Най-прекрасният човек на света – нощен разказ на Ина Танева

Публикувано на октомври 28, 2011 от Ина Танева

В нашия блог ви даваме възможност да прочетете и да дискутираме неща, които са привидно далечно от здравето. И днес ще опитаме да поговорим и за Кайо – Калин Терзийски, един от най-известните съвременни български писатели, който от автор се превърна в герой на малък нощен разказ от Ина Танева, журналист от Фрамар.

И тази вечер имах повод да се оплаквам.

Спи ми се.Зверски.

Псувах наум.

Чупех чаши наум.

Напусках наум.

А всъщност се усмихвах. Дяволски добре се прикривам. Това е талантът ми. Вероятно единственият ми. Вероятно заради него все още ме държат като барманка в този толкова елитен нощен клуб.

- Портокалов сок- чух да ми казва тих глас.

Дори не вдигнах очи. Беше толкова късно и толкова не навреме, мамка му.

„Пич, ходи си вкъщи”, изстрелях мисълта си към него. Хората трябва да спят в 2 през нощта. Аз трябва да спя.Сервитьорите трябва да спят. Градът не може да заспи, ако над него кръжат мисли на самотници, които просто не могат да спят и разнасят безсъние.

„Що за човекоубиец би поръчал портокалов сок, ако знае, че този портокалов сок ме дели от леглото, за което мечтая часове наред???”

Подадох му сока и му се усмихнах. Дежурно, разбира се. Усмихвайки му се дежурно, го погледнах и от устата ми неволно излезе:

- Бррррр.

А след секунди за замазване и :

- Май стана доста студено…

Изчервих се от ненужните реплики и наведох очи, търсейки дупка, в която да се скрия.

Ще обясня. На бара седеше Кайо. Онзи Кайо, който знам от 10 години. Калин Терзийски. Писателят. Не го познавах лично. Чела съм разказите му. А последното, което чух за него беше, че умира. Чух това преди две години. А сега той стоеще пред мен. Съвсем жив, съвсем здрав – поне видимо. И пиеше сок. В два през нощта. В 2 и 10, ако трябва да сме точни.

Не ме забелязваше. Можех да го разглеждам.

Ха!

Кайо Терзийски.

Нямаше нищо общо с образа в главата ми. И слава богу. Бях попадала на негови снимки. Но за първи път го виждах наживо и определено бях приятно изненадана.

„Писателите са смахнати”, репликата, подхвърляна от познатите ми беше довела до изкривената ми представа за това как изглеждат мъжете писатели.

Разбира се смахнато. Нещо като Айнщайн в български вариант. Гадост.

Е, май, не е така.

Първото, което женският ми нюх регистрира бяха очите на Калин – топли и кафяви – знам, да, това са две напълно еднозначни думи. Просто подчертавам съчетанието.

После регистрирах белега на челото му, той раздвояваше леко впечатлението от външността на Кайо – ако допреди миг ми беше спокойно, на белега се свих. Белезите разказват войни.

Кайо ми изглеждаше смирен. Въпреки че се вижда отдалеч – животът сякаш го гореше отвътре.

И, о, да, телефонът му звънна, той стана и тръгна към изхода, за да говори, а аз – за да огледам.

Да, изглеждаше доста добре за писател.

Не много висок, с леко разсеяната осанка на човек, пратил по дяволите всичко земно и пошло.

След минута отново стоеше пред мен.

Изпадах в глупавото състояние на сервитьор, който трябва да налее шампанско на Барак Обама примерно, без да му се разтрепери ръката.

Осъзнах, че треперя, секунди след като вече бях казала:

-Вие сте Калин Терзийски.

Прозвуча като новина. Като откритие.

Той ми се усмихна.

А аз изтърсих:

-Бях убедена, че сте умрял .

Беше абсурдно.

Пред мен стоеше един от любимите ми български писатели. Бях чула, че е затънал в алкохол и наркотици, бяха ме уверили, че не му остава много, че умира, че си отива от този свят.

И аз бях преживяла смъртта му.

Бях тъгувала за него.

Бях научила наизуст разказа му ”Има ли кой да те обича”. И го бях направила все едно изпълнявам ритуал.

Да, бях го погребала.

А сега той стоеше пред мен и ме гледаше обичливо.

Да, обичливо.

Това е думата.

Думата за Кайо е обич.

Само едно гмуркане в погледа му беше достатъчно, за да избягам от усещането за абсурд.

Обич.

Той излъчва обич и изтрива всеки намек за лошо, за глупаво и за абсурдно.

Можех да си стоя и да плача от радост, можех дори му се скарам, че е жив, а аз не знам.

Единственото, което би ми казал е, че съжалява за болката ми.

В 3 вече се бях съвзела. Толкова, че да започна нормален разговор с моя възкръснал Кайо Терзийски.

Бяхме останали съвсем сами. Последният сервитьор си тръгна, спирайки музиката. Преди да излезе, даже се провикна, че отваря прозорец.

Не го отразих.

Моментът.

Моментът беше велик.

Седях на бара.

До любимия си писател

Калин Терзийски.

Пиех

ром, много ром.

А Кайо стоеше пред мен. Кротко и тихо.

Разказваше ми за ада, през който е преминал. Спокойно.

Адът, описван от него звучи като история, която някой ти разказва за лека нощ.

Кайо не може да бъде зловещ. Дори разказвайки страданията си, дори преживявайки ада си, той пак си остава част от рая.

Обичлив и разбиращ.

В 5 сутринта, докато заключвах клуба, се усмихвах на себе си.

Бях се запознала с Калин Терзийски.

Най-прекрасният човек на света.

Ивайло Тончев : „Здравето, Българино! “ не успя да представи политиците от Избори 2011

Публикувано на октомври 13, 2011 от Ина Танева

Фрамар: Представете се за читателите на „Фрамар“.

Името ми е Ивайло Тончев и съм главен редактор на Фрамар – националния здравен портал.

Фрамар: Как се роди идеята за кампанията „Здравето, българино“ ?

Идеята дойде при нас при една от визитите на доктор Тотко Найденов, който я имаше в някакъв необработен вид в главата си, а ние я харесахме и решихме да я подкрепим и заедно да я осъществим. И стартирахме официално кампанията в края на август, 2011, като нарочно оставихме почти 2 месеца до изборите, за да можем да представим повече политици.

Фрамар: Какво представлява кампанията и каква е целта и ?

Знаете ли, идеята ни хареса и решихме да я подкрепим, защото никога до момента никой не е разглеждал политиците от гледна точка на тяхното здраве. То е свързано и с нашето здраве – ако политиците са немарливи към собствения си здравен статус, пред тях проблемът за здравеопазването и здравето на нацията просто няма да стои. Искахме съвсем безплатно /запомнете тази дума, след това ще я коментираме/ и честно да отправим въпросите си към настоящите и бъдещите лидери, да разбием монотонието на шарените плакатни образи и да чуем малко човешка реч от хората, свикнали да боравят с шаблони, написани от PR отделите им. Друга поставена цел – искахме да се опитаме да дадем и някакъв ориентир на хората от цялата страна, които откровено не знаят за кого да гласуват, не знаят и защо да го правят. И са отчасти прави, защото след 22 години изключително болезнен преход, нещата в България не са никак розови, а хората са объркани.

Фрамар: Какви бяха очакванията ви – ще се радва ли кампанията на интерес?

