Лекарската етика
Когато стане въпрос за медицинска етика и особено за заплащането на лекарския труд, всички се сещат първо за прословутата класическа ХИПОКРАТОВА КЛЕТВА. А в нея не се споменава абсолютно нищо за паричните взаимоотношения между лечителя и пациента му. Преводът от гръцкия оригинал (ок. 400 г. пр. Хр.) гласи буквално следното:
“В името на Аполон-лечител, в името на Хигия, в името на Панацея и в името на всички богове и богини, които вземам за свидетели, заклевам се, че по силите на знанията си ще върша всичко, в което се кълна.
На учителя, който ме е учил да лекувам, ще гледам като на баща: ще му помагам да живее и ще му давам каквото му е нужно и ще гледам децата му като свои братя. Ако те искат да изучат нашето изкуство, аз ще ти уча без пари и без някакви задължения в бъдеще, ще ги уча на принципите на медицината, ще им давам обширни познания, ще им преподавам учението си като на свои деца – както на тях, така и на учениците, които са записани при мен и са положили клетва по обичая на медицината, но не и на други.
Аз ще предписвам на болните подходящ режим според познанията си и ще ги защитавам от всички вредни неща. Никога и никому няма да препоръчвам употреба на отрови и ще отказвам да давам комуто и да било подобно нещо. На никоя жена няма да давам лекарства за помятане. Ще пазя живота си чист и почтен, както и моето изкуство. Няма да се занимавам с разтрошаване на камъни в пикочния мехур. Тази операция ще предоставя на ония, които се занимават с това. Когато влизам в някоя къща, това ще бъде винаги за да лекувам някой болен, като се държа чист от всякаква неправда и от всякакви сластолюбия към мъжете, децата и жените – били те свободни или роби. Всичко, което видя и чуя при изпълнението на моята професия и което не бива да се разправя, аз ще го пазя в тайна и ще го смятам за нещо свещено.
Дано да живея дълго време, за да преуспея в изкуството и да стана прочут завинаги, като пазя тази клетва и не престъпя нищо в нея. Ако пък сторя обратното, нека ме сполети ранна смърт и вечна забрава!”
Толкова, кратко и ясно. Уважение и синовна любов към учителя по медицина, братска обич към децата му, абсолютно въздържание от похотливост към пациента и пълна дискретност по отношение болестите му, отказ от евтаназия (абортът също е умъртвяване, макар и на още нероден живот!). 24-вековен образец за лекарска етика и наистина чист, достоен живот!
Световната медицинска асоциация обаче намира Хипократовата клетва за остаряла и през 1948 г. (напълно правилно, защото къде ти днес роби, и защо да не правиш аборти и да не отстраняваш камъни в пикочния мехур?) я осъвременява под постното име “ДЕКЛАРАЦИЯ ОТ ЖЕНЕВА”, а именно:
“В този момент, когато съм приеман за член на медицинската професия:
давам тържествен обет да посветя живота си в служба на човечността;
ще отдам на своите учители почитта и благодарността, които им се полагат;
ще упражнявам моята професия добросъвестно и с достойнство;
здравето на моя пациент ще бъде за мен от първостепенно значение;
ще зачитам тайните, които са ми доверени, дори след смъртта на пациента;
ще поддържам с всички средства, с които разполагам, честта и благородните традиции на медицинската професия;
моите колеги ще бъдат мои братя;
няма да позволя религия, националност, раса, политически партии или социално положение да застанат между моя дълг и моя пациент;
ще поддържам най-висша степен уважение към човешкия живот от самото му начало;
дори под заплаха няма да използвам моите медицински познания против законите на човечността.
Давам този тържествен обет свободно и се задължавам да го спазвам с честта си.”
Международният кодекс на медицинската етика гласи:
“Общи задължения на лекарите
Лекарят винаги трябва да поддържа най-високи стандарти на професионално поведение.
Лекарят няма да позволява мотиви, свързани с облага, да влияят на свободното и независимо прилагане на професионални решения в интерес на пациентите.
Лекарят, във всички случаи на медицинската практика, трябва да се посвети на осигуряване на компетентна медицинска помощ, при пълна техническа и морална независимост, със състрадания и зачитане на човешкото достойнство.
Лекарят трябва да бъде почтен с пациентите и колегите си и да се стреми да разкрива несъвършенствата на характера или некомпетентността на лекарите или на този, който се замеси в измама или заблуда.
За неетично поведение се смята:
а. Саморекламирането на лекарите, освен ако е позволено от закона на страната и в Етичния кодекс на националната медицинска асоциация.
б. Получаването на каквото и да е възнаграждение или каквато и да е друга отплата единствено за това, че е направена справка, препоръка или насочване на пациента към който и да е друг.
Лекарят трябва да зачита правата на пациентите, на колегите си и на другите медицински професионалисти и да съхранява доверието на пациента.
Лекарят трябва да действа само в интерес на пациента, ако предоставената от него медицинска помощ би довела до отслабване на физическото и психическото състояние на пациента.
Лекарят трябва да разгласява с голяма предпазливост открития, нови техники или нови лечебни способи чрез непрофесионални канали за информация.
Лекарят трябва да удостоверява само това, което лично е установил.
Задължения на лекарите към болния
Лекарят винаги трябва да помни задължението да съхранява човешкия живот.
Лекарят трябва да дължи на своите пациенти пълна вярност и всички възможности на своята наука. Когато дадено изследване или лечение е извън собствените му умения, той трябва да призове друг лекар, койтоима необходимите способности.
Лекарят трябва да съхранява в абсолютна тайна всичко, което научи за своя пациент, дори след неговата смърт.
Лекарят трябва да дава спешна помощ като хуманитарен дълг, освен ако е сигурен, че има други с добра воля и възможности да окажат помощ.
Задължения на лекарите един към друг
Лекарят трябва да се държи към своите колеги така, както би искал те да се държат към него.
Лекарят не трябва да привлича пациенти от свои колеги.
Лекарят трябва да спазва принципите на Декларацията на Женева, утвърдена от Световната медицинска асоциация.”
Наистина, текстът на Декларацията от Женева е прекрасен. В него също, както в Хипократовата клетва, се говори за дискретност, колегиалност, почит към учителите. Два пъти се повтарят свещени понятия като “Човечност” и “Чест”!! Но българските лекари не познават Хипократовата клетва, а едва ли повечеот десетина от тях са чували за Декларацията от Женева и подозират за съществуването, камо ли за съдържанието й, да не говорим че немалка част от тях не прилагат принципите й в практиката.
Молитвата на МАЙМОНИД
“Въодушеви ме с любов към лечебното изкуство и твоите създания, о, Господи. Не допускай жаждата за печалби и ламтежът към слава и почести да се примесват в моето призвание, защото тия врагове на истината и човеколюбието лесно могат да ме приласкаят и отклонят от висшето ми назначение – да правя добро на твоите чеда.
Укрепи силата на сърцето ми да бъде всякога готово да служи на бедния и богатия, на приятеля и врага, на добрия и злия.
Дай ми да виждам в страдащия винаги само човека.
Нека духът ми при леглото на болния да остане господар на себе си, никаква външна мисъл да не го отвлича, та всичко, което са ме научили опитът и наблюдението ми, да стои всякога пред мен.
Защото велико и благочестиво е всеотдайното изследване, способно да запази живота и благоденствието на твоите създания.
Ако невежи ме охулят и осмиват, нека любовта ми към лечебното изкуство направи като броня духът ми неуязвим и готов да се бори за истината, не възпирайки се от званието, възрастта и външността на враговете.
Надари ме, о, Боже, с кротост и търпимост към капризните и своенравните. Направи ме да бъда ненаситен в знанието и далеч от мисълта, че всичко знам и всичко мога. Надари ме със сила, желание и възможност постоянно да увеличавам и разширявам своите познания.
Умът ми нека ежедневно да събира и открива грешките в моите познания, за които вчера даже не е подозирал. Велико е лечебното изкуство, но и разумът човешки е способен да прониква все по-дълбоко и дълбоко.”
Каква възхитителна прозорливост и съвременност с хилядолетна давност!! В тази вълнуваща “Молитва на Маймонид” е втъкано всичко, свързано с Лекарското Изкуство: етичността; постоянният стремеж към съвършенство (сухо наричани днес квалификация, специализация, продължаващо обучение), недопустимост на алчност и на жажда за огромна печалба; и, колко важно, колко неотменимо и задължително за истинския Лекар – Човеколюбието!
Медицинската наука и практика дотолкова стремглаво се разширяват и напредват, че знанията на лекаря автоматично остаряват с 50% на всеки 3 години; затова продължаващото обучение, т. е. обогатяването на квалификацията, е неотменна част от професията му, успоредно с Човеколюбието.
Високо ерудиран и квалифициран, човечен, влюбен в Пациента и Изкуството си, всеотдаен, скромен, не алчен – това е истинският Лекар; идеалният му облик за вечни времена е даден толкова сполучливо в “Молитвата на Маймонид”, която би трябвало да се изучава и в нашите медицински университети.
