ВОЕННИ ХИРУРЗИ

Ген. чл.-кор. проф. Генчо КРЪСТИНОВ

Ген.майор чл.-кор. проф. Генчо КРЪСТИНОВ (р. 1915 г., гр. Шипка), следва медицина в Букурещ, но завършва в София (1942), Работи първо като селски лекар (пловдивското Старосел, 1942 – 1945). От асистент в Катедрата по болнична хирургия в Пловдивския медицински институт (1945 – 1948) отива в хирургичното отделение на Военната болница на Града под тепетата, на което скоро става началник (1951 – 1953). В състава е на българската медицинска бригада в Корея (1955 – 1956). Професор (1960), началник на Катедрата по военнополева хирургия и на Клиниката по по гръдно-сърдечно-съдова хирургия към ВВМИ (1960 – 1980), главен хирург на армията (1965 – 1980 г.), той живя светло, активно и достойно 88 години – рядка възраст за хирург.

Определението му за Хирургията беше: “Едно трудно Щастие, което се изгражда върху терзанията, съмненията, несполуките, разочарованията и най-вече – върху неуморимия денонощен труд на лекаря, който е приел тази чудесна специалност за своя благословена от Бога Съдба.”

Чл.-кор. ген. Генчо КРЪСТИНОВ беше извършил над 2000 сърдечни операции – отначало със своя учител, родоначалника на българската сърдечна хирургия ген.-майор проф. Коста СТОЯНОВ, после – с ученика си ген.-майор проф. Йовчо ТОПАЛОВ. Нарочно подчертавам военните им чинове – тези хора ги заслужаваха напълно. Защото те бяха (Йовчо Топалов продължава да бъде, да ни е жив и здрав!) Генерали на Медицината, Генерали от армията на Живота.

Разказа ми интересен случай от практиката си. Една жена, майка на две деца, страдаща от порок на митралната клапа и силно декомпенсирала, със сълзи на очи го моли да я оперира. Позакрепват я в клиниката с кардиостимуланти и диуретици, но проф. Кръстинов още се колебае дали да предприеме хирургичната интервенция (при несъвършенната тогавашна апаратура смъртността била доста висока). Тогава тя му заявява: “Ако не ме оперирате, ще се самоубия. Такъв живот е непоносим, кому съм нужна – нямам сили и сама да се обслужвам!” Всичко минава успешно. След месец го поканва на гости у тях. Случва му се път натам, отбива се. Още неотворила вратата, се втурва да му целува ръката. Едва я отдръпва. А тя – шета без умора, без задъхване, крак не подвива – съвсем, съвсем здрава!

В Смолян, току-що паркирал на площада, един младеж се втурва изневиделица към него с гръмкия вик: “Татко!”. Професорът е с жена си; лесно може да се предположи смущението му. Оказва се, че този левент, като момченце, е опериран от него по повод клапен порок. Почерпват се, посмяват се, поговарят дълго. Хирургът му се радва – наистина, като на свое собствено дете. Та не е ли истина, че малкият Пациент може да смята Спасителя си за Баща?

(И колко хора с пълно право биха могли да назовават хирурзите си така възторжено и чисто: “Татко!”).

Проф. Генчо Кръстинов ми бе заявил още: “Коравосърдечният, безчувственият, бездушният човек не може да бъде истински, добър хирург. Лично аз не се примирявам нито за миг със смъртта. Преживявам я изключително тежко. Не познавам по-труден момент за който и да е лекар, още повече – хирург, когато трябва да съобщи на близките на починалия свой пациент най-черната вест: за кончината му. Неописуемо с думи е състоянието, когато след тежка, изнурителна, но, уви, несполучлива операция трябва да се изправиш пред чакащите те вън деца, бащи или майки и да даваш отговор на застиналия в очите им въпрос. И да знаеш, че след миг ще взривиш ужаса и мъката в тях. Това те смазва повече от всичко друго. Разбира се, много по-често съм спечелвал пациентите си за живота. Тогава пък другото известие – че съм спасил човека, ме изпълва с огромна гордост, изричам го гръмко и радостно.