Знаете ли, очакванията ни в началото бяха съвсем различни. Няколко дни подготвяхме официални писма с изходящи номера, представяне на кампанията, всичко това надлежно адресирано до всяка партия, регистрирана в ЦИК. И след това започнахме да очакваме отговор. Бяхме подчертали, че това е обществена кампания, която е напълно безплатна и не искаме пари за публикуването на интервютата. Искрено се надявахме, че още на другия ден след доставката на писмата, телефоните ни ще бъдат постоянно на ушите ни и ще даваме обяснения и ще приемаме интервюта. Уви, истината се оказа друга…

Получихме две писма по електронната поща, в които съвсем сухо ни поясниха, че „те пари за реклама нямат „ /въпреки, че имам усещането, че въобще не бяха прочели за какво става дума…./. По телефона ни се обади председател на партия с кандидат за президент, който ни предложи да поемем кампанията им, но да се разплатим след изборите, че „сега нямали никакъв бюджет.“ На няколкото лични покани към политици от всякакъв размер и цвят – никакъв отговор, засега.

Фрамар: Дали ще бъдат искрени отговорите на политиците или отново ще четем красиво написани лъжи?

Отговори нямаше – нито един. И това е най-страшното. За нас България продължава да се върти в омагьосан кръговрат, в който на 4 години ни се внушава, че трябва да изберем най-подходящия. Замисляте ли се, че все още работи системата от времето на края на социализма, която е много проста – едни режат ленти, други критикуват тия, които режат лентите. Но искреното желание на тези, които режат лентите е да продължават да режат лентите, защото падат много трохи. Критиците искат и те да режат ленти, пак заради трохите. И така, година след година, илюзия след илюзия. И да поясним, дори и на красивите лъжи вече дойде краят – няма дори и за какво да ни излъжат, всичко е толкова изтъркано и фалшиво. Дори и опитити за лъжи вече са сиви и уморени, както сме и самите ние. И болни, самата ни държава е болна от сивота и лъжи, както и от изкуствени думи. Даже и споменатите ленти са вече за боядисан таван или за изметен двор, парите свършиха. Много искахме да намерим поне един политик, който да ни отговори, за да можем да кажем – ето, някой разкрива най-ценното и най-личното, здравето си, този човек има и интересни идеи, той няма да ви лъже и може би си струва да му повярвате. Такъв човек нямаше, нито един, поне засега.

Фрамар: „Болна“ ли е здравната система в България и съответно – кое е лекарството за нейното лечение, според вас?

Самата държава е много болна, най-вече от най-лошото автоимунно заболяване – липсата на смисъл. Наистина нямам идея кое ще е лечението, очаквахме да го чуем от политиците, но те си замълчаха деликатно. Тогава, да опитаме да го намерим ние самите? Ще стартираме другата част на кампанията – Здравето, Българино! – интервюта с наши читатели, интервюта с наши колеги и сътрудници, с хора от здравната система и с хора от фармацевтичниия бизнес. Искрено се надяваме, че ще успеем да намерим отговорите, дори на и въпросите, които никой не иска да зададе. И поради тази причина – в близките дни ще ви представим здравния статус на хората от Фрамар Медиа. А после…чакаме вашите предложения…кого да разпитаме.

Фрамар: Кампанията обхваща както кандидатите за президент, така и тези за кметове на общини. Очаквате ли те да се обвържат с ангажимент или обещание за промени в тази сфера?

Ангажиментите и обещанията са много хубави, но изпълнението им определено не е от най-силните страни на никой от кандидатите. Очаквахме поне идеи, но…получихме мълчание. И нещо много досадно, защо всички обещания се правят веднъж на 4 години, а после 4 години обективно се доказва, че въпросният политик е имал най-доброто желание това да стане, но други са му попречили…

Фрамар: Какво ще пожелаете на читателите на „Фрамар“?

Какво да им пожелая ли, да се опитаме да променим България към по-добро, да се опитаме да сменим тези 22 години апатия и безличие с нещо различно и с нещо, което ще даде смисъл на живота ни тук и в тази държава. Време е за действие, не за сън и за слушане с отворена уста на поредните лъжи на политиците в Избори 2011.

Фрамар напомня, че купуването и продаването на гласове е престъпление. Фрамар напомня и това, че е хубаво всички да гласуваме по съвест, като намерим нещо поне малко добро в някого. Не е задължително да е за политика, за когото гласуват всички.

Ако не виждате добро в никого, променете така света около вас, че утрото да е различно и по-добро! От нас зависи, не от някой друг!

15 септември и отговорите на екип експерти на МОМН за децата с увреждания, агресията в училище, затлъстяването, материалната база…

Публикувано на септември 12, 2011 от Ивайло Тончев

Само след няколко дни ще започне новата учебна година – 15 септември, дата, която кара малките да се радват, а големите да се мръщят. Един светъл ден, който със сигурност вълнува всички, които някога са прекрачвали прага на най-светлата институция в живота на всеки човек – неговото училище.

Ние във Фрамар искаме да бъдем полезни и актуални, както и своевременно да обръщаме внимание на важни проблеми в системата /агресията, децата със заболявания, липсата на адекватна материална база, храненето на учениците/ и поради тази причина решихме да зададем няколко въпроса на самия министър на образованието, господин Сергей Игнатов.

Едно интересно и /вярваме/ полезно интервю за много родители. Използвайки каналния ред, изпратихме официално писмо с въпроси, но се оказа, че отговорите дойдоха не като интервю, а като:

„В отговор на Ваше писмо Ви изпращаме информация, която поради своята специфика е изготвена от екип експерти на МОМН и очакваме да я използвате само в такъв аспект и не като интервю“.

Публикуваме текста без съкращения и без коментар. Очакваме коментарите от вас, нашите читатели!

Наближава 15 септември, когато хиляди деца ще тръгнат на училище. Част от тях ще са и децата със специфични потребности. Имате ли приблизителна представа какъв е броят им в момента в България – в детските градини и училищата?

Към м. юни 2011 г. общият брой на интегрираните деца със специални образователни потребности в детските градини в страната е 1206, а общият брой на интегрираните деца и ученици със специални образователни потребности в училищата е 9098.

В същото време броят на децата в специалните детски градини и в специалните училища към същия период е следният:

в специалните детски градини – 361 деца;
в специални групи в общообразователни детски градини – 68 деца;
в специални училища – общо 4772 ученици;
в специални паралелки в общообразователни и в професионални училища – 227 ученици.

По-важно е да се обърне внимание на факта, че детските градини и училищата трябва да посрещат комплексни потребности на деца от уязвими групи от общността, защото една „специфична потребност” може да съществува в самото дете, но може да възникне в хода на неговото развитие, в резултат на начина, по който близкото обкръжение на детето се грижи за него. Все по-голяма е ролята на социалния контекст като фактор, който влияе върху обучението и постиженията на децата. Така че подготовката на образователната система не е само по отношение на първия учебен ден, а по отношение на дългосрочен ангажимент за отговор на разнообразни ситуации на деца и семейства. С това искам да кажа, че всеки 15 септември е неповторим, както е неповторима личността на всяко дете.

Кои са показателите, които определят този статус „специфична потребност“? Към кого да се обърнат родителите, ако имат притеснения за децата си? Съществува ли система на входящ контрол и последващо наблюдение на децата, която да предостави възможност за специфичен вид обучение на нуждаещите се?

