Нови любовни лекарски истории

ВМЕСТО УВОД

Първото издание на “Любовни лекарски истории” (1993) съдържаше 60 весели и тъжни къси разкази; второто (2005) – 69; третото (2007) – 160; самата му корица изобразяваше бурни пламъци, лумнали в силен огън, защото 160 е и номерът на Противопожарната охрана. Символът бе ясен: Любовта може да те стопли, но също така – и да те опари, запали, изгори, дори – изпепели; понякога обаче тя бързо утихва и от нея остава само жарава, преминаваща в тлеещи въглени и накрая – в тъжна сива пепел…

Междувременно бяха излезли от печат и “Смешен български Декамерон (65 весели любовни истории)”/1999 и “Нощна птица (Един лекар за Любовта)”/2001, които разглеждаха същата тема.

Всички тези заглавия се изчерпиха много бързо, което показа, че въпреки вечния финансов недоимък българите все още не са се отказали от Любовта и секса…

През дългите великденски и първомайско-гергьовденски празници на 2009 г. написах нови 42 случки, чиито сюжети отдавна бях набелязал.

Тези къси разкази, които наричам истории, защото са написани в един рядък жанр – своеобразна документално-публицистична белетристика, са напълно достоверни. Те са свързани както с Любовта, така и с професията на Лекаря, които са неотделими и взаимно свързани. (Нямам предвид само секса и плътската близост, а и християнската Любов към ближния.) Сигурно в тях ще откриете и себе си или ще познаете свои приятели, близки, колеги, пациенти.

Да се посмеем или поплачем над техните преживявания – не със злоба или тъга, а с разбиране, съпричастие и обич.

Сексът безусловно подмладява и укрепва здравето – защото повишава имунните сили, снижава напрежението, стреса и холестерола, а Любовта е най-висшата степен на благородството и човечността. Сексът е не само изключително здравословен, но и показателен за състоянието на тялото и психиката на човека; липсата на либидо е тревожен сигнал за наличието на някаква болест.

Затова – правете повече секс (разбира се, безопасен!), за да бъдете по-здрави и по-дълго време млади и хубави.

Обичайте, Обичайте, ОБИЧАЙТЕ!!!

Пък, дай Боже, да ви обичат и вас!

 

Авторът

 

 

 

 

 

 

ПЛАЧ

 

Младият главен лекар на N-ската болница д-р Ташков важно вървеше по коридора на администрацията. Неотдавна го бяха избрали за член на Окръжния комитет на БКП, и това го изпълваше с неописуема гордост и основателни надежди: оттук нагоре мечтите му го водеха само към Министерството. Вече се виждаше, след две-три години, поне директор на Дирекция, а за по-нататък (зам.-министър, министър?!) – нека Съдбата да благоволи да се намеси… (Под Съдба имаше предвид тъста си, активен борец против фашизма, бивш партизанин, и неговите безбройни стабилни връзки с големците по София.)

В здрача на коридора се мярна силует; чистачка някаква шумно и досадно влачеше кофата си по мозайката и я търкаше с парцал.

Преди да си влезе в кабинета, д-р Ташков дочу високо изхлипване. По начало милозлив, състрадателен човек, той се сепна, ослуша се: наистина, жената плачеше.

- Какво има, другарко? – строго й подвикна той (все пак, един социалистически началник няма право да се размеква).

- Извинявайте, другарю главен лекар – каза тя и се изправи.

Полумрак беше, но се видя силуетът на снагата й: стройна, стегната и много, много вирната отпред…

- Я, ела насам – каза Ташков.

Тя доближи. Наперена походка-сербезлия, изправено телце-борче, тънко кръстче, като на цигулка.

- Бе, какво работиш ти, ма? – неусетно изпелтечи той. – Я, влез вътре, да те огледам аз на светло…

- Санитарка съм – промълви тя, като се промъкваше край него и, вероятно неволно, се олюля, отърка дюлките си о гърдите му и го обля с дъх-жарава.

Пламна цял, защото усети: Жената бушуваше във всяка нейна фибра. Натисна бутона на лампата, плисна нетърпелив светлик. Бре, как не я бе видял досега, тази сърничка; че тя – цяла находка: очите – огромни, влажни, наистина като на кошута (той беше ловец), устните – сочни, мамещи малинки (за миг си ги представи в действие – и панталонът му почна да се изпъва отпред…), кожата – гладка, розова, с нежен рус мъх (като праскова; ох, навсякъде ли е така?…)

Затвори вратата, седна зад бюрото си, посочи й канапето.

- Откога работиш тука, момиче?

- От месец.

- Че как така не съм те видял? Кой те е назначил?

- Главната сестра.

Стоеше срещу него като нереална, фарфорова статуетка; с рукнали по раменете руси къдрави коси – цял модел на Ботичели! От онази влудяваща картина: “Раждането на Венера”.

- И защо – санитарка?

- Ми, като нямам образование.

- Какво си завършила?

- Десети клас.

- Защо само толкова?

- Щото се ожених. Ама отскоро съм разведена.

- Толкова хубава – а самотна?!

- Ми като няма мъже в този град…

Бре, ама тя и курназ…

- Ще пиеш ли едно кафе?

В същия миг се смути, червенина заля пълнеещото му лице: може ли такова падение: цял главен лекар на Окръжна болница да предлага кафе на някаква си санитарка?

Санитарка – ама каква жена; никоя колежка или сестра не можеше да се мери по хубост с нея…

- Веднага ще Ви направя кафе, другарю главен лекар – скочи чевръсто тя и го извади от неудобното положение.

Посочи й шкафчето, където държеше кафето и захарта. И още след първата глътка-сръбване, без да мисли повече, направо й каза:

- Що не я съблечеш тази мръсна престилка?…

Останала по блузка, вече напълно му замая главата.

Стана и завъртя ключа на кабинета отвътре.

Тя само леко извика и сведе глава, поруменяла.

След този жест всичко му се изясни напълно. Е, няма как да го изпуснеш това съкровище, д-р Ташко Ташков, другарю главен лекар!

Прокара пръст по току-що засъхналите следи от сълзи по пламналите бузки. Каза й само:

- Не искам повече да плачеш! Обещаваш ли ми?

Едва улучи бутона на лампата, за да я изгаси. Пръстите му трепереха.

После приглушените стонове се сляха с пулсиращия зад кадифените пердета сумрак. Луната, която заничаше любопитно, изведнъж се търкулна и се скри, засрамена от видяното, зад някакъв облак, продран и мръсен като завинаги захвърления парцал за миене на мозайката…

…

 

След два часа, вече на “ти”, той уверено чертаеше бъдещето й:

- Записваш се вечерна гимназия. Докато я завършиш, ще ми бъдеш секретарка.

- Ама нали нямам и средно?…

- Кой ще посмее да ми дири сметка? После веднага ще те вкарам в сестринското училище, ще ти уредя и изпитите, директорът там е мой човек. Само искам да ми бъдеш вярна, щото съм много ревнив! Ха съм чул нещо, ха си изхвърчала. Че и санитарка няма да можеш после да бъдеш.

Тя гальовно разроши косата му:

- Не вярвам, че можеш да бъдеш лош…

Луната отново започна любопитно да занаднича, но дрипавите облаци пак се разшаваха, а и цепката на щорите бе много тясна, ох, толкова тясна…

На върха на мъжкото си величие опияненият д-р Ташков, който никога не се бе усещал толкова велик като Мъж, разбра ясно и окончателно: това е Жената на живота му.

И се заредиха едни “нощни дежурства”, дълги следобедни “заседания”и нескончаеми “спешни служебни командировки” в София или други градове… Той тръгваше с колата; тя пристигаше с влака след него; връщаха се пак така поотделно. Но тайната не можеше да остане скрита, хората не бяха глупави, пък и провинциалното любопитство не им бе чуждо.

И както обикновено става в извънбрачните връзки, един бял (всъщност – черен!) ден балонът се спука…

Кой ги беше проследил, кой бе звъннал на жена му – така и остана неизвестно, но тя ги заклещи в хотела на един морски град.

Оттам нататък няма нужда от пояснения и подробности: бърз развод, последван от незабавно уволнение за д-р Ташков, и то с мотив “битово разложение”, който повлече и изключване – единодушно, с възмущение и презрение прието от бившите му верни другари! – не само от Окръжния комитет, но и от самата Партия.

Не ще и дума, секретарката-санитарка бе натирена още същия ден.

