Университетите
Историята на медицината в България е фактически историята на медицината в София, защото в нашата столица живеят и работят практически почти всички стожери на родната медицина и здравеопазване. Медицината в останалите университетски центрове на страната е функция на столични преподаватели, а в областните градове – нека да бъда извинен за откровението – на откровено провинциално равнище…
Първото висше медицинско училище у нас е Медицинският Факултет (МФ) – София. Той е разкрит към Софийския Университет във възможно най-неблагоприятния за страната момент – на 1 януари 1918 г., непосредствено след втората национална катастрофа (в условията на боен, материален и морален крах, епидемии, бежански вълни и социални сътресения.) Тогава в страната работят около 150 български лекари, завършили медицина в чужбина. За база на клиниките са предоставени отделенията на Александровска болница.
МФ – София е безспорният, вече 90-годишен, стожер на българската медицина, защото той й е дал, дава и ще продължава да й дава хиляди висококачествени и добросъвестни Лекари.
Първите български професори по медицина (произведени през пролетта на 1918 г.) са Васил Моллов (вътрешни болести) и Параскев Стоянов (хирургия). Следват: Константин Пашев (офталмология), Иван Кипров (УНГ; той е избран за първия декан, но почива 2 години по-късно), Тошко Петров (хигиена) и Атанас Теодоров (съдебна медицина). Привлечени са и редица руски професори-емигранти от болшевишка Съветска Русия, които поставят основите на съответните клиники и катедри.
По-видни от тези руски професори са:
- Сергей АБРАМОВ (1875, Ростов на Дон – неустановена), патологоанатом, автор на първия ни учебник в тази област – “Патологични процеси”;
- Владимир ВОРОБЬОВ (1876, Одеса – 1937, Харков), анатом, основател на Анатомическия музей към МФ; завърнал се в Съветска Русия (той е балсаматор на Ленин, съвместно със Збарский);
- Всеволод ЗАВЯЛОВ (1895, Дорпат – 1965, София), физиолог; пръв представител на швейцарската фирма “Сандоц” в България 1932;
- Георгий РЕЙН (1854, Петербург – 1942, София), акушер-гинеколог, участник в Руско-турската война, автор на учебника “Оперативно акушерство”;
- Алексей ЯНИШЕВСКИ (1873, Казан – 1936, София), пръв професор и директор на Клиниката по нервни и психиатрични болести при МФ (1922- 1933).
През 1921 г. МФ – София е официално представен на тържествата по повод 700-годишнината на знаменития Медицински Университет – Монпелие, който е дал на България десетки лекари.
Първото българско медицинско научно дружество (септември 1923) е на дерматовенеролозите (председател проф. Богомил Берон).
Професорският състав на МФ – София се увеличава много бързо, и то с редица качествени лекари, които внедряват европейски методи на диагностика и лечение: Стефан Ватев (педиатрия), Владимир Алексиев (фармакология и вътрешни болести), Александър Станишев (хирургия), Стоян Белинов (УНГ), Любен Попов (дерматовенерология), Владимир Марков (микробиология). По-късно към тях се присъединяват интернистите Константин Чилов, Иван Пенчев, Алекси Пухлев, Ташо Ташев, Бойчо Бойчев (ортопедия), Димитър Каданов (анатомия), Петър Попхристов (дерматовенерология) и много други.
Откровено казано, България е малка страна и нейните професори по медицина не са сред най-известните в Европа, с изключение на кардиохирурга проф. Александър Чирков. Към него се осмеляваме да добавим педиатъра-откривател на 6-тия сърдечен тон проф. Иван Митев, онкохематолога-педиатър проф. Драган Бобев, ортопеда-хирург на ръката проф. Иван Матев, откривателя на нивалина проф. Димитър Пасков. Нека да не ми се сърдят останалите, но ние нямаме съществен принос в световната и медицинска наука, за да искаме да ни забележат или цитират. Причината се крие, разбира се, в бедността на държавата ни, която отделя за наука едва 0,3% от БВП и едва 4,2% за здравеопазване. Каква медицинска наука може да се прави с толкова оскъдни, буквално символични средства, какви постижения, още по-малко – открития можем да постигнем с тях?…
През 1945 г. се създава Медицински Факултет и във втория по големина, но първи по самочувствие (изразът е на Ива Николова) град на България – Пловдив (по-късно той става последователно Медицинска Академия, ВМИ “Ив. П. Павлов”; днес е Медицински Университет). Важна роля за възникването и бързото му развитие изиграва достолепният първи министър на народното здраве д-р Рачо Ангелов.