Само като историческа справка ще публикувам “Тържественото обещание”, което изричахме през социалистическите тоталитарни времена при получаването на дипломите си. Някои от вричанията ще предизвикат снизходителни усмивки, но други, особено в началото, са съвсем стойностни (кой би възразил срещу продължаващото обучение, консилиумите или обичта към болните и запазването на свещената лекарска тайна?!):
“Като пристъпвам към изпълняване задълженията на лекар пред лицето на своите учители, пред своите другари по професия и пред целия народ, аз тържествено обещавам:
Честно и добросъвестно да работя за опазване здравето на народа, да сътруднича за всестранното развитие на човешката личност;
Да продължавам да изучавам медицинската наука и с всички свои сили да съдействам за нейното процъфтяване, в случай на необходимост да се обръщам за съвети и помощ към своите учители и другари;
Да обичам болните, да проявявам към тях внимателно и грижливо отношение; да не прилагам медицинските познания във вреда на здравето на човека; да не давам гласност на сведенията, доверени ми от болните, ако те не представляват опасност за обществото.
Аз всякога ще помня своя лекарски дълг, своята висока отговорност пред народа, пред комунистическата партия и социалистическата държава. Със своя самоотвержен труд ще се стремя да заслужа любовта и уважението на народа.
Обещавам да бъда образец за поведение в работата и живота, да бъда активен борец за построяването на комунистическото общество и за формиране на комунистическо съзнание у нашите хора.
Задължавам се да бъда верен на тази клетва през целия си живот.”
Никъде – нито в Хипократовата клетва, нито в Декларацията от Женева, най-малкото – в Клетвата на социалистическия лекар, се говори за заплащането на труда му. Това означава, че от памтивека меркантилният, бакалският приоритет в тази най-велика професия е недопустим. “Срамувам се да платя на лекаря”, е казвал Толстой, имайки предвид огромната стойност на труда и умението му, неизразима със звонково покритие. Някои от тоталитарните ни вождове обаче разбираха това определение, съдържащо и възторг от изкуството на лекаря, съвсем буквално: и просто му плащаха, колкото за физиологическото съществувание. (Но това е друга тема, по която съм изписал и публикувал десетки реплики и статии; друг е въпросът доколко е решена.) Т. нар. “реформатори” на здравеопазването обърнаха ценностната система в него, като поставиха парите преди всичко друго – дори и душата, и болката; лозунгът на тези жалки технократи беше “Здравето е стока!” И то наистина стана стока – все по-скъпа, недостъпна и некачествена… Лишиха хората дори от една достойна смърт. Но и това е друга тема.
В Клетвата на Асаф се казва: “Няма да разпространявате никаква тайна, която ви бъде поверена, и няма да приемате на никаква цена да вредите или разрушавате.”
“Примум нон ноцере!” (“Преди всичко да не се вреди!”) е първият постулат на римските лекари, който е валиден и до днес. Спазва ли се?!
Като председател на Пловдивското лекарско общество предложих следната кратка клетва (само 2 изречения с общо 4 думи) за младите възпитаници на Медицинския университет от Вечния град, имайки предвид благия характер на неговите жители и лекари:
“Обичай болния! Бъди пловдивчанин!”
Само толкова. Имах предвид неизменният постулат на пловдивската медицинска школа: бърза диагноза, енергично лечение и любов към болния човек, към “свещената вещ” (“рес сакра”, определението на Хипократ) – пациента. Под проекта ми се подписаха 10-тина най-видни пловдивски лекари, вкл. и тогавашният кмет д-р Иван Чомаков, и роденият в най-скъпия на сърцето ми град ген. Стоян ТОНЕВ, началник на ВМА, но тези 2 изречения не се произнасят при промоцията на току-що дипломиралите се колеги. Просто поредното ми романтично залитане, свързано с излишна загуба на енергия и лично време, като толкова други мои начинания (от които ни най-малко не се срамувам, но не успях да намеря подкрепа за осъществяването им от силните на деня, които явно си имат други ценности).
Етиката в медицината е неотменна част от нея и поведението на истинския Лекар. Нейните принципи започват от Хипократ, с неговата велика и вечна Клетва.
Великият Хипократ е написал също и трудовете “За поведението на лекаря” и “За предписанията”, които разширяват неговата представа (и указания) за медицинската етика:
“Лекарят, който същевременно е и философ, може да се сравнява с Боговете. Няма голяма разлика между медицината и философията, защото лекарят трябва да притежава всички качества на добрия философ: безкористност, сдържаност (свян, скромност), решителност, благоразумие, познание върху това, което е полезно и необходимо в живота, осъждане на срамните постъпки, свободен от подозрения дух.”
“Външният вид и държанието на лекаря трябва да бъдат безупречни, тъй като много хора се боят, че тези, които не умеят да се грижат за себе си, не ще могат да бдят с усърдие над себеподобните си. Лекарската професия изисква природна дарба, солидна подготовка, добри нрави, любов към работата, преданост към избраната професия, братски чувства. Където има любов към човека, има и любов към изкуството.”
“Не бива да се осъжда лекарят, който признава, че е затруднен пред дадена болест. Той може да определи само и в какви граници природата и средствата, които той познава, могат да помогнат на болния. Ако болестта е по-силна, не може да се очаква медицината да излезе победител в такава неравна битка. Но ако поради недостатъчен опит лекарят не си дава сметка за положението, той трябва да потърси помощта на други лекари, та с общи усилия да се изясни случаят. Лекарите, които са се събрали на консулт, не бива никога да спорят жестоко, нито взаимно да се осмиват.”
“Необходимо е да имаш подръка прости лекарства, за да си послужиш с тях в подходящ момент и да ги носиш при пътувания, защото лекарят не може в последния миг да търси между многото неща това, което му е нужно. Когато влиза в стаята на болния, трябва да внимава по какъв начин ще седне, как ще се държи, как ще бъде облечен, да показва добро настроение и загриженост, да отговаря точно на всички въпроси, без да загубва никога самообладание пред изникналите трудности.”
“Медицината е най-уважаваното от изкуствата, но невежеството на тези, които я упражняват, и на тези, които я съдят, е причина да я смятат за най-презряната.”
“Ако започнеш да говориш за възнаграждение, болният ще се убеди, че няма да го изоставиш. Ако не говориш по този въпрос, той може да си помисли, че го подценяваш. Препоръчва се следователно да се направи известен намек с изключение на случаите с остри заболявания, при които е за предпочитане да съжаляваш за една неблагодарност, отколкото да си осигуриш заплащане от хора, застрашени от смърт. Когато бъдеш повикан от чужденец или местен жител, първото нещо, от което той се нуждае, е твоята помощ. Трябва впрочем да знаеш, че болните по общо правило не познават благодарността. Бедните в началото са почтителни и скромни, но по-късно хитри и неблагодарни. Колкото до богатите, когато са болни, се разтапят от обещания, а после се извиняват под претекст, че още не са прибрали своите доходи.”
“Животът на лекаря е твърде кратък, за да научи всичко необходимо за упражняване на професията.”
Наставленията му за лечението са прости, но прагматични:
“Да уловим безпогрешно благоприятния момент, в който не се изискват строги методи на лечения, нито стриктни предписания, е една от главните задачи на медицината. За всички болести съществува благоприятен, подходящ момент, който би трябвало лесно да се разпознае чрез натрупания опит. Но опитът може и да заблуди, като се има предвид, че състояния, които изглеждат еднакви,могат да съответстват на различни други заболявания.”
За лечението Бащата на медицината се изказва обобщаващо така:
“Природата сама намира пътищата и средствата. Лекарят е само неин служител и тълкувател.”
В писмо до приятеля си, философа Демокрит, Хипократ заявява:
“Помощта, която медицината дава, о, Демокрите, не винаги се признава от хората, а се приписва на Боговете, но ако самата природа причини вреда, близките на болния винаги обвиняват лекаря, който се е грижил за него, а не Боговете или природата. Макар и вече стар, не успях да проникна в глъбините на медицината. Дори създателят на това изкуство, Асклепий, не може да го постигне.“
Има ли нещо ново във взаимоотношенията лекар – пациент днес, 2400 г. след Хипократ?!
Убеден съм, че Лекарят не може и без още нещо: упованието и Вярата във всемогъщия Бог и благодарността към Него, когато успее във великата си мисия да спасява човешкия Живот. Д-р Иван ВЕНКОВ, работил дълги години както в родния си Пловдив, така и в Западна Германия като фтизиатър, заявява: “Ние, лекарите, спасяваме и даряваме живота и когато аз лично съм постигал това, винаги съм отправял очи към небето, към Бог. Човек го прави, когато е много зле или когато е щастлив; в първия случай- за да се избави от болки и страдания, във втория – да бъде запазена радостта му от най-големия дар на природата – здравето и живота.”
Колеги, уповавайте се не само на квалификацията и опита си, но и на Бога – Той е много по-силен от всички нас!
И нека Бог благослови всички вас и семействата ви!!
ПРОБЛЯСЪЦИ
“Лекарят е философ, равен на Боговете.”
ХИПОКРАТ
“Лекарят трябва да притежава очите на сокол, сърцето на лъв, мъдростта на змия и ръцете на девойка.”
АВИЦЕНА
“Най-голямата сила на лекуването е любовта.”
ПАРАЦЕЛЗ
“Истинският лекар се отличава с едно религиозно схващане на своята служба.”