И понеже бившият главен лекар категорично отказа да се ожени за нея, тя го обвини в изнасилване и принуда за секс чрез злоупотреба със служебното положение.

Делото, макар и гражданско, бе шумно и събра много местни клюкари, които – къде със състрадание, къде с типичното българско злорадство на малките хора над съборените в прахта бивши величия – за пръв път видяха бившия главен лекар д-р Ташков да плаче…

 

СЪРДЕЧНО УСЕЩАНЕ

 

Истинското е невидимо за очите.

То се усеща единствено със сърцето.

 

Екзюпери

 

Колегата Михайлов беше “щастливо женен” (ако трябва да употребим баналния израз) от дълги години. Мислехме го за много скромен и тих, направо – смотан, докато неочаквано за всички ни завъртя връзка с медицинска сестра Поли. Като повечето си колежки, и тя бе кокетна, чиста и сексапилна; цялото й тънко телце трептеше, когато потропваше по мозайката на коридора, разнасяйки таблата си с хапчетата и спринцовките за болните, разкошната златна коса ги засенчваше, а сините теменужени очи – огряваха. Цяла кукла Барби, слязла от витрината и тръгнала като видение, цяла самодива, между кашлиците, храчките и охканията.

Хлътна нашето момче, направо цамбурна, потъна в дълбокото и… глътна вода, та чак да се удави. Не се и прикриваше – следобедите му бяха посветени единствено на това хубавко момиче или по-точно – на стругованата му изящна снага.

Мина месец, изтърколи се втори – нямаше изгледи да изплува и да изплюе задавилата го вода. Не можех да бъда съвсем безразличен – със съпругата му Невена, все пак, бяхме състуденти, и я чувствах близка. Тя му беше предана и вярна, роди му прекрасно момче, вече първолак; знаех, че иска отново да стане майка. Биваше ли да се разтурва подобно разкошно семейство?

Приклещих го в лекарската стая.

Започна пламенно да ме убеждава, че не може и не иска да живее с друга жена, освен със сестра Поли. Досега не бил имал по-страстна и пламенна любовница. Освен това тя била съвсем сериозна и отговорна, обичала го до смърт, завинаги – както и той – нея. Не ми даваше да го прекъсвам. Накрая убедено изрече:

- Вярвам й. Знам, че е влюбена в мен и никога няма да ме изостави. Със сърцето си го усещам. А сърцето ми досега не ме е лъгало.

- Сърцето, казваш…

Колко глупости могат да направят мъжете заради една жена…

Особено в навечерието на мъжкия климакс…

Разведе се с невинната си непорочна съпруга, изостави и бедното си момченце, та се хвърли окончателно и всеотдайно в обятията на сестричката. Какви ли ще да са били тези нейни горещи ласки, та така го бе упоила, като райски газ за наркоза?! Тогава за пръв път се попитах: дали оново вълшебно пухче, дето жените го носят, търкат и придвижват с такова обаяние между краката си и което неистово привлича нас, глупаците-мъже, както магнит – топлийки, е тръпка, живот и благодат – или, напротив – гибел, разруха и проклятие?

Щастие ли ни дава то, когато проникваме, изгубили ума и дума, в него? И в небесния ли рай ни отвежда, да се реем там в унес, разнеженост и забрава – или хлътваме в дупката геена, която ще ни стопи и овъгли?

Кой може да ти каже кога Любовта е небесна музика и манна благодатна и кога – коварна клопка и жестоко наказание?

Зависи от гледната точка. И от бъдещото развитие на взаимоотношенията.

Минаха две ли, три ли години. Д-р Михайлов идваше все по-навъсен и омърлушен на работа, смехът му се изгуби, руменината от бузите изчезна, косите се прошариха и оредяха, лицето му се набразди с дълбоки мрачни бръчки.

И стана тя, каквато стана – първо Поли го накарала да й припише апартамента и той покорно го сторил; после го изрита оттам, даде го под наем и замина за Либия.

А ние трябваше да лекуваме колегата си от тежък масивен инфаркт.

Прав се оказа д-р Михайлов, когато навремето ми го заяви откровено – предчувствал ли го е или е имал някаква пророческа дарба: сърцето му наистина усети тази връзка…

 

БРАЗИЛСКА ЛЕНТИЧКА

 

Като студенти бяхме буйни момчета – жребчета-хубавци и, както неотклонно вярвахме – неотразими и пленителни за всички момичета. Светът беше от женски род – наш, паднал ничком в краката ни; или по-точно – ние бяхме между неговите и ги разтваряхме, превърнали се в самата вибрираща, ненаситна и неуморима твърдост… Струваше ни се, че младостта е вечна, а животът – бодра несекваща песен, която самите ние изпълнявахме бравурно, с пълен непресекващ глас. Нямаше прегради пред желанията ни, нито нещо невъзможно за душите, телата и най-важния им израстък, който се беше превърнал в нашето второ, ако не – и първо “аз”.

Няма да преувелича, ако заявя, че основната тема на разговорите ни беше онази обайваща венерина магическа триъгълна могилка в началото на бедрата и всичко, свързано с Нея. Тя беше нашият блян, дето ни подгонваше денем и смущаваше (а понякога – и мокреше…) сънищата ни нощем.

Първата работа, когато разсъблечем едно момиче, беше да му разгледаме вълнуващото ни обрасване. На другия ден го обсъждахме: дали е разкошна туфа, оставена да си расте на воля, дали е старателно подстригана с ножички “канадска ливада” или – напълно оголени, жадно зейнали за проникването ни влажни розови устни. Всяка новост, видяна за пръв път, ни изпълваше с възторг.

И ето, че веднъж Гого, уж най-схванатият между нас, ни се похвали, че се натъкнал на “бразилска лентичка”. Никой от нас не беше и чувал за подобен тип съкровена прическа. С нескрито чувство на превъзходство той ни разясни, че това е вертикално оформено окосмяване, само по вътрешната страна на големите лабии, откъм хвърлящата ни в трепет цепнатина.

Разпиляхме се да търсим и ние нашата бразилска лентичка. За седмица време обсебихме по няколко нови завоевания, но никое от тях не поддържаше подобна интимна физиономия.

Накрая лично на мене ми писна, или поне за момента.

Беше разгарът на световното футболно първенство и отидох при хазаина да гледам мач по телевизията. Играеха кариоките, любимият ми отбор.

И тогава я видях, бразилската лентичка.

На ръкава на капитанската фланелка.

 

ЦИГАНИН КАК СТРАДА

 

Има такава песен, последната от творчеството на непрежалимата Зорница Попова, в изпълнение на чудесния дует “Ритон”: “Циганин как страда,/ щом остане сам…”. Когато я чух за първи път по радиото, веднага си спомних за един манго от моите ямболски пациенти.

Карах поредното си дежурство в “Бърза помощ”, когато ни дадоха адрес в махалата до хълма Боровец. “Млад мъж, опит за самоубийство”, съобщи по радиотелефона фелдшерът Гочо. Не ни беше за първи път на нашия екип. Давай, Сава, да спасяваме нещастно влюбени души.

Още го помня, 20-тина годишният мургавелко, как виеше като жена: разкъса ризата си и се млатеше по главата с юмруци, а тя кънтеше, сякаш беше тъпан. Милата му 13-годишна Айша го напуснала, и то със собствения му брат, та – потресен от предателството и на двамата, изпил две лъжици веро плюс половинка ракия. От устата му излизаха мехурчета, като от развалена пералня.

Не ми беше до смях, защото трябваше по всички правила на спешната помощ да му промивам стомаха (дадох му да изпие цяла кана вода, после го натиснах по корема и той избълва в обувките ми сигурно цял леген сапунена вода и лиги). После го транспортирах до интензивното, да му прелеем 1-2 банки глюкоза с кофеин и да наблюдаваме състоянието на безценния му живот.

След няколко месеца нов случай ме отведе в същата махала. Банална патология – някаква женица с бъбречна колика. След като й инжектирах венозно броматропин и изтеглих иглата, зърнах в дъното на къщурката, сред скупчените близки, и бившия самоубиец.

Циганите много уважават лекарите си. Понеже трябваше да остана още 30-тина минути, за да видя ефекта от инжекцията, започнаха да ме канят на масата си. Седнах, колкото да не ги обидя. И тогава попитах момчето дали ме помни. Затръска утвърдително сплъстените масури по главата си.

- Е, мина ли ти любовната мъка? Тогава беше готов да умреш.