Пловдив дава десетки добри лекари на Южна България, някои от които са бележити личности и знаменитости за нашите мащаби. Сред най-впечатляващите пловдивски професори са интернистите Богоя ЮРУКОВ (най-енциклопедичният от нашите медици: той основава и оглавява няколко катедри и клиники, между които по фармакология, вътрешни болести, терапия, педиатрия, микробиология, хигиена, физиология, патофизиология – вероятно случай без световен аналог!), благият Антон МИТОВ и решителният Петър МИРОНОВ; микробиологът Елисей ЯНЕВ; дерматолозите Богдан БЪЧВАРОВ и Иван ТОЛЕВ (негов е безсмъртният израз “Пловдив е провинция – но не на София, а на Рим!”); социал-хигиенистът Тодор ЗАХАРИЕВ; психиатърът Кирил ЧОЛАКОВ; сърдечно-съдовият хирург Васил АНАСТАСОВ; хирурзите Янко ДОБРЕВ, Петър ДЕЕНИЧИН, Пею МИШЕВ, Иван ЗЪНЗОВ, Петър УЧИКОВ, Юри ТОШЕВ, Антон ЧЕРВЕНАКОВ.
Сред пловдивските ректори най-дейни са проф. Тодор ЗАХАРИЕВ (образец на човеколюбие и колегиалност; построява Почивната база в Цигов чарк; спасява редица колеги от репресии в сталинските времена), и изтъкнатият наш гръден хирург доц. Георги ПАСКАЛЕВ, който, въпреки финансовия недостиг, основава втория в страната Фармацевтичен Факултет, построява и оборудва нова модерна сграда на Стоматологичния Факултет, изгражда Параклис в двора на Ректората. Той увлича и младите студенти, като насърчава тяхната учебна и научна дейност чрез ежегодно провеждани специални сесии и учредяването на уникалния “Клуб на Отличника”, който обединява младите колеги с най-висок успех.
Сред най-впечатляващите лекари от Вечния град е, несъмнено, колоритният доц. Илия БАТАШКИ, смел и като хирург, и като маниджър. Като ръководител на най-голямата болница в страната УМБАЛ “Св. Георги”, той бързо заличава огромния дефицит, оставен от предшествениците му и я стабилизира финансово и кадрово.
От останалите Медицински Университети в страната единствено се открояват: във Варна – опитният хирург проф. Темелко ТЕМЕЛКОВ, създал десетки следовници, а в Плевен – ректорът-онкогинеколог проф. Горан ГОРЧЕВ, оборудвал го с най-модерната и ефективна апаратура. Медицинският Факултет в Стара Загора продължава да крета на опашката; той не е дал нищо впечатляващо на страната, освен патологоанатома проф. Григор ВЕЛЕВ, автор на фундаментални учебници в тази област. Не случайно преди 10-тина години МЗ възнамеряваше да закрие МФ – Стара Загора…
(Нека бъда разбран относно взискателността ми, но нали нашето мерило е европейското равнище?)
Акушерство и гинекология
За основоположник на българското акушерство и гинекология се приема проф. Димитър СТАМАТОВ (1871, Шумен – 1943). Той завършва медицина в Киев (1895), специализира АГ в Петербург, Париж, Берлин, Лайпциг и Виена. Създател е на първата специализирана АГ- болница в страната – Майчин дом “Княгиня Мария Луиза” (1903), по-късно прераснала в Клиника. Професор от 1926 г. Директор на “Майчин дом” почти до смъртта си. Автор на над 30 научни публикации и учебни ръководства – “Основи на гинекологията” (в 3 части), “Основи на акушерството”, “Болести на матката”, “Гинекологическа симптоматика” и др.
