И В ПРОВИНЦИЯТА ИМА ДОБРА ХИРУРГИЯ

Д-р Димитър ТРЕНЧЕВ

Да, това е бащата на синдикалист-създател и президент на КТ “Подкрепа” д-р Константин Тренчев, с когото сме добри приятели. Веднъж, на чашка кафе, ми разказа много интересен случай от практиката на баща си: зашиване на прободено със стъкло детско сърчице.

Колко му е да прескоча до гр. Белово, където 79-годишният д-р Димитър Тренчев, вече вдовец, живее?

Завършил е в Пловдив през 1961 г. Искал да специализира АГ, но го пращат селски лекар на Шейново. Тук му гостува съквартирантът от студентските години д-р Никола Ненов и го убеждава да се прехвърли в Хирургичното отделение на Стара Загора.

Защо пък не? Д-р Рашо Рашев посреща младия колега с радост: трябват му помощници. Тук правят и неврохирургични, и урологични операции, никога не е излишен един лекар в повече. Лошото е, че шефът не обича да обяснява, когато оперира; прекалено е съсредоточен. Това обаче с готовност правят неврохирургът д-р Никола Колев и коремният хирург д-р Кольо Ганчев, та младите все се въртят около тях и ги подпитват. Довчерашният селски лекар на Шейново дълго време не е “на ти” с шиенето и възлите; та, върнал се вкъщи, вместо да си почива, по цели часове се упражнява на картофи, ябълки, кукли, одеала…

А и дежурствата са много тежки. Линейките непрекъснато им карат катастрофирали от шосето, обгорели миньори от Гълъбово, работници от Брикетната фабрика. Така се усъвършенства и в коремната хирургия, ортопедията, урологията, неврохирургията, термичните травми.

Но когато се запознава с често идващия от Пловдив доц. Никола Чаталбашев, се увлича по детската хирургия. С лекота започва да коригира вълча уста, заешки устни, хипоспадия, пъпни хернии, Мекелов дивертикул, пилорна стеноза. На специализация в “Пирогов” се запознава с проф. Димитър Арнаудов, който го поощрява да създаде първото в Старозагорската област детско хирургическо отделение, което и оглавява над 22 години.

С професора обикалят цяла България, извършват операции и насърчават колегите да правят същото, но това не се получава; отделението на д-р Тренчев остава единственото за Югоизточна България и при него водят повечето вродени аномалии. Справя се с всичко, дори и с няколко случаи на дехисценция (липсваща предна коремна стена).

С проф. Арнаудов въвеждат българското тъканно лепило “Канаколит В” в практиката на Старозагорската болница. Пионер е и в кавитизиране на белодробната ехинококова киста, и в ползването на хибитановите разтвори за телесни кухини и кожа.

После отива в Алжир; там работи в Оран и Константин (1969-1971), като общ хирург. Справя се с толкова много пациенти, пострадали при катастрофи, битови травми (“Като се скарат, много налитат да се мушкат с ножове…”); среща и случаи, които не е виждал у нас: множествени тежки амебиазни абсцеси на черния дроб. Справя се с почти всичко, натрупва огромен опит.

Сега – за случая, който ме отведе при него.

“Татяна тогава е била в първи клас. Тя е от с. Змеево. Дошли с учителката си на някакъв фестивал, та после ги завела да обядват в ресторант “Лебед”. Нахранили се и по едно време започнали да се гонят. Детска им работа… Подгонили Татянка между масите, тя – хукнала навън, но не видяла, че вратата е стъклена, и се бухнала право в нея. Парче нащърбено стъкло й прерязва гърдите. Рев, огромен кръвоизлив за минути… Голям късмет, че навън преминавала лека кола. Спрели я, натоварили детенцето – и право при нас.

А ние вече тъкмо бяхме приключили с планова операция и тъкмо се размивахме. Втори късмет за момиченцето! И ни звънят от “Бърза помощ”: “Не се размивайте, обратно – в залата!”

След минути го водят, цялото обляно в кръв, едва диша, отива си…

Д-р Николаева ми даде анестезията буквално за секунди. Какво да видя: прерязано е всичко – гръдна стена, плевра, перикард, миокард… Слава, Богу, че камерата не бе пробита, иначе сърцето досега да бе спряло… Лявата гръдна кухина беше пълна с кръв. Евакуирах я, затворих мълниеносно миокарда с 3 шевчета с атравматичен конец (в това време колежката намали до минимум дишането, да не ми пречи белият дроб), после, по реда си – перикарда, плеврата, сложих й дренаж; не помня колко време продължи това, но много бързах, защото съвсем бе анемизирала. Преляхме, разбира се, и кръв. След няколко дни я изписахме, тази Татянка! Каква радост беше за всички ни – и за родителите й, и за целия ни екип.