- Лапешка работа.

- И какво стана с това твое невярно Айше, върна ли се?

- Ами, знам ли я, аз не исках да я виждам повече, брат ми и той я натири. Сега тя живее с братовчед ми.

- А ти прости ли му?

- Ами, какво да правя, брат ми е, да го коля ли?

- И къде е той сега?

- Ами, духна някъде в Северна България, не се е обаждал, не ме интересува.

- А ти ожени ли се?

- Ами, да, чи сам ли да стоя?

- За коя?

- Ами че откраднах буля си.

- Какво значи буля?

- На другия ми брат жената.

Циганин как бил страдал…

 

КУМ

 

“Канят ме, мамо, на тежка сватба…”

 

Народна песен

 

Селският лекар Тонев бе стар, вече малко опиянчил се ерген, но по душа – добряк и селяните затова го обичаха. Не им отказваше нищо, за каквото и да го повикат. Ала ето, че и той се изправи пред труден избор.

Дойде в здравната служба кметът – не да се преглежда, а да го кани за кум на сина си. Направо му каза причината: искал да се сродява с виден, авторитетен човек, та щял да бъде много щастлив, ако неговото Гоче има за кръстник най-уважавания мъж в района.

Смущаващо беше, че добави:

- Докторе, аз ще те даря с подарък за 1000 лв. Добре ще е и ти да купиш на снахата нещо за толкова пари или по-добре да я накичиш 1000 лева, на едри банкноти, ще ги направим на огърлица, та и другите да дават повече. Танто за танто. Чисти сметки – добри приятели.

Д-р Тонев чак зина от изненада и смущение. Той не беше материален човек, не обръщаше особено внимание на парите, но подобна меркантилност го ядоса. Я го виж ти него, рогача му с рогач, селяндур прост, хем иска да се сродяват, хем се и пазари.

Помълча малко, колкото за благоприличие, и отвори уста да откаже. Не беше вчерашен кметът, усети се, че е преиграл, та го прекъсна, за да не чуе отрицателния отговор и да си остави още една възможност:

- Е, аз ще си тръгна, ти не ми отговаряй веднага, помисли си, утре ще намина да се разберем.

За какво да се разбираме, селяндурино… Ще се пазарим ли? Ама че Андрешковци… Хем за кум канят цял доктор, хем и – да не се минат, подаръците да били фифти-фифти по стойност. Майната ти…

В късния следобед на другия ден в здравната служба дойде не кметът, а жена му. Около 50-годишна, с крака-диреци, в пазвата – сякаш е скрила два откраднати продълговати пъпеша, яка и непоклатима, като каменната статуя на партизанката пред шадравана; навсякъде разпръсна неопределена смесена миризма на ябълки, сено, тор и прясно мляко, току-що издоено от завърналата се от паша крава. Направи му впечатление, че ръкавите й бяха запретнати, а дланите й комай пулсираха в корави юмруци. Тонев инстинктивно стана и се отдръпна към стената. Охо, сега и с бой ли ще го изнудват?

- Докторе – изрече бавно кметицата, – моят Неделчо май нещо те е притеснявал. Остави го ти него, той е прост човек. Я, да ти кажа нещо аз, по-интелигентно така, пък защо да не се сродим… Санитарката отиде ли си?

Докато изуменият лекар каже “да”, тя отиде вратата, пусна райбера й безцеремонно се пресегна с едрите си ръчища, па току привлече и притисна олисяващата му глава към разлюления си бостан отпред…

Само спуснатият райбер видя какво стана по-нататък.

Но той нито очи, нито уста има, подаръци не иска и не взема, а и не дава…

Вярно казваше кметът: “Чисти сметки – добри приятели…”

 

КАРИЕРА

 

Някои от колегите, с които навремето следвахме в Пловдив, доста пораснаха в кариерата, че достигнаха и до високи постове в здравеопазването: кой депутат, кой в министерството, кой изпълнителен директор на болница.

А ето какво ми разказа един от тези големци.

Отишъл на някакъв научен конгрес по своята специалност извън столицата. Вечерта на коктейла към него се доближила колежка на средна възраст, но все още стегната и хващаща окото. И така сластно го заговорила, че му станало ясно на минутата: търси близост с него…

За мъже, наближаващи третата възраст, няма място за придирчивост и колебание…

След малко се качили в стаята му.

И там каквото трябвало да стане – станало…

Час-два по-късно тя отново го погалила по бедрото:

- Нали ти хареса?…

- Ами, да…

- И без това искам да се преместя в София, омръзна ми тази глуха провинция. Хем ще се виждаме, когато поискаш… Достатъчно сме близки вече, за да те попитам направо: можеш ли да ми намериш някаква работа там, при тебе?

- Къде “там”?

- В министерството. Нали си зам.-министър?

Тук колегата не се сдържал и прихнал да се смее:

- Ама ти не четеш ли вестници?

- Не. Защо?

- Защото още преди два месеца всички писаха, че съм освободен…

В такива случаи нашите пресметливи ямболии, дето винаги гледат да не се минат, със съжаление казват: “Язък за барута…”

 

ВЪПРОС НА ТЕХНИКИ

 

Не си ли тръгне любовта – и младостта не си отива.

 

Недялко Йорданов

 

Отлита животът към топлия юг.

И бавно настъпва най-дългата есен.

 

Ивайло ДИМАНОВ

 

 

На дядо Минчо открихме рак на дебелото черво, в напреднал стадий. Оперираха го хирурзите, сложиха му анус претер. Нали ми е в участъка, отидох да го навидя у тях след изписването.

Човекът бе вече 80-годишен, бабичката му беше дори “кака”, с 2 години по-възрастна.

Попитах я не се ли затруднява със свалянето на стомата, почистването й, поставянето й отново: зер това не е никак приятно.

- А, справям се, докторе. Обучиха ме сестрите, показаха ми. Свиква се.

- Въпрос на техники, докторе – намеси се и старецът, смеейки се.

Радваше ме този негов висок дух, куражът му; възхищавах се и на всеотдайността на баба Станка.

След 3-4 седмици дядото я изчака да отиде в кухнята да направи кафе, погледна ме в очите и направо, без заобикалки, ме попита:

- Докторе, за такива като мене, сексът вреден ли е?

Едва не изтървах апарата за кръвното.

- Ама ти още ли имаш щения?

- Уха, и още как…

- Сериозно ли говориш или се шегуваш?

- Бе, докторе, защо да си правя майтап? Че аз я закачах, баба ти Станка, през ден, през два, преди да ме закарате в хирургията.

- Господи, че младите не го правят и веднъж месечно.

- Какво знаят младите? Трепят се по цял ден в работата, компютрите ги облъчват, трови ги напрежението, цигарите… Кажи-речи всяка вечер съм я загалвал допреди десетина години, после поразредих. Ама ти не ми отговори на въпроса.

В този момент баба Станка дойде с кафето. Разгледах я из-под вежди: лице с набръчкана кожа и увиснали бузи, широк като бъчва таз, сланинки висяха и се друсаха отвсякъде. Как може една такава антика, рухнала отвсякъде, да възбуди един мъж, независимо от възрастта му?!

След малко тя излезе за хляб.

Сега вече можех свободно да обясня на дядото, че няма нищо лошо или вредно – след като има либидо и възможности (за което искрено му завиждам и си пожелавам неговата активна щастлива старост) – да й се радва отвреме навреме.

Той се позасмя:

- Аз вече й се порадвах снощи…

Не се стърпях, преглътнах неудобството си и му зададох моите си въпроси: как се възбужда от една старица и не му ли пречи стомата?

- А, не се притеснявай, за всяко нещо си има колай, докторе. Въпрос на техники…

 

ЗАХАРНОТО МОМИЧЕ

 

“Шугър бейби”, има такава американска песен. Т. е. момиче от захар. Не знам фелдшерът Кръстьо дали я бе слушал, но точно така определи новата си любовница: “Сякаш е направена от захар, докторе, толкова е сладка.” Говореше ми с часове за нея, беше влюбен до обезумяване. (Някои мъже над 50-те буквално превъртяват при връзките си с млади девойки.)

Така я и наричаше, както в песента: “Захарното момиче”.

Дяволът го чу, та му завидя.

Човекът си имаше стабилно семейство – жена му беше медицинска сестра, дечицата им бяха отличници в училището. И както нерядко става (Боже, толкова е банално, случва се всеки ден по земята!), съпругата ги хванала. Не понесе измяната му, беше съкрушена. Последва бърз развод (уви, най-честата причина у нас за разтрогване на брака). Децата, и те – потресени и отвратени от неочакваното предателство на татко си, го зарязаха, не искаха и да го чуят.