Не бива обаче да се забравя, че никой оперативен успех не е дело само на един-единствен специалист. И най-добрият хирург не може без дейната помощ на асистенти, анестезиолози, сестри, лаборанти. Операцията е дело на целия екип, не само на човека, който държи скалпела в ръката си. В нашата професия сам войнът не е войн!”

Беше автор на над 300 публикации, 20 от тях – монографии, ръководства и учебници. За пръв път в България ген. Генчо Кръстинов извършва и внедрява операцията на Бледок при тетрадата на Фало (1954), операциите при коарктация на аортата, спленореналните анастомози при портална хипертензия, при аневризма на аортата, при отворено сърце под умерена хипотермия за коригиране на вродени сърдечни пороци, за коронарен байпас (заедно с ген. Йовчо Топалов) и др.

Дъщеря му, д-р Дарина Кръстинова, също е хирург – тя се занимава с пластична хирургия в Париж и е световно известна в своята област.

Автор: Д-р Тотко Найденов

ВОЕННИ ХИРУРЗИ

Ген. чл.-кор. проф. Николай ВАСИЛЕВ

“Квалификация, умение, опит, труд, нюх – това е много важно. Но водещи трябва да бъдат съчувствието и обичта към болния! – твърдеше чл.-кор. ген.-майор проф. Николай Василев, с когото неведнъж съм разговарял.

Той е роден (1920) в Пазарджик. Има необичаен път на развитие като хирург – не започва веднага след дипломирането си (София, 1943) да работи тази мечтана специалност, а няколко години е селски лекар (последователно – на Прелез, Карабунар, Сестримо, Равногор) и чак след това успява да постъпи като ординатор в хирургично отделение (на родния си град, 1947); оттам – във Военната болница на Пловдив (1949 – 1952), после – на София и на Хасково. Специализира в Ленинград и Киев. Едва 42-годишен, става началник на Клиниката по обща и коремна хирургия при ВВМИ (1962), а 7 години по-късно вече е професор (невиждано за онези времена професионално израстване!). Участва и във военно-медицинската бригада във Виетнам. От 1980 до кончината си (1988) е главен хирург на армията. Работеше неуморно и всеотдайно – по проблемите на коремната, ендокринната (най-вече – на щитовидната жлеза) и военнополевата хирургия.

Казваше: “Пациентът е чувствителен, с изострена емоционалност. С него не може да се хитрува. Усети ли обичта на своя лекар, той му отдава цялата си душа. А веднъж спечелено, доверието му често е от решаващо значение за изхода на лечението.”

Беше високоинтелигентен. Меломан и сам – превъзходен цигулар. Цигулката надничаше от рафта в кабинета му и винаги, когато разговаряхме и си пиехме кафето, се присягаше към нея: “Какво искаш да ти изсвиря?”. Слушах в захлас: същите тези нежни пръсти, които в момента изтръгваха вълшебни звуци от бездушните струни, преди минути решително са прогонвали Смъртта от доверилия му се Пациент; възможно ли е подобно магическо претворяване? Този човек спокойно е можело да бъде един от виртуозите на България. Сега съжалявам защо не съм го попопитал защо е предпочел напрежението и отговорността на своята сурова професия пред далеч по-лекото поприще и безгрижие на артиста; но нима Хирургът може да обясни с думи Светлината на своето велико и несравнимо с никое друго поприще?

Синът на ген. Николай Василев е също хирург, доц. полк. Боримир ВАСИЛЕВ, началник на Клиниката по гръдна хирургия във ВМА. Поразително прилича на баща си – същите огромни топли очи и приветливо излъчване. Заявява: “Не искам да пишеш за мене – какво съм аз пред Татко?”. Все пак, отронва няколко думи.