Няма такъв статус, доколкото „специфичната потребност” е динамична характеристика, която може да възникне в хода на пребиваването на детето в системата на образование от ранната му възраст до зрелостта. Важно да се развие чувствителност у възрастните, които се грижат за детето – родителите и неговите учители, особено когато не става въпрос за увреждане или някакво затруднение, което може да бъде класифицирано с медицинска диагноза. Детето може да има нужда от помощ в обучението при прехода от един възрастов период в друг, което може да съвпадне или да не съвпадне с прехода в обучението му от един етап към друг. Когато затруднението на детето възникне докато то е в детската градина или училището, родителите могат да търсят съдействие от учителите. Те са най-близо до техните деца в училище и могат да засвидетелстват една промяна у детето, която изисква внимание и може да има нужда от индивидуален подход на обучение в училище. По отношение на система за входящ контрол и наблюдение може да се каже, че в момента процесът на приобщаващо образование ще получи тласък със създаването на новите образователни политики, които интегрират досегашните възможности на системата и съединяват фрагментарните практики до момента в един широкообхватен подход за адекватен отговор на потребностите от подкрепа в обучението на всяко дете. Ако до момента системата е предоставяла възможности за интегрирано обучение на деца, които имат нужда от подкрепа въз основата на медицински показатели за затрудненията им, новите политики са насочени към съответни грижи и подкрепа в обучението на всяко дете, което има нужда от такива.

Кои са моделите на интегрирано обучение, които се използват в България?

Все още не можем да говорим за модел, а за принципи, които практиките и политиките следват. Тези принципи произлизат от движението на хората с увреждания и правата на детето и полагат правото на всяко дете да се възползва от възможностите, които предоставя светът. С това трябва да се подчертае, че образователната политика е осигурила и гарантира правото на всяко дете да се обучава в естествена среда от връстници. Родителите на детето решават дали е подходящо то да се обучава в обща или специална образователна среда. Разбира се, има насочване и препоръки от страна на системата в лицето на инспекторатите по образование, които предоставят експертно оценяване на потребностите на детето. Промените в областта на приобщаващото образование у нас са от 2003 г., а през тази година се отбелязват пет години от създаването на ресурсни центрове в помощ на допълнителната подкрепа в обучението на болни или уязвими деца. Този опит се обобщава и анализира в момента. Досегашните данни показват създаването на добри практики на отделни училища или области. Целта е да изучим тези практики и да направим всичко възможно да ги разпространим на територията на цялата страна и за всяко дете. Има училища, които са своеобразни лидери благодарение на работата си по проекти за въвеждане и адаптиране на международен опит. Такъв пример може да се даде с проекта на четири пилотни училища, а след тях и още 40, които работиха по проект „Индекс за приобщаване” – един модел от английската образователна реформа, което даде възможност тези общности да структурират практиката си и реално да допринасят за очертаването на „българския” модел. В момента има работна група, която работи по държавния образователен стандарт за приобщаващо образование, където част от този подреден опит се внедрява в текстовете на системно ориентиран модел на приобщаващо образование. Не трябва да забравяме обаче, че имаме тежко наследство от система на помощни, специални, болнични и оздравителни училища, която по-скоро е отделяла децата с по-малко възможности от техните приятели и връстници, защото се е вярвало, че тази среда е по-щадяща за децата. Днес се знае, че възможностите на децата се развиват в среда, богата на стимули, а щастието е въпрос на субективно преживяване на значимост сред другите. Децата най-добре разбират смисъла и ценността на интеграцията.

Съществува ли адекватна материална база във всяко училище, която да поеме това обучение, както и по-специалните му изисквания?

Има разлика между нормативните документи, които изискват такава адекватност, и реалната физическа и архитектурна достъпност, както и необходимото оборудване и технически средства. В това отношение държавата е длъжник на хората с увреждания не само в системата на образованието, но изобщо в обществената сфера. Необходимо е да се обърне внимание на факта, че материалната база е един аспект от условията на средата, която трябва да откликва на различието на децата. С навлизането на деца със специални образователни потребности в детските градини и училищата се вижда необходимостта от изграждането и развитието на „социална” база – отношенията към различието в културата на училището, училищни политики, които поставят фокус върху индивидуалните потребности, практики, които да персонализират начина на обучение, така че да е адаптиран към начина, по който детето учи. От тази гледна точка успоредно с предвиждането и продължаването на изграждането на архитектурния достъп чрез асансьори и рампи за деца с увреждания, нашите усилия са насочени изключително към обучения и квалификация на учителите и специалистите, които помагат на децата в обучението и в ежедневните им задачи в училище. Това ще бъде приоритет на нашата дейност и за следващата година.

През каква подготовка преминават специалистите, които ще работят с тези деца?

По-важно е да се обърне внимание на факта, че тук не става въпрос за някакви особени специалисти, които да работят с особени деца. Става въпрос за чувствителност на хората, които партнират на децата в тяхното развитие в училище. Това означава, че говорим за училището като среда срещу училището като институция. Важен е човешкият ресурс – моделът на отношение, директорът, учителите, помагащите професионалисти като логопеди, психолози, ресурсни учители. И не само те, а целият персонал – всеки от охранителя, през продавача на павилиона за закуски в училище до директора трябва да има чувствителност към многообразието от деца и въобще от индивидуалното разнообразие, както и към различната култура, защото говорим за различието изобщо в нашето образование. Това е предизвикателство пред системата, която по презумпция е организирана за масовост и за колективен живот. Как да бъдем ценящи и подкрепящи индивидуалността, към която се стремим и която е право на всеки човек като зачитаме интереса на общността и общото благо?

Какви са Вашите впечатления, успешно ли работи цялата система? Какво е бъдещето на тези деца, как и къде се реализират след завършването на средното си образование?

Системата има нужда да се развие като предсказуемост и управление на процеса на приобщаващото образование, образование за всяко дете. Това означава ясни процедури на входа, гъвкав подход за директен достъп до ресурси на училищата и детските градини и изход, който дава възможности за професионална реализация на децата. Това е възложено на бъдещите политики, които се разписват заедно с новия закон за предучилищно и училищно образование. Не можем и не бива да говорим за бъдеще само за една група деца. Системата трябва да осигурява възможности за развитие на всяко дете, което е свързано с промени във фундамента й като образователна задача. Мисията на училището е формиране на личности, способни да се самоопределят и изграждат житейските си проекти, като развиват чрез себе си и активността си и общността, в която живеят като нейни граждани. Нашата отговорност е да допринесем в ролите и задачите, които имаме като професионалисти, с опита и мъдростта си за обогатяването и въплъщаването на такива качества на човешката среда в училище, каквито като родители всеки от нас иска за собствените си деца.

По времето на социализма бе наложен стандартът във всяко училище да има лекар или поне сестра, която да поема грижата за децата и да извършва профилактични дейности. Част от училищата имаха и зъболекари. Защо тази практика изчезна и не мислите ли, че това е една от причините за все по-повишаващата се заболеваемост сред българските деца?