И от стреса Кръстьо отключи диабет. Имаше си наследственото предразположение; нали и баща му се влачеше дълги години с инсулин и така си и отиде от инсулт (най-честото усложнение на захарната болест). А тя, както още се знае, силно намалява и потентността.

Не минаха 2-3 месеца, и “Захарното момиче” го изостави.

За какво й е любовник, болен от захарна болест?

 

МНОГО ТОЧЕН

 

Колегата Славов бе известен със своята педантичност и акуратност. Нямаше случай да закъснее за работа, да не прегледа и изследва пациентите от косата до ноктите, да не си предаде документацията навреме, лично обработена до последната запетайка, да не върне взета назаем за справка монография. Безупречен бе и външният му вид: никъде не се забелязваше гънка, петънце или прашинка.

И все пак, не му вървеше много в живота: беше самотен. Вече наближаваше 35-те, а нямаше спътница до себе си и това, както неведнъж ми бе споделял, го безпокоеше.

Но ето, че и на него му се отдаде случай да види многообещаваща женичка до себе си. На един конгрес го запознах с Марчето от нашия курс, вече попрецъфтяваща стара мома, по моему – ако не отлична, то поне напълно приемлива партия за Славов. Докато се опознаваха, видимо зарадвани един на друг, тихичко се измъкнах и ги оставих сами в сепарето на ресторанта, да си се спогаждат, както намерят за добре.

Сутринта, на закуската, Славов седна до мене, както винаги – изряден и безупречен: обръснат, напарфюмиран, костюмиран, с вратовръзка. Спокойно и мълчаливо си изяде бърканите яйца, изпи си чашата сок и понечи да става.

- Чакай, де – спрях го аз. – Няма ли да ми кажеш какво стана снощи?

- Ами че тя си отиде веднага след вечерята.

- Защо, как? Нима си я изтървал? Изглеждаше толкова готова да продължите вечерта, дори да я вкараш в кревата…

С голяма неохота ми разказа какво се е случило. През цялото време си приказвали много приятно и оживено. Хапнали, пийнали, по едно време Славов й намекнал, че я кани в стаята си да погледат заедно телевизия, и тя наистина се съгласила тутак-си. Повикал сервитьора за сметката – оказала се доста солидна. Славов акуратно отброил 3 десетолевки, подал му ги, облегнал се на стола си и очаквателно загледал Марчето в очите.

- Някакъв проблем ли има? – учудено попитала тя.

- Не, никакъв проблем – спокойно отговорил колегата. – Просто те чакаме да си платиш своята част от сметката.

Колежката едва не изтървала чашата си.

- Всичко е точно – обяснил й Славов. – Общата сума е шейсет лева. Значи – пада се по трийсе на всеки.

Момичето започнало нервно да рови в чантичката си. Оказало се, че нямало толкова пари в себе си, та трябвало да обикаля ресторанта и да търси заеми от колежките си по масите…

Изстенах.

- О, Боже… И какво стана после?

- Дойде след двайсетина минути, цялата божур-червена, тръсна парите пред мене, без да ме поглежда, връцна се и изчезна. И нали преди това ми беше обещала да ми дойде в стаята, не заключих вратата, чаках я два часа и накрая съм заспал неусетно. Що за неакуратност от найна страна?! Ами ако беше влязъл някой да ме обере през това време?

Разпери учудено ръце и възмутено додаде:

- Как може да има толкова неточни хора?!

 

СВАЛЯНЕ НА КОМУНИЗМА

 

“Омразата може да бъде спряна само с Любов.”

 

БУДА, VI в. пр. Хр.

 

Разлюлените и мътни седераски времена, помним ги всичките. Цялата страна кипеше и се люлееше: ура, дочакахме края на тоталитаризма, дошли са Свободата и Демокрацията!

Да, ама ако за София и останалите големи градове свикването на митинги и събрания, на които трябваше да бъдат заклеймявани народните потисници бе лесно, то за дълбоката провинция се оказа доста трудно. Затова ръководството на синята централа възложи на група свои активисти (наричани с гордата, навяваща непокорство и вдъхваща респект титла “координатори”) да отидат в едно крайдунавско градче, за да организират някаква сбирка с местните съмишленици и поборници.

Щяха да пътуват със стария, отвсякъде ръждясал москвич на асистента в една клиника д-р Димитров. Другият член на агитката беше братовчед му Павел, дете на активни борци, изведнъж оказал се пламенен сторонник на тази магическа “синя идея”. Третият беше дама – Таня, студентка в икономическия институт.

- Уф, че е студено – вместо поздрав изпъшка тя през тракащи зъби, докато се вмъкваше в колата. – Ами вие, не сте ли пуснали парното?

- Не работи… – мрачно каза Димитров.

- Леле, така ли ще пътуваме 3-4 часа, в този раздрънкан фризер?

- Не се сваля лесно комунизъм, моето момиче – назидателно гракна Павел. – Ти какво искаш? Да ти осигурим мерцедес или хеликоптер, може би? И ние искаме комфорт, ама няма, той е за онези мракобеси от ЦК, дето сега трябва да ги изхвърляме. Синята идея иска жертви, всеотдайност, любов. Ако не можеш да издържаш, кажи си, слез и се върни на топло вкъщи, до радиатора, пък ние ще сваляме комунизма, ако ще и камъни да падат.

Не можеше да се възрази на тези железни аргументи. Таня чак се засрами от своето малодушие и капитулантство. Сви се на задната седалка и съсредоточи мисълта си само в една цел: да спре да трепери – от студа, напрежението и високата отговорност.

Пътуването беше бавно и мъчително. Отгоре на всичко спукаха гума и трябваше да я сменят. Чак в късния следобед, едва пълзейки в гъстата мъгла, стигнаха градчето.

В сборния пункт – пивницата, която служеше и за Клуб на СДС, ги посрещна някакъв местен координатор; разбира се, с брада и стар развлечен пуловер като тях. Призна, че не бе извършил и подготовка за насроченото за вечерта събрание; не очаквал посещаемост, затова нямало смисъл и да го разгласява, защото тук всички били дърти комунисти…

Агитката се почувства предадена и разочарована: очертаваше се пълен провал на отговорната мисия. Артистичният Павел се хвана драматично за главата; д-р Димитров мрачно замълча и се обви в гъст цигарен дим, за да придобие вид на дълбоко умислен интелектуалец-страдалец, а чувствителната Таня едва не се разплака.

Опасно беше да се връщат веднага в София: навън бе започнало да се смрачава, спускаше се и дебелата пелена на мразовитата мъгла. За да не харчат от личните си средства за хотел (от Централата не им осигуриха командировъчни, защото разчитаха на местното гостоприемство), координаторът ги заведе да пренощуват в къщата му; забърка им някакъв омлет с малко яйца, много праз и лют червен пипер и им предостави за нощувка две стаи на втория етаж.

Отдавна неотоплявани, студът в тях бе дори по-силен, отколкото навън. На всичко отгоре, клозетът се намираше на двора и докато Таня клечеше над дупката, излъчваща смъдящ очите амоняк, задникът й замръзна.

Притича до стаята си, изсули дънките и се намъкна под завивките, тракаща със зъби.

След малко в стаята се почука. Без да чака отговор, вътре се намъкна д-р Димитров.

- Защо влизаш така? Не съм казала “да” – сопна му се Таня.

- Доктор и поп влизат, без да чакат позволение. Те навсякъде са добре дошли и никой не ги пъди – безцеремонно й отговори той.

- Я, гледай ти… Аз нямам нужда нито от доктор, нито от поп.

– Гледам те как зъзнеш, че си и леко облечена. Ще простинеш така, моето момиче. Трябва да те разтрия. Професията ми е хуманна и съм задължен да ти помогна.

Мълчаливо си изу дънките и безцеремонно се намъкна под завивките й. Без да се слуша протестите й, направо започна да мачка гърдите й и бурно да ги целува.

- Чакай, какво правиш, докторе? – развика се тя.

- Малко масаж няма да ти навреди – проломоти той, защото бе наврял зърното в устата си.

