирургът д-р Асен КАРАДИМОВ.

След заразяване от болестите на пациентите си при преглед, лечение, операция или аутопсия почиват (досега известни ми) 6 лекари и една сестра, а двама психиатри са заклани от свои пациенти. В Ловешката психиатрична болница още помнят лъчезарната д-р Венера ИВАНОВА, тогава 28-годишна, жестоко нарязана с бръснач от един шизофреник през 1952 г.; другият психиатър, убит също по време на преглед от неадекватен психопат, е д-р Васил БАРАКОВ, това става през 20-те години на миналия век в Психиатричната Болница в Курило.

След заразяване от пациенти умират от болестите им 7 (известни ми досега) лекари и 3 медицински сестри:

Д-р Димитър ЧЕШМЕДЖИЕВ, ото-рино-ларинголог от Пазарджик. Той обработва овчар с обилен епистаксис: тампонира носа му, без да подозира, че причината е хеморагична треска; работи без предпазни очила и капчица от обилно пръскащата заразена кръв влиза в окото му… Почива ден след пациента си от неговата болест. Изпращат двама лекари от София да го аутопсират и изследват – д-р Господин ДИМОВ, патологоанатом и д-р Марин РУСАКИЕВ, вирусолог. На връщане от Пазарджик колата им е блъсната от мощен камион, който ги премазва на място.

Известен е и друг пазарджишки ото-рино-ларинголог – д-р Иван ПОПОВ, който се заразява по същия начин, и умира от същата жестока болест, като колегата и съгражданина си д-р Чешмеджиев, при това – заедно със своята медицинска сестра, заразена и тя по време на тампонадата!!

Д-р Алекси ХРИСТОВ (р. 1848, Габрово), хирург, интернист и 23 години главен лекар на Търновската болница, управител на Александровската болница (1901 – 1904). През Балканската война отива доброволец-лекар на фронта. Смелои решително потушава епидемията от петнист тиф сред турските военнопленници, но сам се заразява от тях и умира през 1913 г. Той е баща на проф. Владимир Алексиев, ръководител на Терапевтичната клиника в Александровска болница.

Д-р Стефан КОЗАРОВ (р. 1861 г., Сливен), хирург, управител на Държавна болница – Плевен, е главен инспектор на военно-етапните болници през Балканската война. Умира на фронта след заразяване от пациенти от коремен тиф.

Други двама хирурзи, д-р Теодоси ХАЛАЧЕВ и д-р Андрей БАШЕВ, редовни асистенти в Катедрата по пропедевтика на хирургическите болести (т. нар. Първа хирургия на Александровската болница) се заразяват едновременно от остър сепсис след убождане при операция на пациент с пурулентен перитонит. Това става в началото на ХХ век, когато антибиотиците още не са открити.

Д-р Георги СТОЕВ (Шварц), р. 1908, Троян; по време на аутопсия в една парижка болница се порязва и почива няколко дни по-късно от сепсис (1940). Гробът му във френската столица се поддържа от Кметството й. Общинската болница в Троян носи неговото име.

От хепатит В от пациент се заразява (убождайки се по време на операцията му) операционната м. с. от “Пирогов” Лалка ВЪЛЧАНОВА; 20-тина по-късно тя изпада в хепатална кома и загива.

Да починеш при изпълнение на служебния си дълг съвсем не означава това да стане “на минутата”. Мария КОСТОВА, 51-год., старша медицинска сестра на IV хирургия – “Пирогов” също като колежката си се убожда по време на операция и се заразява от пациента; развива тежък хепатит В; той преминава в чернодробна цироза, която я инвалидизира и отнася в гроба след 5 години.

Злополуки и пътно-транспортни произшествия (обикновено – с линейка) на път за или от пациент погубват 13 (известни ми до момента) наши лекари, две медицински сестри и една акушерка.

Към вече споменатите д-р Господин Димов и д-р Марин Русакиев ще добавя:

Д-р Иван ТОДОРОВ, дългогодишен завеждащ Вътрешното отделение на Русенската болница, макар и надхвърлил 70-те (има ли лекар-пенсионер?!) в началото на м. март 1940 г. отива на домашна визитация, където се случва невероятно нелеп инцидент: влязъл в тъмната къща, където го чака болно дете, не забелязва вдигнатия капак на дълбокото мазе и пропада в него, където се изпотрошава жестоко… След 13 дни мъки почива от тежките си травми, въпреки огромните усилия и грижи, които полага за него синът му д-р Спиридон Тодоров.

Д-р Константин КОСТОВ, д-р Васил ЦАНКОВ и д-р Величко ЛИЧКОВ, невролози от УМБАЛ “Царица Йоанна – ИСУЛ” са смазани от ТИР в колата, в която пътуват за Ямбол, където е трябвало да извършват по график консултативни прегледи.

Д-р Тодор КИРИМОВ, педиатър от Хасково, катастрофира с линейката на връщане от консултативни и профилактични прегледи в Дом “Майка и дете” и почива на място от пречупените си шийни прешлени.

Две сестри от Поморие

Надежда ГОСПОДИНОВА и Радка ХРУСАНОВА, придружаващи нуждаещ се от сложна операция пациент за Бургас и една акушерка от Трявна – Василка ГИЗОВА, придружаваща родилка на път за Габрово, намират гибелта си по един и същ начин: забързалите се техни линейки не спират на прелез и са блъснати от преминаващите влакове. Вероятно тези изброени жертви са повече, споменавам само известните на мен случаи, които съм издирил.

Д-р Илия ДЖАМБАЗОВ (р. 1930), национален консултант по гръдна хирургия, загива при катастрофа със санитарен самолет на път за спешен преглед. Тази трагедия става на 22 юли 1978. Самолетът се разбива над Рила и понеже сигналите му са се изгубили, първоначално умниците от МВР са мислели, че пилотът му и лекарят са избягали в Гърция, затова не са ги търсили. След десетина дни случайно ги намира един пастир, още топли, но вече мъртви. Оказва, че лекарят и пилотът първоначално са били само ранени и са пълзели в гората, но после са починали от кръвозагубата и изтощението. Така че за смъртта на тези хора огромна вина носи тогавашната параноична система. (Днес синът на непрежалимия д-р Илия Джамбазов е също гръден хирург – д-р Владимир Джамбазов; той работи при националния консултант по гръдна хирургия доц. Данаил Петров; и неговият баща-хирург почива при изпълнение на служебния си дълг. Колко велики лекарски фамилии имаме ние, братя лекари!)

Големият наш неврохирург, генерал професор Ганчо САВОВ загива много нелепо, макар и… пеша, но също във връзка със свой спешен пациент. Извикан по спешност, му извършва сложна и тежка, многочасова операция. Недостатъчно внимателен вследствие преумората, припряно и разсеяно пресича бул. “Георги Софийски” на път към къщи и го блъска… тролей. Генералът се мъчи няколко дни, изпаднал в кома от черепно-мозъчните си травми, в собствената си клиника. Не успяват да го спасят…

Почти по същия трагичен начин загива и доц. Александър АЛЕКСАНДРОВ, зав. Секция по съдова хирургия при ВМА – на пресичайки бул. “Г. Софийски” на отиване пеша на работа, рано сутринта, пометен на улицата от автомобил.

Д-р Лидия ГЕОРГИЕВА, от Кюстендил, по време на дежурство в “Бърза помощ” катастрофира с линейката на път към спешен адрес. Отведена със счупени ребра в хирургията, й извършват спленектомия и й преливат кръв, която обаче се оказва заразена с хепатит Б. 20 дни по-късно младата лекарка развива тежка хепатална кома и умира.

Д-р Радослав КОСТАДИНОВ от Столичната “Спешна помощ” загива на място при катастрофа с линейка на люлинското кръстовище, в края на нощното си дежурство.

Д-р Минчо КОЛЕВ от Ямбол, лекар на балканското село Аврамов, в един мъглив есенен ден придружава една циганка-родилка в селската линейка-уазка за Сливен; внезапно на пътя изскача стадо овце, тя се преобръща и той, целият изпочупен, угасва в болницата след 3 дни адски мъки.

От преумора, пренапрежение и изпитваната отговорност към човешкия живот, който буквално държат в ръцете си, по време на извършвани сложни операции или тежко нощно дежурство (или непосредствено, броени минути след тях) – са починали десетки български лекари: само на мен са ми известни близо 60 имена за последните 30-тина години!! Най-много, разбира се, са хирурзите, следвани от акушер-гинеколозите (също хирурзи, впрочем). По този начин почиват и 3 медицински сестри (две от тях – също от “Пирогов”). Излиза, че “Пирогов” е вероятно болницата с най-много жертви от персонала си в света, загинали при спасяването на своите пациенти! (Предложил съм на изпълнителния му директор да бъде поставена пред входа му паметна плоча със славните им имена!)

Няколко примера с пироговци:

Хирургът д-р Пеньо СЪНТЕВ, 60-год., умира от масивен инфаркт в коридора, непосредствено след излизането си от операционната зала, още с окървавените ръкавици на ръцете. Д-р Петко ПЕТКОВ, 59-год., дежурен навръх Коледа, цяла нощ се бори за спасяването на цяло семейство, обгоряло след пожар; сутринта, силно преуморен, едва се прибира вкъщи, където моментално почива от масивен инфаркт. Подобна е съдбата на други хирурзи – д-р Иван ПЕТКОВ, д-р Димитър РАНЕВ (50-год., създател и ръководител на Секция “Изгаряния и пластична хирургия”, загива след тежък работен ден); д-р Атанас КОСТАЛЕВСКИ; д-р Мирослав СЕМОВ; д-р Благовест ОЦЕТОВ; д-р Александър ГЕОРГИЕВ и д-р Илия ДЕНЧЕВ; уролога д-р Григор ГОЦЕВ; ортопеда д-р Славчо СЛАВОВ; м. с. Марияна ЧОЛАКОВА. Тази участ сполетява и завеждащия гинекологичното отделение д-р Константин ПАНАЙОТОВ (едва размил се в лекарската стая след тежко цезарево сечение, фаталният инфаркт го отнася). На сутрешен рапорт след многочасова изнурителна нощна операция си отива травматологът д-р Стефан ШИВАРОВ. Минути преди да влезе в операционната, същото става и със завеждащия детската хирургия доц. Асен ДИМИТРОВ, който през цялата седмица е извършвал сложни операции. Неврохирургът д-р Георги КОСОВСКИ (макар и с два преживени инфаркта, продължава да оперира без умора; след поредното напрегнато нощно дежурство, се свлича безжизнен до колата си, в момента, в който я отключва, за да си тръгне за вкъщи). Отличникът на випуска си, носителят на “Златен Хипократ”, неврохирургът д-р Стефан БЕЗЛОВ почива на път за вкъщи след изнурително нощно дежурство, още недостигнал дома си.

Това са все 50-60-годишни хора, блестящи лекари в разцвета на силите и знанията си!

Още по-покъртителен е случаят с м. с. Радина СТОЕВА, едва 32-годишна. След тежко непрекъснато (слято, 24-часово) дневно и нощно дежурство, й прилошава; поляга за кратък отдих на кушетката в сестринската стая и после си тръгва за вкъщи, но на трамвайната спирка умира скоропостижно от масивен инфаркт. Само след 5 дни предстои сватбата й. Сестра й, дошла специално за радостното събитие от Канада, трябва – вместо да играе на булчинското хоро, да я изпраща до гроба, едва пристъпвайки от мъка след катафалката…

Ето, това са героите-пироговци, това са доблестните български лекари! За тях не се пише или излъчва нищо добро по медиите; виж, ако ги хванат с 50 лв от пациент, публично ги закопчават с белезници, и снимките им веднага кацват по първите страници на вестниците; с това свръхсензационно събитие започват и новините по радиото и телевизиите. (Нито веднъж досега БЛС не е излизал с публична декларация в защита на опозорените си членове…

Освен пироговци, по време на извършване на тежки операции или непосредствено след излизането си от операционните зали, издъхват десетки хирурзи и от други лечебни заведения.

В София: проф. Нено ГЕОРГИЕВ (63-год. от Националния онкологичен център; получава фатален инсулт непосредствено след излизане от операционната зала); проф. Байо БАЕВ 68-год., баща на дългогодишния национален консултант по хирургия проф. Станислав Баев; макар и пенсионер, продължава да работи на повикване; подготвяйки се за операция, която щял да извърши заедно с него, издъхва от масивен инфаркт пред очите му); проф. Георги МИЛКОВ от Втора хирургия (макар и сам опериран от карцинома ректи, продължава да ходи на работа; почива на сутрешен рапорт преди да влезе в хирургичната зала); доц. Георги БРАНКОВ (пренася на ръце пациента си от операционната маса до леглото му в реанимацията, от което получава заклещване на хернията си; опериран е по спешност от колегите си, но умира на седмия ден от тромбемболия; баща е на националния консултант по детска хирургия проф. Огнян Бранков); доц. Славчо ИВАНОВ; д-р Гатьо ЗАХАРИЕВ; д-р Евтим СТОИЧКОВ; д-р Георги СЛАБАКОВ; д-р Иван МИЗГОВ;

От страната: д-р Димитър АТАНАСОВ (60-год., зав. хирургичното отделение на Панагюрище, почива от масивен мозъчен инсулт непосредствено след работа); д-р Константин ВАСИЛЕВ (бивш асистент на проф. Ал. Станишев; дългогодишен зав. хирургичното отделение на Ботевград; почива по най-славния класически начин за самоотвержените хирурзи: от масивен инфаркт в операционната зала); д-р Иван КАРАМИХАЙЛОВ (59-год., също асистент на проф. Ал. Станишев, дългогодишен зав. хирургичното отделение на Транспортната болница в Горна Оряховица; издъхва минути след приключването на тежка нощна операция, току-що запалил цигара на прага на болницата); д-р Димитър КЕЛЕБЕКОВ от Пловдив (63-год., получава фатален инсулт минути след приключването на тежък работен ден); д-р Георги ЛЕНГЪРСКИ (54-год, зав. хирургичното отделение на Кюстендил почива от масивен инфаркт рано сутринта след извършени две сложни операции); д-р Тодор КОЕВ, зав. хирургичното отделение на Нова Загора (умира от масивен инфаркт след напрегната нощна операция); д-р Симеон КОЖУХАРОВ от Плевен (63-год., макар и пенсионер, не спира да оперира; след тежка операция му прилошава и ляга на кушетката за малко да отпочине; размивайки се за втората си поредна операция за деня, издъхва от масивен инфаркт); д-р Борис ПЕТРОВ (57-год., зав. Хирургичното отделение на Лом; по време на извършвана продължителна тежка операция получава обилно кървене от варици на хранопровода, придобити от цироза вследствие прекаран хепатит В след заразяване от пациент; преведен по спешност в София, умира 2 дни по-късно; баща е на националния консултант по гръдна хирургия доц. Данаил Петров); д-р Александър БРАИЛОВ (54-год., зав. Спешно отделение в Русе; загива от фатален инсулт по време на работа); д-р Емил НЕДКОВ от Враца (почива рано сутринта след тежка оперативна нощ); д-р Петър НЕЙКОВ от Военна болница – Шумен; д-р Стоян СТОЯНОВ от Русе (73-год., издъхва в кабинета си по време на преглед).