Едва ли липсата на лекар или медицинска сестра в училището е причината за мрачните статистики, които четем за децата на България както по отношение на заболеваемостта, така и по отношение на детската смъртност у нас. По-скоро тази практика в развитите държави е свързана с модел на обществено здраве, при което фокусът на грижите е поставен върху превенцията и ранните интервенции. Добрите традиции за грижи за децата не може да се свържат със социализма, а по-скоро с нашата култура, която е центрирана около грижите за деца. Знае се, че българинът дава мило и драго, за да изучи детето си.. В момента в училищата има медицинска сестра, чиято работна задача се променя в съответствие с новите политики у нас за детето като субект с права, едно от които е правото на сигурна и здравословна среда за живот. И в момента няма пречки да се осигури лекар в училище чрез програми и ресурси на местните общности или в партньорство с неправителствени организации. Задачата на училището по-скоро е да обръща внимание към здравето и грижата за него като отговорност на индивида и това то може да прави чрез своите дейности и програми. През следваща учебна година предвиждаме да се осъществят редица дейности, посветени на здравето чрез кампания за годината за здравословни ежедневни житейски практики в областта на физическото, психичното и социалното здраве на децата,за да обърнем внимание на здравното и екологичното възпитание;проблемите със зависимостите – наркотици, алкохол, тютюнопушене;превенцията на насилието и агресията сред децата и учениците;потребителска култура;физическа активност и спорт.

В ролята на медиатор между учениците и училищните власти би трябвало да се вписва и училищният психолог. Всяко училище ли има такъв и каква е функцията му? Доколко са ефективни те, особено в разрешаване на проблема с агресията в училище, който става все по-фрапиращ.

В концепцията за нов Закон за предучилищно и училищно образование се предвижда отделяне на психологическите функции по диагностика от длъжността „педагогически съветник” и възлагането им на специалист „училищен психолог”. По този начин ще се подобри капацитетът на училището при необходимост да се извършва оценка на потребностите на конкретното дете и да се организират съответните дейности в отговор на съответните потребности. За свързване на детето и неговото семейство с ресурси и услуги в общността се предвижда осигуряване в училище на пеагогическите съветници – да поемат повече социлни функции. Предвижда се на 250 деца и ученици да се назначава психолог или педагогически съветник.

От м. октомври стартира дейността си „Национална мобилна група за психологическа подкрепа”, която ще се включва при кризисни ситуации в образователната система. В нейния състав са включени училищни психолози от различни райони в страната. Целта на съществуването на такава група е да оптимизира участието на представители на образователната система в мултидисциплинарните екипи за кризи по силата на настоящия координационен механизъм за взаимодействие при работа в случаи на деца жертви или в риск от насилие и за взаимодействие при кризисна интервенция на местно ниво, особено в районите, където няма такива специалисти.

Отново по една / вярвам/ болна тема – храненето на учениците. Какво се прави тази година, за да се реши /поне отчасти/ огромният проблем със затлъстяването на подрастващите?

Това е световен проблем. Училището обаче има своето място като център, който не само помага за развитието на детето,но може да помага и консултира родителите. Има действия, които могат да се извършват пряко по отношение на храненето на децата, докато те са в училище, има разбира се и възможност чрез различни проекти и програми да се въвежда знание и да се информират децата и родителите за нездравословни не само храни, но и навици, свързани с храненето. В това отношение има и добро партьорство с родителските организации, които са особено активни за изискванията и контрола над храните за децата в училище.

През тази година ще включим в Календара на МОМН и Олимпиада за здравословно хранене, която вече проведохме през месеците април и май на миналата учебна година.

Но пълното решаване на този проблем може да стане най-вече чрез промяна в мисленето, навиците и възпитанието на детето в семейството.

Предвижда ли се нещо да се разнообрази остарялата система на часовете по физическо възпитание, които често минават проформа в някоя класна стая?

Безспорен е фактът, че за постигането на добри учебни и възпитателни резултати от обучението по физическо възпитание и спорт в детските градини и училищата важна роля играе наличието на добра материално-техническа база, която да осигури за всяко дете или ученик активно участие и да съдейства за пълното проявление на професионалните знания и умения на учителя. И за тази учебна година, въпреки положените усилия на общинските и на училищните ръководства, вкл. и на държавните институции, ще има детски градини и училища, които не ще могат да осигурят обучението с физкултурни салони или зали, както и с обновени открити спортни площадки. При отчитане на тези проблеми училищата имат възможност чрез учебните програми да организират учебните часове в зависимост от потребностите, интересите и мотивацията на учениците, спортната инфраструктура, природните дадености, традициите на региона и квалификацията на учителя. Тези часове в голяма степен отразяват разнообразието и многообразието на познавателно-двигателната дейност, вкл. и на различните видове спорт. Също така учебни часове се организират и провеждат и извън седмичните разписания на учениците като модулно обучение, което е иновативна форма и за нас не е приемливо твърдението за „остарялата система на часовете по физическо възпитание” и констатацията, че „често те минават проформа в някоя класна стая?”.

Здравето, Българино! – съвместна инициатива на националния здравен портал „Фрамар“ и вестник „Български лекар“

Публикувано на август 25, 2011 от Ивайло Тончев

Национален здравен портал „Фрамар“ и д-р Тотко Найденов, гл. редактор на вестник „Български лекар“, подемат съвместна кампания –

„Здравето, Българино!“

За пореден път България е изправена пред най-трудния избор – кого да избере? Едни партии обещават едно, други – друго, а хората им е писнало от обещания. Лицата от плакатите оптимистично се усмихват и обещават, а година след това ни чака поредното бедствие.

Особено засегнат от целия хаос е сектор Здравеопазване, който за 22 години реформи е докаран до абсолютен колапс. От това страдаме всички ние…

За никого не е тайна, че България е страната с най-висока обща заболеваемост и смъртност и най-ниска средна продължителност на живота в ЕС. Равносметката е печална.

От гледна точка на милионната си аудитория, национален здравен портал „Фрамар“ и вестник „БГ лекар“ задават към всички политици един много прост въпрос – дали здравеопазването е реален приоритет в предизборните им програми и бъдещи управленски практики?

Намират ли кандидатите за необходимо да разкрият публично под формата на интервю своите здравни профили – колко често ходят на лекар, пушат ли, злоупотребяват ли с алкохол и употребявали ли са наркотици; какви са стойностите на кръвното им налягане и кръвната захар; имат ли прекарани в миналото операции или хронични заболявания, дори и (защо не?) каква е сексуалната им ориентация?

Припомняме ви, че навремето Роналд Рейгън, преди втория си президентски мандат, публично разкри, че е опериран от злокачествени полипи в дебелото черво, а кандидат-кметовете на Ню Йорк и Берлин обявиха, че са с нетрадиционна сексуална ориентация – и все пак тези хора бяха успешно избрани. И не само това, управленията им са успешни, което не можем да кажем за голяма част от вашите мандати, господа политици.

Знаем, че подобно интервю не е задължително и дори ще прозвучи екзотично за нашите нрави, но смятаме, че е необходим нов морал и нов публичен облик на политиците, които трябва да започнат да се грижат за хората на България и то не само на думи.

Смятаме откровеността пред аудитория от над милион посетители месечно за доблестно и честно отношение, спрямо кандидатурите им за тези високи държавни постове.

Очакваме вашето отношение към нашето начинание и мнението ви за отговорите на всеки кандидат. Вярваме, че „Здравето, Българино!“ ще спомогне да изберем точните личности и верните приоритети.

Всяка от партиите, регистрирани в ЦИК за Избори 2011, ще получи правото да отговори и да представи кандидатите си.

Вярваме, че куриерите от нашата официална куриерска фирма Европът ще се справят по достойнство със задачата си да доставят официалните писма, а след това, господа политици, вие сте на ход!