Първият ръководител на Катедрата по АГ към МФ – София обаче е руският емигрант акад. Георгий РЕЙН (1920 – 1925), който подготвя стабилните й основи и бъдещи традиции, след което тя се оглавява (от 1925 до 1942) от проф. Димитър Стаматов. С добро се помни и неговият приемник – проф. Иван ИВАНОВ (1942 – 1951), който по време на бомбардировките успешно евакуира клиниката в с. Долни Дъбник; след войната я връща в порутената от бомбите сграда на “Майчин дом”. Той е автор на над 40 научни труда, сред които – основни ръководства като “Консервативна терапия”, “Акушерски операции”, “Гинекология” и др.; въвежда инхалационното обезболяване и редица нови оперативни техники. Следващите ръководители на Катедрата по АГ са професорите Георги Бояджиев и Георги Тошев; после идва ред на легендарните професори Илия ЩЪРКАЛЕВ (ръководител на катедрата и клиниката от 1958 до 1977, основател на съвременната българска АГ-медицина) и Бранимир ПАПАЗОВ, основоположник на раздела “Стерилитет”. Благодарение на този дългогодишен класически емблематичен тандем Щъркалев – Папазов се проучват и разработват такива кардинални проблеми в българската АГ-школа, като гинекологичната онкология, стерилитетът, контрацепцията, детско-юношеската гинекология, образната диагностика, гинекологичната ендокринология, модерната анестезиология.
Свой достоен принос в този благороден дял на медицината дават и професорите Георги Стоименов, Евтимия Светославова, Атанас Атанасов, Божин Василев, Кирил Мирков, Любомир Яръков, Димитър Радонов, Карл Огнянов, Тодор Ананиев, Радослав Райчев, Атанас Кацулов, Цветана Десподова, Илко Карагьозов, Ангел Димитров, Тодор Чернев и др., както и Никола Милчев в Пловдив.
Тук трябва да бъде спомената и първата българска акушерка – това е легендарната знаменоска на Априлското въстание Райна княгиня – Райна Попгеоргиева Футекова – Динчева (1856, Панагюрище – 1917), завършила акушерство в Русия (1879).
Вътрешни болести
Безспорно, най-обемната част от клиничната медицина е вътрешната. В нея са работили и са се изявявали с успех десетки български клиницисти. Сред тях обаче се открояват 3 ярки имена: на професорите Васил МОЛЛОВ, Стоян КИРКОВИЧ и Константин ЧИЛОВ.
Първият български професор не само в частност по вътрешни болести, но о изобщо – по медицина – е Васил МОЛЛОВ (1875, Москва – 1938). Той завършва медицина във Виена, специализира във Виена, Мюнхен, Хавбург и Берлин по физикална терапия, вътрешни болести ирентгенология. Завежда Катедрата по вътрешниболести на МФ (1908 – 1918), по 2 пъти е декан на МФ и ректор на Софийския Университет. Талантлив диагностик, терапевт и преподавател; разработва проблеми на вътрешните болести, хематологията, имунитета, инфекциозните и паразитни болести. В историята на българската медицина е влязло името и на баща му: д-р Димитър МОЛЛОВ (1845, Елена – 1914), възрожденски лекар, завършил медицина в Москва. През Руско-турската война е началник на санитарен влак. След Освобождението разработва първият законодателен акт на нашето здравеопазване – “Временните правила за устройството на медицинското управление в България” (1879). Дългогодишен председател на БЧК, един от основателите и първи председател на БЛС (1901).
Създателят на българската пропедевтична школа е проф. Стоян КИРКОВИЧ (1875, София – 1960), също възпитаник на виенската медицинска школа, специализирал в Париж, автор на настолни учебници като класическото, неостаряващо и до днес ръководство “Пропедевтика на вътрешните болести” и “Клинични лекции”. Той е професор от 1927 г., основател, пръв и най-дългогодишен директор на Клиниката по пропедевтика на вътрешните болести (1920 – 1947). Изключително радушен и отзивчив към колегите си и пословичен безсребреник спрямо болните; умира в такава мизерия, че Ректоратът се засрамва и отпуска малка сума специално за купуване на по-приличен костюм, с който да го погребат…
Много са изявените български терапевти – академиците Алекси Пухлев (организира и ръководи работни групи по изучаване на хипертонията и ендемичната нефропатия); Ташо Ташев (създател на българската нутриология), Атанас Малеев (неуравновесен и зъл като ръководител, но иначе чудесен хепатолог); Илия Томов (първият наш академик-кардиолог); Иван Пенчев (създател на съвременната българска ендокринология); Георги Маждраков (създател на българската нефрология; разработил проблеми на храненето, бъбречната патология и хемодиализата); Чудомир Начев (незабравим, блестящ и обаятелен лектор!), професорите Антон Митов и Петър Миронов (те разгръщат способностите си в Пловдив), Михаил Рашев, Владимир Владимиров, Христо Браилски, Иван Йонков, Александър Попов, Анна Еленкова, Любомир Томов, Асен Цанев, Йонко Белоев, Валентин Коларски, Здравко Киряков (създател на българската хемодиализа), Захарий Кръстев (водещият наш хепатолог), Къню Кънев (създател на съвременната българска ревматология) и следовникът му Йордан Шейтанов, Минко Мондешки и Радан Раданов (основатели на българската фтизиатрия), пулмолозите Петър Добрев (пръв въвежда термина ХОББ в България), Никола Алексиев, Милко Милчев и Ванко Ничев (вече покойник), Николай Беловеждов (дългогодишен водещ наш нефролог), Тамара Пилософ (родоначалник на детската кардиология), Константин Чернев (дългогодишен национален консултант по вътрешни болести, автор на великолепни учебници), високо ерудираният национален консултант по клинична лаборатория Добрин Свинаров и много други.