После ме покани на гости в своето Змеево. Ожени се, народи си дечица.

Жива и здрава е и досега.

Колко много адреналин изръсих тогава, такова огромно напрежение беше за всички ни – но нали, нали, слава на Господа! – успяхме?!

Много успешни операции съм извършвал, хиляди са, но това ми е най-сладкият спомен от Хирургията и често ми идва, да ме сгрява на стари години…”

Автор: Д-р Тотко Найденов

И В ПРОВИНЦИЯТА ИМА ДОБРА ХИРУРГИЯ

Проф. Енчо КАЛЧЕВ

Родом е от Добрич (1937). Баща – обущар, майка – домакиня, неграмотна! И синът на тези обикновени хора завършва гимназия (1955) с пълно отличие!

Мисли да кандидатства литература или математика; сестра му обаче надделява: медицина! Но как да отиде до София?

“Татко изпроси 10 лв назаем от съседката. Купих си билет за влака (8 лв), както и една кифла за 10 стотинки – и ми останаха 1,90… Щях да умра от глад в тази пуста София. След 5-6 дни татко ми изпрати нови 5 лв; та до втория изпит изкарах с хлебец, бурканче лютеница за 44 стотинки и лук…

По пътя към ИСУЛ от притеснение изтървах шишенцето си с мастилото и изпоцапах трамвая. Надменните нацупени столичани ми се скараха, чух как някой ме наруга с традиционното: “Селянин!”… Като видях кандидатстудентите как са облечени добре, особено момичетата, ми идваше да се връщам – къде съм тръгнал и аз, сиромахът, с тази моя вехта ризка и пробитите подметки… Но някакъв глас ми прошепна: “Да, не си облечен като тях, но ти ще влезеш…”

Е, приеха ме. Студентство – в мизерия, много труд, добър успех, ранна женитба (IV курс) и детенце преди дипломирането.

Какво пък, нали станах доктор?

Отидох на работа в моя град, тогава се казваше Толбухин. Започнах във вътрешното отделение. Тъкмо се представих на завеждащия, след 30 минути (!!) сестрите ме извикаха в манипулационната: търсел ме по телефона самият д-р Цвятко Минчев, шефът на Дирекция “Народно здраве” при Окръжния народен съвет. Още не съм казал “Ало”, и го чувам да ми казва строго: “Партията ти нарежда да отидеш в хирургията… Партийно поръчение…” Докато му обясня, че аз не съм партиен член, ми затвори слушалката…

Къде ще отидеш да възразяваш на всемогъщата Партия?!… Нали после, стига да поискат, могат да те смачкат?

И… с наведена глава се дотътрих един етаж по-горе, в хирургичното отделение…”

Какви ли не дивотии ставаха тогава, в годините на “народната власт”, когато Партията-майчица родна се грижеше за всички ни, дори и без да й го искаме…

Изкарва късмет младият д-р Енчо Калчев. Началникът на хирургичното отделение е д-р Николин Казанджиев, тогава 50-годишен зрял и много препатил мъж, “една изключителна личност и голям лекар, който изигра голяма роля в моето първоначално израстване: заобича ме като свой син; двамата не можехме един без друг; постоянно обсъждахме случващото се в отделението и всички въпроси, свързани с професията ни.”

Този Казанджиев е недолюбван от по-голямата част от колегите си, въпреки (или точно – именно поради това!), че е син на съдия и учителка, много добър и умен, завършил френски колеж в Пловдив, заедно с големия наш певец Борис Христов.

И, ето – цели 50 години оттогава, д-р Енчо Калчев не е спрял да оперира.

Само 6 години след постъпването си в хирургичното отделение, едва на 30, му става завеждащ, защото д-р Казанджиев заболява тежко. Какво ли не е видял в операционната за цял половин век!!

Родилка от Каварна, с атония на матката, неспиращо кървене и вече изпадаща в хеморагичен шок. Кръвната й група е рядка – АВ; точно като на Калчев. Дава да му източат една банка, преливат й я – и започва. През това време Военното поделение, по негова молба до командира, е строено в двора на болницата. Вземат от подходящите момчета други 16 банки, преливат и тях – и младата майчица е спасена!