Какво е да остарееш…в България…10 прости факта

Публикувано на август 18, 2011 от Ивайло Тончев

Няма как да не си го признаем, всички искаме да остареем достойно и да имаме спокойни и безоблачни старини. Облечени хубаво да се радваме на внучета на верандата на нова вила, докато разглеждаме проспектите на туристическите агенции за обиколки по екзотични места и се чудим кое да приемем. Изведнъж синьото небе се набръчква и се чува едно неприятно щракане, което…абе, какво да се лъжем, повреди ни се печатната машина, на която тъкмо започвахме да печатаме диплянките. Сега ще трябва да излезем пред цеха и докато пушим по една цигара с кафе от автомата да си поговорим за това. Защото на цимента е мръсно, естествено ще си застелим с малко пропаганда от машината, прясна и лъскава, докато не я използваме по предназначение.

01. В България можем да работим до края на живота си. Почти. Оставят ни по няколко дни, да си уредим нещата, преди да потеглим за Там. „От 65 до 75 години хората са напълно трудоспособни, това се признава в цяла Европа. Нека да вдигнем нашата пенсионна възраст на 75.” Това бе предложено преди година – две от професор Владимир Топенчаров, ръководител на създадената към Висшия съвет на БСП специална група, която работи по проблемите на възрастните хора в България. Около 2/3 от представителите на третата възраст у нас са с опит и знания, които могат да използват в работа, но сега няма такава възможност, обясни професорът. Според него трябва да има равнопоставеност, когато пенсионери кандидатстват за работа. Ще го оставим без коментар, защото официалните данни сочат едно от челните места за смъртност от сърдечносъдови заболявания, както и средна възраст от 67-69 години за мъжете. Явно в управляващата партия имат други разбирания за живота у нас, ах, много вестници четат, много телевизия гледат.

02. Пенсиите са достатъчни. С това няма как да не се съгласим. И на нас биха ни стигнали, за вечеря за двама в хубав ресторант и после по питие някъде. Е, за таксито би трябвало да се бръкнем, но да не ставаме нагли. Цял живот ни се втълпява, че ако сме редовни към държавата, при пенсиониране тя ще ни излее рог на изобилие върху нас, под формата на куп облаги и редовен месечен доход. Оказва се, че ако си бил един честен учител и не си крил никакви доходи, защото си нямал, може и да вържеш пенсийка около 70 евро. Толкова, стигат ти. Нали ти даваме и безплатни дърва, нищо че си в града и нямаш печка на твърдо гориво. Да си имал.

03. Пенсионните фондове са един страхотен бизнес. С въвеждането на втория задължителен пенсионен фонд, всеки българин роден след 1960 се оказа с една пиявица повече. С годините тази пиявица ставаше от дебела по-дебела, напълнила се през тънкото си смукало с левчета. Да си кажем смело, няколко лева сега са по-добре от няколко лева след 40 години, ако ги доживеем. И ако избраните от нас пенсионни фондове не емигрират в някоя топла страна, оставяйки празни офиси и случайно забравени кламерчета, пръснати в някой ъгъл на стаята. Има предложения и за трети пенсионен фонд, който да пре-пре-застрахова резултатите от другите два. Всъщност, държавната хазна има една огромна дупка, от която се изтича всичко и за да се поддържа елементарно наличие на средства, трябва да се умножи притока. От огромната дупка обаче с все по-голяма скорост хвърчат коли, хотели, банкови преводи, държавни харчове с неясна цел. Дали ще успеем да им помогнем да станат още по – богати?

04. „Търсите си работа? Прекрасно, да, добри дипломи, страхотно CV, интересни резултати сте постигнали. На колко години сте, а, колко? Хм, на нас ни трябват млади специалисти с опит, не можем да си позволим да ви платим подобаващо”

„На колко години? Да, чух ви, просто линията нещо. Извинете, търсят ме на другата линия. Ще ви звъннем.”

„ Тридесет и пет годишна магазинерка? Че тя след 10 години ще се пенсионира, не ми трябват възрастни хора.”

Да си намериш работа в България, когато възрастта ти е над 35, си е сериозно предизвикателство.

Работа има, но просто никой не иска да наема хора над тази възраст. Причини?

Младите работят без много много изисквания, не искат много пари, защото нямат семейства, не взимат участия в профсъюзи, не се противят, ако ги натискаш да работят повече, отколкото им плащаш. Младите момичета са лесна секс плячка за хората с повече пари, които им се явяват и началници.

05. Изпадали ли сте в състояние на безтегловност? Прекалено стари, за да ви наемат на работа и прекалено млади за пенсия. В такова състояние са хиляди хора, изпаднали преди години от бившите държавни гиганти, приватизирани от умели играчи на борсата. Ако въобще някой те вземе, това ще се отрази на пенсията ти, при това негативно. Ако работиш законно, наемат те по документи за минимална заплата, макар и да хвърлят някой лев отгоре. А това често е в пъти по-ниско от заплатата, с която са ви съкратили от предприятието. Значи, избираме работата без документи, когато ставаме лесна плячка на всеки некоректен работодател.

В подобно състояние изпадат и хиляди хора по селата, цял живот работили на полето, които сега получават минималната пенсия. Ако въобще имат необходимите години и условия, за да я вземат. Тя въобще не е малка. Достатъчна е на социалния министър да притежава куп хотели, но явно недостатъчна за нормален живот за един месец. Сто лева , колкото струва 1 нощувка в хотелите на Масларова. Естествено, те не са нейни..Лоши хора я клеветят.

06. Напук на оптимистичните прогнози на БСП, населението прогресивно остарява и се разболява. Вглеждали ли сте се в хората наоколо? Съсипани от ненормалното темпо на живот, без спорт и без пари за козметика, без правилно хранене, често посягайки към чашката, хората на 45 са вече стари. Да не говорим за това, че се усещат напълно изгубени и без никаква переспектива. Темпото на живот го предполага, социалната несигурност и ниските заплати, както и липсата на бъдеще. Младите хора бягат, дали ще са бригади или зелена карта, тук остава средното поколение, което не вярва и не му се остава, но на техните плещи се крепи всичко. А след тях??

07. Ходили ли сте скоро в болница? След десетки години и хиляди левове здравно осигуряване ти се налага да влезеш в болница. Сцени като от филм на ужасите, където слабо заинтересувани лекари ти намекват за пари под масата, а ти наивно им протягаш синята си книжка. След това те губят всякакъв интерес, а ти оставаш на самолечение и божия милост в мръсната си стая в някое отделение с баня на етажа, в която няма топла вода. Но задължително оставаш там пълния предписан срок, за да може да се вземат парите по твоята пътека от Здравната каса.

Развлечения? Чухте ли за платените телевизори? Нормален телевизор, но който работи, когато му пуснеш левче. Едно левче е един час, три левчета са 24 часа. Храната? „Да не сте дошли тук да ви е вкусно…”. Да си млад и здрав е със сигурност по-добре отколкото да си болен в България. Но наложи ли ти се лечение, опазил те бог от лекарите.

08. Искрено съжалявам хората, имали лошия шанс да останат сами и да остареят сами. Като последни клонки от някога плодородни дървета, те ходят из улиците като призраци, облечени в някога модерните си дрехи, търсейки евтина храна, която да изядат в принудителна самота в жилището си. Помните ли Хилд? Десетки хора бяха подмамени да продадат апартаментите си за жълти стотинки и дребна пожизнена рента, преди някой да се сети, че има нещо неморално и незаконно в това.

Сега те продължават работа, продължават и хилядите измамници, които се въртят около тези хора, за да вземат наследствата им. Това сякаш не прави впечатление никому. Старите хора са лесна жертва на измами и престъпления.