Първият лекар-хомеопат у нас е д-р Георги МИРКОВИЧ (1825, Сливен – 1905), завършил в Монпелие. Съвременната българска хомеопатия е създадена много по-късно, през последните 10 години, от д-р Драгомир ГРУДЕВ, представител на френската хомеопатична фирма BOIRON.
Трудно може да се прави сравнение между интернистите (те са най-многобройните) и изобщо между лекарите (това не е състезание по лека атлетика, където всичко може да се измери с метър или хронометър), но, поне според мен, най-видният сред нашите клиницисти, е чл.-кор. проф. Константин ЧИЛОВ.
Той е 6-то дете в многодетното семейство на Гита (1868 – 1936) и Чило Николов Райчевски (1856 – 1931), абаджия и терзия (те имат общо 6 момчета и 2 момичета) от комитското село Карлуково (днес Славейно). Роден е на 17 май 1898 г. Дядо му по бащина линия – Колю Райчевски е най-дългогодишният кмет на селото (от паметната 1876 до 1900 г.); макар и неграмотен (отбелязва данъците на селяните “на робуш”), но с голям организаторски талант. Дядото на бъдещия лекар по майчина линия Никола Шопов (1807 – 1899) е народен лекар и зъболекар; той пръв от селото праща дъщеря си Гита на училище. Изключително наблюдателен, дядото на бъдещия велик лекар отбелязва в полето на една от страниците на Библията едно свое наблюдение: “квасът (тестото) трябва да се остави да мухляса и тогава с него да се превръзват рани.” Това не е ли първото откритие на пеницилина, направено 30 години преди Флеминг?!
Началното си образование Константин Чилов придобива в родното си село, в училището, което съществува от 1844 г.; след това учи прогимназия – в Гюмюрджина, а гимназия – в Одрин, Асеновград и Пловдив (1917). 1 година е учител в родното Славейно. После записва 1 полугодие в Юридическия факултет в София, изкарва и 1 семестър в Медицинския Факултет, но високата му взискателност и отговорност не са удовлетворени тук, затова се моли на най-големия си брат Никола, да го издържа във Виена и се прехвърля там, където се дипломира през м. май 1925, точно 27-годишен. Оттук нататък Съдбата му е предопредилила 30 години служба на Медицината и болните хора. Само 30 години – но равни на цяло столетие за българската Медицина!
След специализирането си във Виена и германските университети в Хале и Фрайбург (1926-27), Чилов се връща в България. Отначало е доброволен, после – редовен асистент на проф. Стоян Киркович (1928-31). Тук изказва следната възхитителна мисъл: “Изследването и търсенето на нови постижения са най-приятното занятие; особено въодушевлението и радостта, които се изпитват, когато откриеш нещо ново, макар то да е прашинка за абсолютната истина.”