По същия трагичен и героичен начин загиват и други колеги:

9 акушер-гинеколози: д-р Михаил ЖИВКОВ (76-год., пенсионер, умира от пренапрежение при акуширане на съседска родилка) и д-р Димитър КОВАЧЕВ от София; д-р Спас СПАСОВ и д-р Васил ГУНЕВ от “Майчин дом” (след слети дневно и нощно дежурства, през които са извършвали тежки операции и спешни цезарови сечения); д-р Тодор КИРАНОВ от Смолян (почива в кабинета си от третия си инфаркт, получен, както и предишните два, на работното място!); д-р Камен АНДРЕЕВ (57-год., зав. отделението в Добрич, издъхва по време на сутрешен рапорт); д-р Методи КАРАИВАНОВ от Пловдив (едва 40-год., почива от преизтощение след 4 последователни тежки нощни дежурства в Родилния дом); д-р Горан ГОРАНОВ (63-год. от Ямбол; макар и пенсионер, продължава да работи; след извършване на цезарово сечение последователно на 2 жени, издъхва сутринта, когато чете рапорта си) и д-р Здравко КЮРТЕВ (дългогодишен зав. АГ-отделението на Златоград; издъхва от преумора непосредствено след тежка оперативна нощ);

ортопедът д-р Любомир БУЧКОВ (54-год. от Пловдив; получава фатален масивен инфаркт непосредствено след тежка оперативна нощ); интернистът д-р Иван ГОРАНОВ от София (почива в кабинета си, преглеждайки пациент); анестезиоложката от Трявна д-р Емилия ПОПОВА (60-год., почива от ритъмна смърт по време на нощно дежурство в “Бърза помощ”); психиатърът от Ловеч д-р Христо ЧОРАНОВ; д-р Михаил МИХАЙЛОВ (едва 40-год., рентгенолог в Тунис; издъхва в кабинета си); м. с. Диана ДИМОВА от Клиниката по токсикология в Пловдив (свлича се от преумора и умира край леглото на болния).

Почиват вкъщи час-два, след като са се прибрали от напрегната целодневна работа:

общопрактикуващите лекари д-р Христо ПЕНКОВ от София, д-р Божидар МИХАЙЛОВ от Велико Търново и д-р Сияна ПАВЛОВА от с. Мадара; офталмоложката д-р Недялка ЦАКОВА от София; от ортопедът д-р Стефан ЗАХАРИЕВ (40-год. от Ямбол; освен преумората, в добавка той е заразен от грип от свой пациент).

Средна възраст – 56 години…

Много колеги са получавали по-лек инфаркт или инсулт или са се заразявали от пациенти по време на работа, но са преодолявали заболяванията; те обаче вече са с увредено здраве, дори инвалидизирани. (Немалко от тези хора вследствие получават втори или трети, вече фатален инфаркт!) Да не говорим за хипертоничните им кризи или отключващите диабет моменти, връхлетяли ги по време на толкова напрегнатата им и отговорна работа.

Ето защо си позволявам да определя – мисля, че го доказах с толкова много примери – и с пълно основание: че лекарската професия е не само спасителна за здравето и живота на пациентите, но и изключително рискова за увреждането им у техните лечители и дори – за гибелта на някои от тях. Интересно, защо БЛС, в който всички те – по най-противоконституционен и тоталитарен начин! – са задължени да членуват, като непременно условие за упражняването на професията си, не се е погрижил за застраховането им от болест и смърт по време на работа?!

Освен лекари, има и други хора, които са починали, спасявайки човешки живот. Само в Отечествената война жертва загиват близо 40 санитари – простреляни, когато извличат ранени бойци от фронтовата линия.

Да си спомним и за 19-годишния Юлиян МАНЗДАЛОВ от Свищов; на 4 април 2004 г. той измъква няколко дечица от падналия в река Лим автобус, в който пътуват, но накрая, преизтощен и измръзнал, сам се удавя. Признателните му съграждани учредяват футболен турнир на негово име.

Прочутият и любим на цяла Родопа Илия ЩИНКОВ, дългогодишен легендарен минен спасител на “Горубсо” – Мадан, е вадил десетки затрупани миньори. Месец преди да се пенсионира, в забоя става нов инцидент; без всякакво колебание той отново влиза под земята и запълзява към срутището, но откъснала се отгоре скала пада отгоре му и го премазва. Поне една улица да бяха кръстили на негово име…

Освен това, 15 август, датата на великия безпримерен подвиг на д-р Стефан Черкезов, по едно странно съвпадение, е Успение Богородично; а нали света Богородица е майката на Спасителя!

Д-р Стефан Черкезов и самоотвержените ни лекари и сестри и други наши български герои, загинали при спасяване на човешки живот, заслужават своята минутка памет!

Затова от 2008 г. на 15 август отдаваме почит и към всички професии, свързани със Спасението – на лекарите, сестрите, полицаите, огнеборците, минните, водните и планинските спасители.

Щастлив съм, че създадох Националния ДЕН НА СПАСЕНИЕТО – и дано той да пребъде, докато има народ български!

Благодарен съм на всички, които ми съдействаха за учредяването на този Национален ДЕН НА СПАСЕНИЕТО (на 15 август 2008 г., в 12 ч, с 1-минутно мълчание на фона на воя на сирените на 2 линейки и 1 пожарна кола пред ВМА): здравния министър д-р Евгений Желев, синдикалните президенти доц. Желязко Христов (на КНСБ) и д-р Константин Тренчев (на КТ “Подкрепа”), председателя на Съюза на учените в България и на Национален Алианс “Живот за България” проф. Дамян Дамянов, ректора на Медицинския Университет – Пловдив доц. Георги Паскалев, социалния съветник на Президента Георги Първанов – Николай Николов, главните комисари от полицията, жандармерията и противопожарната служба – съответно Красимир Петров, Живко Живков и Николай Николов, началника на ВМА ген. Стоян Тонев, съветника на здравния министър д-р Желев – д-р Иван Букарев, десетки колеги и сестри от ВМА, граждани и журналисти.

Щастлив съм, че създадох и този символ на честта, храбростта, човеколюбието, самопожертвувателността и всеотдайността.

Братя българи, надявам се да го чествате и след мене, когато и аз, като всички други, напусна по своя ред нашата свещена земя хубава и отида на вечна почивка под нея!…

Само създаването на Деня на Спасението не ме удовлетворява. Имам чувството, че не съм си свършил работата докрай. Затова написах едно писмо-предложение до първите ни държавни мъже Президента на Република България Георги ПЪРВАНОВ, Министър-председателя на Република България Сергей СТАНИШЕВ, Председателя на Народното събрание Георги ПИРИНСКИ, Министъра на здравеопазването д-р Евгений ЖЕЛЕВ, Президента на КНСБ доц. Желязко ХРИСТОВ, Президента на КТ “Подкрепа” д-р Константин ТРЕНЧЕВ, със следния текст:

“Уважаеми господа,

 

На 15 август т. г., съвместно със здравния министър, президентите на КНСБ и КТ “Подкрепа”, председателя на Съюза на учените в България и на Национален Алианс “Живот за България”, ректора на МУ – Пловдив, началника на ВМА, социалния съветник на Президента, главните комисари на полицията, противопожарната служба и жандармерията и стотици лекари и сестри от цялата страна, граждани и журналисти, учредихме Национален ДЕН НА СПАСЕНИЕТО. Той се отбелязва с 1-минутно мълчание пред лечебните заведения точно в 12 ч, придружено от сирените на линейки и пожарни коли. Поводът е, че на тази дата през 1963 г. д-р Стефан Черкезов извършва безпримерен подвиг, като спасява 40 пътници от пламнал автобус и единствен той почива на следващия ден от тежките си изгаряния.

Намерил съм имената на близо 100 лекари (половината от тях – хирурзи) и няколко сестри, които са починали от преизтощение и чувство за отговорност по време на работа, както и при катастрофи с линейки или вследствие заразяване от болестите на свои пациенти. Стотици са колегите, които са се заразявали от тях или са получавали инфаркт по време на работа и са преболедували, но вече са с увредено здраве.

Оказва се, че най-важните животоспасяващи професии носят най-висок риск от разболяване и смърт за хората, които ги упражняват, и застрашават собственото им здраве и живот!

Затова ви предлагам:

15 август да бъде официализиран като Национален Ден на Спасението в памет на д-р Стефан Черкезов и десетките лекари и други граждани, загинали при спасяване на хора, както и в чест на животоспасяващите и човеколюбиви професии – не само на лекарите и медицинските сестри, но и на полицаите, огнеборците, минните, водните и планинските спасители. Това ще бъде не само морално признание от страна на държавата към толкова отговорния им достоен труд, но и принос към издигане духовността на народа ни;

  • Да бъде учреден орден “Д-р Стефан Черкезов”, с който да бъдат удостоявани граждани, спасили човешки живот;
  • Лекарите и медицинските сестри да бъдат застраховани за риск “Здраве и живот” за сметка на държавния бюджет или на членския внос, който те задължително плащат в казионните си съсловни организации като условие за упражняване на професиите си.

София, 25 август 2008 г.”

И сега чакам отговор на поредната си – може би наивна, романтична и предварително обречена на неуспех – идея.

Честно казано, не се надявам много на краен резултат, като имам предвид, че Чиновникът и бездушието са непобедими – но кръвта на загиналите лекари вика в мене… Правя го както в тяхна памет, така и заради всички вас, мили мои колеги. Аз отдавна вече нямам практика и пациенти. Но ако спечеля – печели цялото съсловие…

 

Лекарски фамилии

Приемствеността в една професия е гаранция за доброто й владеене и прилагане. Няма нищо по-добро за един лекар, ако е раснал в лекарско семейство, където непрекъснато се говори за болести, излекуване, лекарства, борба с болката и смъртта; това го подготвя от най-ранната детска възраст за великата лекарска мисия. Какво по-чудесно за съсловието и пациентите?!

В България има десетки лекарски фамилии, но ще се спра само на 4 от тях.

Особено впечатляващо е вероятно най-лекарското семейство в България – ХЕКИМОВИ.

Имената им няма да намерите в нито един медицински справочник. Стотици са семействата у нас и по света, където свещената професия се предава от баща на син, внук, правнук. Лекарските поколения никак не са рядкост. И какво по-добро, ценно и хубаво за медицината и пациентите от семейната приемственост, особено в професията, която се учи цял живот.

А лекарите в Хекимовия род се роят от над 200 години, цели 2 века! Родоначалникът им е Димо Манолов Стоянов от Златоград, наричан Хекимина (тур. Лекаря), роден ок. 1770 г. На млади години, при опит да бъде помохамеданчен, пребива тормозещия го турчин и избягва чак в Цариград. Там и в Бейрут получава медицински познания и след 20-тина години изгнание се завръща в родния край вече като опитен лекар.

Лечител е и брат му Стоян. През 1836 г. (“Чумавото”) и двамата се заразяват от многобройните си пациенти и умират.

Най-големият син на Димо Хекимина – Никола (роден ок. 1810 г.) е изпратен от баща си преживе да учи медицина в Александрия, Египет. Преди да се върне в Златоград, той отива на поклонение в Божи гроб. Хаджи Никола Димов Хекимов лекува успешно всички известни тогава болести, вкл. френгата (сифилис), използва и близките минерални бани (на 13 клм югозападно от Златоград, в днешна Гърция). Дали пък той не е родоначалник на българската физиотерапия и балнеология?! Разполага и със саморъчно написани книги с методи за лечение и рецептурник, както и окултни текстове, с чиято помощ не само лекува, но и тълкува сънища, предсказва бъдещето и внушава изцелението (още неосъзнати, но явно практикувани методи на сугестия и психоанализа?!). Хаджи Никола Хекимина има по-щастлива съдба от баща си и чичо си: лекува хората цели 50 години, до самата си естествена смърт (1890 г.).

Другият син на Димо Хекимина – Георги, също като брат си Хаджи Никола учи медицина в Александрия, след което отива да работи на островМалта. 20-тина години по-късно и той се завръща в родния край и двамата братя заедно лекуват своите земляци – Хаджи Никола си стои в лечебницата в Златоград, а Георги обикаля с кончето из района, отсядайки по градчетата и селата по предварително разписание. (Този маниер удивително прилича на стила на днешните общопрактикуващи лекари; може да се каже, че братята са създали своего рода групова практика…). Георги обаче е постигнат от съдбата на баща му и чичо му – заразява се от жълтеница от свой пациент и почива едва 51-годишен, оставяйки жена и 9 деца-сирачета.

Преди да загине, Георги Хекимина е обучил и 3-те си дъщери – София, Василка и Мария, на лекарски умения и всеотдайност. Впоследствие лекари стават и внуците му Илия, Януда и Мария.

Изглежда, това е участта, но и прокобата на Хекимовия род: да стават лекари и не само да живеят, но някои от тях – и да умират за хората. Защото век и половина по-късно двама прекрасни хирурзи-братовчеди издъхват от преизтощение непосредствено след тежки изнурителни операции.

Д-р Божидар Хекимов, 42-год., е съдов хирург в Хасковската окръжна болница. Преуморен след напрегнато нощно дежурство, но щастлив от сполучливо проведените през него операции, си тръгва в ранното утро към къщи – за кратка почивка и да погали 3-месечния си син. Не стига до дома си – пада току пред него, покосен от масивен сърдечен инфаркт.

Д-р Кирко Хекимов, 60-год., е главен асистент във Втора хирургия на Университетската болница – Пловдив. По време на отпуската си в родния Златоград винаги всеотдайно се отзовава на повикванията на колегите си да им помогне при всеки усложнен случай (разбира се, без да е задължен, и без да му се плаща извънреден труд, защото не е на щат там). След напрегната нощ в операционната зала на местната болница, току-що приключил тежка сполучлива операция, споделя, че има нужда да излезе навън на чист въздух, но още след първите крачки фаталният инфаркт го отнася, както братовчед му Божидар.

От целия огромен Хекимов род (без да се броят зетьовете и снахите) са произлезли 6-7 поколения медици: дипломираните от тях са 30 лекари (2 – завършили в САЩ), 5 стоматолози и 2 фармацевти. Като изтъкнем, че петима хекимовци са загинали при изпълнение на служебния си дълг (3 лечители – фатално заразени от свои пациенти, 2 хирурзи – след тежки пренапрегнати операции), можем да заключим: Хекимовият род е най-възхитителната лекарска фамилия в българското здравеопазване!

(Данни от д-р Георги Каварджиков, Варна и инж. Величко Печилов, София).

Лекарите Кирови

Друго знаменито лекарско семейство е на д-р Киро Попов, д-р Димитър Киров и проф. Иван Киров.

Киро ПОПОВ (1845 – 12 септември 1877) е роден в Калофер. Завършва медицина в Букурещ (1870); кратко време работи в Русе, след което се премества като градски лекар в Карлово, където открива и първата му аптека. Член на местния революционен комитет, близък съратник на Апостола Левски. Заради бунтовническата си дейност е арестуван от турците след разгрома на въстанието и обесен в Пловдив.

Синът му е Димитър Киров ( 1873, Карлово – 1957), един от първите български педиатри. Завършва в Монпелие (1897). Градски лекар на София (1898 – 1903). Въвежда лумбалната пункция при деца у нас. Един от основателите на БЛС, на който е най-дългогодишният председател (1923 – 1940). Редактор на “Летописи на БЛС”, председател и на Всеславянския лекарски съюз.