09. Старите хора в България още не могат да възприемат прехода и че отдавна не е 1988. Приятел разказваше, че през 1992 година е попаднал в селце някъде в планината, където с учудване установил, че хората не знаели за падането от власт на Тодор Живков. Днес все още хората вярват, че ДСК е държавна банка или че Виваком е държавна фирма. Старите хора имат нужда от държавата и не могат да разберат, че просто такава вече няма. Плодовете на техния труд и онази България са отдавна в миналото, зачеркнати с дебели черти.

10. Градинката, телевизора, магазина, леглото...това са четирите основни места в живота на старците в града. Звучи скучно, но за повече няма пари. В другите страни хората се пенсионират, за да се забавляват. В България хората се пенсионират, за да умрат. И докато понякога в града има повече забавления за възрастните, по селата това далеч не е така. Дните им минават в стоене пред телевизора или на пейка пред вратата. Или в самоубийствено копане в градината, докато грохне насред лехите. Защото иначе няма как да преживее с пенсията си от 100 лева.

Време е пак да поработим на нашата машина за илюзии. Все пак е по-добре да остарееш , отколкото въобще да не достигнеш до стари години. Нека примерно да си плащаме данъците, да не крием доходите си, за да можем и ние някога, с розови бузи и в модерни дрехи, да посетим някой модерен световен курорт и да не се притесняваме, че олиото утре скача над 4 лева за бутилка. Хайде, стига думи, от нас се иска производителност, а за утре ще го мислим вдругиден. Дано не е прекалено късно.

Иван Зангаголев, незрящ по рождение „ Когато човек се бори и влага всичко от себе си, съдбата го възнаграждава.“

Публикувано на август 8, 2011 от Ивайло Тончев

Дали наистина е така, никой не може да ни гарантира, но искаме да повярваме, че е така. Иван никога не е виждал света в който живее, от почти 31 години. Това не му пречи да усеща дали хората са добри или лоши, да има мнение по куп въпроси и да се бори, което е най-важното за него! Можем за много неща да се поучим от този човек, когото сякаш никой не забелязва – синдромът на държавническата и обществената слепота – едно от най-страшните заболявания на света…

Здравей. Ще се представиш ли на читателите на Фрамар? Всички тези традиционни неща, като име, възраст…
Казвам се Иван, на 31 години. През целия си живот съм живял в Несебър, България. Занимавам се основно с музика и компютри, като това са моите две основни хобита. Музиката е на по-преден план. Свиря в три групи, като в двете от тях съм китарист, а третата група е личен мой проект, където сам свиря на всички инструменти.

Ти си незрящ от самото си раждане. Ще ни разкажеш ли повече за заболяването си и за своето детство?
Това е станало малко след раждането ми, едва три дни след него и аз няма как да помня какво е това да виждаш…
Израснах като човек, който може да различи само светлина и тъмнина. Никога не съм се поставял на мястото на зрящите, защото нямам ясна представа какво е да виждаш. Имах нормално и добро детство. Когато бях 10 годишен /аз доста късно тръгнах на училище/, отидох да уча в специализираното училище в град Варна за деца с нарушено зрение. Животът ми мина сред незрящи хора, чак до завършването ми. След това аз разбрах, че няма смисъл да се изолирам само сред незрящи и започнах да контактувам с един доста по-широк кръг хора, с които се запознах, станах приятел, започнах да се интересувам от много неща. Още от дете съм будна личност и никога не ме е спирало това, че съм незрящ. Не смятам, че това е проблем, който би ме спрял.

С какво тези училища са по-различни от стандартните училища?
Учениците там са или напълно незрящи или с голям процент намалено зрение. Класовете са по-малки, между 10-15 човека, за да може да става по-лесно преподаването на учебния материал. Ние учим специална азбука, тази на Брайл.
Нещата са по-трудни от другите училища. Нямаме дъски, на които да се пишат дадени съчинения, разкази или задачи. Всичко става с устно или писмено изпитване. Като предмети си е като останалите училища, всички стандартни предмети.

За хора като теб България е истински ад. Това, което ме впечатли в теб, бе твоята борбеност. Тя е впечатлявала и други хора. Какво е да си „инвалид“ в България…?
Животът за всички тук е труден. И за хора като мен и за всички други. Няма никакви възможности за работа, или ако има, те са минимални. Върхушката отхвърля хората в неравностойно положение или такива с някаква болест и дори и да искаш, не можеш да получиш своята реализация. Винаги съм бил борбен и съм искал да постигна това, което си поставям за цел. Имал съм много перипетии, животът ми е една безкрайна поредица от проблеми, с които обаче аз искам да се справя и го постигам.
Израснах почти без родители, те починаха – майка ми през 1997 и баща ми през 2003. Научих се да живея сам или животът ме научи да се боря и да се справям с трудностите по един или друг начин. Имал съм много проблеми, но аз не се предавам ,защото това е един от начините да се усетя жив. Така мога да успея и да преодолея проблемите около мен.

Как един незрящ се оправя с това, че живее сам?
Да живееш сам си има две страни– едната е по-голямата свобода, по-приятната част на нещата. Но от друга страна , да се справя сам човек е много трудно, никога не бях оставал сам, докато не починаха родителите ми, те винаги са били до мен и винаги са ме подкрепяли. Чак тогава осъзнах колко е трудно човек да е сам и да се справя с всичките трудности.Но колкото и да е трудно, колкото и да съм подтиснат на моменти, имам приятели, които са около мен. Музиката ми дава също стимул в живота и така успявам да преодолея цялата тази самота, която ме заобикаля.

А как възприемаш света около себе си?
Има два начина. Основния е чрез докосване, защото аз нищо не виждам, дори сенки и силуети не мога да различавам. Всичко става чрез докосвания или някакви обяснения. В моето въображение си създавам една представа за света, която с обикновени думи ми е много трудно да обясня, много пъти съм се опитвал. Но аз знам как изглежда това или онова, как изглеждат хората, мога да преценя нещата по един или друг начин, имам свой стереотип, по който преценям всичко…

А какво е за теб…морето? А лятото?
Едно огромно пространство, пълно с вода, където чрез природните явления се образуват течения, тази вода се върти, мести по някакъв начин.
Лятото? Когато мога, аз не стоя в Несебър, ходя навсякъде, не се задържам на едно място, научил съм се дори и да се ориентирам сам и да се придвижвам където си искам. Лятото е горещина, купони, мацки, забави. Такива неща, все положителни емоции.

Говорейки за твоя роден град, ти спомена, че не харесваш хората тук…
Несебър е курортен град и хората са по-студени, по-дръпнати. Бизнесът им често ги поглъща и цялото им внимание е насочено само към това, а това ги прави по – отчуждени от останалия свят.
Те са и големи интриганти и клюкари, нещо което аз ненавиждам. Това ме отдалечава от този град. Живея тук, защото тук съм израснал, но този град не ми е на сърцето…

Дали всички българи са така нетолерантни?
В България има много хора, и добри и лоши. В малките градчета нещата са по-трудни и гадни, защото тук всеки познава всеки, затворена общност, трудно ще намериш някой нов човек, с когото да се запознаеш…Лятото тук е доста по-различно, защото има повече хора. Но пак не ми харесва.
Във Варна, където учих цели 11 години, нещата са много по-различни.Познавам много хора, които ме приемат такъв, какъвто съм, дори и в групите, където свиря, на никой не му прави впечатление, че аз не виждам или пък каквото и да е било друго…

От няколко години сме в Европа, усещаш ли някаква промяна в отношението към теб?
Обединена Европа е една фасада, зад която политиците продължават с игрите си, а хората от народа продължават да си живеят както досега, еднакво зле.