ЗАУЕРБРУХ
“Медици могат да се произвеждат в произволно количество; лекари винаги ще има много малко.”
“Ние, отделните лекари идваме и си отиваме, нашите възгледи се менят от поколение на поколение. Но Лекарят си остава, неговата звезда никога не може да изгасне, докато има хора на тази земя!”
“Най-добър лекар е този, който съчетава в себе си техника, знание и личност.”
Ервин ЛИК
“Не познавам друга професия, която по-добре да подготвя за писателска дейност, от лекарската.”
Д-р Съмърсет МОЪМ
“Ще дойде ден, когато лекарите ще бъдат ръководители на народите.”
Уйлям ГЛАДСТОН
(подбрано от проф. Веселин БОРИСОВ).
Лекарските празници и ритуали
В православния църковен календар съществуват множество празници, посветени на светии-лечители: св. Пантелеймон от Никодимия (27 юли), братята Дамян и Козма Безсребреници (те са съименници, но различни – едните са от Рим и се честват на 1 юли, другите са от Асия, Мала Азия и се тачат на 1 ноември), св. Мина Египетски (11 ноември) и др.
Лекарите дълги години честваха заедно с останалия медицински персонал (стоматолозите, фармацевтите, акушерките, сестрите, лаборантките, санитарките и шофьорите на линейки) измисления всеобщ Ден на здравния работник, създаден преднамерено от ЦК на БКП през 1956 г., като идеологическо преобразуване на посочения от ООН като Световен ден на здравето 7 април (датата на създаването на Световната здравна организация, 1948 г.) Това бе един от наглед безобидните начини за духовното обезценяване на труда и изкуството на Лекаря, който безспорно е водещата фигура в профилактичния и диагностично-лечебния процес. Целта бе лекарят да бъде обезличен и принизен (по подобие на задължителното му членуване в началото на 50-те години в един Профсъюз на санитарно-хигиенните работници; заедно с теляците и бръснарите.)
От дете мечтаех да разбия този опротивял ми, изкуствен празник, размиващ образа и значимостта на Лекаря.
Това стана през 1994 г. През пролетта й предложих на основателя и първи председател на Съюза на фармацевтите в България Боримир Атанасов братята-фармацевти да отбелязват своя професионално-съсловен празник на 24 юни, ЕНЬОВДЕН (най-силният ден в годината и, според народното поверие, най- благоприятният момент за бране на повечето билки). Той се съгласи и на 24 юни 1994 г., във фоайето и Киносалона на Военно-медицинската академия организирахме научна сесия и изложба на български фармацевтични фирми. Помогнаха ми много колеги, най-дейни от които бяха професорите Николай Беловеждов, Витан Влахов, Рахамин Шекерджийски и Петко Узунов, д-р Таня Бенишева, д-р Ангел Панов, маг.-фарм. Емил Димитров, вече покойните акад. Чудомир Начев, проф. Иван Крушков и репортерката Красимира Маринова от БНР и др. (На следващата година към нас се присъедини маг.-фарм. Владимир Найденов, основател и председател на Браншовата Камара на търговците на едро на лекарства, и с негова помощ празникът много бързо живна.) Още първата година създадох и специални награди за българските лекарства, които определяхме съвместно със споменатите най-авторитетни професори по медицина и фармация.
След 4-5 години за председател на Фармацевтичния съюз бе избран проф. Евгений Минков, който си хареса празника и… буквално го приватизира; просто си го присвои, отстранявайки мен и колегите си проф. Шекерджийски и Владо Найденов от организирането му. Този професор измисли и раздаваше и нови награди-дубликати на нашите (Владо беше създал чудесния оригинален Приз “Еньо”, една елегантна пластика, подобна на американския “Оскар”). Прийомът на Минков бе елементарен: прекръщаването на празника с ново име – “Дни на фармацията” и, разбира се, използване влиянието на поста си. След 6 години умуване Парламентът измудри със специален закон Български фармацевтичен съюз (казионен като БЛС, със задължително членство, като непременно условие за упражняване на професията), Минков загуби изборите на първия им конгрес и горките братя-фармацевти си избраха за вожд-предводител един никому неизвестен сив и делничен аптекар от Видин. Той много бързо си повярва, че е велик; сметна, че животът започва от него и извърши второ прекръщаване на създадения от мен техен празник – на “Фармацевтични дни”. Трябва ли да допълвам, че аз не бях канен нито от Минков, нито от приемника му, на честванията?… Нещо повече, крайдунавският продавач на лекарства започна да награждава само чужди фармацевтични фирми; а нали първоначалната ми идея бе да се стимулира родното производство?! О, неразумни и юроде, не си ли чувал за Паисий?…
Най-голямото и свидно постижение в съсловната ми дейност обаче е, безспорно, създаването (и радушното приемане от колегите) на техния професионално-съсловен празник – ДЕНЯ НА БЪЛГАРСКИЯ ЛЕКАР. Предложих го на УС на БЛС през есента на същата 1994 г., когато учредих празника и на братята-фармацевти. Идеята ми беше: да се откажем от тоталитарния Ден на здравния работник и новата ни празнична дата да бъде 19 октомври, Деня на най-великия български светец Иван Рилски Чудотворец, като самия него пък да обявим за наш патрон. И председателят на БЛС д-р Димитър Игнатов, и останалите членове на УС се съгласиха с мен единодушно. Възрази ми само главният секретар д-р Стоян Ботев, днес покойник. Той предложи братята Дамян и Козма Безсребреници, които се честват на 1 ноември. Аз енергично се противопоставих, изтъквайки, че те са сирийци, а освен това прозвището им никак не е подходящо за българските лекари, които искат право на частна практика; докато св. Иван е не само българин, но и Чудотворец – тогава и д-р Ботев се съгласи с мене).
Успоредно с празника учредих и започнах да връчвам професионално-съсловното ни отличие “Почетен знак Български лекар”, носители на което са вече над 100 колеги.
По-късно, през 2002 г., създадох и най-високото отличие на гилдията – званието “Лекар на България”, носителите на което определяме и удостояваме съвместно със здравния министър, т. е. то е и правителствено.
През 1998 г. създадох и започнах да организирам Празниците на интернистите “ЧИЛОВИ ДНИ”, посветени на нашия “Княз на българските лекари” чл.-кор.проф. Константин ЧИЛОВ. Те ми донесоха немалко главоболия, защото новият председател на БЛС (родом от родопска махала) нагло си ги присвои и дори се опита да ми забрани да ги отбелязвам. Не се отказах, въпреки неистовия му натиск, защото Чилов сигурно би се обърнал в гроба от срам от шантажа и плагиатството-пладнешки грабеж на своя земляк, който организираше не толкова научен форум, колкото поредната си собствена дебелашка P. R.-акция, завършваща, разбира се, с традиционния безпаметен запой.
На родното село на Чилов дадох званието “Свещено място на българската медицина”; през м. май 2005 г., заедно с кметицата на Община – Смолян Дора Янкова, открихме табелата, удостоверяваща уникалната за целия свят горда титла. Успях да наложа името на Чилов да носят също: Клиниката по кардиология при Александровска болница (със съдействието на изпълнителния й директор доц. Асен Златев) и една улица в София, кв. “Динабад” (със съдействието на проф. СтоянЧакъров). Новото ми предложение пред Община – Смолян е да назове надлеза между нея и хотел “Смолян” – “Чилов мост”, като на него постави и една паметна плоча: “На проф. Константин Чилов (1898 – 1955) – от признателните родопчани и българските лекари”, но отговор на тази идея все още нямам.
През 2005 г. учредих Деня на медиците, загинали при изпълнение на служебния си дълг. Той се отбелязва на 15 август. (През 2008 г. го преименувах по-обобщено и кратко: Национален Ден на Спасението).
Не се затрудних със сценария по отбелязването на подвига и паметта на д-р Черкезов и останалите колеги и медицински сестри, починали по време на работа; ритуалът е подобен на 2 юни: персоналът на лечебните заведения излиза пред тях с белите си престилки точно в 12 ч и хората стоят 1 минута с наведени глави, като в това време сирените на линейките вият.
Датата няма нищо общо с големия църковен празник Успение на св. Богородица. Просто, по едно щастливо съвпадение с него, на 15 август 1963 г. младият лекар на с. Стрелец, Великотърновско д-р Стефан ЧЕРКЕЗОВ отива на служебно съвещание в окръжния център с разхлопан претъпкан автобус. Той обаче се блъска в камион и избухва в пламъци. Д-р Черкезов, който тогава е пътувал прав на стъпалата, е изхвърлен от взривната вълна навън, в канавката, и му няма нищо, но веднага, без колебание, се връща, влиза в огнения ад и започва да вади горящите хора. Пламва му косата; изгасва я с ръце и продължава да ги спасява. Облечен е в бяла найлонова риза, която се стопява по тялото му и му причинява дълбоки обширни изгаряния, които сигурно не би получил, ако се бе сетил да я съблече. Изважда навън десетки пътници, 30 или 40. Пристигат линейките от Велико Търново и Горна Оряховица; и той – най-пострадалият! – започва да ги пренася с носилките до тях и отказва да бъде транспортиран. Накрая остава съвсем сам и тръгва под жаркото слънце пеша към по-близкия град, Горна Оряховица. По пътя го присреща върнала се за него линейка и го качва, вече колабирал. Това не е всичко за този безумно смел и самоотвержен човек и лекар! Пристигнал в хирургичното отделение на болницата, отпраща втурналите се към него лекари с безсмъртните по своето себеотрицание и героизъм думи: “Колеги, оставете ме, аз бездруго ще умра. Гледайте другите пациенти!”