Негов син пък е проф. Иван Киров (1910 – 2003), педиатър и инфекционист, дългогодишен ръководител на Катедрата по инфекциозни болести при ИСУЛ, първият председател на БЛС след възстановяването му (1990 – 1992).

Лекарите Червенякови

Създателят на гръдната хирургия у нас е проф. Петър ЧЕРВЕНЯКОВ (р.1925, с. Сталийска махала). Вече 83-годишен, изключително подвижен, той продължава да оперира всеки ден, и то на 2 места – АГ-болница “Св. София” и УМБАЛ “Св. Анна”!

Синът му – доц. АлександърЧервеняков е началник на I клиника по обща и гръдна хирургия при “Пирогов”. Съпругата му доц. Татяна Червенякова, е директор на Инфекциозната болница в София. Големият им син – също ПетърЧервеняков, специализира в Англия (познахте) – гръдна хирургия.

Лекарите Данаджиеви

Д-р Стефан ДАНАДЖИЕВ (1866 – 1943), завършил във Виена, е емблемата на столичната психиатрия. Един от основателите на Клиниката по нервни и психически болести в МФ, неговият бронзов бюст дълго време стои във фоайето й, докато всевластният акад. Атанас Малеев нарежда да го премахнат. (С какво ли му е навредил?)

Синът му д-р Теодор Данаджиев също е виден столичен невролог и психиатър в Александровска болница.

Неговият син носи името на дядо си. Д-р Стефан Данаджиев, интернист, кардиолог и ендокринолог, е един от основателите на балнеологичното дело у нас, десетки години завежда първото отделение в Балнеосанаториума на трудещите се селяни.

Награди и отличия

През 1994 г. създадох Почетен знак “Български лекар”, който връчвахме съвместно с БЛС, но след 10 години новоизбраният му УС се подчини на новия си председател Кехайов, който реши да обсеби и префасонира нашето дотогава общо отличие под името “Почетен знак на БЛС”, при това – златен и сребърен (сякаш медицината е поле за спортно съревнование) и ме изолира. Носителите на автентичния Почетен знак “Български лекар” са около 100 в цялата страна; никой от тях не защити замисъла и първообраза му, затова не виждам смисъл повече да определям неговите кавалери.

Тогава (2002) учредих ново звание – “Лекар на България”, което връчваме заедно със здравния министър, председателите на Национален Алианс “Живот за България” и Съюза на българските медицински дружества. Носители на това най-високо професионално-съсловно звание у нас досега са: професорите-хирурзи Александър Чирков, Радослав Гайдарски, Станко Киров, Темелко Темелков, имунологът чл.-кор. Богдан Петрунов, дерматовенеролозите проф. Николай Цанков и ген. Стоян Тонев, урологът проф. Стоян Чакъров, интернистите акад. Чудомир Начев и доц. Юлия Джоргова. За носител на званието “Лекар на България” за 2008 г. единодушно е избран ректорът на МУ – Пловдив доц. Георги Паскалев, предвид не само неуморната му работа като гръден хирург и дългогодишен ръководител на Клиниката по гръдна хирургия, но и огромната му патриотична и градивна дейност като ректор (никой друг като него не насърчава така усърдно младите колеги; създаде им “Клуб на Отличника”; построи Параклис в двора на Ректората).

Както “Чилови дни”, така и Наградата “Проф. Константин Чилов”, учредени от мен през 1998 г., също бяха дублирани от председателя на БЛС Кехайов (и то – под същото име; какво нагло плагиатство и безсрамен, откровен пладнешки грабеж на интелектуален продукт!) 5 години след създаването им. Нещо повече, той дори връчва наградата на неинтернисти и на чужденци, чиито заслуги за българската вътрешна медицина са единствено в графата му “лични приятели”…

Носителите на автентичната Награда-първообраз “Проф. К. Чилов” се предлагат от мене, но отдавна се определят съвместно със здравния министър, председателите на БАН, Съюза на учените в България, Национален Алианс “Живот за България” и Съюза на българските медицински дружества, ректорите на Медицинските Университети – София и Пловдив, националния консултант по вътрешни болести, кмета на Община – Смолян. От 1998 г. насам отличените с “Наградата Проф. К. Чилов” интернисти са: вече покойните академици ген. Григор Мечков и Чудомир Начев и проф. Атанас Джурджев, както и акад. Илия Томов, професорите Здравко Киряков, Никола Григоров, Младен Григоров, Михаил Протич, чл.-кор. Богдан Петрунов, доц. Владимир Христов, доц. Васил Димитров.

Щастлив съм, че извадих от забвение имената на един от най-великите български лекари проф. Константин Чилов и нашия най-голям съсловен герой д-р Стефан Черкезов и ги посочих на моето съсловие като най-светли и чисти образци за подражание!

Дано колегите ми да честват делата и паметта им и след мене.

Както – и да приличат поне малко на тях.

Така, с подкрепата на трима здравни министри и десетки най-изтъкнати български професори, създадох и заключих кръга от най-важните национални празници, ритуали и награди на моите колеги, за да разберат всички, че:

Св. Иван Рилски ЧУДОТВОРЕЦ е олицетворение на човеколюбието;

проф. Константин ЧИЛОВ – на колегиалността и квалификацията;

д-р Стефан ЧЕРКЕЗОВ – на всеотдайността и жертвоготовността

в нашата наистина божествена, но недооценена от обществото ни професия-изкуство.

Това са, по моему, Светата Троица на българското здравеопазване и лекарското ни съсловие! Търся министъра или изпълнителния директор, дето ще ги поръча на барелеф, който да стои пред болниците и да повишава Духовността на работещите там лекари и сестри?! Защото продължаващото фетишизиране на парите, наистина необходими – но, моля ви, не и абсолют! – за стоката Здраве, ще убие същността и призванието на Медицината, както и на Лекаря-Лечител и Спасител.

Създадох и няколко други, по-малки, национални научни празници и срещи на моите колеги:

  • БЕЛИНОВИЯТ СИМПОЗИУМ по УНГ (2000 г.), посветен на делото и паметта на основателя на българската оториноларингология проф. Стоян Белинов;
  • Срещата по клинични изпитвания “ИВАН РАЕВ” в Сопот (2002; успоредно с едноименна награда);
  • Националната Среща по здравен мениджмънт “Проф. ТОДОР ЗАХАРИЕВ” в Пловдив (2007);
  • Психиатричната Среща “Проф. НИКОЛА ШИПКОВЕНСКИ” в Троян (2006); ВАРНЕНСКАТА ЛЕКАРСКА СРЕЩА (“Лекарският Хайд-Парк”), която в продължение на цели 10 години, от 1997 до 2006 ежегодно организирах в МДУ “Фр. Ж. Кюри”, Курорта “Св. Константин и Елена”, въпреки неистовата съпротива на председателите на БЛС, чиито оставки публично исках заради предателствата към съсловието и авторитарния им стил);
  • по 3 пъти организирах Пролетната хирургична среща;
  • Софийската педиатрична среща. Някои от тези форуми (Белиновият симпозиум) се провеждат ежегодно, други – (“Иван Раев”) през 2 години, трети – отпаднаха от плановете ми, поне засега; важното е, че съществуват в съсловния ни мир или че ги е имало и по някакъв начин съдействат или са допринесли за развитието и коригирането на националната здравна политика, за сплотяването на колегите, за издигане на духовността, самочувствието и авторитета ми;
  • Създадох също така и най-голямото здравно неправителствено сдружение Национален Алианс “Живот за България” (2002 г., председател проф. Дамян ДАМЯНОВ, аз съм главен секретар), в което членуват почти всички национални консултанти по отделните клинични специалности, както и Пловдивското лекарско общество (2006), на което ме избраха за председател, но възнамерявам да отстъпя мястото си на друг, местен колега. През ноември 2000 г. в Хисаря учредих Националното сдружение на общопрактикуващите лекари в България, които единодушно ме избраха за координатор, но после бързо ме изоставиха (поради… заповед от сините властници-болшевики); после и тези колеги се разцепиха, пъпкуваха и нароиха, като всяко нещо в България; това обаче са подробности.

В заключение

Моля за извинение тези колеги, които са се подразнили, задето изброих празниците и срещите, които съм им създал – знам, че рискувам да ме помислят за нескромен, но това е самата истина: да, аз съм техният учредител и аз се гордея с тях, защото те се превърнаха в същността и смисъла на съсловната ми дейност! Освен това скромни обикновено са тези, които не са създали нищо през живота си.

А аз създадох професионално-съсловните празниците, ритуалите и отличията на моите колеги-лекари и фармацевти!

Тези празници и срещи са смисълът и пълнежът на обществения ми живот, мой скъп интелектуален продукт, но те нямаше да могат да бъдат организирани и утвърдени без подкрепата и съучастието на толкова много духовно възвисени хора, държавно и съсловно отговорни – и аз безкрайно-безкрайно им благодаря!

Пиша горните изречения, защото някои от празниците, които учредих, бяха брутално и безцеремонно откраднати от един временен властимеещ на БЛС, нагло приватизиран от него, който започна да ги организира по неговия си ужасяващ кичозен, банкетен и грандомански стил, като провали първоначалния ми замисъл: те да обединяват колегията по места, а не да избиват комплексите на нискоинтелигентни и бедни духом тъмни субекти.

А и нали Левски е казал: “И всекиму – своето!”?

Всички ние сме прашинки в Космоса, смъртни, преходни гости на този чуден Бял Свят. Най-важното, смисълът на отредените ни от Бога средно 26 хиляди дни, през които ние, грешниците, тъпчем святата българска земя, е: какво сме сътворили през тях, какво оставяме след себе си за обществото, сънародниците, хората и колегите си?

Блазня се от радостта на всеки творец – че все нещо-нещичко ще остане и след мене за милия на сърцето ми български народ и моето велико лекарско съсловие: няколко празника и символа на Духовността, Колегиалността и Човеколюбието. Дано след като и аз по своя ред отмина в Отвъдното и, подобно на всички други грешни смъртни, бъда забравен – тези празници да продължават да се честват и помнят, да вдъхновяват и уповават колегите!

Защото не всичко е пари; трябва и Душа! Особено, най-вече – за Лекаря!

Дай, Боже и помагай, св. Иване, Чудотворецо!

19 октомври 2008 г.

XV Ден на българския лекар

БИБЛИОГРАФИЯ

Медицински биографичен справочник”, Н. Запрянов, Гр. Найденов, 1972

Жития на светците”, 1973

Дейци на българската медицина и здравеопазване”, п/р на акад. Ат. Малеев, 1980

История на медицината”, проф. Миладин Апостолов, 1980

Богове и демони на медицината”, Фернанду Намора, 1983

Най-влиятелни евреи на всички времена”, издателство “Репортер 7”, 1994

Съдба, наречена хирургия”, д-р Тотко Найденов, 2002

Паметна книга за проф. К. Чилов”, д-р Славчо Стрезов, д-р Стефан Илчевски

Медицинска етика”, проф. Цекомир Воденичаров, доц. Сашка Попова, 2003

Книга за българските хирурзи”, проф. Дамян Дамянов, д-р Тотко Найденов, 2006

Автор: Д-р Тотко Найденов

Кратка история на медицината и лекарите по света и в България от д-р Тотко Найденов / ЧАСТ 9

БЛС – славно минало, срамно бъдеще и тъжно настояще

(кратък исторически преглед и прогноза)

Българският лекарски съюз е организация със славно минало, мътно и тревожно настояще и неясно бъдеще.

Лекарят понякога лекува, често облекчава и винаги утешава!” – водени от тази безсмъртна древна формула, нашите деди решават да се организират в съсловна организация, която да носи трите простичките и магически буквички БЛС. В началото е Софийското медицинско дружество (краят на 19-тия век). Като всяко българско творение, и то скоро се разцепва на 2 крила – “Българско лекарско дружество”, оглавявано от д-р Петър ОРАХОВАЦ (1857 – 1922) и “Софийско лекарско дружество” с председател д-р Марин РУСЕВ (1864 – 1935), всяко от тях – с различни виждания за общественото здравеопазване. Привържениците им се титуловат по фамилиите на водачите си, т. е. “ораховисти” и “русевисти”. Понеже първите са се дипломирали в Москва, а вторите – в Западна Европа, те не крият и различните си чувства си към империята-Освободителка, съответно – русофили и русофоби. Към Ораховац се присъединява д-р Димитър Моллов (1845 – 1914), а към Русев – д-р Георги Сарафов (1848 – 1915), еднакво всеотдайни, будни и… непримирими. Създалото се напрежение и неколегиалност налагат свикването на обединителен Събор в София с 304 делегати от цялата страна на 10 октомври 1901 г., на който се създава БЛС. За пръв негов председател е избран д-р Димитър Моллов; през 1879 г. той е разработил “Временните правила за устройството на медицинското управление в България”, под влияние на руската земска медицина. Д-р Марин Русев пък създава Закона за опазване на общественото здраве (1903), който е ръководен правителствен документ за цели 25 години.

Още първият учредителен Събор на БЛС издига искане за “реформа на участъковите лекари”, “извоюване на лекарите място в училището като лекари и преподаватели по хигиена и антропология”, “определяне максимума число на жителите на всеки град, за здравето на които може да се грижи един лекар”, “определяне хонорара на волнопрактикуващите лекари”. Както се вижда, нищо ново под слънцето 106 години по-късно: по въпросите и с училищните лекари, и с тавана на здравноосигурените, които един ОПЛ може да запише в пациентската си листа, и с хонорара от НЗОК за специалистите на частна практика, и с прословутата – и все неприемана от МС – “Здравна карта”!.

Всеки от ежегодните Събори привнася нещо ново в дейността на БЛС, като напр. VIII Събор открива осигурителна и взаимоспомагателна каса за членовете си и чрез д-р Русев прави откритието, че “лечебната медицина трябва да отстъпи мястото си на предпазителната”, т. е. на профилактиката. Педиатърът д-р Стефан ВАТЕВ (1866 – 1946), завършил в Лайпциг, пръв издига идеята (пламенно приета от БЛС) за създаване на Медицински Факултет в София, което се осъществява през 1918 г.

На 12 юни 1924 г. министърът на вътрешните работи Иван Русев утвърждава Устава на БЛС, съгласно чийто чл. 1 “Целта на ЛС е да създаде между членовете си връзки за солидарност и добри другарски отношения”, “да образува взаимно подпомагане между лекарите”, “да способства за научното усъвършенстване на лекарите” и”да съдейства за уреждането и преуспяването на санитарното дело в България”, а чл. 4 постановява: “Всеки лекар, имеющ право на практика в Царство България, става член на съюза или престава да бъде такъв, щом даде писмено заявление за това в местния клон”, което не означава задължително членство като непременно условие за упражняване на професията, а просто право на избор за членуване. Изобщо, през цялото си 47-годишно съществуване, до насилственото му закриване през 1948, БЛС работи за обединението на лекарското съсловие, защита на труда и издигане на авторитета, развитието и усъвършенстването на квалификацията и професионализма, грижите за материалното му обезпечаване.