А какво мислиш за „големия преход”, през който се влачим вече 20 години?
Проблемите са два. Народът ни трябва да е по-обединен, за да може да пребори тази върхушка, която горе действа по един или друг начин. Ние сме лъгани и мамени, чрез медии и по всякакви други начини. Част от нас са примирени, те живеят този живот. Вторият проблем е липсата на младежите – много способни и умни младежи избягаха от България, нещата тук са много зле и всеки избира бягството, за да си подсигури по-хубав живот. Хората, които остават тук, нямат сила да се преборят с проблемите, които ни заобикалят. И няма преход, всичко е само един кръг, в който се сменят различните политици, а всичко за нас, хората, остава едно и също и даже става все по-лошо с всеки изминал ден.

Мислиш ли, че в друга държава би имал различна съдба и какво би искал да се промени около теб?
Не съм мислил за емиграция, аз съм патриот, вярвам в решаването на проблемите, не в бягството от тях. Искам да се променят няколко елементарни неща. Хората в неравностойно положение да могат да си намират нормална работа и да се интегрират в обществото, да бъдат приети като всички други и да не са отделяни като „различни“. Тогава животът ни ще е по-добър, когато независимо от заболяванията си, ще можем да се реализираме някъде, в зависимост от своите възможности.

Опитвал ли си да си намериш работа?
Опитвал съм да намеря работа, но хората тук не са запознати с компютрите и техните възможности, както и с компютърните пособия за незрящи. Те дори не знаят, че има програми, които ни дават възможност да работим с компютрите еднакво добре с другите хора. Колкото и пъти да съм опитвал, реакцията е – „ти си незрящ, не можеш да работиш с компютър, къде си стръгнал…“
Обещават да звъннат някога и никой не се обажда…

И доходът ти е само една инвалидна пенсия…?
Да, това е пенсия от 200 лева на месец, с която ми е много трудно да живея. Като се платят ток, вода, ежедневните нужди, храна, човек не може да се справи с нея. Признавам си, че ако не бяха приятелите, които ми помагат в най-трудните моменти ,не бих могъл да оцелея. Дори и на хората с нормални заплати им е трудно, какво да говорим за хора в моето положение. Цените скачат всеки ден.

Получавал ли си помощ от община Несебър или някоя друга организация?
От Социални Грижи ми плащат 150 лева годишно помощ за електроенергия през зимния сезон, Отделно по закон се полага еднократна помощ в рамките на още 150 лева, която преди бе 200 лева, но от няколко години бе намалена сумата, един път в годината. И това е всичко.

Как възприемаш думата „инвалид”? Нима може да си инвалид, ако пишеш по-бързо от мен в скайп, употребяваш Cool Edit и свириш на китара в три групи, неща, които за много от „нормалните” хора са невъзможни?
Не харесвам тази дума и аз лично не се усещам такъв. Хората казват така на други хора, които са с някакво заболяване и не са 100% работоспособни, но аз предпочитам да бъда наричан „незрящ“. Не се усещам инвалид по никакъв начин. Движи ме моята борбеност, обичам да правя нещата, които ми харесват и се усещам добре, когато и хората ги харесват и намират за добре направени.

Как откри музиката, която е важна част от твоя живот?
Това се случи преди много години, като сега съм основно съсредоточен в метъл и пънк разновидностите. Бях на 8, когато открих метъла и Metallica покрай братовчед ми. Започнах да се интересувам от този стил музика, да научавам нови групи и да записвам касети.Направих доста добра колекция, защото тази музика все още ми дава много сила. А пънка открих през 1998, когато чух първите групи. Във Варна имаше метъл магазини, записвах си най-различни групи и открих тази музика. Той ми помогна за една много важна част от живота ми, една сериозна депресия преди 4 години и половина. Бях на косъм да извърша една голяма беля, но пънкът ми помогна…

Какво ще ни разкажеш за групите си? Какво е да излезеш на концерт пред публика…?
Моята биография като музикант започва още от ученическите години, още от училищните формации с моите съученици. Първата ми сериозна група е SAUERKRAUT, през 2003. През 2004 с тях бях на първия си концерт, на двудневевен метъл фест в град Добрич. Не се притесних и нямах дори и сценична треска. Не съм никак срамежлив. Преди бях такъв, 1995-1996, но нещата се промениха. Усетих се повече от нормално, все пак в публиката бе пълно с мои приятели. Със SAUERKRAUT свиря и до ден днешен, като сме имали безброй концерти. Сам си направих и своята OI група, Кубратов Сноп. С нея също съм излизал и на два концерта. Третата ми група е мой стар проект, Жарены Ципльонок, където аз свиря на всички инструменти. Започна съвсем като шега, с първите записи на хвърчащи касети. По-късно продължих по-сериозно, с първите ми записи на компютър. Нямам концерти с тази група.

Кубратов Сноп са националистическа OI банда. Вие обичате България, която е така нетолерантна към всички свои граждани??
Аз обичам родината си, но не обичам държавата си. Горд съм с нашата история, с нашата борбеност и сила, но ме е срам от сегашното положение и от държавата и държавниците. Именно това е идеята и на нашата група – ние пеем за проблемите и искаме да поправим поне малко от тях, защото всички е доста нереално. Народът ни трябва да е сплотен, а не разединен. Обожаваме да си правим мръсно един на друг и това често ни прави лоша шега.

А какво е …интернет за теб?
О, той е нещо огромно за мен.Още от първия си час по информатика се бях заклел, че ще се науча да работя с коммпютър и ще си имам свой. Така и стана, скоро имах свой компютър, снабден с програмите за незрящи.Интернет е запознанство, начин за събиране на информация, начин да срещна приятели. От 2003 имам интернет у дома, а преди това ходех по зали, където ми инсталираха говорящата програма.

Ти си нощна птица, която стои по-късно и от мен на компютъра. Това ли е любимото ти време от деня?
Всичко започна преди време, имах приятелка, с нея имах проблеми, наложи се няколко дни да не спя. Намразих спането, смятам, че са ми достатъчни 5-6 часа на денонощие. Но и до момента предпочитам нощния си живот, дори и да не съм в интернет. Дори и по купоните заспивам последен.

Какво ще пожелаеш на хората, които четат това интервю?
Не съм се замислял лично за себе си, би било хубаво светът да получи подарък, малко хубави дни, макар и да са кратки.Понякога се улавям, че си мисля, че живеем в гаден и подтискащ свят. Нека хората да се усетят малко по- щастливи, жизнени, по – борбени. Когато човек се бори и влага всичко от себе си, съдбата го възнаграждава.
Искам да ви пожелая да сте себе си и да сте истински.

Радек Йон и неговата книга „Мементо“ – години по-късно

Публикувано на август 6, 2011 от Ивайло Тончев

Днес довърших една книга, за която си казах, че вероятно е трябвало да я прочета преди 20 години, когато е излязла за пръв и последен път в България. Издадена през януари, 1989, от издателство „Народна култура” „Мементо” на Радек Йон и до момента остава класическо четиво за по-възрастните наркомани(ако въобще можем да говорим за възраст при едно „скоротечно заболяване“) и за всички „нормални хора“, преживели 80-те години.

Не знам с какви очи бих я прочел през 1990 година, примерно, когато аз самият бях на 17 – приблизителната възраст на Михал в началото на историята му. Прочетох я едва днес, когато вече съм на 39 и да си призная ли къде я прочетох – на колелото във фитнеса. Попаднах съвсем случайно на нея едва преди месец, от един уличен търговец на книги. И понеже имам манията да спасявам, набързо спасих куп книги от убиващата слънчева жега в онази мързелива неделя.

