И В ПРОВИНЦИЯТА ИМА ДОБРА ХИРУРГИЯ
Доц. Иван ТАБАКОВ
Доц. д-р Иван ТАБАКОВ вече е пенсионер. Беше в разцвета на силите си, когато разговаряхме. Предавам разказа му, както съм го записал, без изменения, защото е показателен за скромността, всеотдайността и напрежението на стотиците хирурзи в провинцията, които всекидневно извършват своя тих, незабележим и неоценен от обществото ни Подвиг:
“Като студент-медик ме привличаха вътрешните болести. Те научават лекаря да мисли, правят го по-интелигентен и това в тях ми допадаше. След като се дипломирах, започнах работа в Околийската болница в Горна Оряховица. Често давах дежурства. Нерядко се случваше да водят хора с остър апендицит, перфорирала язва или заклещена херния. Поставях диагнозата и пращах линейката да вземе дежурния хирург, а сам аз се чувствах безпомощен и зависим. Тогава разбрах: теглеше ме скалпелът, т. е. действеността. Хирурзите поставяха диагнозата си, оперираха – и спасяваха. Ето работа тъкмо за мене! След едногодишна работа във вътрешното отделение се прехвърлих в хирургическото. В началото бе трудно, не знаех почти нищо. От сестрите се учех на превръзки. И асистирах, асистирах – почти не излизах от залата. Мъчех се да подражавам на завеждащ отделението – д-р Никола Тонков, опитен, много сръчен хирург, опитен и организиран. Под негово ръководство направих първите си операции – апендектомия и херниотомия. Така полека-лека навлязох в тази чудесна мъжка специалност. Обиквах я все повече – тя ме правеше щастлив и нищо друго на този свят, освен нея, не ме интересуваше. Чувствах се пълноценен човек и истински лекар. През деня работех, вечер давах дежурства и непрекъснато четях, обогатявах знанията си.
Помня една тежка операция. Пациентът прокървя обилно. Спрях работа, дадох кръв, сестрата му я преля веднага, още съвсем топла, после продължих. Всичко завърши благополучно. Преуморен, изтощен и от кръводаряването, едва се прибрах в квартирата. Тъкмо бях заспал дълбоко, ме събудиха за спешен случай. Разсъних се веднага, отидох и близо 3 часа оперирах младеж с перфорирала дуоденална язва. Върнах се като смазан. Едва съм мигнал няколко минути, линейката изсвири отново – младежът се бил влошил… Каква беше тази прокоба? Утрото ме завари край леглото му. Когато се успокои, само изпих едно двойно кафе и започнах визитация по стаите. Преглеждах хората, сменях превръзки, вадех конци, приемах нови пациенти, изписвах оздравели. И, странно, умората постепенно изчезваше, очите ми вече не пареха, главата ми бе бистра. Но това бе измамно чувство, което се дължеше на мобилизацията на съзнанието, породена единствено от – нека да не прозвучи помпозно – лекарския дълг. Убеден съм, че човек с друга професия би отказал да работи толкова продължително време и така напрегнато, при това без почивка. Едва ли някой чиновник, например, би се съгласил само да стои буден, без да работи, камо ли да спасява, с цената на огромно собствено напрежение, чужд човешки живот. За “възнаграждението” от няколко левчета да не говорим. Но никой не е виновен на хирурга, че си е избрал подобна свръхнатоварна и отговорна дейност, която всъщност е Призвание и Съдба.
На хирурга не е позволено да познава умората! След тежки и продължителни 7-8-часови операции (а това е почти всеки ден, над 40 години) се усещам с вдървен гръб и психически изразходван. И още – имам чувството, че съм дал частица от живота си.
Но това е Всекидневието на Хирурга. Не бих го заменил с нищо друго!”
По-късно д-р Иван Табаков отива в София и се профилира в урологията, където защитава доцентура и се прочува със сполучливите си операции. Но тези кратки спомени за началото на професионалния му път като млад провинциален хирург са затрогващи – затова ги и публикувам.