Вонеше на ракия, но пък бодящото я отдолу пулсиращо, готово за доказване твърдо желязо, от което би премаляла всяка зряла жена, неудържимо я привличаше да му се надене… Докато се намъдрува как да реагира, все пак, по-приемливо за честта на една мома, усети, че тялото и мозъкът й омекват и не могат да имат нищо против едно сладостно проникване и изживяване…

До сутринта не усетиха нито глад, нито студ или умора.

Върнаха се в София радостни, с чувство на добре свършена работа.

Вярно, омразният им комунизъм бе останал непоклатим.

Но има и други сваляния, далеч по-лесни и приятни…

И, в края на краищата, нали омразата може да бъде победена само с Любов?

 

МНОГО РЕВНИВ

 

Пацо бе много ревнив съпруг. Жена му, сестра в нашето отделение, я знаеше цялата болница. Не беше първа хубавица, но пък в града й се носеше славата още от ученичка. Викаха й “Тъпото Миче”, защото веднъж, като отишла на море, майка й я съжалявала пред махалата с думите: “Пък нашето Миче, колко е тъпа, отиде в Бургас само със 100 лева. Ами че те няма да й стигнат и за три дена.” След 2 седмици запяла друга песен: “А, хич не била тъпа тя. Намерила едни добри хора и спала и яла при тях безплатно; и върна всичките пари, че и още й дали, задето им готвела и чистела.”

Вероятно приказките за старите подвизи на Тъпото Миче бяха стигнали до съпруга й, защото той я следеше по цял ден. Уж под предтекст, че й е донесъл сандвич или кафе, идваше в отделението, редовно я вземаше от работа, а при нощните й дежурства почти винаги по някое време, дори и в най-ранните часове, нахлуваше в манипулационната да проверява да не би да е е там с някой дежурен лекар или напорист пациент.

Не знам с каква цел, но сестричката започна да настоява пред главния лекар да бъде преместена в ортопедичното отделение. Там било по-спокойно, дежурствата – по-леки. Навсякъде имаха нужда от сестри, та не й отказаха.

Ето ти го веднъж Пацо, идва в края на работния ден и ме вика на кафе. Донесъл ми и цял шаран, явно искаше да ме предразположи, добре си го познавах.

- Казвай какво има, пак ли те е свила язвата?

- Виж какво, не се подигравайс мене. Ти познаваш ли лекарите в ортопедията?

- Те са само двама.

- Да, де, само двама са. Единият е в дълбока пенсионна възраст. Но шефът им е по-млад.

Напуши ме смях.

- И какво от това? – реших да се изгавря.

- Как какво? Да не вземе моята гъска да хлътне по него. Вчера отидох да я видя, чак ме побиха тръпки. Той ще я изяде с очи.

Чакаше да чуе нещо сензационно, и то наистина бе впечатляващо:

- Бе, ти не знаеш ли, че той от жени не се интересува? Така си и остана стар ерген. Говори се дори, че е педераст.

Чак подскочи от радост. Не искаше и да чуе нищо повече. Хукна да се връща, успокоен, на работа, даже забрави да плати кафето.

Не ме остави да се доизкажа.

Впрочем, аз едва ли бих му споделил едно друго обстоятелство, не по-малко важно за един ревнивец.

Че старшата сестра в ортопедията беше най-неудържимата и напориста лезбийка в болницата.

 

ГЕОМЕТРИЯ

 

Прогимназиалният учител по геометрия, един от най-забавните членове на нашата ергенска компания, обичаше да говори за жените и любовта с професионална деформация.

За флирта говореше като за “допирателна”; неуспехът бе определян като “бягане по диагонала”. Гърдите и задникът бяха, разбира се, “окръжности”. Ерекцията беше “вдигане на перпендикуляр”, самият акт – “ъглополовяща”. “Катет” бе терминът му за съперник, “хипотенуза” – за раздяла.

Признаваше, че най-много обичал да участва в любовен “триъгълник”. С часове можеше да разказва историите, в които се бе забърквал и ги онагледяваше, като чертаеше на лист хартия триъгълници – тъпоъгълни, правоъгълни или остроъгълни, в зависимост от мъжете-рогоносци.

Веднъж го закачих:

- Днес попадаш в един любовен триъгълник, утре влизаш в друг, вдругиден – се намъкваш в трети, измъкваш се от четвърти; така и ще те запомнят хората. И докога с тези твои любовни триъгълници, надхвърляш 40-те?

- Докога ли, докторе? – отговори ми той спокойно, дяволито подсмихвайки се. – Така ще е вовеки, докато го има онзи триъгълник, дето никоя геометрия, социология или психология не може да опознае, начертае и изследва, нито да обясни в дефиниции, теореми и аксиоми, камо ли да реши формулата му.

Магическият венерин триъгълник…

 

МАЙСТОР

 

Гого бе всепризнат майстор в Ямбол. Каквото и да подхванеше, излизаше из-под ръцете му като струговано, изваяно и полирано. Здравеняк, да съм го лекувал най-много два пъти от грип, и веднъж – от трипер. (Тогава беше мълчалив и дискретен; така и не отговори на въпроса ми от коя се е заразил, и това малко ме ядоса, защото ако жената беше от моя участък, щях да я потърся да я лекувам.)

Веднъж обаче се разприказва – и то така, че слюнки хвърчаха от устата му. Не се смути от присъствието и на сестрата в кабинета ми; гневно се разхождаше от прозореца до вратата и проклинаше.

Историята си беше наистина гнусна: не за ядосване, а направо за побесняване.

Ремонтирал майстор Гого някаква къща, ама изцяло и без ничия помощ – фаянси, теракоти, шпакловки; направил й и собствена парна инсталация – с котлето и радиаторите. Сам купувал материалите, сам ги превозвал, сам ги майсторял. Направил я тази къща цяла кукла. Кукла била и стопанката й… И обед му приготвяла, и вечери с ракийка и салата. Романтични вечери – на свещи… След тях – разбира се: хайде, да мачкат копринените чаршафи… Защото стопанинът, моряк от Океанския риболов, през цялото това време на основния ремонт, плавал някъде по Атлантика и замразявал уловената скумрия.

Всяко нещо си има край… Един ден разбрали, че в бургаското пристанище се получила радиограма от кораба: идват си. Точно навреме – ремонтът бил напълно приключен, дори блажната боя на радиаторите вече не лепнела.

Този път вечеряли не на свещи, а на светлината на абажура, донесен от Нигерия. Развеселен, приветлив, щастлив от завръщането и обновената си къща, морякът-стопанин ливвал уиски след уиски в гърлото си и хрускал кашуто за мезе.

- А сега да си оправим сметките – обърнал се накрая той към Гого. – За колко пари излезе целият този чудесен ремонт, заедно с парното, майсторе?

Забъркал по джобовете, да показва фактурите от купените котлета, радиатори и другите материали.

Тъкмо да ги извади, онази кукла скочила:

- Аз вече му платих… До стотинка!

Причерняло му пред очите: за миг разбрал, че няма да получи нищо-нищичко за тежкия си двумесечен труд, нито пък ще му възстановят парите за материалите. Просто всичко си оставало за сметка на онези романтични вечери на свещи и на омачканите чаршафи… Ега ти коварната куртизанка! Но я си е отворил устата за тях, я онзи моряк с огромните ръчища му е отрязал главата…

Затова крещя, руга, вилня, милият, на безопасно място – в кабинета ми, че да му олекне; и когато му премерих кръвното, чак и аз се уплаших, та наредих на сестрата да му инжектира фурантрил.

Че Гого беше голям майстор, две мнения нямаше.

Но някои жени, трябва да им се признае, наистина са си баш-майсторки…

 

МЛАДО ГАДЖЕ ЗА СТАРЕЦА

 

Колко хубаво е да си влюбен

всеки миг…

 

Ивайло ДИМАНОВ

 

На този събор ме покани кметът, стар мой приятел.

По принцип, отида ли в малко населено място, първо търся местния колега; така постъпих и сега.

Човекът бе в напреднала възраст, над 70-те, но запазен, строен и сърцат, и още работеше – просто защото наоколо нямаше друг медик, а и пенсиониран лекар има ли? Дори докато сърбахме курбана, му дойдоха и други гости: някакъв негов приятел от града, адвокат, с мерцедес. Водеше и жена – не в първа младост, но запазена, приятно кокетна и стилно гримирана. Докато тя отиде да ползва тоалетната в дъното на двора, смигна на Кольо:

- Какво ще кажеш, наборе? На 47 години е, разведена, хем ми помага в кантората, хем ми подслажда животеца…

- Аферим, аферим… – потупа го по рамото моят колега.