Малко по-късно почива баща му. Цялата рода се е събрала у тях, за да го изпратят. Погребението е насрочено за 14 ч. Половин час преди това, тъкмо вдигат ковчега и тръгват да излизат навън, и пристига колежка, с линейка: “Д-р Калчев, знам, че моментът е крайно неподходящ, но току-що приехме 30-годишен мъж с обилно кървене от дуоденалната си язва. Ваше право е да не дойдете… Но кой друг може да го спаси?!”

Господи, точно сега ли?!

Близките му вече връщат ковчега обратно, познават си момчето… Ще отложат за 2 часа погребението, гробът може да почака; иначе – утре ще трябва да копаят друг до него… Точно това им и казва, и се мята в линейката.

Никога не е извършвал толкова бързо – и толкова тежко – обшиване. Язвата спира да кърви, но не й сърцето му: “Татко, мили татко, нали затова си ме изучил: да помагам на хората, да ги спасявам? Не ми се сърди, след малко ще те изпратя… Нали отървахме това младо момче от Ямата?”

Зашива корема и казва на всеослушание, преглъщайки сълзите си:

“Ето, това беше в памет на Баща ми!”

Земетресението във Вранча, март 1976. Точно когато оперира 12-годишен ученик с илеус и перитонит, земята започва да бучи и да се тресе. От шкафовете започват да падат инструменти, операционната лампа точно над тях угасва (за щастие – само за миг!) и започва да се люлее; как ли не се откъсва, та да ги затисне, заедно с момчето с отворения корем?! Някои от персонала хукват да бяга навън, с писъци и плач. Калчев ги връща с мощен вик: “Назад, по стълбите е най-опасно!”

Довършват операцията успешно!

Друг случай от Каварна, само че – мъж, кранист. Пада отвисоко върху арматурно желязо, което минава през ануса, пробива ректума, pars prostatica urethrae и тънкочревна бримка и излиза пред коремната стена, близо до пъпа: типичен пример за средновековното набучване на кол… Докарват го ужасените му колеги, вече в шок, и пред лекарите започват да обсъждат бъдещото му погребение… Д-р Калчев им се скарва и се захваща за работа. Операцията е, разбира се, голяма и сложна, завършва с илеостома; след месеци затваря и нея и човекът отново се връща при крана си.

Сполуката не го напуска и когато оперира най-близките си хора.

Сам извършва секцио на съпругата си и вади на Белия Свят втората си дъщеря (след 30 години нея пък собственоръчно холецистектомира!). След години прави секцио и на първата си дъщеря и така фактически й акушира за внучето си.

Признава: “Спорен е въпросът дали хирургът трябва да оперира членове на собственото си семейство. Но и жена ми, и дъщерите ми го поискаха, защото бяха уверени в моята квалификация. Концентрацията и рутината до голяма степен тушират извънмерното психологическо напрежение; след толкова време си казвам: “Какви трудни изпити съм взел от живота…”.

Това са ежедневните изпити на всеки Хирург!

Автор: Д-р Тотко Найденов

И В ПРОВИНЦИЯТА ИМА ДОБРА ХИРУРГИЯ

Д-р Генчо ПЕНЕВ

Всички лекари в Хасково го наричат с обич: “Чичето”.

Най-възрастният хирург на южния град е вече над 81-годишен, но още продължава да приема пациенти в малкия си частен кабинет. (Какво да прави вкъщи човек, през чиито ръце са преминали хиляди оперирани хасковлии?)

Оплаква се от болки в кръста – дископатията, неизбежният спътник на хирурга, последица от стоенето му дълги часове прав. Завършил е в Пловдив през далечната 1954 г., трети випуск на създадения през 1945 г. втори наш ВМИ. Още студент, е в кръжока на легендарния проф. Антон Франц Червенаков (винаги стегнат, елегантен, тихо говири, никога не повишава глас, никому не се кара или сърди), който живее там, в Клиниката си и често слиза посред нощ в операционната, да види какво вършат колегите му, да им помогне. (И никой дори не се е сещал да поиска заплащане за извънредния труд; Боже, в какви времена са живели тези хора?!).