Рано сутринта на другия ден, 16 август, издъхва в адски мъки и в пълно съзнание. Край леглото му ридае младата му жена Лидия. Последните му думи към нея също са изумителни по своя самопожертвувателен романтизъм: “Кажи на татко, че не е харчил напразно парите си, за да ме изучи; и нека да бъде горд с мене – показах се като истински лекар…”
Този изумителен човек умира заради спасяването на непознати нему хора само на 26 години! Роден е на 26 април 1937 г. в с. Виноград, Великотърновско. Задомява се още като стажант-лекар. След дипломирането отива по разпределение в съвсем близкото до родното му село Стрелец; започва работа точно на Нова година, 1 януари 1963 г. – значи работи като лекар само 8 месеца. Искал е да специализира хирургия. Оставя невръстната си дъщеричка Антония едва на годинка. (Днес тя е ото-рино-ларинголог в Германия, има едно момченце, Том.) Същата година по предложение на тогавашния здравен министър Ангел Тодоров, вдовицата Лидия, която е финансистка, е записана без приемен изпит да следва медицина в София. (Днес тя е пенсионерка, доцент по здравен мениджмънт във Факултета по обществено здраве.) Окръжната болница във Велико Търново получава името на най-големия ни съсловен герой. На входа й е издигнат негов бронзов бюст.
Д-р Стефан Черкезов не е единствен по своя наистина чутовен лекарски, граждански и човешки подвиг. Аз издирих имената на близо 100 колеги и няколко медицински сестри, загинали в изпълнение на служебния си дълг. (Вероятно те са поне 2 пъти повече, но не намерих подкрепа от БЛС и изследванията ми продължават самостоятелно.)
Непосредствено до д-р Черкезов ще поставя д-р Борис БАЙДАНОВ (р. 1939 г., Лом), лекар в с. Зараево, Търговищко. Той печели конкурс за асистент в Катедрата по хистология в Софийския Медицински институт и ден преди да си тръгне, за сбогом, на 29 април 1968 г., склонява да направи прощална разходка с лодка в местния язовир с ветеринарния лекар, главния счетоводител на стопанството и дъщеря му. Достигнали до средата на язовира, се оказва, че лодката е пресъхнала и започва да потъва, пълнейки се с вода. Впаникьосаното дете скача в язовира, баща му се спуска да го спасява (и двамата не знаят да плуват). Д-р Байданов, който е служил като войник на нос Галата и там се е подвизавал и като плажен спасител, се хвърля в ледената вода, като преди това казва на ветеринаря, че ще ги спаси. Това са последните му думи. Двамата удавници се вкопчват отчаяно в него и го повличат със себе си към дъното на студената, прерязала го вода.
Няма да бъде забравена операционната медицинска сестра от Първа хирургия на ВМИ – Пловдив Стефка ДИМИТРОВА, алпинистка, 22-год., която по време на един излет в Карловския балкан, на 20 октомври 1963 г., започва да катери без екипировка и осигуровка към един неопитен младеж, заплел се във въжетата си горе на скалите над хижа “Рай”, но пада и се пребива.
Шест колеги са разкъсани при обедната бомбардировка над София на 10 януари 1944 г., защото не са се скрили при въздушната тревога, а са останали при пациентите си в Александровска болница, за да ги успокояват – това са четирима психиатри (гробовете на двама от тях – д-р Христо ПЕТРОВ и д-р Димитър ПОПОВ, са в двора й); останалите се казват д-р Весела ВАСИЛЕВА и д-р Иван ИВАНОВ; съдбата им споделят и рентгенологът д-р Илия ТОПАЛОВ и неврохирургът д-р Асен КАРАДИМОВ.
След заразяване от болестите на пациентите си при преглед, лечение, операция или аутопсия почиват (досега известни ми) 6 лекари и една сестра, а двама психиатри са заклани от свои пациенти. В Ловешката психиатрична болница още помнят лъчезарната д-р Венера ИВАНОВА, тогава 28-годишна, жестоко нарязана с бръснач от един шизофреник през 1952 г.; другият психиатър, убит също по време на преглед от неадекватен психопат, е д-р Васил БАРАКОВ, това става през 20-те години на миналия век в Психиатричната Болница в Курило.
След заразяване от пациенти умират от болестите им 7 (известни ми досега) лекари и 3 медицински сестри:
Д-р Димитър ЧЕШМЕДЖИЕВ, ото-рино-ларинголог от Пазарджик. Той обработва овчар с обилен епистаксис: тампонира носа му, без да подозира, че причината е хеморагична треска; работи без предпазни очила и капчица от обилно пръскащата заразена кръв влиза в окото му… Почива ден след пациента си от неговата болест. Изпращат двама лекари от София да го аутопсират и изследват – д-р Господин ДИМОВ, патологоанатом и д-р Марин РУСАКИЕВ, вирусолог. На връщане от Пазарджик колата им е блъсната от мощен камион, който ги премазва на място.
Известен е и друг пазарджишки ото-рино-ларинголог – д-р Иван ПОПОВ, който се заразява по същия начин, и умира от същата жестока болест, като колегата и съгражданина си д-р Чешмеджиев, при това – заедно със своята медицинска сестра, заразена и тя по време на тампонадата!!
Д-р Алекси ХРИСТОВ (р. 1848, Габрово), хирург, интернист и 23 години главен лекар на Търновската болница, управител на Александровската болница (1901 – 1904). През Балканската война отива доброволец-лекар на фронта. Смелои решително потушава епидемията от петнист тиф сред турските военнопленници, но сам се заразява от тях и умира през 1913 г. Той е баща на проф. Владимир Алексиев, ръководител на Терапевтичната клиника в Александровска болница.
Д-р Стефан КОЗАРОВ (р. 1861 г., Сливен), хирург, управител на Държавна болница – Плевен, е главен инспектор на военно-етапните болници през Балканската война. Умира на фронта след заразяване от пациенти от коремен тиф.
Други двама хирурзи, д-р Теодоси ХАЛАЧЕВ и д-р Андрей БАШЕВ, редовни асистенти в Катедрата по пропедевтика на хирургическите болести (т. нар. Първа хирургия на Александровската болница) се заразяват едновременно от остър сепсис след убождане при операция на пациент с пурулентен перитонит. Това става в началото на ХХ век, когато антибиотиците още не са открити.
Д-р Георги СТОЕВ (Шварц), р. 1908, Троян; по време на аутопсия в една парижка болница се порязва и почива няколко дни по-късно от сепсис (1940). Гробът му във френската столица се поддържа от Кметството й. Общинската болница в Троян носи неговото име.
От хепатит В от пациент се заразява (убождайки се по време на операцията му) операционната м. с. от “Пирогов” Лалка ВЪЛЧАНОВА; 20-тина по-късно тя изпада в хепатална кома и загива.
Да починеш при изпълнение на служебния си дълг съвсем не означава това да стане “на минутата”. Мария КОСТОВА, 51-год., старша медицинска сестра на IV хирургия – “Пирогов” също като колежката си се убожда по време на операция и се заразява от пациента; развива тежък хепатит В; той преминава в чернодробна цироза, която я инвалидизира и отнася в гроба след 5 години.
Злополуки и пътно-транспортни произшествия (обикновено – с линейка) на път за или от пациент погубват 13 (известни ми до момента) наши лекари, две медицински сестри и една акушерка.
Към вече споменатите д-р Господин Димов и д-р Марин Русакиев ще добавя:
Д-р Иван ТОДОРОВ, дългогодишен завеждащ Вътрешното отделение на Русенската болница, макар и надхвърлил 70-те (има ли лекар-пенсионер?!) в началото на м. март 1940 г. отива на домашна визитация, където се случва невероятно нелеп инцидент: влязъл в тъмната къща, където го чака болно дете, не забелязва вдигнатия капак на дълбокото мазе и пропада в него, където се изпотрошава жестоко… След 13 дни мъки почива от тежките си травми, въпреки огромните усилия и грижи, които полага за него синът му д-р Спиридон Тодоров.
Д-р Константин КОСТОВ, д-р Васил ЦАНКОВ и д-р Величко ЛИЧКОВ, невролози от УМБАЛ “Царица Йоанна – ИСУЛ” са смазани от ТИР в колата, в която пътуват за Ямбол, където е трябвало да извършват по график консултативни прегледи.
Д-р Тодор КИРИМОВ, педиатър от Хасково, катастрофира с линейката на връщане от консултативни и профилактични прегледи в Дом “Майка и дете” и почива на място от пречупените си шийни прешлени.
Две сестри от Поморие
Надежда ГОСПОДИНОВА и Радка ХРУСАНОВА, придружаващи нуждаещ се от сложна операция пациент за Бургас и една акушерка от Трявна – Василка ГИЗОВА, придружаваща родилка на път за Габрово, намират гибелта си по един и същ начин: забързалите се техни линейки не спират на прелез и са блъснати от преминаващите влакове. Вероятно тези изброени жертви са повече, споменавам само известните на мен случаи, които съм издирил.