Непосредствено след Девети септември 1944 г. новата тоталитарна власт започва мощна наказателна атака срещу БЛС. Арестуван и пратен в концлагер е председателят му д-р Иван Койчев; разформирован е целият УС и на негово място е определен – от неизвестен “ОФ-комитет” – неизбиран от никого “временен УС”. Със заповед 210/8 декември 1944 г. министърът на вътрешните работи Антон Югов еднолично узаконява тези своеволия, въпреки, че съгласно Устава на БЛС подобни реорганизации се правят единствено от легитимно свикан редовен Събор. На 3 октомври 1949 г. т. нар. “Национална конференция на БЛС”, състояща се от 61 самозвани, практически упълномощени от ЦК на БКП представители, вземат решението “БЛС да се влее в Профсъюза на здравните и хигиенните работници”, където неговите досегашни членове ще членуват наред с бръснарите и теляците в обществените бани; това безспорно представлява безпрецедентна и непростима гавра с най-великата професия! За щастие, това положение трае само 3 години, до създаването, по решение на ЦК на БКП, на Профсъюз на здравните работници, в който наред с лекарите, зъболекарите и фармацевтите, обаче членуват също и сестрите, санитарите и шофьорите на линейки…

Още преди 10 ноември – през 1988 г., една малка група от 4 лекари, организирани от проф. Димитър Радонов (тя се състои още от д-р Любен Астинов, проф. Емил Стоянов и д-р Тотко Найденов) сформира “Инициативен комитет за възстановяване на БЛС”. Постепенно към него се присъединяват проф. Чавдар Драгойчев, д-р Любомир Куманов, д-р Милан Миланов, д-р Триас Мавроматис, проф. Николай Беловеждов, д-р Атанас Шерев, д-р Борис Бояджиев, д-р Христо Хинков, д-р Стоян Лупов от Пазарджик, стоматолозите д-р Иван Иванов и д-р Илко Семерджиев и др. Върхът на проявата е организирането на Национално съвещание за възстановяване на БЛС, в Аулата на Центъра по хигиена, на историческата дата 13 януари 1990 г.; за временен първи председател, без обсъждане и алтернативи, е одобрен инфекционистът-педиатър проф. Иван Киров, който дотогава няма и капчица принос към подготвителната работа, но е ултимативно наложен от д-р Милан Миланов на последното заседание на Инициативния комитет. Проф. Киров е единствен кандидат за лидерския пост и на 27-мия Възстановителен Събор, провел се на 26-27 май 1990 г. Две години по-късно за председател е избран хирургът от ИСУЛ д-р Димитър Игнатов, който още тогава налага ярко политизиране на съсловната организация и авторитарен, непрозрачен, почти конспиративен стил – това отвращава и отблъсква много колеги, но, както е прието езуитски да се казва, “такива бяха времената”.

През това време аз създавам и оглавявам първия печатен орган на възстановения БЛС – в. “Български лекар” (1993 г.), който в първите 3 години е двуседмичник, но после започва да излиза само веднъж, в края на всеки месец, тъй като издръжката му зависи изцяло от реклами и обяви, търсени единствено от мен; авторитарното, силно политизирано ръководство БЛС не подпомага своя печатен орган финансово или морално, защото той публикува независими мнения, нерядко влизащи в противоречие с политизираните авторитарни идеи на председателя му. Тъй като вестникът се бори за справедлива, разумна и деполитизирана здравна реформа в интерес не само на лекарите, а и на пациентите, председателят на БЛС налага на УС да се откаже да ползва безплатния си печатен орган (1998), но изданието продължава да излиза автономно и да налага на съсловието и обществото идеите и празниците, създадени от главния му редактор.

Хирургът от ИСУЛ д-р Димитър Игнатов е председател на БЛС общо цели 10 години (1992 – 2002): 7 години, когато БЛС е съдебно регистриран по Закона за лицата и семействата; и още един 3-годишен мандат – по Закона за съсловните организации на лекарите и стоматолозите (ЗСОЛС, преименован на ЗСОЛЗ). Създаването със специален закон на монополна, безалтернативна, задължителна организация априори я превръща в казионна и я обрича на застой, създава условия за злоупотреби от страна на непочтени и меркантилни ръководители. (И те енергично се възползват от тази възможност…)

През това време д-р Игнатов е избран и за депутат (2 мандата) на СДС, което използва за безцеремонно превръщане на авторитарно ръководената и практически приватизирана от него съсловна организация в сляп послушник на Парламентарната си група ОДС. Това представлява недопустимо и грубо политизиране на БЛС, заради което Инициативна група от 7-8 колеги, под мое ръководство, му поисква оставката на пресконференция в БТА на 31 август 2000 г. Последиците за мене са тежки: публично отправени (пред спешно свикан, безмълвен Национален съвет на БЛС) заплахи от страна на Игнатов с физическа разправа и дори направо със смърт и… спиране, под негово давление, на рекламодателите на в. “Български лекар”, чрез който създадох и наложих – след къртовски труд, постоянство и преодоляване на безброй непочтени и безсмислени пречки! – всички празници и отличия на моето лекарско съсловие. Никога не съм и предполагал, че домораслите ни демократи (при това – лекари!) са в състояние да наложат подобен жесток болшевишки хистеричен и параноичен стил спрямо инакомислещите.

На Събора, състоял се на 7 април 2002 г. на Слънчев бряг, е прието, макар и само с 1 глас мнозинство, мое организационно предложение, неколкократно публикувано цяла година преди това и във в. “Български лекар”: да бъде допълнен чл. 39 от Устава на БЛС със забрана за избиране в УС и на депутати, което автоматично лишава Игнатов от номинирането му за последно преизбиране за втори 3-годишен мандат (по ЗСОЛС). За председател обаче е издигнат един търговец на мазут, собственик на печатница и хотелиер от Смолян д-р Андрей Кехайов, бивш хирург в Рудозем, независимо че от 1993 г. той не е упражнявал професията и отдавна е загубил лекарските си права. Кехайов бързо установява и налага култовски и авторитарен стил на ръководство (казионният му в. “Кво вадис” подробно публикува всяко негово изказване, както и по 5-6 негови снимки във всеки свой брой; дори и Тодор Живков нямаше толкова във в. “Работническо дело”!); за 6 години проваля общо 3 НРД, с което лишава болниците от десетки милиони лв (на път е да провали и 4-ти, за 2009!); затова пък развъртява усилена търговия с мазут от своите бензиностанции с МЗ и лечебни заведения в страната и отпечатва милиони формуляри на НЗОК в своята печатница “Кайнадина” в Смолян. Всичко това наистина не е незаконно, но безспорно е аморално и представлява груб конфликт на интереси, за което аз по-късно сезирах парламентарната Комисия за борба с корупцията.

Кехайов ръководи БЛС по-авторитарно и от Игнатов; през 2007 г. той свиква 3 извънредни Събора с амбициозната цел да промени Устава и да отпадне ограничението за 2 ръководни мандата. Нещо повече, Кехайов упорито не свиква редовен Отчетно-изборен Събор, макар че от края на м. април 2008 г. вторият му последен мандат като председател на БЛС е изтекъл. Пораженията, които този едноличен ръководител нанася върху съсловната организация, ще останат да тегнат върху бъдещото й съществуване за вечни времена. Нещо повече, Кехайов също като Игнатов, политизира БЛС (на няколко пъти иска оставките на зам.-министър Емил Райнов и правителството на Станишев, среща се с опозиционни партии), което по принцип изобщо не е работа на една съсловна организация. Заплашва и със стачки, макар че според Закона за колективните трудови спорове те могат да бъдат организирани единствено от синдикати.

През 2006 г. този търговец на мазут успява да прокара на Извънреден Събор едно позорно допълнение към Етичния кодекс, съгласно което всеки лекар, който си позволи да отправя публични критики към организацията (разбирай – председателя й), подлежи на изключване от нея; при задължителното членуване в БЛС като непременно условие за упражняване на професията, това означава автоматически уволнение от работа! Излиза, че феодалите на БЛС преживе са канонизирани. Още по-интересно и загадъчно е друго: какво са гледали и мислили (и изобщо – присъствали ли са там?!) близо 400-те делегати на Събора, та сами са си гласували (може би – дори с радост?!) поставяне на мундщук на устата?! Що за средновековно мракобесие и духовен мазохизъм при конституционно осигурена свобода на словото в една, Божем, демократична страна? Толкова ли не им ясно на лекарите-делегати, че демокрацията означава 2 основни момента: спазване на законността и осигуряване на свобода за чуждото мнение плюс безусловна търпимост към него?! И това става през 2006 г. – а не през 1937, когато се провежда сталинският лов на вещици под зловещия предтекст за борба с “враговете на народа” и “враговете с партиен билет”! Пак добре, че председателят не е предложил и делегатите – не са гласували за отваряне на концлагера в Белене за волномислещите си колеги…

Сайтът на БЛС вече 6 години започва с лика и славната творческа и лекарска биография на неговия бележит председател (една от характеристиките според нея е, че “много добър шахматист” – колко впечатляващо…). Не е публикуван нито Уставът, нито съставът на Контролната комисия, на която всеки член има право да се оплаче.

Отдавна БЛС е заприличал на непроветрявана, килнала се къща на 3 етажа: най-горният се състои от една-единствена просторна стая – за Председателя; на втория се ширят и веселят членовете на послушния му УС; сутеренът е за безличната и покорна членска маса, от която се иска само да си плаща членския внос и в никакъв случай да не задава въпроси за какво се харчи той и каква й е ползата от задължителното членство. Ако все пак някой попита това, му се отговаря с болшевишкия контравъпрос: “А ти какво направи за БЛС?”. Прилича на суровия: “Ты записался добровольцем?” Тежко ти, ако не си се записал…

Днес БЛС се е превърнал в омразно понятие и мръсна дума за всички лекари – и то само заради своите двама председатели през последните 16 години; той не се ползва с авторитет и обич от колегите, които са задължени да членуват в него като непременно условие за упражняване на професията, съгласно антиконституционния и репресивен чл. 3 от ЗСОЛС и да плащат членски внос (от м. г. унифициран за всички Регионални Колегии в страната – по 6 лв месечно, 2 лв от които отиват директно в Централата), без никаква полза за себе си и без да получават отчет за изразходването му, сякаш това е някаква частна, конспиративна или военизирана организация, а ръководството й по-скоро прилича на хунта или клика.

Необяснимо и тъжно е как 28 000 лекари вече 16 години равнодушно наблюдават и допускат тяхната съсловна организация да бъде така обезличавана и обезсмисляна до вече пълното й задушаване и приватизиране. Като изключим първоначалното 2-годишно незабележимо председателстване на престарелия проф. Иван Киров, тя е оглавявана последователно от двама дребни и бедни духом, но нагли и неудържимо напористи маргинали-вождисти, водени не от уважение, грижа и обич къмколегите, които са ги избрали, а единствено отличните си политически или финансови интереси. Принципите на тези наши началници е абсолютизмът на Людовик XIV (“Държавата – това съм аз!”) и болшевизмът на Маяковски (“Кажем ли Партията – разбираме ний Ленин”, т. е. кажем ли БЛС – разбираме временно властващия му феодал, който го третира като своя лична фирма – ЕТ или ЕООД.) Високомерието и чувството за недосегаемост на монополиста, възможността за вземане на конспиративни решения, без обсъждането им не само с членовете на УС, но дори и с делегатите на Съборите, винаги замайват главите на нискоинтелигентните ръководители, които започват да се мислят едва ли не за богоравни.

Неколкократно, в продължение на близо 10 години, съм пледирал към министри и лекари-депутати – вкл. с открити писма и предложения, публикувани в почти всеки брой на в. “Български лекар” – за допълнения към ЗСОЛЗ: да направят необходимото за освобождаването на БЛС от оковите, нахлузени му от неговите приватизатори.

В началото на 2008 г. предложих на Комисията за борба с корупцията към 40-то НС Проектозакон за допълнение на ЗКОЛЗ: към чл. 35 (“Членовете на БЛС, съответно СБЗ, имат право да избират и да бъдат избирани в органи на съюзите и на регионалните колегии. Не могат да бъдат избирани в тези органи министри, зам.-министри, главни секретари на министерства, директори на здравни заведения”), да се добави: “и служители и експерти на МЗ и НЗОК, и лица, които имат търговски и/или консултантски взаимоотношения с МЗ, НЗОК и техните подразделения.” Предлагах поправката, за да не се допуска явен конфликт на интереси, както и безспорни противоречия в дейността и служебните задължания. Това безспорно щеше да направи БЛС далеч по-независим и автоматически щеше да отстрани председателя Кехайов, който усилено продаваше мазут от собствените си бензиностанции на университетските и районни болници, освен това отпечатваше и формулярите на НЗОК; всичко това априори правеше зависим и него, и целия БЛС, от Касата и МЗ.

Комисията уж прояви интерес, но скоро всичко заглъхна. Наближава и зимата на 2008 г.; председателят Кехайов и неговите послушници от УС продължават да протакат свикването на Отчетно-изборен Събор и се окопават за вечни времена в ръководството на БЛС. Тогава предложих на неколцина лекари-депутати, както и на здравния министър д-р Евгений Желев и президента на КТ “Подкрепа” д-р Константин Тренчев (за да съдейства с неговата напористост) друг Проектозакон за допълнение на ЗСОЛЗ, а именно: към преходните и заключителните му разпоредби да се добави: “& 6. 1. Ако след изтичането на мандатите на ръководствата на БЛС, съответно БКЗ, не се свика Събор на БЛС, съответно конгрес на БСЗ, това се извършва от министъра на здравеопазването в едномесечен срок.”

И сега чакам (може би – и този път напразно…) развитие.

Липсата на алтернативна съсловна организация, както и на яснота при избора на делегати за Общите събрания на Регионалните лекарски колегии и за Съборите на БЛС, на прозрачна и строга финансова отчетност на задължително събирания членски внос, на грижа за квалификацията на лекарите, на демократичност при вземането на управленски решения – всичко това предопределя моралния крах на свидната 107-годишна организация на българските лекари, станала – вече излишна и дори направо вредна за съсловието и националната здравна политика – по вина на своите хитри, алчни, безотговорни и де факто приватизирали я председатели.

За унищожаването на БЛС обаче определен грях имат не само те, но и добре подбраните, старателно отглеждани и обилно хранени от тях несменяеми номенклатурни послушници-членове на УС и НС, които си получават своите облаги (безплатни, необявявани на съсловието екскурзии в чужбина под форма на “делегации”, добре платени места в директорските бордове на болниците, GSM-и за сметка на неприкосновения свещен членски внос, също безплатно ползване на хотели и ресторанти и пр.). Това са т. нар. “полезни идиоти” (изразът е на Ленин), с които се обгражда всяка авторитарна власт, за да може да паразитира.

Ако не се смени недопустимия за XXI век абсолютарен, конспиративен и култовски стил на ръководството му, явно за съсловието е дошло времето да каже “Сбогом!” на някога тъй славния, но вече съвършено безсмислен и ненужен никому (освен на председателите си и шепата техни угодници) БЛС.