Хапнаха и пийнаха обилно, като на събор, па се наканиха да си ходят. Той ги изпрати до вратата и се върна, развеселен.

- Ашколсун – използвах турцизъм и аз. – Я го виж този твой приятел, как се перчи с това маце.

- Ами че той, сексът най-добре поддържа един мъж, колега. Ние, лекарите, си го знаем най-добре.

- На адвокатите им е лесно – не спирах да философствам аз. – Колко клиентки им идват на крака в кантората.

- Че на нас трудно ли ни е? – дяволито ме засече той. – На нас пък ни е още по-лесно: и медицински сестри са ни под ръка, и пациентки, и придружителки. Стига да има човек желание… И можене, разбира се.

- Ама пък какво младо и хубаво гадже си е хванал, пустият му адвокат-тарикат… – отново му подхвърлих, колкото да го дразня.

Подсмихна се дяволито и с нескривано чувство за превъзходство:

- Много важно. Моето гадже е по-младо и по-хубаво.

Не спря да дудне:

- Адвокат бил той… Аз пък съм лекар!

 

СВАТОСВАНЕ

 

Милчо отколе желаеше да задоми сина си, но нещо не се получаваше. Петърчо, както продължавахме го наричахме всички още от палавите му детски години, бе цял исполин, обаче по нрав – “льохман”, “каба” (отпуснат, мек), ако трябва да прибягна до турцизмите, употребявани в моя роден Ямбол.

Обратното, баща му бе упорит човек, гонеше целите си до край. Настойчивостта му скоро се увенча с възможност за успех: набелязал си сем. Стефанови. Те принадлежаха към местните номенклатурни велможи: дядото беше активен борец, бъдещият сват – директор на предприятие, жена му – на училище. Имаха си тухлен апартамент в центъра, вила в Кабиле, кола (разбира се, “Лада”, то други по-престижни тогава нямаше): какво повече може да се иска по времето на социализма, независимо как го наричахме – развит, зрял или застоен? Момичето им завършваше в София някаква филология. Беше си дошло за лятото и, според Милчо, било съгласно да се видят с неговия Петърчо. Очертаваше се пълна идилия, стига и той да прояви някакъв интерес.

Уж съгласен по принцип, момъкът нещо се туткаше. Баща му правеше совалки до Стефанови да урежда сгледата; после се отбиваше при мен в поликлиниката, да обсъждаме развитието на атаката на чаша кафе. Ха днес да ходят на кино, ха утре – на концерт (при закупени билети), но в последният момент Петърчо нещо се измъквал…

След десетина дни Милчо дойде някак много въодушевен и весел. От вратата ми намигна и ме привика с игриво пошавване на пръсти. Имах няколко пациенти, прегледах ги и чак тогава излязох навън. Чакаше ме, ухилен до уши.

- Работата стана – муци! – похвали ми се отдалеч той, като се озърташе. – Хайде да те водя в барчето, ще те черпя каквото поискаш.

- Какво стана, ще се видят ли младите най-после?

- Абе, какво ти дреме за младите, животът е пред тях. Ако е рекъл, Господ ще ги събере, той си знае работата; ако ли не – все ще се класират някъде, какво да ги мислим? Лошото е, че нашето време изтича, наборе…

- Не те разбирам какво ми говориш. Не им ли уреди рандеву на децата най-после?

- Абе, за какво рандеву ми говориш ти?

С няколко изречения, възбуден и весел, често прекъсвайки разказа си със ситен самодоволен смях, ми изсипа всичко.

Отишъл пак при бъдещите свати, но Стефанов го нямало вкъщи… Поразговорили се със жена му, пийнали чашка-две уиски; на третото доливане тя заявила, че много се е разгорещила, поразсъблякла се, полегнала на дивана, разнежена и безгрижна и…

- И после – какво? – нетърпеливо подпитах, макар вече да се досещах за продължението.

- Какво-какво!! И, какво да му умуваме повече: стана “сватосването”! – почти изкрещя Милчо.

Така се беше запенил и развълнувал, че не произнесе ясно – или аз не чух добре – последната дума, май повече приличаше на “чифтосване” ли, на “сефтосване” ли.

В такива случаи народът ни казва простичко: “Дай, Боже, всекиму подобна радост…”

 

ПРИЧИНА ЗА ОМРАЗА

 

Д-р Дечев бе най-неудържимият любовник в болницата, ако не и в града. Нямаше хубава жена – колежка, сестра, придружителка на лежащо болен – върху която да не спираше погледа си, а при усещане за взаимна симпатия, да не я спре, заговори и не след дълго – да й определи среща. За приключенията му направо се носеха легенди.

Не го укорявахме, тъй като нямаше свое семейство, а и чуждите – не разваляше. “Влизаше” в тях, когато му се удаде възможност, но не като слон в стъкларски магазин – да изпотъпче и разруши всичко, а внимателно, на пръсти, като среднощен апаш. Вземаше си ценността, за която бе проникнал, и пак така незабелязано изчезваше. Просто – един чешит, чиято светая светих бе не църквата, медицината или нещо друго, а – Жената.

Събрахме си веднъж, всички лекари, в нашата си стая след главна визитация, както си е по реда, да обсъждаме заплетените казуси.

По едно време, след като бе почукала плахо, влезе младата медицинска сестра Снежка. Поздрави учтиво всички ни и се обърна към д-р Дечев с молба да й разпише лекарствената табела, че да я носи веднага в аптеката. На всички ни направи лошо впечатление, че колегата не отговори на любезния поздрав, намусено дръпна листа от ръцете й, драсна заврънкулките си и й го тикна обратно, без да я удостои с обичайния си влажен поглед към хубавите жени, сякаш се гнусеше или беше нещо обиден. Сестричката усети това демонстративно пренебрежително отношение и си излезе гузна, като напъдена.

Не се стърпях, та го попитах защо се държи така непривично сурово с доброто момиче.

- Знаеш ли, майна, ще ти кажа, след като си толкова много любопитен – отговори ми той високо, без да се притеснява от това, което предстоеше да сподели откровено пред всички ни: – Просто мразя жени, които не ми дават…

 

ПРЕВАНТИВЕН РЕМОНТ

 

Ти дай й три пъти любов. Любов до болка,

Луната щом направи пълна обиколка.

 

Недялко ЙОРДАНОВ

 

Срещнах моят стар пациент Коко, помъкнал някаква батерия-душ за баня.

По пътя ми разказа нелепата си историйка накратко.

Миналия месец засякъл някаква съученичка, дето навремето й хвърлял око. Заприказвал я. Оплакала му се, че останала неомъжена, а и видът й не бил вече толкова въодушевляващ: поувяхнала, не особено привлекателна. Но понеже тъкмо в този момент жена му я нямало (заминала за ден-два до майка си в провинцията), я помъкнал, без никакви допълнителни досадни уговорки, направо вкъщи. И, то се знае, се отдали на стари спомени от гимназиалните години. И на себе си…

Не пропусна цветисто да ми се похвали: “Целият следобед я обслужвах като невидял. Почивка, колкото за едно капучино, пък я изкъпя в банята – и, хайде, пак яхвай кобилката…”

Накрая се разделили, защото вечерта наближавала, а с нея – и благоверната съпруга. Не щеш ли, на изпроводяк нещо се спречкали. Някакъв глупав повод, както обикновено. Всичко може да се очаква от една стара мома, невиждала мъж с месеци. Та си отишла комай разплакана.

Животът среща и разделя хората. Семейните хора се развеждат, какво остава за разпадане на някаква мимолетна извънбрачна връзка – там не е нужно да ходиш в съда, да доказваш вини; аз бях дотук, чао, всичко хубаво, и толкова.

Да, но не винаги.

Минали, не минали 3 дни, зарязалото го маце звъннало на домашния телефон. И… изпяло всичко на жена му…

- Не може да бъде, лъжеш, кучко! – срязала я тя.

- Ако щеш вярвай ма, мърло. Само че, знаеш ли какво – да вземете да си оправите душа, че много гадно пръска, измокри ми цялата коса…

Какво по-голямо доказателство от тази подробност, че наистина е била у тях и се е подмивала и отгоре, и отдолу – и преди, и след “това”…

И сега, човечецът, бързаше да си смени душа в банята.

Не беше нужно да ми обяснява защо.

Ремонтът не беше толкова належащ, но трябваше да бъде извършен – превантивно срещу бъдещи веществени доказателства.