Д-р Илия ДЖАМБАЗОВ (р. 1930), национален консултант по гръдна хирургия, загива при катастрофа със санитарен самолет на път за спешен преглед. Тази трагедия става на 22 юли 1978. Самолетът се разбива над Рила и понеже сигналите му са се изгубили, първоначално умниците от МВР са мислели, че пилотът му и лекарят са избягали в Гърция, затова не са ги търсили. След десетина дни случайно ги намира един пастир, още топли, но вече мъртви. Оказва, че лекарят и пилотът първоначално са били само ранени и са пълзели в гората, но после са починали от кръвозагубата и изтощението. Така че за смъртта на тези хора огромна вина носи тогавашната параноична система. (Днес синът на непрежалимия д-р Илия Джамбазов е също гръден хирург – д-р Владимир Джамбазов; той работи при националния консултант по гръдна хирургия доц. Данаил Петров; и неговият баща-хирург почива при изпълнение на служебния си дълг. Колко велики лекарски фамилии имаме ние, братя лекари!)
Големият наш неврохирург, генерал професор Ганчо САВОВ загива много нелепо, макар и… пеша, но също във връзка със свой спешен пациент. Извикан по спешност, му извършва сложна и тежка, многочасова операция. Недостатъчно внимателен вследствие преумората, припряно и разсеяно пресича бул. “Георги Софийски” на път към къщи и го блъска… тролей. Генералът се мъчи няколко дни, изпаднал в кома от черепно-мозъчните си травми, в собствената си клиника. Не успяват да го спасят…
Почти по същия трагичен начин загива и доц. Александър АЛЕКСАНДРОВ, зав. Секция по съдова хирургия при ВМА – на пресичайки бул. “Г. Софийски” на отиване пеша на работа, рано сутринта, пометен на улицата от автомобил.
Д-р Лидия ГЕОРГИЕВА, от Кюстендил, по време на дежурство в “Бърза помощ” катастрофира с линейката на път към спешен адрес. Отведена със счупени ребра в хирургията, й извършват спленектомия и й преливат кръв, която обаче се оказва заразена с хепатит Б. 20 дни по-късно младата лекарка развива тежка хепатална кома и умира.
Д-р Радослав КОСТАДИНОВ от Столичната “Спешна помощ” загива на място при катастрофа с линейка на люлинското кръстовище, в края на нощното си дежурство.
Д-р Минчо КОЛЕВ от Ямбол, лекар на балканското село Аврамов, в един мъглив есенен ден придружава една циганка-родилка в селската линейка-уазка за Сливен; внезапно на пътя изскача стадо овце, тя се преобръща и той, целият изпочупен, угасва в болницата след 3 дни адски мъки.
От преумора, пренапрежение и изпитваната отговорност към човешкия живот, който буквално държат в ръцете си, по време на извършвани сложни операции или тежко нощно дежурство (или непосредствено, броени минути след тях) – са починали десетки български лекари: само на мен са ми известни близо 60 имена за последните 30-тина години!! Най-много, разбира се, са хирурзите, следвани от акушер-гинеколозите (също хирурзи, впрочем). По този начин почиват и 3 медицински сестри (две от тях – също от “Пирогов”). Излиза, че “Пирогов” е вероятно болницата с най-много жертви от персонала си в света, загинали при спасяването на своите пациенти! (Предложил съм на изпълнителния му директор да бъде поставена пред входа му паметна плоча със славните им имена!)
Няколко примера с пироговци:
Хирургът д-р Пеньо СЪНТЕВ, 60-год., умира от масивен инфаркт в коридора, непосредствено след излизането си от операционната зала, още с окървавените ръкавици на ръцете. Д-р Петко ПЕТКОВ, 59-год., дежурен навръх Коледа, цяла нощ се бори за спасяването на цяло семейство, обгоряло след пожар; сутринта, силно преуморен, едва се прибира вкъщи, където моментално почива от масивен инфаркт. Подобна е съдбата на други хирурзи – д-р Иван ПЕТКОВ, д-р Димитър РАНЕВ (50-год., създател и ръководител на Секция “Изгаряния и пластична хирургия”, загива след тежък работен ден); д-р Атанас КОСТАЛЕВСКИ; д-р Мирослав СЕМОВ; д-р Благовест ОЦЕТОВ; д-р Александър ГЕОРГИЕВ и д-р Илия ДЕНЧЕВ; уролога д-р Григор ГОЦЕВ; ортопеда д-р Славчо СЛАВОВ; м. с. Марияна ЧОЛАКОВА. Тази участ сполетява и завеждащия гинекологичното отделение д-р Константин ПАНАЙОТОВ (едва размил се в лекарската стая след тежко цезарево сечение, фаталният инфаркт го отнася). На сутрешен рапорт след многочасова изнурителна нощна операция си отива травматологът д-р Стефан ШИВАРОВ. Минути преди да влезе в операционната, същото става и със завеждащия детската хирургия доц. Асен ДИМИТРОВ, който през цялата седмица е извършвал сложни операции. Неврохирургът д-р Георги КОСОВСКИ (макар и с два преживени инфаркта, продължава да оперира без умора; след поредното напрегнато нощно дежурство, се свлича безжизнен до колата си, в момента, в който я отключва, за да си тръгне за вкъщи). Отличникът на випуска си, носителят на “Златен Хипократ”, неврохирургът д-р Стефан БЕЗЛОВ почива на път за вкъщи след изнурително нощно дежурство, още недостигнал дома си.
Това са все 50-60-годишни хора, блестящи лекари в разцвета на силите и знанията си!
Още по-покъртителен е случаят с м. с. Радина СТОЕВА, едва 32-годишна. След тежко непрекъснато (слято, 24-часово) дневно и нощно дежурство, й прилошава; поляга за кратък отдих на кушетката в сестринската стая и после си тръгва за вкъщи, но на трамвайната спирка умира скоропостижно от масивен инфаркт. Само след 5 дни предстои сватбата й. Сестра й, дошла специално за радостното събитие от Канада, трябва – вместо да играе на булчинското хоро, да я изпраща до гроба, едва пристъпвайки от мъка след катафалката…
Ето, това са героите-пироговци, това са доблестните български лекари! За тях не се пише или излъчва нищо добро по медиите; виж, ако ги хванат с 50 лв от пациент, публично ги закопчават с белезници, и снимките им веднага кацват по първите страници на вестниците; с това свръхсензационно събитие започват и новините по радиото и телевизиите. (Нито веднъж досега БЛС не е излизал с публична декларация в защита на опозорените си членове…
Освен пироговци, по време на извършване на тежки операции или непосредствено след излизането си от операционните зали, издъхват десетки хирурзи и от други лечебни заведения.
В София: проф. Нено ГЕОРГИЕВ (63-год. от Националния онкологичен център; получава фатален инсулт непосредствено след излизане от операционната зала); проф. Байо БАЕВ 68-год., баща на дългогодишния национален консултант по хирургия проф. Станислав Баев; макар и пенсионер, продължава да работи на повикване; подготвяйки се за операция, която щял да извърши заедно с него, издъхва от масивен инфаркт пред очите му); проф. Георги МИЛКОВ от Втора хирургия (макар и сам опериран от карцинома ректи, продължава да ходи на работа; почива на сутрешен рапорт преди да влезе в хирургичната зала); доц. Георги БРАНКОВ (пренася на ръце пациента си от операционната маса до леглото му в реанимацията, от което получава заклещване на хернията си; опериран е по спешност от колегите си, но умира на седмия ден от тромбемболия; баща е на националния консултант по детска хирургия проф. Огнян Бранков); доц. Славчо ИВАНОВ; д-р Гатьо ЗАХАРИЕВ; д-р Евтим СТОИЧКОВ; д-р Георги СЛАБАКОВ; д-р Иван МИЗГОВ;
От страната: д-р Димитър АТАНАСОВ (60-год., зав. хирургичното отделение на Панагюрище, почива от масивен мозъчен инсулт непосредствено след работа); д-р Константин ВАСИЛЕВ (бивш асистент на проф. Ал. Станишев; дългогодишен зав. хирургичното отделение на Ботевград; почива по най-славния класически начин за самоотвержените хирурзи: от масивен инфаркт в операционната зала); д-р Иван КАРАМИХАЙЛОВ (59-год., също асистент на проф. Ал. Станишев, дългогодишен зав. хирургичното отделение на Транспортната болница в Горна Оряховица; издъхва минути след приключването на тежка нощна операция, току-що запалил цигара на прага на болницата); д-р Димитър КЕЛЕБЕКОВ от Пловдив (63-год., получава фатален инсулт минути след приключването на тежък работен ден); д-р Георги ЛЕНГЪРСКИ (54-год, зав. хирургичното отделение на Кюстендил почива от масивен инфаркт рано сутринта след извършени две сложни операции); д-р Тодор КОЕВ, зав. хирургичното отделение на Нова Загора (умира от масивен инфаркт след напрегната нощна операция); д-р Симеон КОЖУХАРОВ от Плевен (63-год., макар и пенсионер, не спира да оперира; след тежка операция му прилошава и ляга на кушетката за малко да отпочине; размивайки се за втората си поредна операция за деня, издъхва от масивен инфаркт); д-р Борис ПЕТРОВ (57-год., зав. Хирургичното отделение на Лом; по време на извършвана продължителна тежка операция получава обилно кървене от варици на хранопровода, придобити от цироза вследствие прекаран хепатит В след заразяване от пациент; преведен по спешност в София, умира 2 дни по-късно; баща е на националния консултант по гръдна хирургия доц. Данаил Петров); д-р Александър БРАИЛОВ (54-год., зав. Спешно отделение в Русе; загива от фатален инсулт по време на работа); д-р Емил НЕДКОВ от Враца (почива рано сутринта след тежка оперативна нощ); д-р Петър НЕЙКОВ от Военна болница – Шумен; д-р Стоян СТОЯНОВ от Русе (73-год., издъхва в кабинета си по време на преглед).