По негово настояване от дете набляга на цигулката; приемат го и в Детската фирхармония с диригент Влади Симеонов, с нея обикаля целия свят. Но много повече го влече Хирургията. Показва ми докторската си дисертация – до месец-два ще я защити (“Гръдни огнестрелни наранявания”). С обич споменава учителите си: д-р Берчо Чифчиян, проф. Венцеслав Отчев, проф. Аврам Пинкас, д-р Тодор Аврамов. С баща си е оперирал само… два пъти. Главният хирург на армията просто не искал колегите му да говорят, че протежира собственото си дете. Затова Боримир се явява на изпитите за специалност (по обща и по гръдна хирургия) при цивилна комисия.

С болка си спомня последните дни на баща си. Интубиран е, метастазите са го сграбчили отвсякъде и го задушават. Не може да говори, само немощно стене и се гърчи. Намира сили да направи умолителен жест към Боримир: да извадят тръбата, да го оставят да издъхне. “Няма болкомер…”, отронва доц. Восилев. Той е на мнение, че ефтаназията трябва да се позволи и да се прилага при подобни ясни дори и за нелекар случаи – защото мъчението и страданието са непоносими и всеки човек заслужава една достойна Смърт.

Преди да дойде във ВМА, Боримир е работил 14 години във варненската Военно-морска болница, бил е и началник на Катедрата й по хирургия. Имал е изключително тежки случаи. Невъзможно е да се степенуват, но все пак, най-покъртителният е с 62-годишна жена. Прави жесток опит за самоубийство чрез поглъщане на сода каустик. Целият храносмилателен тракт е буквално смлян – от хранопровода, стомаха и дуоденума чак до панкреаса. Резекциите им и изработването на езофаго- и гастро-стоми продължават 7-8 часа. Възстановяват я цял месец. На 30-тия ден, по настояване на близките й, я превеждат, наглед стабилизирана, в друго лечебно заведение. Още с настаняването си там тя издъхва… Който не е водил подобна неистова борба за изгубения живот на пациента си, буквално за измъкването му от Гроба, няма да разбере нечовешките усилия и последвалия потрес от Загубата му. Но това също е неотделима част от тази най-велика професия – Хирургията.

Във Варна Боримир Василев оперира и лицево-челюстна хирургия, и комбинирани травми, и травматология. Изведнъж се оживява и ми разказва нещо наистина нечувано досега: във Варна е оперирал и… делфин! Помагат му и двама лицево-челюстни хирурзи – Дюлгеров и Тончев. Делфинчето Диана (така се казва и една от дъщерите му; доц. Боримир Василев има две щерки и един син) е с натрошена челюст и некроза на меките тъкани и максилата. Преди това разговарят по телефона с ихтиолог от Лондон (цената за 3-те минути консултация с него е 2 000 долара!), получават напътствия за анестезията и за 2,30 часа извършват уникална за България операция – отстраняват некротизиралите тъкани, шинират фрактурите. Така и не се разбира кой е причинил жестоката травма (животинчето е застраховано за 80 000 долара); самите лекари не получават и стотинка хонорар – но нали го спасяват?! И до днес, 8 години след операцията, то е живо и здраво и изпълнява дресурата си във варненския Делфинариум! От цялата операция запомня за цял живот очите на Диана – меки, топли, нечовешки, като на същество от друга планета или дори галактика; потъва в тях; цял месец после не може да заспи и в кратките мигове на задрямване ги сънува!

Непоколебимо вярва, че човек има Душа. Както – и Съдба.

Ген. Николай Василев вливаше радост във всяка приятелска или служебна среща. Беше пъргав, елегантен и лек, не пропускаше да се пошегува с приятелите си, да ги попита с какво може да им бъде полезен. Жестоката болест обаче го отнесе, когато нямаше и 68.

Всеки – със Съдбата си…

Ще го помним винаги!

Автор: Д-р Тотко Найденов

ВОЕННИ ХИРУРЗИ

Самата Военно-медицинска академия (бивш ВМИ, ВВМИ) лично аз свързвам с 2 големи имена: на генералите проф. Коста СТОЯНОВ и доц. Иван ХАРИЕВ, който предлага на своите съпартизани Тодор Живков (най-дългогодишния ни държавен глава) и Добри Джуров (военен министър) да построят днешната й внушителна сграда.