Д-р Михаил КАЛНЕВ
Преди 25 години се запознах с друг великолепен хирург и обаятелен човек от наистина дълбоката провинция – д-р Михаил КАЛНЕВ. Гостувах му в Девин, в чиято болница оперираше от първия си работен ден, като едновременно с това бе и неин директор. Публикувах очерци за него в списанията “Здраве” и “Антени”. За съжаление, не съм ги запазил, затова ще разкажа какво съм запомнил от разговора ни.
В онези далечни години в Девин често спира токът. Това неведнъж се случва тъкмо по време на спешна нощна операция; тогава д-р Калнев веднага нарежда на линейката да застане срещу залата със запалени фарове, и продължава да реже и съшива на светлината им… Наглед романтика (ако е на филм) – но създава такова напрежение за хирурга (защото е в действителност)!
Спасявал е стотици пострадали родопчани, обикновено миньори или дървосекачи. Безброй случаи на спешна хирургия – те са му почти всекидневие. Извършва – в тези мизерни провинциални условия – пластика на дефект на гръдната стена със скатула.
Но най-интересният му и нашумял случай в Девин е с един шофьор. Той се напива в една кръчма, скарва се с някакви хора, сбиват се – но подробности не помни. Прибира се криво-ляво вкъщи, и на другия ден отново подкарва камиона. През почивните дни играе мачле в махалата. Всичко е в ред, само дето го наболявала главата, когато удря топката с нея. Така – две-три седмици, след което жена му го завежда в поликлиниката.
Участъковият лекар не намира нищо безпокояващо, но понеже главоболието му се усилва, го изпраща на ренген. Там откриват… кухненски нож, пронизал мозъка от едното слепоочие до другото и заседнал в черепа…
Д-р Калнев вика неврохирург от Пловдив (доц. Симеон Петков, един чудесен лекар, за съжаление – днес покойник) и още на другия ден двамата вадят ножа от главата. Безспорно, това е най-знаменитият случай в практиката му! След месец болнични шофьорът отново се качва на камиона си. Играе и мачлета. Но вече удря топката само с крак…
Канят впечатляващия провинциален хирург на работа в Пловдив; обещават, че ще му открият възможност и за хабилитация. Но той отказва. Заявява им, че обича Родопите и Девин – и няма да ги напусне! Това също не е романтика – а Отговорност и мъжество!
С този мъж и Хирург се видяхме след четвърт век в неговия Девин. Беше си почти същият: подвижен (всяка сутрин, независимо от времето, преминава по планинския си маршрут под вековните мури). Вече на 75 години, но в крепко родопско здраве. И, разбира се – най-важното: още държи скалпела! Когато през 1993 г. се пенсионира, отива в Либия, гр. Бенивамид; та до 2001 – за цели 8 години!! Получава две либийски правителствени награди за чудесата, които извършва там със скалпела си. Не го пускат да се върне в България, молят го да остане – накрая го изпращат с… общоградски митинг! Забравя ли се това тържество, устроено от хиляди мюсюлмани на един християнин?! Неверник – но спасител на стотици либийци!
Но може ли Хирургът да почива? След Либия д-р Михаил Калнев започва работа във Военната болница – Пловдив. Ала сърцето го тегли, неудържимо го тегли нататък: при любимите, облени в слънце и зеленина Родопи, към които тръпно се стреми и самото Небе – да се слее с тях, да ги похлупи; само там ручат единствените на света каба-гайди и ухае дори и в сънищата на бор. (Как го разбирам – та това е Планината на Орфея, на проф. Константин Чилов, на най-слънчевите хора!)
И – ето го, д-р Михаил Калнев, вече 76-годишен, отново в Девин, при скъпите му родопчани. Готов всеки миг да им помага със скалпела. И със сърцето си.
И така ще е до Края!
Добър е Господ – пак ще се видим.
Чакай ме на гости наесен в нашата любима планина на прекрасната ни Майка България, Мишо!
Автор: Д-р Тотко Найденов