Какво може да предложи глухата дълбока провинция на един лекар, още повече – хирург, освен работа: ден и нощ, през почивните дни, през празниците? Често го викат и в Кърджали, предимно за онкоболни – независимо колко операции е извършил, му плащат “трудоденя” 15 лв; като му удържат данъците, получава чисто 13,80 лв. Който му завижда, да дойде да го замести…

“Хирургът трябва да има нещо отвътре, в Душата. И да притежава смелост – но разумна, все пак. За съжаление, хирургията не е спорт; там имаш право на 3 опита, при нас, в залата – само на един. И той трябва да е сполучлив. Най-мразя операциите за дебелочревен рак (те са особено тежки) и особено – за рак на ректума; там, в малкия таз е толкова тясно, блика кръв, не виждаш нищо, работиш почти опипом, интуитивно, по 6-7 часа. Понякога, като цръкне и бликне нагоре, за миг усещам струйката студена пот да пълзи и после – да облива гърба ми; до края на операцията цял подгизвам.”

В социалистическите времена в Хасково идват на “обмяна на опит” колеги от тогавашната ГДР. Особено любопитен е един анестезиолог. Още първия ден пита какво предстои. Д-р Пенев му показва пациентката си: възрастна жена с карцином на кардията, обяснява му как ще извърши резекцията, после – съединяването на остатъка от хранопровода с йейюнума. “Нима в тази стаичка, като кабинка, ще извършвате тази сложна операция?”. “Това ни е операционната, нямаме друга, колега.” “Сам ли ще я оперирате?”. “Сам.”. “А монитор за следене на показателите имате ли?” “Не.”. “А механични съшиватели?” “Не.” “Че как ще стане тогава?”. “Ако разполагате с 6 часа, елате да видите, не ни е за първи път…”. “Но тя ще умре!! Вие сте луди!!!”. “Не сме луди, колега, бедни сме.”

Наистина, операцията продължава повече от 6 часа. На другия ден хирургът лично захранва пациентката си. На третия ден бабата обикаля около леглото. Германецът не вярва на очите си.

Тя живее цели 5 години след това! Чичето има и други подобни случаи; един селянин със същата диагноза кара цели 10 години, докато умира от… преяждане.

Какво е разбрал от своите 56 години практика?

Че хирургът трябва да притежава желязна психика и огромно самообладание. При най-тежки операции се чуди не как е оживял пациентът, а самият той!… Понякога, след 6-7-часовото нечовешко изпитание (и загубване на болния след няколко месеца мъчително съществуване) се пита: заслужавало ли си е мъките и за него, и за хирурга му? Нима на този свят не всичко е планирано от някаква невидима Свише Сила? Като отваря корем, винаги си спомня думите на Вегнер: “Имай страх от Бога и от корема…”. Защото – знаеш ли какво ще срещнеш там?…

Голямата хирургия е онкологичната. Операциите в нея трябва да са анатомично възможни и функционално допустими. На това са го учили професорите Борислав Кръстев, Станко Киров, Нено Георгиев и Злате Дудунков, при които е специализирал. С възхищение говори за неотдавна прехвърлилия 90-те Киров: “Всяко движение на ръката му има смисъл, върши нещо. Никога нищо излишно. Фини, отмерени, красиви движения, прехласваш се, като го гледаш.”

“Близък роднина и лекар се лекуват най-трудно. Избягвам да оперирам колега, освен ако не се налага. Нали лекар за лекаря е брат; трудно ми е. Навремето Бочо Кръстев ми каза как е оперирал дъщеря си с местна упойка. Най-обикновена апендектомия, дето всеки специализант може да извърши. По едно време тя започнала да пъшка и ръката му спряла да се движи, направо се парализирала, та извикали Станко Киров да го замести…”

Големите наши професори неведнъж му идват в Хасково, да оперират заедно. Веднъж обядват с Нено Георгиев вкъщи, а майката на Чичето се обажда: “Чувам ви как говорите за бучки по гърдите. Ами че и аз имам една, ей тук, на…”

Още на другия ден я приема в отделението си. Чичето не влиза нито за миг в залата, не иска дори да гледа разядената от рака гърда, от която е сукал първо мляко. Нено Георгиев извършва всичко брилянтно. Майката, тогава на 64, живее след това още цели 31 години…

Два пъти му умират хора на масата; “Това е най-жестокото нещо за всеки хирург!”. Първият път дишането на пациента спира веднага след интубирането; вероятно упойката е предозирана или е получил алергия от нея. Когато се убеждава, че Душата му е отлетяла, Чичето разрязва корема. “Но защо?”, изумява се и без това вцепененият от ужас анестезиолог. “За да споделим вината, колега…”.