По същия трагичен и героичен начин загиват и други колеги:
9 акушер-гинеколози: д-р Михаил ЖИВКОВ (76-год., пенсионер, умира от пренапрежение при акуширане на съседска родилка) и д-р Димитър КОВАЧЕВ от София; д-р Спас СПАСОВ и д-р Васил ГУНЕВ от “Майчин дом” (след слети дневно и нощно дежурства, през които са извършвали тежки операции и спешни цезарови сечения); д-р Тодор КИРАНОВ от Смолян (почива в кабинета си от третия си инфаркт, получен, както и предишните два, на работното място!); д-р Камен АНДРЕЕВ (57-год., зав. отделението в Добрич, издъхва по време на сутрешен рапорт); д-р Методи КАРАИВАНОВ от Пловдив (едва 40-год., почива от преизтощение след 4 последователни тежки нощни дежурства в Родилния дом); д-р Горан ГОРАНОВ (63-год. от Ямбол; макар и пенсионер, продължава да работи; след извършване на цезарово сечение последователно на 2 жени, издъхва сутринта, когато чете рапорта си) и д-р Здравко КЮРТЕВ (дългогодишен зав. АГ-отделението на Златоград; издъхва от преумора непосредствено след тежка оперативна нощ);
ортопедът д-р Любомир БУЧКОВ (54-год. от Пловдив; получава фатален масивен инфаркт непосредствено след тежка оперативна нощ); интернистът д-р Иван ГОРАНОВ от София (почива в кабинета си, преглеждайки пациент); анестезиоложката от Трявна д-р Емилия ПОПОВА (60-год., почива от ритъмна смърт по време на нощно дежурство в “Бърза помощ”); психиатърът от Ловеч д-р Христо ЧОРАНОВ; д-р Михаил МИХАЙЛОВ (едва 40-год., рентгенолог в Тунис; издъхва в кабинета си); м. с. Диана ДИМОВА от Клиниката по токсикология в Пловдив (свлича се от преумора и умира край леглото на болния).
Почиват вкъщи час-два, след като са се прибрали от напрегната целодневна работа:
общопрактикуващите лекари д-р Христо ПЕНКОВ от София, д-р Божидар МИХАЙЛОВ от Велико Търново и д-р Сияна ПАВЛОВА от с. Мадара; офталмоложката д-р Недялка ЦАКОВА от София; от ортопедът д-р Стефан ЗАХАРИЕВ (40-год. от Ямбол; освен преумората, в добавка той е заразен от грип от свой пациент).
Средна възраст – 56 години…
Много колеги са получавали по-лек инфаркт или инсулт или са се заразявали от пациенти по време на работа, но са преодолявали заболяванията; те обаче вече са с увредено здраве, дори инвалидизирани. (Немалко от тези хора вследствие получават втори или трети, вече фатален инфаркт!) Да не говорим за хипертоничните им кризи или отключващите диабет моменти, връхлетяли ги по време на толкова напрегнатата им и отговорна работа.
Ето защо си позволявам да определя – мисля, че го доказах с толкова много примери – и с пълно основание: че лекарската професия е не само спасителна за здравето и живота на пациентите, но и изключително рискова за увреждането им у техните лечители и дори – за гибелта на някои от тях. Интересно, защо БЛС, в който всички те – по най-противоконституционен и тоталитарен начин! – са задължени да членуват, като непременно условие за упражняването на професията си, не се е погрижил за застраховането им от болест и смърт по време на работа?!
Освен лекари, има и други хора, които са починали, спасявайки човешки живот. Само в Отечествената война жертва загиват близо 40 санитари – простреляни, когато извличат ранени бойци от фронтовата линия.
Да си спомним и за 19-годишния Юлиян МАНЗДАЛОВ от Свищов; на 4 април 2004 г. той измъква няколко дечица от падналия в река Лим автобус, в който пътуват, но накрая, преизтощен и измръзнал, сам се удавя. Признателните му съграждани учредяват футболен турнир на негово име.
Прочутият и любим на цяла Родопа Илия ЩИНКОВ, дългогодишен легендарен минен спасител на “Горубсо” – Мадан, е вадил десетки затрупани миньори. Месец преди да се пенсионира, в забоя става нов инцидент; без всякакво колебание той отново влиза под земята и запълзява към срутището, но откъснала се отгоре скала пада отгоре му и го премазва. Поне една улица да бяха кръстили на негово име…
Освен това, 15 август, датата на великия безпримерен подвиг на д-р Стефан Черкезов, по едно странно съвпадение, е Успение Богородично; а нали света Богородица е майката на Спасителя!
Д-р Стефан Черкезов и самоотвержените ни лекари и сестри и други наши български герои, загинали при спасяване на човешки живот, заслужават своята минутка памет!
Затова от 2008 г. на 15 август отдаваме почит и към всички професии, свързани със Спасението – на лекарите, сестрите, полицаите, огнеборците, минните, водните и планинските спасители.
Щастлив съм, че създадох Националния ДЕН НА СПАСЕНИЕТО – и дано той да пребъде, докато има народ български!
Благодарен съм на всички, които ми съдействаха за учредяването на този Национален ДЕН НА СПАСЕНИЕТО (на 15 август 2008 г., в 12 ч, с 1-минутно мълчание на фона на воя на сирените на 2 линейки и 1 пожарна кола пред ВМА): здравния министър д-р Евгений Желев, синдикалните президенти доц. Желязко Христов (на КНСБ) и д-р Константин Тренчев (на КТ “Подкрепа”), председателя на Съюза на учените в България и на Национален Алианс “Живот за България” проф. Дамян Дамянов, ректора на Медицинския Университет – Пловдив доц. Георги Паскалев, социалния съветник на Президента Георги Първанов – Николай Николов, главните комисари от полицията, жандармерията и противопожарната служба – съответно Красимир Петров, Живко Живков и Николай Николов, началника на ВМА ген. Стоян Тонев, съветника на здравния министър д-р Желев – д-р Иван Букарев, десетки колеги и сестри от ВМА, граждани и журналисти.
Щастлив съм, че създадох и този символ на честта, храбростта, човеколюбието, самопожертвувателността и всеотдайността.
Братя българи, надявам се да го чествате и след мене, когато и аз, като всички други, напусна по своя ред нашата свещена земя хубава и отида на вечна почивка под нея!…
Само създаването на Деня на Спасението не ме удовлетворява. Имам чувството, че не съм си свършил работата докрай. Затова написах едно писмо-предложение до първите ни държавни мъже Президента на Република България Георги ПЪРВАНОВ, Министър-председателя на Република България Сергей СТАНИШЕВ, Председателя на Народното събрание Георги ПИРИНСКИ, Министъра на здравеопазването д-р Евгений ЖЕЛЕВ, Президента на КНСБ доц. Желязко ХРИСТОВ, Президента на КТ “Подкрепа” д-р Константин ТРЕНЧЕВ, със следния текст:
“Уважаеми господа,
На 15 август т. г., съвместно със здравния министър, президентите на КНСБ и КТ “Подкрепа”, председателя на Съюза на учените в България и на Национален Алианс “Живот за България”, ректора на МУ – Пловдив, началника на ВМА, социалния съветник на Президента, главните комисари на полицията, противопожарната служба и жандармерията и стотици лекари и сестри от цялата страна, граждани и журналисти, учредихме Национален ДЕН НА СПАСЕНИЕТО. Той се отбелязва с 1-минутно мълчание пред лечебните заведения точно в 12 ч, придружено от сирените на линейки и пожарни коли. Поводът е, че на тази дата през 1963 г. д-р Стефан Черкезов извършва безпримерен подвиг, като спасява 40 пътници от пламнал автобус и единствен той почива на следващия ден от тежките си изгаряния.
Намерил съм имената на близо 100 лекари (половината от тях – хирурзи) и няколко сестри, които са починали от преизтощение и чувство за отговорност по време на работа, както и при катастрофи с линейки или вследствие заразяване от болестите на свои пациенти. Стотици са колегите, които са се заразявали от тях или са получавали инфаркт по време на работа и са преболедували, но вече са с увредено здраве.
Оказва се, че най-важните животоспасяващи професии носят най-висок риск от разболяване и смърт за хората, които ги упражняват, и застрашават собственото им здраве и живот!