НЗОК

През 1998 г. НС приема Закон за здравното осигуряване (ЗЗО), с който в страната ни се въвежда задължителното здравно осигуряване. По силата на чл. 6, ал. 1 от ЗЗО е създадена Националната здравно-осигурителна каса (НЗОК), която започва да функционира от 15 март 1999 г. Основната й задача е да осъществява и администрира задължителното здравно осигуряване в България в частта му по управлението на събраните средства и заплащането на използваните здравни дейности и лекарства (по определен обхват и обем) в полза на здравноосигурените граждани. Събирането на здравноосигурителните вноски първоначално е възложено на Националния осигурителен институт, а от януари 2006 г.- на Националната агенция по приходите.

Първият директор на НЗОК е д-р Илко Семерджиев. Следват: д-р Бойко Пенков, бившият здравен министър доц. Никола Василев (и. д.), проф. Генчо Начев (и. д.), Надежда Генева (и. д.), д-р Глинка Комитов (и. д.), д-р Димитър Петров, д-р Иван Букарев, д-р Румяна Тодорова.

Вече се чуват все повече гласове за отпадане монопола на НЗОК и даване равнопоставеност на частните здравноосигурителни фондове (чийто брой в момента доближава 20), но това е работа вероятно на бъдещото 41-о Народно събрание.

СБДМ

Съюзът на българските медицински дружества (е създаден като Съюз на научните медицински дружества (СНМД) на 26 ноември 1968 г. по инициатива на авторитетни български учени, с първи председател акад. Алекси Пухлев, виден български интернист-нефролог (1905, Габрово – 1979). Последователно председатели са му: чл.-кор. проф. Георги Гълъбов, проф. Коста Заимов, проф. Начо Начев, проф. Иван Вълков, акад. Чудомир Начев, доц. Тодор Попов.

През март 2007 г. СБМД е приет за член на Организацията на европейските медицински специалисти UEMS. Така СБМД става единственият негов легитимен български партньор, което го задължава да бъде проводникът на европейския медицински опит и квалификация у нас.

Националното и софийско здравеопазване в момента

Нашата нация неудържимо застарява (всеки 4-ти българин вече е в пенсионна възраст) и намалява катастрофално (с близо 40 000 души годишно!) Умират около 114 000, раждат се 74 000 (вероятно поне една четвърт от тях – с небългарски произход!); регистрираните аборти са приблизително колкото депопулацията ни – близо 40 000. Стотиците хиляди младежи, емигрирали в западноевропейските страни, Канада и САЩ, едва ли ще се върнат, задомят и създават потомство у нас…

Понастоящем населението на България е 7 млн 670 хиляди души, от които 3 млн 720 хиляди – мъже и 3 млн 950 жени. В градовете живеят 5 млн 420 хиляди, в селата – 2 млн 250 хиляди души (цифрите са леко закръглени за прегледност).

Средната продължителност на живота на българина е най-ниска в целия ЕС: средно 72,6 години (на мъжа – 69,1 години, а на жената – 76,3). Демографските ни показатели са направо отчайващи: 14,3 на хиляда обща смъртност, 8,6 на хиляда – раждаемост; естественият ни прираст е отрицателен – минус 5,7 на хиляда. Това предвещава бавно, но сигурно стопяване – до пълно изчезване! – на българската нация след 300 години. Всеки народ си заслужава съдбата…

Смъртността у нас се дължи преди всичко на сърдечно-съдовите заболявания (хипертония, сърдечен инфаркт, мозъчен инсулт) – 75 000 души (66%), следвана от новообразуванията – 18 000 (16%), дихателната система – 4000 и т. н.

Болничните легла са 44 000, разпределени в 122 многопрофилни болници за активно лечение, 54 специализирани, 54 частни, 72 специализирани. Диагностично-консултативните центрове са 104.

Лекарите ни са 28 000 (36 на 10 000 от населението), стоматолозите – 6500, фармацевтите – 3700, медицинските сестри – едва 30 000 (при необходимост от двойно повече). Специалисти по вътрешни болести са около 4300 лекари, по хирургия – 1720, по педиатрия – 1430, по акушерство и гинекология – 1350, по неврология – 1100, по образна диагностика – 900, по психиатрия – 600, по офталмология – 600, по ортопедия и травматология – 600, по клинична лаборатория – 560, по УНГ – 540, по дерматовенерология – 400, по физиотерапия – 400, по урология – 350, по неврохирургия – 150.

Делът от брутния вътрешен продукт, заделян за здравеопазването, от години не надвишава 4,2-4,3% (при средно 10% в останалите страни-членки на ЕС).

София

Населението на българската столица по официални данни (2006) е близо 1 млн 240 000 души, 60 000 от които живеят в околните й села. Жените са повече: 650 000 срещу 590 000 мъже. Новородените са точно 12 781, я починалите хора – 15 661, т. е. по отношение естествения прираст (извън имиграцията) е отрицателен – минус 2880, както е в цялата страна. Абортите са 6314 (19 на 1000 жени), т. е. наполовина на ражданията – което недвусмислено говори за отчайващо ниска сексуална култура.

Регистрираните заболявания в извънболничната помощ в столицата за същата 2006 г. са 2 млн и 205 хиляди.

Смъртността сред столичани се дължи предимно на органите на кръвообращението (или сърдечно-съдовата система) – хипертония, мозъчен инсулт, сърдечен инфаркт – 10 182 души (65% от общата смъртност); на новообразуванията – 2531 (16,2%); дихателната система (предимно пневмонии) – 664 (4,2%); травми и отравяния – 497 (3,2%).

Медицинският персонал в софийските лечебни заведения (физически лица) е: лекари – 3298, стоматолози – 17, специалисти по здравни грижи (в т. ч. медицински сестри, акушерки, лаборантки и пр.) – 6165, фелдшери – 26, акушерки 624 и медицински сестри – 4173.

Лечебните заведения са 51 с общ брой легла за болнична помощ – 8703 (осигуреност 70,31 легла на 10 000 от населението).

МБАЛ за активно лечение са 8, а специализираните – 21 (от тях 14 за активно лечение, 6 за долекуване и продължително лечение и 1 за рехабилитация).

Лечебните заведения за извънболнична помощ (по регистрите на РЦЗ) са: 1031 амбулатории за първична помощ (индивидуални практики), т. е. общопрактикуващи лекари, които са изцяло частници; груповите им практики са едва 43.

Амбулаториите за първична стоматологична помощ (индивидуални практики) са 2265, а груповите практики – само 52.

Диагностично-консултативните центрове (бившите поликлиники) са 33, а медицинските центрове – 170. Стоматологичните центрове са 29, а медико-стоматологичните центрове – 22.

Самостоятелните медико-диагностични и медико-технически лаборатории са 197.

(Данни от директора на РЦЗ д-р Красимир КУШЕВ.)

Столичните общински болници

Те са пет.

Първа МБАЛ се намира в центъра, в самото сърце на София, ъгъла на бул. “П. Евтимий” и ул. “Раковски”. Построена е през 1953 г. първата в страната и столицата от тип градска обединена болница. Разполага с клиника по вътрешни болести и по УНГ, хирургично, неврологично, урологично и офталмологично отделение; отделение за интензивни и специални грижи за новородени и деца с повишен риск; база за метаболитни заболявания в Драгалевци и др. Тел.: 8059-205. Дългогодишен управител беше д-р Анна Милкоева; понастоящем е доц. Михаил Николовски, уролог.

Втора МБАЛ е също над 50-годишна. Намира с в близост до Централната гара и Автогарата. Тя се слави с педиатрично и АГ-отделение, образцова Родилна зала, сърдечна катетеризационна лаборатория към Клиниката по кардиология и пр. Тел.: 9158-500. Изпълнителен директор й е д-р Красимир Пандев.

На километър от нея се намира една от най-големите и стари болници в България – Пета МБАЛ (бивша Първа работническа); открита е през 1891; в нея функционират почти всички отделения (липсва само Родилна зала). Тел.: 9268-100. Изпълнителен директор е д-р Васко Кацаров.

Трета МБАЛ (бивша “Д-р Мара Малеева- Живкова”) е специализирана по сърдечно-съдови заболявания. Тел.:9211-344. Изпълнителен директор е доц. Марио Станкев.

Четвърта МБАЛ се намира на 20 метра от “Руски паметник”. Тел. 953-24-85. Изпълнителен директор е д-р Стела Станчева, УНГ.

Автор: Д-р Тотко Найденов

Кратка история на медицината и лекарите по света и в България от д-р Тотко Найденов / ЧАСТ 8

Фармакология

Пръв наш преподавател по фармакология и основател и ръководител на Катедрата по фармакология и терапевтика при МФ е проф. Владимир АЛЕКСИЕВ (1879, Габрово – 1948), който е автор и на учебника “Основи на фармакологията” и ръководител на Терапевтична клиника с Институт по фармакология към Медицинския Факултет – София. Под негово ръководство се създават и внедряват в практиката оригинални български лечебни препарати. Неговият асистент Петър НИКОЛОВ, бъдещ професор и чл.-кор. на БАН, е емблемата на българската фармакология – не само защото живее близо 100 години, но и защото разработва лечебната активност на редица лекарствени растения (червеният напръстник – дигиталис ланата, адонис верналис, розата и др.) Гигант на българската фармакология е и проф. Димитър ПАСКОВ, създател на нивалин – легендарното българско лекарство срещу детски паралич и неврити. Достойно място в тази важна област на медицината заемат професорите Петко Узунов, Витан Влахов, Иван Крушков (днес покойник), Надка Бояджиева, Димитър Терзииванов и др., както и най-големият създател на български лекарства и хранителни добавки проф. маг.-фарм. Рахамин ШЕКЕРДЖИЙСКИ, единственият носител на най-високото професионално-съсловно звание “Фармацевт на България”.

Тук трябва непременно да бъде упоменат и самоукият народен лечител Иван Раев (1876, Сопот – 1938). През 1934 г. той открива прословутото лечебно средство, известно по-късно в цяла Европа като “кура булгара” (българското лекарство) – извлек чрез бяло вино от корените на лудото биле (атропа беладона), с което успешно лекува паркинсонизом. Скоро отива да го прилага в Италия, където кралица Елена Савойска му предоставя специализирана клиника, а крал Виктор-Емануил му дава лекарска диплома от Медицинския Университет в Болоня.

Педиатрия

Развитието на българската педиатрия води началото си от нейния основоположник проф. Стефан ВАТЕВ (1866, Ловеч – 1946). Той следва в Хайделберг и Тюбинген, завършва в Лайпциг, специализира в Берлин. Открива първата “съвещателна станция” (т. е. консултация) за майки и деца у нас (1924), основател и пръв председател на Съюза за закрила на децата в България (1925).

По-видни представители на българската педиатрия са професорите Братан Братанов, Любен Рачев, Иван Киров, Лора Бакалова, Георги Гизов, Драган Бобев (онкохематолог, първият, извършил у нас трансплантация на костен мозък), успешно работилите в Пловдив и поставили основите на педиатрията в Южна България Иван Андреев, Иван Вапцаров, Б. Бойкинов и Христо Михов, както и председателят на Българската педиатрична асоциация доц. Евгений ГЕНЕВ, изтъкнат български генетик.

Хирургия

Това е най-напрегнатият и изтощителен раздел в медицината; не случайно са ни известни над 50 български хирурзи (половината от тях – от “Пирогов”), на средна възраст 54 години, които са починали по време на извършвани от тях тежки операции (обикновено на нощни дежурства) или непосредствено след тях.

Основоположникът на българската хирургия е проф. Параскев СТОЯНОВ (1871, Гюргево – 1940). Следва медицина в Париж, Женева, Букурещ и Вюрцбург, специализира във Франция, Германия и Швейцария. Той е и вторият ни професор по медицина (след интерниста Васил Моллов). Живее само 69 години, а написва и оставя първите и дълги години използвани учебници и ръководства по хирургия – “Обща хирургия”, “Ръководство по специална хирургия”, “Ръководство по оперативна хирургия”.

Огромни заслуги в основополагането на българската хирургия има Асен ПЕТРОВ (1862, Плевен – 1920), завършил медицина в Монпелие, специализирал в Париж и Виена. Той въвежда най-съвременните европейски оперативни методи у нас; създател е и на пластично-възстановителната хирургия у нас. За жалост, не бива допуснат да бъде утвърден за професор (макар първоначално да е избран, преди Параскев Стоянов) поради теснопартийни причини, което довежда до психическия му срив и скоропостижна смърт от тежък инфаркт.

Вторият ни професор по хирургия е знаменитият, но злощастен Александър СТАНИШЕВ (1886, Кукуш – 1945), завършил медицина в Мюнхен и специализирал хирургия и ортопедия в Германия и Швейцария. Той е изключителен, високо ерудиран оператор и лектор; взискателен до педантизъм към своите сътрудници и грижовен към пациентите; единственият български лекар, член-кореспондент на 4 европейски академии. Неговата драма се състои в това, че през лятото на 1944 г. става министър на вътрешните работи; това му коства смъртна присъда от т. нар. “народен съд”, изпълнена в злокобната и позорна за нашата най-нова история нощ на 2 февруари 1945 г. Принуждават го да присъства на разстрелите на всички обречени 101 депутати и министри, за да отбелязва смъртта им (т. е. докрай и най-достойно изпълнява лекарския си дълг!), след което и той получава своя подъл роден български куршум в тила.

Десетки са знаменитите наши хирурзи-професори, оставили следа в историята на българската хирургия. Сред тях трябва да се откроят: незабравимите поливалентни и легендарни Янко Добрев и Георги Капитанов; генералите Коста Стоянов (той е и първият наш кардиохирург), Йовчо Топалов, Николай Василев и Генчо Кръстинов; неврохирургът ген.-проф. Ганчо Савов; пионерите на кардиохирургията Димитър Димитров и Чавдар Драгойчев, създателят на съвременната школа по кардиохирургия Александър Чирков (който построява и оборудва най-модерната наша болница – “Св. Екатерина”); създателят на българската онкохирургия Борислав (Бочо) Кръстев; създателят на българската хирургия на рака на млечната жлеза Станко Киров (който продължава да оперира всеки ден, независимо че е на 88 години!); неуморимият създател на българската гръдна хирургия Петър Червеняков (83-год., той също оперира всеки ден!; гръдни хирурзи са и синът му, и внукът му!); Аршавир Дереджан; Димитър Маринов; Алберт Луканов; Петър Алтънков (той полага основите на варненската хирургия); дългогодишният председател на Българското научно хирургично дружество и неуморим организатор на десетки научни форуми Дамян Дамянов, емблемата на “Пирогов” и на спешната хирургия Георги Златарски; също като тях блестящите коремни, чернодробни и панкреатични хирурзи Радослав Гайдарски и националният консултант по хирургия Виолета Димитрова; създателят на българската лапароскопска хирургия Тома Пожарлиев; ръководителят на чудесните хирурзи от болницата на МВР Гено Киров, националният консултант по гръдна хирургия доц. Данаил Петров и още много други.

Първата трахеотомия извършва (1884) д-р Асен Шишманов от Александровска болница. Първата упойка дава (1875) д-р Георги Хаканов от Казанлък.