Катедрата по военно-полева хирургия към ВМА има славна история. Първи началник й е полк. (по-късно чл.-кор. проф. ген.) Генчо КРЪСТИНОВ (1960), заместник му е полк. (по-късно – също професор и генерал) Иван Копчев, ортопед. Клиниката по обща хирургия се оглавява от проф. Николай АНЧЕВ (ГИРГИНОВ), ръководител на първата българска военно-медицинска бригада във Виетнам (1955 – 1957), а по гръдна и сърдечно-съдова хирургия – последователно от проф. Андрей Стойчев и генералите Генчо Кръстинов и Йовчо Топалов. Урологията се ръководи от друг професор-генерал – Иван Викторов, лично оперирал самия Тодор Живков по повод простатна хиперплазия.

Проф. Андрей СТОЙЧЕВ (р. 1919 в с. Червен, Русенско) е един от най-авторитетните български и военни хирурзи, с изключително разнообразна професионална биография. През Отечествената война е ординатор в хирургичната болница в Къстендил, а във войната в Корея е хирург на българската медицинска бригада (1952 – 1954). Началник е на първото в страната Отделение по сърдечно-съдова и гръдна хирургия (1957 – 1959) на Общоармейската болница, а после – на хирургичното отделение при Военна болница – Сливен и главен хирург на армията. Поливалентен блестящ хирург, проф. Андрей Стойчев разработва проблемите на гръдния травматизъм, оперативното лечение на рака, белодробната ехинококоза, сърдечно-съдовата хирургия в началния период на развитието й (екстракорпорално кръвообращение при нормотермия и дълбока хипотермия, което внедрява заедно с ген. проф. Генчо Кръстинов). Той работи заедно с други чудесни военни хирурзи – бъдещите професори Милан Милев, Станчо Станчев и Здравко Лазаров (сърдечно-съдова и спешна хирургия), Петър Чалъков и Георги Чепилев (гръдна, спешна и военно-полева хирургия), Атанас Атанасов (чернодробно-жлъчна, коремна и военно-полева хирургия), Димитър Ранев и Благой Шиндарски (изгаряния, пластика), ген. Ганчо Савов и Манол Ванев (неврохирургия).

Във военните ни мисии в Северна Корея, Виетнам, Алжир, Камбоджа, Афганистан, Ирак, са командировани предимно военни хирурзи.

Нашето съсловие добре познава и уважава хирурзите на армията ни: генералите проф. Коста Стоянов, чл.-кореспондентите Генчо Кръстинов, Николай Василев, Йовчо Топалов, уролозите-професори Иван Викторов и Тодор Патрашков, ортопедът проф. Иван Копчев; професорите Атанас Атанасов, Георги Чепилев, Любен Туртуриков, Кънчо Кънев, Благой Шиндарски, Николай Анчев (Гиргинов), Венцислав Отчев, Аврам Пинкас, Андрей Стойчев, доцентите Надко Величков, Евгени Белоконски, Красимир Василев, Никола Владов, Петър Кръстанов, Цветан Панов, Иван Донков, Деян Йорданов, Димитър Кръстев и много други.

Тук непременно трябва да бъде споменат съдовият хирург доц. Стефан БЕЛОВ. Започнал работа като във Сливенската военна болница, той продължава при ген. проф. Генчо Кръстинов, където се хабилитира. Отдава се на една рядка и сложна специалност – хирургичната лимфология. Макар и с недобро здраве (има клапен порок, претърпява и операция), развива неуморна и впечатляваща дейност. Издава монография по темата. Създава и специализирани лимфологични хирургични клиники в Милано (след смъртта му италианците й дават неговото име; това е всеизвестната в цяла Европа лимфохирургична клиника “Проф. Стефан БЕЛОВ”!), в Прага, в Хамбург.

Автор: Д-р Тотко Найденов