Затова ви предлагам:
15 август да бъде официализиран като Национален Ден на Спасението в памет на д-р Стефан Черкезов и десетките лекари и други граждани, загинали при спасяване на хора, както и в чест на животоспасяващите и човеколюбиви професии – не само на лекарите и медицинските сестри, но и на полицаите, огнеборците, минните, водните и планинските спасители. Това ще бъде не само морално признание от страна на държавата към толкова отговорния им достоен труд, но и принос към издигане духовността на народа ни;
- Да бъде учреден орден “Д-р Стефан Черкезов”, с който да бъдат удостоявани граждани, спасили човешки живот;
- Лекарите и медицинските сестри да бъдат застраховани за риск “Здраве и живот” за сметка на държавния бюджет или на членския внос, който те задължително плащат в казионните си съсловни организации като условие за упражняване на професиите си.
София, 25 август 2008 г.”
И сега чакам отговор на поредната си – може би наивна, романтична и предварително обречена на неуспех – идея.
Честно казано, не се надявам много на краен резултат, като имам предвид, че Чиновникът и бездушието са непобедими – но кръвта на загиналите лекари вика в мене… Правя го както в тяхна памет, така и заради всички вас, мили мои колеги. Аз отдавна вече нямам практика и пациенти. Но ако спечеля – печели цялото съсловие…
Лекарски фамилии
Приемствеността в една професия е гаранция за доброто й владеене и прилагане. Няма нищо по-добро за един лекар, ако е раснал в лекарско семейство, където непрекъснато се говори за болести, излекуване, лекарства, борба с болката и смъртта; това го подготвя от най-ранната детска възраст за великата лекарска мисия. Какво по-чудесно за съсловието и пациентите?!
В България има десетки лекарски фамилии, но ще се спра само на 4 от тях.
Особено впечатляващо е вероятно най-лекарското семейство в България – ХЕКИМОВИ.
Имената им няма да намерите в нито един медицински справочник. Стотици са семействата у нас и по света, където свещената професия се предава от баща на син, внук, правнук. Лекарските поколения никак не са рядкост. И какво по-добро, ценно и хубаво за медицината и пациентите от семейната приемственост, особено в професията, която се учи цял живот.
А лекарите в Хекимовия род се роят от над 200 години, цели 2 века! Родоначалникът им е Димо Манолов Стоянов от Златоград, наричан Хекимина (тур. Лекаря), роден ок. 1770 г. На млади години, при опит да бъде помохамеданчен, пребива тормозещия го турчин и избягва чак в Цариград. Там и в Бейрут получава медицински познания и след 20-тина години изгнание се завръща в родния край вече като опитен лекар.
Лечител е и брат му Стоян. През 1836 г. (“Чумавото”) и двамата се заразяват от многобройните си пациенти и умират.
Най-големият син на Димо Хекимина – Никола (роден ок. 1810 г.) е изпратен от баща си преживе да учи медицина в Александрия, Египет. Преди да се върне в Златоград, той отива на поклонение в Божи гроб. Хаджи Никола Димов Хекимов лекува успешно всички известни тогава болести, вкл. френгата (сифилис), използва и близките минерални бани (на 13 клм югозападно от Златоград, в днешна Гърция). Дали пък той не е родоначалник на българската физиотерапия и балнеология?! Разполага и със саморъчно написани книги с методи за лечение и рецептурник, както и окултни текстове, с чиято помощ не само лекува, но и тълкува сънища, предсказва бъдещето и внушава изцелението (още неосъзнати, но явно практикувани методи на сугестия и психоанализа?!). Хаджи Никола Хекимина има по-щастлива съдба от баща си и чичо си: лекува хората цели 50 години, до самата си естествена смърт (1890 г.).
Другият син на Димо Хекимина – Георги, също като брат си Хаджи Никола учи медицина в Александрия, след което отива да работи на островМалта. 20-тина години по-късно и той се завръща в родния край и двамата братя заедно лекуват своите земляци – Хаджи Никола си стои в лечебницата в Златоград, а Георги обикаля с кончето из района, отсядайки по градчетата и селата по предварително разписание. (Този маниер удивително прилича на стила на днешните общопрактикуващи лекари; може да се каже, че братята са създали своего рода групова практика…). Георги обаче е постигнат от съдбата на баща му и чичо му – заразява се от жълтеница от свой пациент и почива едва 51-годишен, оставяйки жена и 9 деца-сирачета.
Преди да загине, Георги Хекимина е обучил и 3-те си дъщери – София, Василка и Мария, на лекарски умения и всеотдайност. Впоследствие лекари стават и внуците му Илия, Януда и Мария.
Изглежда, това е участта, но и прокобата на Хекимовия род: да стават лекари и не само да живеят, но някои от тях – и да умират за хората. Защото век и половина по-късно двама прекрасни хирурзи-братовчеди издъхват от преизтощение непосредствено след тежки изнурителни операции.
Д-р Божидар Хекимов, 42-год., е съдов хирург в Хасковската окръжна болница. Преуморен след напрегнато нощно дежурство, но щастлив от сполучливо проведените през него операции, си тръгва в ранното утро към къщи – за кратка почивка и да погали 3-месечния си син. Не стига до дома си – пада току пред него, покосен от масивен сърдечен инфаркт.
Д-р Кирко Хекимов, 60-год., е главен асистент във Втора хирургия на Университетската болница – Пловдив. По време на отпуската си в родния Златоград винаги всеотдайно се отзовава на повикванията на колегите си да им помогне при всеки усложнен случай (разбира се, без да е задължен, и без да му се плаща извънреден труд, защото не е на щат там). След напрегната нощ в операционната зала на местната болница, току-що приключил тежка сполучлива операция, споделя, че има нужда да излезе навън на чист въздух, но още след първите крачки фаталният инфаркт го отнася, както братовчед му Божидар.
От целия огромен Хекимов род (без да се броят зетьовете и снахите) са произлезли 6-7 поколения медици: дипломираните от тях са 30 лекари (2 – завършили в САЩ), 5 стоматолози и 2 фармацевти. Като изтъкнем, че петима хекимовци са загинали при изпълнение на служебния си дълг (3 лечители – фатално заразени от свои пациенти, 2 хирурзи – след тежки пренапрегнати операции), можем да заключим: Хекимовият род е най-възхитителната лекарска фамилия в българското здравеопазване!
(Данни от д-р Георги Каварджиков, Варна и инж. Величко Печилов, София).
Лекарите Кирови
Друго знаменито лекарско семейство е на д-р Киро Попов, д-р Димитър Киров и проф. Иван Киров.
Киро ПОПОВ (1845 – 12 септември 1877) е роден в Калофер. Завършва медицина в Букурещ (1870); кратко време работи в Русе, след което се премества като градски лекар в Карлово, където открива и първата му аптека. Член на местния революционен комитет, близък съратник на Апостола Левски. Заради бунтовническата си дейност е арестуван от турците след разгрома на въстанието и обесен в Пловдив.
Синът му е Димитър Киров ( 1873, Карлово – 1957), един от първите български педиатри. Завършва в Монпелие (1897). Градски лекар на София (1898 – 1903). Въвежда лумбалната пункция при деца у нас. Един от основателите на БЛС, на който е най-дългогодишният председател (1923 – 1940). Редактор на “Летописи на БЛС”, председател и на Всеславянския лекарски съюз.
Негов син пък е проф. Иван Киров (1910 – 2003), педиатър и инфекционист, дългогодишен ръководител на Катедрата по инфекциозни болести при ИСУЛ, първият председател на БЛС след възстановяването му (1990 – 1992).
Лекарите Червенякови
Създателят на гръдната хирургия у нас е проф. Петър ЧЕРВЕНЯКОВ (р.1925, с. Сталийска махала). Вече 83-годишен, изключително подвижен, той продължава да оперира всеки ден, и то на 2 места – АГ-болница “Св. София” и УМБАЛ “Св. Анна”!
Синът му – доц. АлександърЧервеняков е началник на I клиника по обща и гръдна хирургия при “Пирогов”. Съпругата му доц. Татяна Червенякова, е директор на Инфекциозната болница в София. Големият им син – също ПетърЧервеняков, специализира в Англия (познахте) – гръдна хирургия.
Лекарите Данаджиеви
Д-р Стефан ДАНАДЖИЕВ (1866 – 1943), завършил във Виена, е емблемата на столичната психиатрия. Един от основателите на Клиниката по нервни и психически болести в МФ, неговият бронзов бюст дълго време стои във фоайето й, докато всевластният акад. Атанас Малеев нарежда да го премахнат. (С какво ли му е навредил?)
Синът му д-р Теодор Данаджиев също е виден столичен невролог и психиатър в Александровска болница.
Неговият син носи името на дядо си. Д-р Стефан Данаджиев, интернист, кардиолог и ендокринолог, е един от основателите на балнеологичното дело у нас, десетки години завежда първото отделение в Балнеосанаториума на трудещите се селяни.
Награди и отличия
През 1994 г. създадох Почетен знак “Български лекар”, който връчвахме съвместно с БЛС, но след 10 години новоизбраният му УС се подчини на новия си председател Кехайов, който реши да обсеби и префасонира нашето дотогава общо отличие под името “Почетен знак на БЛС”, при това – златен и сребърен (сякаш медицината е поле за спортно съревнование) и ме изолира. Носителите на автентичния Почетен знак “Български лекар” са около 100 в цялата страна; никой от тях не защити замисъла и първообраза му, затова не виждам смисъл повече да определям неговите кавалери.