Нали и ние, лекарите, на това учим и пациентите си: че профилактиката е по-важна от лечението?

 

НОВА КОЛА

 

Купи си Манолчо нова кола. Е, не беше “Бентли”, нито “Ламборджини”, но пък грееше отвсякъде, с лети джанти, удължена муцунка и събрано, стегнато като войнишко колетче задниче. По излъчване приличаше на Дилянчето, с което ходеха вече от няколко месеца и още не можеше да й се насити, та бурно я ощастливяваше всяка вечер, като трудовак, пуснат в 3-дневен отпуск.

Паркира колата пред блока, където беше гарсониерата й, па се качи при нея с уискито и шам-фастъка. Поляха придобивката малко повече, отколкото може да носи един любител-шофьор, и Манолчо се оклюма. И повече го дърпаше възглавницата, нежели знойното разгорещено тяло на Дилянчето.

- Сега какво, ще заспиваш ли? – ужасена го задърпа тя, защото неудържимо й се искаше първо той да я погали, както е свикнала, да се порадват един другиму, пък после да отмарят.

- Ами, да… – вече в просъница примлясна той.

- Не мене пък хич не ми се спи! – почти изкрещя тя и дори задумка с малките си юмручета по изкривения му гръб.

Очите му се бяха слепнали, съзнанието му потъваше в лепкавата омая на съня.

- И уж щеше да ме возиш с колата… – иронично го сбута в ребрата Дилянчето.

- А, да, вярно, колата… – малко се постресна той, но пак се отпусна.

И миг преди да заспи, й даде указания:

- Виж какво, нали тъй и тъй не ти се спи, хвърляй й отвреме навреме по един поглед навън, да не ми я откраднат.

 

ШАМПАНСКО НА НОВОГОДИШНО ДЕЖУРСТВО

 

Д-р Жеков си обичаше авантюрките по всяко време, не изпускаше удобен случай да кривне по пътя. После ги разказваше с неподражаемото си чувство за хумор.

Като млад лекар в малка провинциална болница го сложили дежурен точно на Нова година.

Занесъл си печеното пиле, фъстъците и две бутилки шампанско, и се настроил на празнична вълна. Защо пък не – медицинската сестра била от същата “кръвна група” – палава млада мома. Без всякакво колебание дошла в кабинета му и започнала да му прави компания в унищожаването на провизиите. Дърпала й здраво и глътката, та още преди 12-тия час опразнили бутилките и им светнали очите като на разгонени мартенски котка и котарак…

Няма лошо. Спуснал райбера д-р Жеков, изгасил лампата и почнал да поднася поздравленията си на хубавата млада сестричка по онзи неповторим и очарователен начин, на който само един лекар е способен спрямо най-верните си и предани помощнички…

Час ли минал, два ли, пукотевиците отвън заглъхнали, нощта се укротила, дала път на първото за новата година утро. Двамата дежурни отпуснали морни глави един до друг, доволни от преживяното и от липсата на оплакващи се пациенти.

В унеса си д-р Жеков бил разбуден от нов бурен трясък. Скочил, цял разтреперан: пак ли започвала празнична канонада откъм казармите? Или някой чаткал по прозорчето за болен човек?

Сестрата гузно се размърдала до него, па се изсулила тихичко, притиснала къркорещия си момински корем; накривила си касинката и побягнала към хирургията.

Разбрал тогава Жеков откъде идва пукотевицата.

И вече при дежурства по празници не си носи газирано шампанско, дето подува червата, особено – дебелите и правото.

Само полусухо бяло вино.

 

ЯГОДИ ЗА ЛЮБОВНИЦАТА

 

Д-р Мишев отдавна си бе набелязал учителката Виктория. Какво друго може да прави един самотен лекар в запустяло, откъснато от света село, при това – стар ерген, освен да потърси подходящ обект за любов или поне за развлечения през убийствено скучните нощи, когато щурците лирично цирикат, а светулките, макар и с фенерчета, се блъскат в лицето ти, и цялата Майчица-Природа те зове да обичаш и да бъдеш обичан?

Момата прие ухажванията на доктора и безстрашно го покани на гости в квартирата си.

Тръгна Мишев към нея в тръпнещата вечер. В найлоново пликче носеше шишенце одеколон на “Ален мак”, предварително купено през деня от хоремага. Накъса, озъртайки се като хлапак, букет рози от градинката пред кметството, но всичко това му се стори недостатъчно. Малко по-нататък наближи широкия тъмен двор на Цветкови, откъдето завчера го гостиха със сочни целогодишни ягоди, па реши да влезе вътре и да набере ароматен армаган за любимата. Вратичката бе отключена, бутна я и влезе вътре. Започна да прищипва ягоди и да пълни торбичката. Тъкмо привършваше, отнякъде изскочи ръмжащо едро куче и го подгони… Раздра му крачолите, почти да го ухапе по прасеца. Мишев го заудря с розите по муцуната и побягна на криволици, едва се измъкна на улицата, цял разлюлян от преживения ужас.

Все пак, слава на Бога, не беше кой знае колко пострадал, ако не се смятат дрипелите и уплахата. Пък и нали геройски бе запазил подаръците? Как ли щеше учителката да им се зарадва? (А после, то се знае – и на него…)

Пред къщата й се поизтупа, пооправи си панталоните, почука и влезе.

- Ето, това е за тебе, мило мое момиче – бодро рече той на Виктория и й бутна в ръцете първо омачканите цветя, после – и торбичката с одеколона и ягодите.

Тя отначало я пое, после я погледна, бързо запуши нос, хвърли я енергично на пода (чу се звук от строшеното шишенце) и побягна навътре.

Мишев се изплаши не на шега от реакцията й. Почувства се и обиден: да рискува честта и здравето си, замалко да получи дълбоки рани от кучешките зъби заради тези ягоди, а тази префърцунена селска даскалица да ги блъска, сякаш й подава отрова.

- Моля ти се, докторе – извика тя от стаята си. – Веднага изнеси ягодите навън, че съм силно алергична към тях.

 

ГОРД МАКЕДОНЕЦ

 

Моят съсед Владо, макар и над 70-те, се движеше изправен като бор, бавно и достолепно. Понякога ходеха със съпругата си кака Дешка на пазаря за зеленчуци. Вървеше демонстративно поне на крачка пред нея, като едновремешните чорбаджии,

Случи се веднъж, че пътувахме заедно в трамвая. Забелязах, че на слизане Владо не се обърна да я подкрепи и улесни от високите стъпала.

- Е, ама че си кавалер и ти… – подкачих го аз. – Помогни й да слезе, де, подхвани я или поне й подай ръка.

- Аз, докторе, съм горд македонец! – изсмя ми се той. – Ние подлоги на жените не ставаме; сами да си се оправят…

Странно разбиране за мъжко достойнство…

Не мина много време, пак на път към пазаря, кака Дешка се сгромолясала от трамвая на асфалта и си счупила бедрената шийка. Типично произшествие за жените в напреднала възраст и с остеопороза.

Гипсираха я и, то се знае, тя трябваше да лежи няколко седмици у дома си неподвижна, докато фрактурата зарастне.

И през това време гордият македонец, който гнусливо отказваше да подкрепя съпругата си при слизане, именно поради тази му характерова особеност, сега трябваше собственоръчно да й носи подлогите и да й сменя памперсите…

 

НИСКА ЖЛЪЧКА

 

В поликлиниката не познавахме по-голям мераклия от д-р Савков. Нямаше вид на голям любовник – тантурест оплешивяващ бузко, но пък явно страдаше от някаква характеропатия: останеше ли насаме с жена – в асансьор, в кабинет или при разминаване в коридор – сякаш се чувстваше служебно задължен да пусне ръка към слабините й… Това му състояние приличаше на клептоманията; не знам дали има специализиран термин за него (аз му измислих “обаромания”, от обарване, опипване…), но бе известно на всички ни. Затова сестрата не го оставяше сам в участъковия му кабинет. Но в “Бърза помощ” положението бе по-различно.

Случи и при едно наше съвместно нощно дежурство.