Започнах и завърших книгата с доста различни мисли в главата

В крайна сметка, това бе една от книгите на „изгубеното поколение” на България, феномен, за който тепърва ще се говори, стига след 20 години някой да може да се сети за него – за нас, всъщност.

Ние бяхме родени през 70-те и от нас се очакваше да станем „граничари, космонавти, продавачи в магазин, достойни комунисти и строители на родината“. Бяхме възпитани и отгледани да бъдем такива, но се случиха други неща. И докато на думи и в списание „Славейче” и вестник „Народна младеж” отчитаха бурно колко сме добри, как прибираме реколтата и се готвим плавно през септемврийчета да станем изградени и завършени кадри на БКП, с много от децата на онова време това не се случи.

Попречиха ли им Бийтълс, Лед Цепелин, диското, маратонките, доларите пред Кореком, дрогата, алкохола, пречупването на илюзиите? Или само им помогнаха да осъзнаят къде живеят и колко е куха системата.

Децата на 70-те години

Именно за тези деца на 70-те пише и Радек Йон, хлапетата от големия град, който от сив живот в една скучна семейна клетка опитваха от дрогата, за да избягат от реалността. И тогава те влизаха в друг свят – където можеш пак да обичаш, да живееш, да се радваш, но всичко се върти около поредната доза или до първата и последната кражба на опиат от болница или аптека. Съвременните деца ще се учудят, но някога в болниците е можело да влезеш лесно и да обереш някое спешно шкафче и да избягаш с така ценните наркотици – морфин, лидол, омнопон и тн. Не е било трудно и да ги вземеш от някоя аптека, където повече от сънотворните са били без рецепта, а опиатите лесно са се взимали с подправени такива. Не е престъпление, а просто лов на емоции.

Книгата е писана и издадена в Чехословакия в средата на 80-те, когато тези „проблемни” деца в България бяха все още единици. Тя успя да излезе при нас след 4 години „перестройка” и то във време, в което обичайно нещата се случваха, но никога никой не узнаваше за тях. Януари 1989 бе бурно време, вероятно книгата така и така не е стигнала до повечето от адресантите си, забутана по складове и в бързо намаляваща мрежа от книжарници. Някога всеки квартал имаше книжарница, дори и да беше само 10-15 блока. Хората четяха, а книгите бяха по-интересни от телевизията. За книги имаше големи опашки, съразмерни с опашките, които щяха да се появят пред 1 касетка със салам в магазина, само 1-2 години след това.

Историята на Михал, детето от Прага

Радек Йон ни разказва за Михал, детето от Прага, което решава да опита от наркотиците, в търсене на интересното в живота, отегчен от скуката в семейното битие. Намират се приятели, обикновено има и един по-възрастен, който им пробутва по нещо, като всички вярват, че това не е опасно и че лесно могат да се спрат. А когато става прекалено късно, те разбират няколко истини за живота на зависимите. Много е страшно да няма. В такива моменти ти си склонен да ревеш и да се унижаваш, само и само за една доза. Нямаш приятели, нямаш никого – само ти, иглата и дозата. А който ти даде дозата, има и още една и си лаком и за нея.

Двеста и петдесет страници по-късно, краят е тъжен и очакван. Михал е намерен в безпомощно състояние и умира, изоставен след поредния купон в изоставения апартамент, който е обитавал със самоубилата се Ева, неговата голяма любов. Нали не сте очаквали, че Михал ще живне, ще се съвземе и ще започне да работи на село, наливайки тяло с труд, пресни зеленчуци и песни, които пее, възкачен на някой трактор. Така би завършила книгата, ако бе писана през 60-те години.

Но вече бяха 80-те и нещата не изглеждаха далеч толкова оптимистично и весело и един такъв „Happy-соц” край нямаше да бъде възприет адекватно от никого.

Историята на изгубеното поколение на България

Споменах за „изгубеното поколение” на България – хората, родени през 70те, момчетата и момичетата, които можеха да бъдат на мястото на Михал Отава.

Ние можем добре да разберем света на главния герой, защото и ние сме живели и изживели осемдесетте. Всеки един от нас е имал по някой приятел, който търсейки по-доброто и шарено утре, затваряше очи от свръхдоза. Така загиваха в България децата – цветя, поне така бе през 80-те.

За после Радек Йон е нямало как да ни разкаже, защото сигурно и той не е предполагал. Изведнъж стройното ни бойно поколение, което трябваше да покорява света и да пази комунизма в България започна да се разтапя много бързо. Убиваше го пустота на 90-те, по-страшна и от годините на комунизма, когато все още имаше смисъл да се вярва, че утре ще е по-добре. Убиваше го и все още го убива „непосилната лекота на битието” (цитирайки Милан Кундера), което ни залива с телевизионни игри, лъжи на политици, с поредното „утре”, в което не си успял да промениш нищо, защото „вчера” те е дърпало, ужасно силно.

И какво се оказа, ако Михал бе преживял 80-те, дали нямаше да го довършат 90-те

Изгубеното поколение на България (в мое лице) хареса „изгубената книга“ от края на 80-те. В нея то видя детството си, невинно и в търсене на нещо по-добро. Хубава книга, като изрезка с моето име, намерена на дъното на някоя дървена кутия, от пожълтял от времето вестник, в който говорят нещо за мен, така отдавна и неясно, че дори и аз не го помня, но ми харесва.

Докато тренирам с щангите, оставям книгата на администраторката, която всеки път я отваряше и четеше по малко. Хубаво момиче, около 23-25 години, което всеки път с виновна физиономия ми подаваше книгата, виновна, защото съм я хванал да ми я чете.

„Ами, не можах да я разбера, не е за мен”, казва тя, бръчкайки безпомощно чело.

Опитах се да и обясня, че прилича малко на „Джони грабна пушката” на Далтън Тръмбо, а тя ме попита ще искам ли протеин или нещо подобно. Изгубеното поколение срещу младото поколение, което тепърва трябва да изживее годините, преживяни от нас.

„Мементо“ днес

Дали е възможно да се пренапише „Мементо” за днешните дни и днешните наркомани? Силно се съмнявам. Горкият Радек Йон, откъде да знае, че наркоманиите в България вече не са дори и социално явление, а всекидневие. Дори и пласьорите не са драматично – коварни като Рихард, а пресметливи бизнесмени, които печелят от липсата на бъдеще еднакво много с политиците, които го унищожават, същото това „утре”, което така и така не идва. И дори и да го напише, вероятно ще е като жълта статия, с роден и починал, просто хроника на едно ежедневие.

Последните страници на книгата бяха повредени от вода. Или някой е плакал или стандартната влага в някое мазе, където е преседяла 22 години, кой знае. Книгата остана в колата, но утре ще я прибера и ще я сложа в библиотеката си. И вероятно някой ден пак ще я прочета, когато стана стар и по цели дни няма да има какво да правя. Или може би миг по-рано или никога повече. Няма как да зная.

Но жалко, мисълта ми бе за онова, загубеното поколение на България. Дали не можеше да бъде различно и онова, моето поколение да има различна съдба…Не говоря за онази, в правотата на която ни уверяваше партията, а нещо различно и вероятно по-хубаво. Наистина не знам, а четейки книги като тази, които връщат спомените, започвам съвсем да се обърквам.