За всеки един от тези достойни хора може да се напише цяла книга, да се заснеме отделен филм. Но те стоят извън вниманието на нашата общественост и медиите, защото техните ценности, уви, вече са други: мутрите, силиконовите фолкзвезди, безбройните конкурси “Мис Мокра фланелка”, празноглавците от “Биг брадър”, контрабандистите, наркодилърите и техните убийци, паркетните лъвове, хомосексуалистите…

Дерматовенерология

Българската дерматовенерология завинаги е свързана с името на проф. Богомил БЕРОН (1866, Болград – 1936), племенник на д-р Петър Берон. Завършва медицина във Вюрцбург, специализира във Виена, Париж, Бреслау, Берлин и Прага. През 1926 г. става първият наш професор по дерматовенерология. Той е един от най-големите български дарители; със собствени средства построява днешната легендарна сграда на Клиниката по дерматовенерология в МФ; автор е и на първия ни учебник по обща дерматология, основоположник е на българската дерматовенерологична школа, чиито представители се отличават с богат интелект, ползване на чужди езици, оживени международни връзки.

Следващите ръководители на софийската Клиника по дерматовенерология са също полиглоти с широки връзки в Европа: професорите Любен Попов, Крум Балабанов, Петър Попхристов, Илия Петков, Петър Михайлов, Никола Ботев, Асен Дурмишев, Николай Цанков (носител на най-високото професионално-съсловно звание “Лекар на България”, 2 мандата декан на МФ), Любомир Странски.

УНГ

И българската школа по ото-рино-ларингология се отличава с ерудирани професори-полиглоти. Най-яркият от тях несъмнено е основателят й проф. Стоян БЕЛИНОВ (1872, Котел – 1944), който е владеел 10-тина езика! Неговите близо 200 научни публикации са отпечатани в 27 чуждестранни списания; той достойно представя българската ото-рино-ларингология на множество международни конгреси и симпозиуми. Този достоен българин загива трагично при бомбардировките над София на 10 януари 1944 г. Негови следовници са професорите Георги Янков, Владимир Павлов, Георги Георгиев, Атанас Кехайов (създател на българската отоневрология), Тодор Карчев, Кунчо Кунев.

Офталмология

Основоположник на българската офталмология е проф. Константин ПАШЕВ (1873, Сливен – 1961), завършил медицина в Лион и специализирал в Париж, автор на над 400 научни публикации и на първия наш учебник по очни болести, основател и пръв председател на Българското офталмологично дружество (1927). Приемници са му професорите Никола Константинов и Иван Василев (вече покойници), акад. Петя Ив. Василева, Стоимен Дъбов, Веселин Танев, Православна Гугучкова, доц. Руска Христова.

Неврология и психиатрия

Родоначалник на българската университетска неврология са руските емигранти професори Алексей ЯНИШЕВСКИ (1873, Казан – 1936) и Николай ПОПОВ (1860, Вятка – 1939; той е директор на Психиатричната клиника, която тогава е част от Университетската нервно-психиатрична клиника, основател и първи ръководител на Катедрата по психиатрия, автор на първите наши учебници по психиатрия). Впоследствие двете специалности се разделят.

Основателят на съвременната българска психиатрия е проф. Никола ШИПКОВЕНСКИ (1906, Троян – 1976), който претърпява незаслужени гонения и унижения от тоталитарния режим. Той е автор на над 300 научни публикации и член на над 25 международни организации по неврология и по психиатрия; някои от монографиите му са издадени на немски и дори на японски.

Не бива да се пропускат имената на акад. Георги Узунов, професорите Иван Темков, Коста Заимов, Никола Кръстников, Васил Милев, детските психиатри Меглена Ачкова и Христо Христозов, незабравимият, благ и колегиален Тодор Станкушев (1930 – 2007), създател на българската наркология и на Клиниката по наркомании и алкохолизъм в Суходол, на която дълги години беше директор.

Най-видното име сред невролозите от по-ново време безспорно е проф. Сашо БОЖИНОВ (1914 – 1998). Негови съратници и следовници са професорите: дълголетният и трудолюбив Димитър Хаджиев, рано починалият Борислав Йорданов, неуморимият Димитър Чавдаров (дългогодишен национален консултант по епилептология), Пенко Шотеков, Иван Миланов, Параскева Стаменова, Стефка Янчева.

Неврохирургия

Основоположник на българската неврохирургия е проф. Филип ФИЛИПОВ (1908 – 1987), създател и дългогодишен на Катедрата по неврохирургия, учен и практик с международна известност. Негови следовници са професорите Петър Петров (създател на детската неврохирургия), вече покойният Любомир Карагьозов, който дълги години работи в чужбина, О. Къркеселян, П. Вецка, Кирил Романски, Венцеслав Бусарски, доц. Неделчо Гергелчев и др.

Клинична лаборатория

Създателят на българската клинична лаборатория е безспорно най-обаятелният наш клиницист, Князът на българските лекари чл.-кор. проф. Константин ЧИЛОВ. Катедрата по клинична лаборатория към МФ – София е основана и дълги години ръководена от проф. Йордан ТОДОРОВ. Известни наши професори по тази специалност с международна известност са Добрин Свинаров, Камен Цачев, Николай Попов, Стоян Данев.

Рентгенология

Първият наш лекар, който работи с рентген, е първият ни професор по медицина – клиницистът Васил МОЛЛОВ; той въвежда в България и лъчелечението, но прекратява дейността си поради получен тежък радиодермит. Създател на българската рентгенология (или, както е модерно сега да се нарича – образна диагностика) е проф. Андрея САХАТЧИЕВ (1883 – 1947). Той завършва медицина в Монпелие, специализира рентгенология и физиотерапия в Париж, издава учебници по темата, организира и дълги години ръководи Института по рентгенология и физиотерапия. Най-известните софийски имена в тази област са професорите Гоце Тенчов, Георги Наумов, Личо Величков, Ангел Николаев, Борис Бърлиев, Иван Ушев, Никола Малеев, баща и син Георги и Васил Хаджидекови.

Българската радиология също има за родоначалник проф. Андрея Сахатчиев; тук трябва да бъде изтъкнато името на дългогодишния национален консултант проф. Татяня ХАДЖИЕВА от ИСУЛ.

Урология

Урологията дълги години се извършва в хирургичните звена; първото самостоятелно урологично отделение е създадено (1935) към Катедрата по факултетска хирургия и е завеждано от проф. Владимир ТОМОВ. Първата Катедра по урология е открита към ИСУЛ (1951), с началник проф. Антон ЧЕРВЕНАКОВ, а на първата самостоятелна Клиника по урология (1961) ръководител е проф. Стоян ЛАМБРЕВ. Създателят на българската хемодиализа е проф. Здравко КИРЯКОВ (ръководител на Центъра по хемодиализа към Клиниката по урология, 1967); той развива и оборудва отделенията по хемодиализа към всички окръжни болници в страната.

След Стоян Ламбрев, Катедрата по урология се ръководи последователно от достойни блестящи професори с европейска известност: Никола Атанасов, акад. Николай Минков, Христо Куманов, Петър Панчев (който интензивно развива трансперитонеалната хирургия и бъбречната трансплантация). Професори са и Димитър Цветков (същото име носи и друг професор, национален консултант по андрология) и Митко Цветков. Проф. Стоян Чакъров, основоположник на заместването на засегнат от рак пикочен мехур с дебело черво, е носител на най-високото професионално-съсловно звание “Лекар на България”.

Ортопедия

Ортопедията също като урологията дълго време е упражнявана от общи хирурзи. Отделя се в самостоятелна дисциплини със създаването на първата в България Клиника по ортопедия и травматология (1847), към Катедрата по пропедевтична хирургия. Неин основател и ръководител е създателят на българската школа по ортопедия и травматология чл.-кор. проф. Бойчо БОЙЧЕВ (1902, Лом – 1971), специализирал в Болоня. Той е създател и ръководител и на първата Катедра по ортопедия и травматология (1951, към ИСУЛ); с пълно право неговото име носи Националният център по ортопедия и травматология в Горна баня. Видни наши професори ортопеди-травматозоли са Янаки Холевич и съпругата му Елена Панева (създател на българската хирургия на ръката), Александър Герчев, Иван Матев, Димитър Джеров, Борислав Владимиров (създател на детската ортопедия), Димитър Шойлев (създател и дългогодишен ръководител на Клиниката по спортна травматология), Петър Тивчев.

Проф. Янаки Холевич извършва (1970) първата тотална тазобедрена ендопротеза в България; така той поставя началото на ендопротезирането у нас. Гръбначната хирургия има за родоначалници доцентите Георги Павлов, първият ръководител на Клиниката по гръбначна хирургия (1979) към Катедрата по ортопедия и травматология и Георги Каймакчиев; а на Клиниката по спешна травматология – проф. Елена Панева.

Анестезиология

В тази много важна, изнурителна и неблагодарна област на оперативната медицина трябва да се споменат достойните имена на професорите Стоян Саев, Иван Смилов и Димитър Карадимов.

Анестезиолозите в скоро време ще станат най-дефицитните специалисти у нас.

Профилактика и епидемиология

Основател на българската профилактика е проф. Тошко ПЕТРОВ (1872, Ловеч – 1942), следвал медицина в Женева, дипломирал се в Лион. Основоположник на научната хигиена и създател на българската хигиенична школа. Създател на съвременната противоепидемиологична мрежа в България е д-р Владимир Калайджиев, който, бидейки зам.-министър през 50-те години на миналия век, основава стройна система от ХЕИ в окръжните и ХЕГ в общинските градове, а друг достоен зам.-министър (3 мандата) д-р Любомир КУМАНОВ я запазва от трусове, въпреки катастрофалната здравна “реформа”, разрушила като ураган цялото ни здравеопазване от 1999 г. насам. Бидейки зам.-министър проф. Петър Андонов, изгражда нашата вирусология.

Сред водещите ни специалисти в тази област трябва непременно да бъде изтъкнат чл.-кор. проф.Богдан ПЕТРУНОВ, създател на модерната имунология в България и на редица имуностимуланти, име със световна известност и почит. Той е дългогодишен директор на ползващия се с огромен авторитет в Европа и света Национален център по заразни и паразитни болести. Той е приемник на създаденото от Борис Окс звено за производство на вариолна ваксина (1881). НЦЗПБ (бул. “Я. Сакъзов” 26, тел. 944.69-99) разработва множество международни проекти; неговата фирма БулБио произвежда и изнася в десетки страни по света редица противовирусни ваксини и имуностимуланти. Водещият ни национален микробиолог – доц. Тодор КАНТАРДЖИЕВ поддържа микробиологията и микологията в България на европейско равнище с чудесни кадри, въпреки мизерното им (в сравнение с колегите от другите страни) заплащане.

Друг стожер на българската профилактика е Националният център по опазване на общественото здраве; тел. 805-62-00; директор проф. Любомир Иванов.

Трябва да бъде споменат и незабравимият вирусолог доц. Святослав ВАСИЛЕНКО, който не само изучава кримската хеморагична треска у нас и приготвя единствената в света ваксина срещу нея, но и я изпробва върху себе си! Благодарение на неговия сполучлив самоотвержен опит тя се произвежда масово и с нея се имунизират 100 000 българи (овчари, ветеринари, граничари), което довежда до почти пълното й ликвидиране в страната ни.

Класик на организацията на здравеопазването (социалната медицина) е проф. Тодор ЗАХАРИЕВ (1911 – 2002), чийто неизменен девиз беше: “Тук съм, за да помагам!”.

История на медицината

Немалко наши лекари са работили в тази област, като първият е създателят на съвременната българска хирургия проф. Параскев Стоянов. Класиците са вече покойната проф. Вера Павлова (р. 1912, Габрово) и нейният достоен приемник – проф. Миладин Апостолов, който неуморно продължава своята патриотична дейност. Свой достоен принос в историята на българската медицина дава и д-р Константин Страшимиров (1920 – 1985), дългогодишен зам.-главен редактор на в. “Здравен фронт”.

Здравното министерство

Още докато трае Руско-турската Освободителна война, руската военна администрация организира здравна мрежа и медицинска помощ за населението, като се изработват специални щатове (7 юли 1977) с длъжностите санджакови (губернски) и каазалийски (окръжни) лекари. Службата по устройство на гражданските дела (ръководена от княз В. А. Черкаски) организира, със съдействието на Руския Червен кръст граждански болници в Свищов, Търново, Габрово, Русе, Плевен, Видин и др., като към тях се създават градски болнични съвети.

В началото на 1979 г.лекарите-депутати в Учредителното Народно събрание в Търново обсъждат проект на Наредба “За здравните власти”, който заляга в основата на знаменитите “Временни правила за устройството на медицинското управление в България”. Те са написани от д-р Димитър Моллов по подобие на руската земска медицина и са утвърдени от руския императорски комисар княз Дондуков – Корсаков на 1 февруари 1979; може да се каже, че това е датата на началото на организираното здравеопазване у нас.

Д-р Димитър МОЛЛОВ (1845, с. Беброво, Еленско – 1914), възрожденски лекар, е първостроител и основоположник на българското здравеопазване. Завършва семинария в Киев, след което – и медицина в Москва (1873), където няколко години е асистент на един от най-големите руски хирурзи – проф. Басов. Д-р Димитър Моллов е първият български лекар в Русия с научна степен “доктор на медицинските науки”. Завърнал се в Отечеството, става главен лекар на Видинския санджак (окръг). Депутат в Учредителното народно събрание. Участник в Сръбско-турската и Руско-турската Освободителна война. Зам.-главен лекар на българската войска с ярки прояви през Сръбско-българската война. Главен лекар на София (1882) и кмет на столицата (1895-1896), с огромни заслуги за устройството на здравното дело и хигиенизирането й. Председател на Първия и член на Втория Висш медицински съвет. Основател и председател на първото Физико-медицинско дружество в България. Вносител на предложението да се построи специална сграда за Александровската болница, която дълго време остава най-голямата в страната, като е неин дългогодишен хирург и ръководител. Основател и пръв председател на БЧК, който ръководи над 20 години. Основател и пръв председател на БЛС (1901).

Иван В. ГРИММ (1842, Остзее, Естония – 1907) идва в България като руски военен лекар от 1-ва гвардейска пехотна дивизия. През 1981 г. е назначен за генерал-инспектор по медицинската част в Княжество България. Той разработва “Граждански медицински закони”, които допълват “Временните правила”. Гримм поставя началото и на медицинския печат у нас (сп. “Медицинска сбирка”, 1883, орган на Медицинския Съвет) и на международния медицински абонамент и книгообмен, организира здравното и болнично дело в София (1881), както и аптечното снабдяване на столицата и цялата страна; основава и профилактичното дело у нас, като създава “Оспеный тельятник” (Противошарковия институт) в Разград (1881), който произвежда ваксини срещу едра шарка); открива 12 болници и развива болничната мрежа. В България Гримм работи само 2 години – до 1983 г., но оставя трайни следи във всички области на здравеопазването и медицината ни, както и началото на спойката на младата държава с руската медицина.

След Съединението (1885) се приема “Санитарният закон” (1888), създаден от д-р Панайот Жечев (1853 – 1903),; този закон отменя “Временните правила” и към МВР се обособява Гражданска санитарна дирекция; тя после няколко пъти променя името си (Дирекция за опазване на общественото здраве, Дирекция на народното здраве, Главна Дирекция на народното здраве).