Вторият път също не може да направи нищо. Спешен случай: една жена се качва да бере череши, подхлъзва се, та направо долу – нанизвайки се през вагината на подпряната на дървото мотика… Всичките й вътрешни органи са разкъсани, в корема е каша: как да я спасиш?

Благодарни ли са му хората? Да, макар и не всички. Богатите не обичат да се отплащат, гледат да минат “по-тънко”, а ако може – и безплатно. (Интересно, същото го е забелязал и Хипократ…).

Миналата година, по повод 80-тия му юбилей, го обявяват за Почетен гражданин на Хасково.

“Сега, като си спомня какви тежки операции, граничещи с безразсъдна смелост, съм извършвал, ме хваща страх… Но винаги преди да вляза в залата, без да съм религиозен, съм изричал високо, дори и в онези тоталитарни времена: “Хайде, Господ – напред, ние – след него…” Знам ли, сигурно ми е помагал…”

А колко е оперирал нощем, сигурно – хиляди пъти! “Много интересно е разсъмването в залата: първо става сиво-сиво, после през прозорците нахлуват червеникави отблясъци и изведнъж – Слънцето е пробило Мрака, всичко светва!! Дошъл е Денят!!”

Дай, Боже, повече Светли Дни на теб и хилядите наши Хирурзи, д-р Пенев, Чиче!!

Д-р Петър БЕКЯРОВ, 60-годишен, който случайно идва в лекарската стая на хасковската хирургия, дългогодишен военен хирург, днес работи в частната болница “Хигия”. Той е един от малцината хасковлии, завършили не в традиционния за тях Пловдив, а в София. Бил е кръжочник при знаменития проф. Георги Капитанов (“един прекрасен човек, който с шепи раздаваше знанията и уменията си”) и при проф. Янко Добрев (“чудесен, превъзходен хирург, но мълчеше, не ни обясняваше, когато оперираше”).

Нали е военен, налагало му се да се справя се е с многобройни наранени и катастрофирали войничета и офицери. Нагледал се е както на спасявания, така и на гибел на толкова млади хора. Цигулар. Учил се е и при проф. Станко Киров, когото определя именно като виртуоз (“Няма нужда да ходиш на концерт; като го наблюдаваш – това е цял Найджъл Кенеди, магьосникът на цигулката. Киров пък е българският маестро на скалпела.”).

Зав. отделението е д-р Живко АТАНАСОВ, толкова младолик, че в началото го вземам за стажант. Виждаме се за минути, колкото да изпием едно кафе. Бърза да влиза в операционната, заедно с дежурния д-р Георги ГЕЛОВ, където ги чака пациент с остър корем. Георги е син на дългогодишния легендарен началник на отделението д-р Никола ГЕЛОВ, всепризнатия основател на съвременната хирургия в Хасково. Той завежда отделението от 1970 до 1982, когато заминава да работи в Мароко, но през това време става к. м. н. и обучава 15-тина чудесни млади хирурзи, сред които бъдещият чл.-кор. проф. Дамян Дамянов и приемника си д-р Любен Атанасов. Уви, легендата на хасковската хирургия д-р Никола Делов умира едва 63-годишен, и то – от следоперативни усложнения. (“Цял живот работеше със скалпел, от скалпел и умря…”, тъжно отронва синът му.) Д-р Георги Гелов се прочува тук с реимплантация на отрязана ръка. По време на негово нощно дежурство, идва нощен пазач, който си носи дланта в… джоба. Преди минути са му я отсекли крадци с брадва. Запазва самообладание, омотава китката със сезал, криво-ляво спира кръвотечението, намира ръката в храстите, напъхва я в джоба (цялата – в прах и осили) и – на бегом, към болницата… От полунощ до 6 сутринта д-р Георги Гелов, подпомогнат от ортопеда д-р Георги Боев и младия колега д-р Бончо Димов, обработват всичко с хепаризиран серум, измиват ръката, прикрепват я с плака към костите на предмишницата, шият съдове и нерви, възстановяват кръвоснабдяването и инервацията и още на другия ден човекът започва да движи пръсти… Днес е жив и здрав, мотае се по улиците…

Няма столични и провинциални – хирурзите са едни и същи: навсякъде, както във всяка друга професия, има и добри, и недотам можещи… Важното е непрекъснатият стремеж към съвършенство. У хирурзите той е просто вроден.

Автор: Д-р Тотко Найденов