След работата си при проф. Киркович, Чилов отива асистент и гл. асистент в Клиниката на друг голям български клиницист – проф.Владимир Алексиев. От 1940 г. е редовен доцент в Клиниката по вътрешни болести на проф. Васил Моллов, а от 1945 г. до края на живота си – професор и неин ръководител; тя бързо и спонтанно придобива името “Чилова клиника” (преди 20 години бе съборена по заповед на акад. Малеев). През 1938 г. става член на Германското дружество на интернистите, по предложение на проф. Васил Моллов. От 1948 г. е чл.-кор. на БАН; още на следващата година е предложен и единодушно приет за академик и носител на Димитровска награда, но вечерта преди публикуването на името му във в. “Работническо дело”, престараващи се болшевизирани лекари отиват в ЦК и настояват то да отпадне, обвинявайки Чилов – точно него, най-народния лекар! – в… “буржоазни уклони”, и фактически анулират избора. Причините са ясни: Чилов е учил във Виена, специализирал е в Германия, а най-големият му брат Никола, макар и отдавна покойник, е крупен индустриалец, химик-инженер, д-р на финансовите науки, собственик на заводи за сапун, основател и първи председател на Българското индустриално дружество. (Никола Чилов загива в нелепа катастрофа през 1936 г. в Карловския Балкан, заедно с голямата наша певица Христина Морфова. Проф. Чилов също е в автомобила, но се отървава само с контузии.) Той никога не крие, че именно богатият му брат го е изучил и му е благодарен цял живот, не се отрича от паметта му и в смутните сталинистки времена.
Благодарение на застъпничеството му пред тогавашния министър на енергетиката Кимон Георгиев, негов пациент, с. Славейно и околните села първи в тази област на Родопите получават електричество (1949).
Мисли на проф. Чилов:
“От значителна важност за създаването на лекаря е неговата личност, качествата му да се доближи до болния, да го насърчи, да прояви личен талант, интуиция и нюх на интернист.”
“Постъпилият в клиниката болен има нужда не само от нашите знания, а преди всичко от човешко отношение – истинското предназначение на лекаря, което в много случаи няма нищо общо дори с науката ни.”
“Когато лекарят установи, че болестта на пациента е нелечима, от този момент започва истинската му роля – на лечител на страданията му.”
“Във всяко историческо време целите и постиженията на научната медицина са насочени към помагане и човечно отнасяне към заболелите. Много често забравяме, че човекът е още и достойнство и социална значимост, и че той няма цена!”
“Грижите ни за съдбата на болния трябва да започнат от началото: от момента на заболяването му, още когато го видим. От този момент нас трябва да ни вълнуват въпросите: как да помогнем на своя болен и какво ще стане с него, каква ще бъде съдбата му?”
“Аз изминах труден път, без личен живот, но винаги със стремеж към възход и съвършенство. Ако се родя втори път, сигурно ще избера пак изминатия мой трънлив път.”
“В живота решаващи са не словата, а делата!”
Проф. К. Чилов не само е основоположникът на клиничната лаборатория у нас. Макар че първите професори по вътрешна медицина у нас да са други (проф Васил Моллов и проф. Стоян Киркович), именно родопчанинът проф. Чилов е този, който проправя пътя на европейската медицинска наука към българската. Многобройните му трудове (над 250 публикации, много от които – директно на немски език) – във всички сфери на вътрешната медицина (кардиология, гастроентерология, ендокринология, нефрология, хематология, метаболизъм, инфектология и дори паразитология), учебниците му – 2-та тома по Вътрешна медицина (третият том не е дописан поради преждевременната му смърт) и по клинична лаборатория (3 последователни разширени и допълвани издания, първи по рода си у нас) – му запазват водещо място за вечни времена в клиничната ни практика и в българската медицина въобще.
Последната си лекция пред студентите изнася месец преди да почине, в историческата Аудитория на Втора Хирургия, и то на тема “Рак на дебелото черво” – болестта, която го топи; какъв лекарски и човешки героизъм! Вестта за кончината му (28 януари 1955) попарва цяла България, но особено – славейновци. Още се носи легендата за стоическото чакане на камиона с ковчега му от цялото село през мразовитата нощ. На ръце пренасят ковчега през огромните преспи от долното шосе до църквата, където се извършва опелото. Погребват го, както е завещанието му, в двора на бащината му къща.
Чест прави на славейновци, че създават единствената в България Къща-музей на лекар, преодолявайки безброй необясними пречки от страна на тесногръди догматици. От самото начало, на 2 януари 1974 г., за уредник на Музея е назначен краеведът Димитър Мариновски, който успява с упорит възрожденски труд и постоянство да събере и подреди експонатите и да поддържа и тях, и цялата сграда.
Автор: Д-р Тотко Найденов