След Съединението броят на лекарите ни надхвърля 230 души, завършили предимно в Монпелие и Москва. Чак през 1911 г. се създава специализирана дирекция “Народно здраве” към МВР и тя се оглавява от съответните министри на вътрешните работи:

  • Александър Людсканов, 1911 – 1913 (премиер Иван Гешов);
  • Михаил Маджаров, юни-юли 1913 (в кабинета на Стоян Данев);
  • Васил Радославов, 1913 – 1915 и 1916 – 1918 (Той – и премиер);
  • Христо Попов, 1915 – 1916 (в правителството на Васил Радославов);
  • Михаил Такев, юни-ноември 1918 (премиер Александър Малинов);
  • Никола Мушанов, 1918 – 1919 (в правителството на Теодор Теодоров) и април-ноември 1931 (премиер Александър Малинов);
  • Кръстьо Пастухов, май-октомври 1919 (премиер Теодор Теодоров);
  • Александър Димитров, 1919 – 1921,
  • Константин Томов, юни-ноември 1921,
  • Александър Радолов, 1921 – 1922,
  • Райко Даскалов, 1922 – 1923,
  • Александър Оббов, февруари-март 1923
  • Христо Стоянов, март-9 юни 1923 (всички те – в правителствата на Александър Стамболийски);
  • Иван Русев, 1923 – 1926 (министър-председател Александър Цанков);
  • Андрей Ляпчев, 1926 – 1931 (Той – и премиер);
  • Александър Гиргинов, 1931 – 1934 (при Никола Мушанов);
  • Петър Мидилев, 1934 – 1935 (в кабинета на Кимон Георгиев);
  • Крум Колев, януари-април 1935 (при премиер Петко Златев);
  • Рашко Атанасов, април-ноември 1935 (министър-председател Андрей Тошев);
  • Георги Сапов, 1935 – 1936,
  • Иван Красновски, 1936 – 1938,
  • Николай Николаев, януари-ноември 1938 и
  • Никола Недев, 1938 – 1940 (всички те – в правителствата на Георги Кьосеиванов;
  • Петър Габровски, 1940 – 1942 (в кабинетите на Богдан Филов и Добри Божилов;
  • Дочо Христов, 1943 – 1944 (при премиер Добри Божилов);
  • проф. Александър Станишев, юни-септември 1944 (в правителството на Иван Багрянов);
  • Вергил Димов (само за 1 седмица – 2-9 септември 1944 (в кабинета на Александър Муравиев).

Както се вижда, някои от министрите на вътрешните работи и народното здраве са били на власт в различни правителства, понякога само за по няколко месеци, дори седмици (а последният – фактически само за 6 дни). Преобладаващата част от тези министри не са лекари – така че какво са разбирали те от здравеопазване и медицина?!

Министерството на народното здраве се създава за пръв път в ОФ-правителството на 9 септември 1944 г. с Указ № 284 на премиера Кимон Георгиев.

Първият ни здравен министър е д-р Рачо АНГЕЛОВ (1873 – 1956), родом от Габрово. Той завършва медицина в Киев през 1896 г. Работи като околийски лекар на Борисовград (дн. Първомай), после става военен лекар и обикаля гарнизоните в Пещера, Хасково, Карлово и София. Още от 1898 г. е член на благоевската БРСДП (т. с.). Дългогодишен председател на БЛС, организатор и ръководител на прокомунистическата група в него “Обществен лекар”. Министър е в 2 правителства – на Кимон Георгиев и на Георги Димитров от 9 септември 1944 до 11 декември 1947 г.

Д-р Рачо Ангелов полага основите на социалистическото здравеопазване, което се отличава със своята безплатност, достъпност и социалност (система Семашко, незнайно защо днес така яростно отричана и дори заклеймявана от доморасли демократи). Със специална Наредба-закон от 1945 г. се осигурява безплатно болнично, амбулаторно и домашно лечение на служителите, пенсионерите и техните семейства. В почти всяко село се построяват солидни 2-етажни еднотипни здравни служби, като първият им етаж е определен за кабинети (непременно – с родилна стая; в по-големите села се вдигат и цели родилни домове), а вторият – за жилище на лекаря. Откриват се десетки балнеосанаториуми, лечебни профилакториуми, поликлиники, болници, ясли. Разраства се Софийският медицински факултет (учредяват се 12 нови катедри), открива се Висшият медицински институт в Пловдив. Превес се дава на профилактичната медицина, бързо се ограничава страшният бич за България – туберкулозата, хигиенизират се дотогава потъналите в кал и смрад села, ликвидира се бесът (просто се изтребват бездомните кучета – съвършено правилно решение: човекът е много по-важен от помиярите), както и маларията (като се пресушават блатата-развъдници на комарите анофелес), приема се Законът за ограничаване на пиянството и алкохолизма (затварят се повечето кръчми по селата), рязко намалява детската смъртност. Друг – и горчив – е въпросът, че 3500-те български лекари, които работят всеотдайно, с любов и ентусиазъм, скоро биват попарени от обидно ниските заплати и унизителното отношение към тях. Десетилетия наред българските лекари ще бъдат най-мизерно платените в целия свят.

Въпреки това, само за 3 години, първият ни здравен министър д-р Рачо Ангелов постига решителен и осезаем обрат в българското здравеопазване, който заслужено му осигурява трайно почетно място в него.

Следващият, втори поред здравен министър е Трайчо ДОБРОСЛАВСКИ (1903 – 1964), журналист, преименувал фамилията си на родното си село Доброславци, Софийско. Той няма нищо общо с медицината, но като “широк” социалист-отечественофронтовец, впоследствие (от 1942 г) – ренегат и член на БКП, е редактирал бюлетина на Национално-освободителната въстаническа армия. Вероятно тези негови “заслуги” към новата народна власт са достатъчен аргумент този странник и самотник да получи един толкова отговорен пост. (Завършва живота си със самоубийство.)

Доброславски е министър от 11 декември 1947 г. до 20 януари 1950 г., когато премиер става Васил Коларов (за няколкото месеца до смъртта си), който обаче поставя на неговия пост… собствения си син Петър.

По времето на Трайчо Доброславски се разгръща големият терор на новата власт, която изключва от Медицинския Факултет и изпраща в концлагерите десетки студенти, преподаватели и обикновени лекари, които смята за опозиционери. Недружелюбното отношение и тормозът към всички български лекари от страна на т. нар. “народна власт” става навик и стил на всички следващи правителства.

Д-р Петър КОЛАРОВ (1906 – 1966), син на премиера Васил Коларов, който е най-близък съратник на Георги Димитров и болшевишки функционер-резидент на КГБ сред българската емиграция в Съветска Русия, е роден в Пловдив. Завършва медицина в Москва през 1930 г. и става активен член на КПСС. Взема активно участие в Испанската гражданска война като ръководител на санитарните служби на интернационалните бригади.

Като министър на 3 правителства (на баща си, на Вълко Червенков и на Антон Югов), д-р Петър Коларов създава гъста мрежа от санитарни епидемиологични станции (санепидстанции), обединява болниците с поликлиниките, въвежда принципите на участъковостта и районирането, въвежда всенародната безплатна медицинска помощ (Указ на Президиума на Народното събрание от 1951), въвежда широката диспансеризация, разкрива медицински санитарни части (медсанчасти) и здравни пунктове в предприятията. На няколко пъти Коларов, като убеден болшевик, възнамерява да посегне на частната практика на лекарите, но не се решава, за да не се получи вакуум в селата. При него заплатите на лекарите и сестрите достигат санитарния си екзистенц-минимум. Все пак, успява да прекрати членството на колегите си в унизителния Профсъюз на санитарно-хигиенните работници (заедно с теляците, бръснарите, фризьорките и чистачките), за да ги прехвърли вкупом в новосформирания Профсъюз на здравните работници, в който задължително членува целият медицински персонал, вкл. санитарките и шофьорите на линейки. Лекарският съюз бързо е изтрит от съзнанието и мечтите на колегите му; неусетно и за себе си те се превръщат в аморфна, послушна, безропотна маса, задължена срещу жълти стотинки да подлага на свръхнатоварване и риск собствения си живот, за да опазва живота и здравето на своите сънародници. Никой не обсъжда нерадостното си положение публично (концлагерите още не са закрити). Цели 12 години комисарят-интербригадист Петър Коларов, син на кагебиста Васил Коларов, който е изпращал сънародниците си в Архипелаг Гулаг, с желязна ръка направлява българското здравеопазване и го лишава от одухотвореност, радост, признателност и достойнство.

На 27 ноември 1962 г. здравен министър става д-р Кирил ИГНАТОВ (1913 – 1980), партизанин в Югославия, началник на Военното контраразузнаване, който отпуска челичената хватка на Коларов. Оставя спомени на добър и отзивчив човек, не спира частната практика, въпреки натиска от ЦК на БКП, за да не накърнява доходите на колегите си, а и да не отнема правото на избор на пациентите.

Това свършва с готовност приемникът му, партийният секретар на София д-р Ангел ТОДОРОВ (кадър на тогава втория човек в партията и държавата Борис Велчев), който е назначен на мястото на д-р Кирил Игнатов на 13 март 1971 г. в правителството на Тодор Живков (а впоследствие – и на Станко Тодоров). Той бърза да издейства Указ на Държавния съвет от 17 юли 1972 г., с който забранява частната лекарска практика в цялата страна. Мотивите му са, че така се “защитават интересите на населението: премахва се материалната взаимовръзка между лекаря и болния; създават се условия за подобряване на амбулаторно-поликлиничната и стационарната помощ; утвърждава се принципът на безплатност и общодостъпност на медицинското обслужване.” Точно, ясно и лицемерно. Фалшът продължава с изявление на дългогодишната зам.-министърка на народното здраве в няколко правителства, зловещата д-р Сибила Радева: “След прилагането на Указа за забрана на частната практика обемът на медицинската помощ бързо се увеличава, а достъпността и качеството й – непрекъснато се подобряват.” Тази с нищо непредизвикана дискриминация на лекарите (никой не забранява на занаятчиите частната практика) ги лишава от допълнителни средства за малко по-достоен живот на тях и семействата им, а пациентите им – от право на избор, и за дълго и чувствително намалява качеството на медицинската помощ и грижи.

Още по-сатанинско е следващото постановление на министър Тодоров – за тотална забрана на абортите; в резултат стотици момичета (предимно ученички и студентки) непоправимо пострадват, а някои дори умират заради несполучливи фатални опити да изхвърлят нежелания плод чрез най-драстични и рискови за здравето и живота им методи. Отнети са и дипломи и специалности на лекари, осмелили се да извършат прокълнатата от министъра операция. Пациентът е издигнат в култ: всяко негово оплакване, независимо дали е основателно или не, бива задължително последвано от наказание за лекаря по модуса на бакалниците “Клиентът винаги има право!”. Тодоров забранява на лекарите и да приемат каквито и да са подаръци от своите благодарни пациенти; нечувано унижение без аналог в целия свят. Въвежда и демагогския “габровски почин”, който се изразява в тъпо и безсмислено “диспансеризиране” на всички живущи в лекарския участък, което масово се извършва с…химикалката.

 

Новозавършилите лекари подлежат на задължително разпределение от 3 години и отиват да работят там, където ги прати строгата и непреклонна разпределителна комисия (което прилича на принудително, едва ли не наказателно въздоряване по етапен ред). В замяна на това обаче здравните грижи за населението дори и в най-отдалечените райони на страната са осигурени. Заплатите на младите лекари са унизително ниски – 110 лв (при 3 пъти по-големи ставки на механизатори, багеристи, трактористи, бояджии, строителни работници); трябва да минат 10 години трудов стаж, за да се изравнят с възнаграждението на старшата сестра на отделението.

Социалистическото здравеопазване, тип “Семашко” си има и своите добри страни: безплатно следване по медицина и специализиране на лекарите, безпроблемна и безотказна достъпност на пациентите за преглед, изследване и консултиране. Всичко е събрано накуп в поликлиниките, където детските консултации си имат и отделни входове за децата с температура. Не биваше да се пипа нищо; нужно бе само да се повишат заплатите на лекарите и сестрите. Алчността обаче не се спира пред нищо.

По това време на небосклона на социалистическото ни здравеопазване изгрява ярката звезда на генерал-майор проф. Атанас МАЛЕЕВ, хепатолог. Брат на съпругата на първия ръководител на партията и държавата Тодор Живков – д-р Мара Малеева – Живкова, този човек мигновено обяздва цялата българска здравна структура и командори както си поиска, без да среща ни най-малко съпротивление. Изключително властна, авторитарна и волева натура, безжалостен и безкомпромисен към подчинените си, злопаметен и отмъстителен, Атанас Малеев ненаситно гълта медицински длъжности и звания: чл.-кор., академик, председател на основания от него мастодонт Медицинска Академия (обединяваща ВМИ – София, Пловдив, Варна и новосъздадените в Плевен и Стара Загора, че дори и филиали в гр. Толбухин и Пазарджик). За кратко време България се пренасища с медицински институти (цели 7 на брой!), които произвеждат все по-измислени доценти и професори и бълват нови и нови недоучени лекари (всеки, записал се, завършва безпроблемно!), пренасищайки и без това запълнения с медицински кадри ограничен здравен пазар.

Макар че не е бил де юре министър, акад. Атанас МАЛЕЕВ заслужава по-задълбочено разглеждане. Роден е през 1917 г., възпитаник е на Дойче Шуле, завършва медицина в София. Работи като участъков лекар в с. Церова кория, Великотърновско, с. Костенец и с. Радуил, Софийско. След 9 септември се военизира. Става ректор на Висшия военно-медицински институт (1963-65), където му присвояват званието генерал-майор. Военните лекари полагат големи усилия, за да го прогонят оттам – дори и те, привикналите към ред и дисциплина, не могат да издържат фелдфебелските му порядки и приумици. Неудържимият Малеев става професор и завеждащ Вътрешна клиника в ИСУЛ (1972), но тук също скоро попада в остър конфликт с колегите си. Тогава си създава собствената Медицинска Академия (1972) и, разбира се, я оглавява. Воден от вроденото си чувство за отмъстителност, извършва неописуемо престъпление: закрива легендарния ИСУЛ, обучил хиляди български специалисти и го обявява за “база 2” на Медицинската академия; от този злокобен акт нататък специализацията на българските лекари замира, като днес почти е достигнала долна мъртва точка. Необяснима и непростима е и друга рушителна постъпка на неудържимия Малеев: той събаря Чиловата клиника и на нейно място издига грозен куп бетон с тесни врати и прозорци, който, вече 20 години, така и не е завършен до ден днешен и вероятно ще стърчи во веки веков като паметник на злобата и глупостта на един мислещ се за вечен социалистически феодал.

Академик (1981) и първи зам.-министър на народното здраве, дълго време и с ранг “министър” (нещо невиждано и абсурдно в цялата изпълнителна власт на България) – от 1984 г. почти до 10 ноември 1989, той е неоспоримият всевластен самодържец и аятолах на социалистическото ни здравеопазване почти 2 десетилетия. Неговата дума никой не смее (а и не може) да пречупи. Здравните министри фактически са подвластни нему фигуранти. Иначе отличен лекар, акад. Малеев е необуздан и хистеричен по време на визитации: крещи и вика на асистентите и доцентите си пред болните и студентите – деяние, абсолютно недопустимо според лекарската етика и колегиалност.