Тогава (2002) учредих ново звание – “Лекар на България”, което връчваме заедно със здравния министър, председателите на Национален Алианс “Живот за България” и Съюза на българските медицински дружества. Носители на това най-високо професионално-съсловно звание у нас досега са: професорите-хирурзи Александър Чирков, Радослав Гайдарски, Станко Киров, Темелко Темелков, имунологът чл.-кор. Богдан Петрунов, дерматовенеролозите проф. Николай Цанков и ген. Стоян Тонев, урологът проф. Стоян Чакъров, интернистите акад. Чудомир Начев и доц. Юлия Джоргова. За носител на званието “Лекар на България” за 2008 г. единодушно е избран ректорът на МУ – Пловдив доц. Георги Паскалев, предвид не само неуморната му работа като гръден хирург и дългогодишен ръководител на Клиниката по гръдна хирургия, но и огромната му патриотична и градивна дейност като ректор (никой друг като него не насърчава така усърдно младите колеги; създаде им “Клуб на Отличника”; построи Параклис в двора на Ректората).
Както “Чилови дни”, така и Наградата “Проф. Константин Чилов”, учредени от мен през 1998 г., също бяха дублирани от председателя на БЛС Кехайов (и то – под същото име; какво нагло плагиатство и безсрамен, откровен пладнешки грабеж на интелектуален продукт!) 5 години след създаването им. Нещо повече, той дори връчва наградата на неинтернисти и на чужденци, чиито заслуги за българската вътрешна медицина са единствено в графата му “лични приятели”…
Носителите на автентичната Награда-първообраз “Проф. К. Чилов” се предлагат от мене, но отдавна се определят съвместно със здравния министър, председателите на БАН, Съюза на учените в България, Национален Алианс “Живот за България” и Съюза на българските медицински дружества, ректорите на Медицинските Университети – София и Пловдив, националния консултант по вътрешни болести, кмета на Община – Смолян. От 1998 г. насам отличените с “Наградата Проф. К. Чилов” интернисти са: вече покойните академици ген. Григор Мечков и Чудомир Начев и проф. Атанас Джурджев, както и акад. Илия Томов, професорите Здравко Киряков, Никола Григоров, Младен Григоров, Михаил Протич, чл.-кор. Богдан Петрунов, доц. Владимир Христов, доц. Васил Димитров.
Щастлив съм, че извадих от забвение имената на един от най-великите български лекари проф. Константин Чилов и нашия най-голям съсловен герой д-р Стефан Черкезов и ги посочих на моето съсловие като най-светли и чисти образци за подражание!
Дано колегите ми да честват делата и паметта им и след мене.
Както – и да приличат поне малко на тях.
Така, с подкрепата на трима здравни министри и десетки най-изтъкнати български професори, създадох и заключих кръга от най-важните национални празници, ритуали и награди на моите колеги, за да разберат всички, че:
Св. Иван Рилски ЧУДОТВОРЕЦ е олицетворение на човеколюбието;
проф. Константин ЧИЛОВ – на колегиалността и квалификацията;
д-р Стефан ЧЕРКЕЗОВ – на всеотдайността и жертвоготовността
в нашата наистина божествена, но недооценена от обществото ни професия-изкуство.
Това са, по моему, Светата Троица на българското здравеопазване и лекарското ни съсловие! Търся министъра или изпълнителния директор, дето ще ги поръча на барелеф, който да стои пред болниците и да повишава Духовността на работещите там лекари и сестри?! Защото продължаващото фетишизиране на парите, наистина необходими – но, моля ви, не и абсолют! – за стоката Здраве, ще убие същността и призванието на Медицината, както и на Лекаря-Лечител и Спасител.
Създадох и няколко други, по-малки, национални научни празници и срещи на моите колеги:
- БЕЛИНОВИЯТ СИМПОЗИУМ по УНГ (2000 г.), посветен на делото и паметта на основателя на българската оториноларингология проф. Стоян Белинов;
- Срещата по клинични изпитвания “ИВАН РАЕВ” в Сопот (2002; успоредно с едноименна награда);
- Националната Среща по здравен мениджмънт “Проф. ТОДОР ЗАХАРИЕВ” в Пловдив (2007);
- Психиатричната Среща “Проф. НИКОЛА ШИПКОВЕНСКИ” в Троян (2006); ВАРНЕНСКАТА ЛЕКАРСКА СРЕЩА (“Лекарският Хайд-Парк”), която в продължение на цели 10 години, от 1997 до 2006 ежегодно организирах в МДУ “Фр. Ж. Кюри”, Курорта “Св. Константин и Елена”, въпреки неистовата съпротива на председателите на БЛС, чиито оставки публично исках заради предателствата към съсловието и авторитарния им стил);
- по 3 пъти организирах Пролетната хирургична среща;
- Софийската педиатрична среща. Някои от тези форуми (Белиновият симпозиум) се провеждат ежегодно, други – (“Иван Раев”) през 2 години, трети – отпаднаха от плановете ми, поне засега; важното е, че съществуват в съсловния ни мир или че ги е имало и по някакъв начин съдействат или са допринесли за развитието и коригирането на националната здравна политика, за сплотяването на колегите, за издигане на духовността, самочувствието и авторитета ми;
- Създадох също така и най-голямото здравно неправителствено сдружение Национален Алианс “Живот за България” (2002 г., председател проф. Дамян ДАМЯНОВ, аз съм главен секретар), в което членуват почти всички национални консултанти по отделните клинични специалности, както и Пловдивското лекарско общество (2006), на което ме избраха за председател, но възнамерявам да отстъпя мястото си на друг, местен колега. През ноември 2000 г. в Хисаря учредих Националното сдружение на общопрактикуващите лекари в България, които единодушно ме избраха за координатор, но после бързо ме изоставиха (поради… заповед от сините властници-болшевики); после и тези колеги се разцепиха, пъпкуваха и нароиха, като всяко нещо в България; това обаче са подробности.
В заключение
Моля за извинение тези колеги, които са се подразнили, задето изброих празниците и срещите, които съм им създал – знам, че рискувам да ме помислят за нескромен, но това е самата истина: да, аз съм техният учредител и аз се гордея с тях, защото те се превърнаха в същността и смисъла на съсловната ми дейност! Освен това скромни обикновено са тези, които не са създали нищо през живота си.
А аз създадох професионално-съсловните празниците, ритуалите и отличията на моите колеги-лекари и фармацевти!
Тези празници и срещи са смисълът и пълнежът на обществения ми живот, мой скъп интелектуален продукт, но те нямаше да могат да бъдат организирани и утвърдени без подкрепата и съучастието на толкова много духовно възвисени хора, държавно и съсловно отговорни – и аз безкрайно-безкрайно им благодаря!
Пиша горните изречения, защото някои от празниците, които учредих, бяха брутално и безцеремонно откраднати от един временен властимеещ на БЛС, нагло приватизиран от него, който започна да ги организира по неговия си ужасяващ кичозен, банкетен и грандомански стил, като провали първоначалния ми замисъл: те да обединяват колегията по места, а не да избиват комплексите на нискоинтелигентни и бедни духом тъмни субекти.
А и нали Левски е казал: “И всекиму – своето!”?
Всички ние сме прашинки в Космоса, смъртни, преходни гости на този чуден Бял Свят. Най-важното, смисълът на отредените ни от Бога средно 26 хиляди дни, през които ние, грешниците, тъпчем святата българска земя, е: какво сме сътворили през тях, какво оставяме след себе си за обществото, сънародниците, хората и колегите си?
Блазня се от радостта на всеки творец – че все нещо-нещичко ще остане и след мене за милия на сърцето ми български народ и моето велико лекарско съсловие: няколко празника и символа на Духовността, Колегиалността и Човеколюбието. Дано след като и аз по своя ред отмина в Отвъдното и, подобно на всички други грешни смъртни, бъда забравен – тези празници да продължават да се честват и помнят, да вдъхновяват и уповават колегите!
Защото не всичко е пари; трябва и Душа! Особено, най-вече – за Лекаря!
Дай, Боже и помагай, св. Иване, Чудотворецо!
19 октомври 2008 г.
XV Ден на българския лекар
БИБЛИОГРАФИЯ
“Медицински биографичен справочник”, Н. Запрянов, Гр. Найденов, 1972
“Жития на светците”, 1973
“Дейци на българската медицина и здравеопазване”, п/р на акад. Ат. Малеев, 1980
“История на медицината”, проф. Миладин Апостолов, 1980
“Богове и демони на медицината”, Фернанду Намора, 1983
“Най-влиятелни евреи на всички времена”, издателство “Репортер 7”, 1994
“Съдба, наречена хирургия”, д-р Тотко Найденов, 2002
“Паметна книга за проф. К. Чилов”, д-р Славчо Стрезов, д-р Стефан Илчевски
“Медицинска етика”, проф. Цекомир Воденичаров, доц. Сашка Попова, 2003
“Книга за българските хирурзи”, проф. Дамян Дамянов, д-р Тотко Найденов, 2006
Автор: Д-р Тотко Найденов