Не ще и дума, властелинът си получава, като из рога на изобилието, и всички други най-високи казионни постове и отличия, характерни за тоталитарните времена: член на ЦК на БКП, лауреат на Димитровска награда, герой на социалистическия труд, народен деятел на науката, че дори и активен борец против фашизма и капитализма (той – възпитаникът на Дойче шуле, без да е дал дори и коричка хлебец на партизаните!?)

Целият медицински елит на България повече от 10 години покорно и унизително лежи ничком, по очи в прахта, в краката му, като пред някакъв средновековен феодал. (Този унизителен подмазвачески рефлекс на преобладаващата част от медицинския ни елит продължава и до ден днешен – десетки са примерите на раболепничене пред последните елементарни, нискоинтелигентни авторитарни председатели на казионния БЛС, които охотно възприемат маниера му). И Малеев издига или сваля, както му хрумне, шефове на болници, клиники и катедри, а обикновените професори дори не ги брои за хора: публично им се подиграва или ги хока пред стотици присъстващи.

(След 10 ноември 1989 г. никой не го и поглежда; не го посещават вкъщи поне за едно кафе и раздумка и най-преданите му довчера бивши хрантутници от неговия доскорошен слугинаж. У нас падналият няма приятели…Сякаш за него го е писал Марко Семов: ”Всичко да си в България, само не – и паднал от власт!”)

Починал на 84 години, Малеев, както всички земни хора, не е съвършен. Името му е синоним както на блестящ интернист-ерудит, така и на яростен, безжалостен и зъл управленец, който мачка като валяк всеки несъгласен с него. Личност, но с отрицателен знак и рушителна стихия; това за един Лекар е недопустимо и непростимо! От Малеев започва унищожаването на българската медицина, утвърждаването на авторитарен и почти тираничен стил в здравеопазването ни и издигане на недопустим и срамен за най-интелигентното съсловие култ към личността.

Властници, разберете го: всичко е временно, вие- също; затова – memento mori!

Дългото, гладко и безпроблемно министерстване на члена на Постоянното присъствие на БЗНС, биологът-генетик акад. Радой ПОПИВАНОВ (всъщност, всички знаят кой е истинският законодател и повелител на българското здравеопазване тогава – акад. Атанас Малеев) вменява убеждението, че този пост, макар и формално, е определен от партията-хегемон за верните й дружбаши за вечни времена (защото тогава никой не се съмнява в несменяемостта на комунистите от властта). Акад. Попиванов, също като Петър Коларов, е министър в 3 правителства – на Станко Тодоров, Гриша Филипов и Георги Атанасов, общо от 20 юли 1977 до 19 август 1987 г.; цели 10 години гладък и безпроблемен застой.

Веднага след достолепния учен-академик министерския пост заема абсолютно безпомощният, та чак комичен и обиждащ цялото лекарско съсловие бивш физиотерапевт на “Берое” – Стара Загора д-р Минчо ПЕЙЧЕВ (19 август 1987 – 8 февруари 1990, с премиер Георги Атанасов). При него за пръв път в историята на медицината лекарите организират митинги под кабинета на здравния си министър с искания за оставката му. Пейчев упорства, но трябва да си отиде с оставката на своя не по-малко жалък премиер.

След “футболния масажист”, както колегите наричаха д-р Пейчев, в министерското кресло сяда проф. Иван ЧЕРНОЗЕМСКИ, доказан организатор с изключителни заслуги за организирането на съвременната национална онкологична мрежа. Той е начело на здравеопазването ни също в 3 правителства, но съвсем краткотрайни – двете на Андрей Луканов, после и на съдията Димитър Попов, общо само от 8 февруари 1990 г. до 8 ноември 1991 г. Той няма много технологично време за някакви радикални действия, но поне най-после отменя ангелтодоровската забрана за частната практика на лекарите. Най-достъпният от досегашните министри, земен, скромен, човечен, без следи от високомерие и дистанция.

Негов случаен приемник е акушер-гинекологът доц. Никола ВАСИЛЕВ, който преди това му е заместник. Той е министър при двама премиери – Филип Димитров (той взема властта, както заявява веднага след изборите, “с малко, но завинаги”, но я удържа едва от 8 ноември 1991 г. до 30 декември 1992 г.) и в служебния кабинет на Ренета Инджова (19 октомври 1994 г. – 26 януари 1995), като и на двата пъти е вицепремиер.

Между неговите 2 мандата се намърдва, кой знае как, един абсолютно безпомощен и незабележим с нищо плах чиновник, дотогава дребен, с нищо незабележим експерт в Столичната дирекция “Здравеопазване” – д-р Танчо ГУГАЛОВ (в кабинета на проф. Любен Беров, 30 декември 1992 г. – 17 октомври 1994 г.).

Единствената жена на този пост засега е кардиоложката д-р Мими ВИТКОВА, в правителството на Жан Виденов (26 януари 1995 г. – 12 февруари 1997 г.). Много амбициозна, честна, некорумпирана, активна, но с безкрайно слаб екип, на който е принудена лично да влачи работата. Тя има малшанса да бъде непрекъснато бламирана от прохождащия БЛС, ярко оцветен в тъмно синьо от своя безпардонен председател Димитър Игнатов, който политизира всички свои начинания и априори отхвърля, яростно напада и отрича всяка нейна идея, без дори да я обсъжда.

Здравен министър в служебното правителство на Стефан Софиянски е дотогавашният директор на “Пирогов”доц. Емил ТАКОВ (12 февруари 1997 г. – 21 май 1997 г.). Попаднал съвършено случайно там, той няма време (а и желание, и възможности) да се разгърне. Таков просто неволно улучва подходящия момент: в навечерието на Новата година министър Виткова не му подновява изтеклия договор за директор. Игнатов и останалите яростни запенени седесари раздухват версията, че той е уволнен от комунистите – така ортопедът наготово получава ореол на дисидент-герой, пострадал от станалия омразен на всички Жан Виденов; и министерският пост му е поднесен на тепсия. Добре, че не стои на него повече от своите жалки и безлични 100 дни.

Приемникът на Емил Таков (вече в кабинета на Иван Костов), хематологът-педиатър доц. Петър БОЯДЖИЕВ, дотогава зам.-министър, не изкарва целия мандат на СДС – той е начело на българската здравна мрежа от 21 май 1997 г. до 21 декември 1999 г. Не става ясно за какво е сменен.

След 3 зам.-министерски мандата (и също 3-кратно избиране на зам.-председателското място в БЛС), идва ред и на стоматолога д-р Илко СЕМЕРДЖИЕВ да влезе в здравния кабинет № 1 на изстрадалата ни република. Той заема тази длъжност направо от първия директорски пост на наскоро създадената монополна Национална здравно-осигурителна каса. За по-малко от 2 години (21 декември 1999 г. – 24 юли 2001 г.) Семерджиев без никакви сантименти разрушава (при активната помощ на вече синия депутат-председател на БЛС Игнатов) абсолютно всичко, градено 55 години дотогава, и създава съвършено нова система – здравно-осигурителната, съществувала у нас преди злокобния 9 септември, но тогава – в далеч по-друг – прагматичен, удобен, човешки и търпим вид.

Впрочем, дали побългарената здравна реформа “Семерджиев – Игнатов”, заменила дотогавашната дългогодишна система “Семашко” (базирана на сигурния държавен бюджет, безплатността и достъпността за пациентите) е извършена сполучливо, за добро или лошо за тях и съсловието – нека да отсъдят те и лекарите. Последните анкетни проучвания показват, че 85% от пациентите и 50% от лекарите не я приемат и не са доволни от нея. В българското здравеопазване нахлуват студените и безмилостни парични взаимоотношения; а заедно с тях – отчуждението между лекарите и пациентите и тяхното общо всекидневно унижение. Постепенно, но безвъзвратно изчезва свещеното добро старо правило на Хуманната Медицина: че Човек трябва да живее, боледува, оздравява и умира с Достойнство… Да, парите развалят всичко и убиват Душата!!

Приемникът на Семерджиев доц. Божидар ФИНКОВ (роден 1948 г.), може да се каже – класикът на българската инвазивна кардиология, е изненадата в нескопосаното правителство на безпомощния цар-премиер Симеон Сакскобургготски, чиято единствена цел на връщането му в България явно е само реституцията на дядовите му имоти (която дори е преизпълнена с помощта на верни царедворци за сметка на майка България). Прекалено възпитан, честен, благороден и благ, Финков не прави впечатление с някакъв управленски размах, обаче успява поне да се противопостави на безумната (и явно носеща дълбок корупционен замисъл) идея да се построи нова Педиатрична болница на изключително скъпа и нереалистична цена, непосилна дори за държавния бюджет. Това му струва и високата служба, но поне, за разлика от други свои предшественици, той си излиза от кабинета на пл. “Баба Неделя” 5 с чест…

Заместникът на Божидар Финков – Славчо БОГОЕВ, бивш банков дилър, още по-изненадващо заема овакантения му пост за оставащите 2 години до края на безкрайно несполучливия мандат на царя-премиер, който излъга целия български народ с езуитския си девиз “Почтеност във всичко!”, прикриващ основната и единствената му цел: да си върне (при това – двойно!) дядовите имоти. Богоев е вторият здравен министър-нелекар (след Трайчо Доброславски). Българското здравеопазване няма с какво да го запомни, защото не свършва нищо впечатляващо за него – нито добро, нито лошо; пълен застой. Впрочем, по настояване на Богоев последното решение на кабинета Сакскобургготски е да даде съвършено безплатно на БЛС държавен парцел в центъра на София, на територията на Александровска болница.

Чудесният коремен и чернодробно-панкреатичен хирург проф. Радослав ГАЙДАРСКИ (р. 1937), заемал министерския пост близо 3 години (16 август 2005 г. – 28 април 2008 г.) в правителството на Сергей Станишев, е чист, добронамерен и благ, но действа наивно и неорганизирано. Той така и не показва нужната решителност и настоятелност при провеждането на “реформа в реформата”; а е учудващо мек и отстъпчив пред бруталността на председателя на БЛС Кехайов, който проявява дори наглостта да даде министъра на… Етичната комисия на съсловната организация.

От първия си ден Гайдарски започва дребнави, яростни, странни (явно – от личностен характер) борби със… своя състудент проф. Александър Чирков, знаменития създател на съвременната българска кардиохирургия, като в десетки интервюта злослови по него и яростно го напада и хули; това пропилява огромна част от енергията и оскъдното му време и принизява, опростява и прави за посмешище и самия него, и високия министерски пост, и цялата славна хирургическа гилдия. Уви, професионалните умения нямат нищо общо с мениджърските.

Непосредствено след великденските празници/2008 г. проф. Гайдарски е заменен от бившия старозагорски кмет (с 2 успешни мандата) д-р Евгений ЖЕЛЕВ, засега единственият министър-възпитаник на пловдивския медицински институт. Той прави добро впечатление с разумните си, премерени изявления (за разлика от предшественика си, който ги ръсеше безконтролно), внимателното и резултативно, без сътресения и резки поврати, прагматично мениджиране, открития тракийски характер. При очертаващото му се ограничено време от 12-14 месеца (вероятно – до следващите редовни избори/юни 2009) от 18-тия ни здравен министър д-р Желев едва ли може да се очакват чудеса, но той поне ще има възможността да наложи своя спокоен, дипломатичен и добронамерен стил като пример за следовниците си и експедитивност. Ако успее да издейства 5% от БВП за здравеопазването в държавния бюджет, ще остане в историята на медицината.

Съвсем не е лесно да си здравен министър. Напротив, страшно трудно (и изключително важно е) да можеш да управляваш националното здравеопазване, да бъдеш отговорен както за него, така и за мотивацията на хората, които се грижат и работят за здравето и живота на българските граждани – лекарите, фармацевтите, сестрите, акушерките, лаборантките и пр., и същевременно да задоволиш изискванията на нещастните болни.

Немалко от изброените по-горе хора, заемали този най-отговорен пост в здравеопазването, са некомпетентни, бездарни, бездушни, безлични или направо вредни; някои от тях направо доказват, че в България всеки може да бъде здравен министър, други – че може и без тази длъжност… Просто защото, подобно повечето явления и процеси у нас, и тя е политизирана, и често пъти буквално се дава – не според възможностите и качествата, а според партийната принадлежност или личната преданост на човека, независимо от експертните и ръководните му качества.

Престъпление е здравето да бъде политизирано – защото неговият цвят е единствено белият! Право на здраве и живот имат всички граждани на дадена страна, не само според Конституцията, а и според всички морални и човешки закони – и българите, и турците, и богаташите, и бедняците, и комунистите, и демократите, и сънародниците ни без партийни пристрастия, и дори осъдените престъпници. Човешкият живот няма стойност, той е уникален, неповторим, и затова – безценен, свещен и неприкосновен!

Странно е друго: че преобладаващата част от преходните ни здравни министри не се допитват до изтъкнатите наши специалисти по здравен мениджмънт. Изключение прави само д-р Евгений Желев, който веднага след назначението си конструира консултативен експертен съвет, оглавяван от изтъкнатия наш специалист по организация на здравеопазването проф. Цекомир Воденичаров.

Понастоящем здравната реформа е провалена и се намира в хаотичен регрес и безизходност, на “автопилот”, а целокупната ни национална здравна система и политика са в окаяно и като че ли непоправимо безнадеждно състояние.

Три са дефицитите в българското здравеопазването: на пари, квалификация и човеколюбие. Отделяните едва 4,2% от БВП за здравеопазване (при средно 6,6% в бившите соцстрани), т. е. на едва 214 долара за всеки българин (при 800 в бившите братски държави и над 2000 в страните от Западна Европа) обрича българите на най-мизерното здравеопазване на стария континент за вечни времена.

Престъпното превръщане на здравето във все по-скъпа и по-трудно достъпна за болните хора стока смаза Човеколюбието, нанесе най-тежкия морален удар на българската медицина и здравеопазване и практически ги съсипа. Меркантилността стана водещ принцип там, където това е недопустимо и абсолютно противопоказано: в ХУМАННАТА МЕДИЦИНА, която така просто се превръща в елементарно бакалско съобразяване със закованите в Националния рамков договор клинични пътеки и регулативни стандарти, които спъват лечебно-диагностичния процес, блокират творческото мислене на Лекаря, обезличават неговото Изкуство и унищожават състраданието и Любовта към страдащия, болния Човек, свещената вещ Пациент (“рес сакра”, по определението на божествения Хипократ). Лекарят все по-често гледа своя болен в ръцете, а не в очите; затънал е в отчетна документация и няма време (а като че ли – и желание) да се обучава; превърнал се е в калкулатор на сметки, отчети и солени глоби от монополната Здравна каса. БЛС, изграждан навремето от шепа чисти хора с такава обич и надежда да стане негов защитник и обединител, отдавна го е изоставил, използван от своите председатели за личните им облаги и политически и кариеристични цели.

Очертава се остър дефицит на квалификация, колегиалност и човеколюбие! Все повече млади способни лекари се ориентират към работа в страните на ЕС или в представителства на чуждестранни фармацевтични фирми; като мартенска снежна преспа се топят, намаляват и почти изчезват добрите специалисти, както и желаещите да се хабилитират или да се занимават с наука.

Вероятно всичко вече е безвъзвратно загубено.

За разрухата на българското здравеопазване и лекарското съсловно движение поне засега не се вижда надеждно лекарство.

Нещастните български пациенти…

Автор: Д-р Тотко Найденов