Гледах в столовата някакъв мач по телевизията. В това време в амбулаторията пристигнала някаква засукана булка, малко по-тежкотонажна (любимият сорт на Савков, който твърдеше за себе си, че е “месар”), която изпитвала силни болки в дясното подребрие. Вероятно ставало въпрос за банална холелитиаза (жлъчно-каменна болест) в криза. Фелдшерът въвел пациентката в дежурния кабинет и извикал колегата от дежурната стая. Дошъл Савков, вдигнал й нагоре блузката, започнал да мачка бухналото под пръстите му тесто, па току дръзко ги плъзнал надолу, към пубиса (срамната кост), че и се опитал пътьом да го погали, преди да ги навре под него…

Рипнала като ощипана булката и запищяла, колкото й гласището държи. За миг в кабинета влетял някакъв полковник (съпругът й, който я чакал в страничния коридор, та доктора не го видял!), и когато тя с две-три изречения му разказала къде се опитал да проникне с палавите си кебапчета-фаланги, веднага му налетял с юмруци…

Чухме разправията, наскачахме с шофьорите, едва го удържахме.

Напразно Савков се оправдаваше с треперещ дискант, че просто професионално е палпирал пациентката си.

- Там, долу, жлъчка има ли?! – крещеше му в очите тя.

- Може да е по-ниско разположена, пролапс на жлъчния мехур, пропадане – опитваше се да я обяснява той.

- Колко ниско да е пропаднал, в матката ли? – съвсем се разпеняви жената.

Полковникът пак занапира да му насинява очите. Едва ги отпратихме.

На другия ден човекът отишъл с писмена жалба при главния лекар.

И понеже всички се бяхме убедили, че “обароманията” на палавия колега е нелечима, той го притиснал да напуска поликлиниката, за да не петни името на персонала й. Заплашил го и с съответните мерки от Градския комитет на Партията.

Савков бе принуден да подаде молба за освобождаване. След месец го видяхме с униформа – взели го военен, в близкото танково поделение.

Да беше ме питал предварително: въпросният полковник беше там зам.-командир по политическата част…

Ако не друго, сега поне щеше да го научи къде точно се намира жлъчният мехур…

 

ЗАБРАНА ЗА ВИЗИТИ

 

Нищо в излишък!

 

СОЛОН, 630 – 560 г. пр. Хр.

 

Вече не млади, семейство Бочеви ме канеха редовно у тях – хем на преглед (жената Руска бе болнава), хем на кафе. Прескачах с удоволствие до тях, винаги в края на работния ден – не само да й измеря кръвното, но и да си отпочина, защото раздумката на маса винаги разтоварва и отпуска.

Разбира се, за какво най-вече да разговарят с лекаря си едни пациенти, при това – и негови добри приятели, освен за собственото си здраве? По начало приказлив, докато си сърбах капучиното, аз им давах своите съвети.

Вече не помня кой от тях ме попита и за секса. Полезен ли е при хипертония, колко пъти се препоръчва да се прави, и прочее.

Какво друго да им отговоря, освен че няма нищо по-полезно от редовния полов живот, който повишава имунните сили, подобрява външния вид, действа стимулиращо и антидепримиращо, че се препоръчва и на хипертониците, че колкото повече се прави, толкова по-добре за здравето и т. н. И нали трябва да съм наблюдателен – задължително качество за всеки лекар, забелязах, че Руска започна да хвърля някакви по-особени, задържащи се погледи към Стойчо, а самият той започна нещо започна да се върти и запотява.

Усетих, че съм казал нещо нередно или поне не особено приятно за някой от тях, и млъкнах.

Оттогава в тази къща не ме поканиха.

Мина се доста време, докато веднъж Руска не дойде в кабинета ми, за да й измеря кръвното. Нали съм си директен, не й премълчах и я попитах дали не са ми нещо сърдити.

Потвърди. Стойчо едва ли не ме е намразил.

- Че защо? С какво съм го засегнал?

- Абе, ти нали каза, че колкото повече секс се прави, толкова е по-полезно и здравословно?

- Е, не е ли така?

- Така е, но той по принцип си го искаше само веднъж в месеца… И аз, като взех да му натяквам, че ти препоръчваш най-редовен секс и това въздържание е вредно, особено за женското здраве, той те намрази. И затова ми забрани да те викам повече у нас.

Оттогава престанах да разговарям с моите пациенти на тази толкова деликатна и опасна тема.

Нека всеки да си я тълкува, разнищва и практикува според разбиранията, желанията и възможностите си.

 

ЗДРАВНИ СЪВЕТИ

 

Навремето в Ямбол имаше едно общинско радио. Не знам колко са го слушали моите съграждани, но там плащаха прилични хонорари и двама-трима от колегите, дето сме по-устати, с удоволствие ходехме там да даваме своите здравни съвети. Моята предпочитана тема бяха вредностите: тютюнопушене, алкохол, нерационалното хранене, затлъстяването. Николай ходеше по-често от мене; той пък обичаше да говори за вътрешните болести.

Веднъж се увлякъл на тема секс, която току-що бе разчупила схоластиката на догматичното ни тоталитарно време, в което живеехме, и по нея бе станало модерно да се разговаря, колкото ни позволяваше все още скованото мислене. Да, но Ники (предварително подпийнал при някой пациент от участъка си) се развихрил: колко е полезно то за здравето, как трябва да се прави най-редовно и пр. Накрая взел, че изръсил:

- Ето, не забелязахте ли колко съм бодър и весел в момента? Това е, защото тази сутрин правих здрав, бурен секс.

Водещата побързала да пусне музика.

Ники се прибрал вкъщи. А там го очаквала… жена му. Разфучана, наежена, като мартенска котка:

- Какъв здрав, бурен секс си правил ти тази сутрин бе, нали отиде на работа в поликлиниката, къде си мърсувал, с коя? Казвай, казвай веднага!

Мигновено изтрезнял. Хъката-мъката, започнал да се обяснява – казал го е на пияна глава, без да мисли, само за да подсили твърдението си за ползата от секса. Иди обаче разубеждавай една жена, след като е чула подобно самоубийствено изявление…

Излишно е да добавям, че оттогава нататък Ники престана да ходи в Радиото да дава здравни съвети дори и за ползата от зеленчуците.

 

ЗАПАЛКА

 

Коцето, заклет пушач, обичаше да се фука с лъскавите си запалки. Носеше ги по 2-3, едва ли не във всеки джоб. Когато палеше цигара, първо бавно вадеше някоя от тях, въртеше я между пръстите си, подхвърляше я, за да видят всички колко е шик; чак тогава я щракваше и се наслаждаваше на високия шумящ пламък.

Имаше и много приятели. Най-близки бяха със семейство Велеви; често си гостуваха, излизаха и по заведения.

Но веднъж се заседяли в ресторантчето на Панчаревския язовир. Коцето пил, пушил, разказвал вицове, смял се. По едно време, както си играел със запалката, неволно я изпуснал.

Навел се под масата, за да я вземе.

И там си и замръзнал…

Защото видял плътно преплетените крака на жена си и на най-добрия си приятел…

Последиците – кавгата, скандалът, признатата изневяра, бързият развод – са се случвали на хиляди семейства и не са толкова пикантни за разказване.

Интересното е друго: че оттогава Коцето изхвърли запалките и си пали цигарите само с кибрит.

 

ПРИСЪДА

Когато бях лекар в Ямбол, съм наблюдавал всякакви човешки истории – от комични до трогателни, но никога няма да забравя Любка и детето й Чочко.

Тя трепереше над него, защото го бе заченала, износила и родила много трудно. Ученик в първите класове, той често боледуваше и това още повече увеличаваше грижите й. Към тях неочаквано се прибави още една: съпругът й ненадейно я напусна. Позната до болка щура причина за някои застаряващи неуравновесени мачовци: влюбил се в кварталната лолитка, дето може кака да бъде на сина му.

Историята се бе позабравила, когато Любка ме повика у тях: Чочко пак бил вдигнал температура. Отидох в ранния следобед. Заварих Любка на масата, дъвчеше нещо. Стресната, сконфузена, покри със стар вестник чинията си, но аз зърнах какво има в нея – някаква стара суха баничка. Направих се, че не съм видял нищо: с какво бе заслужила унижението тази тиха, работлива майчица?

Без да я питам, сподели с болка: това й бил обичайният обед, откакто я напуснал мъжът й. Оттогава не е давал и лев. Не се обаждал нито веднъж досега: поне да попита как е синът му или да му честити рождения ден; сякаш не съществува. Сега го е дала на съд за издръжката.

Прегледах детето. Обичайната му гнойна ангина. Надрасках рецептата. Накрая го попитах за трите имена.

Избърбори си малкото име и фамилията.

- А бащиното? – настоях аз.

Отговорът му ме зашлеви, та чак главата ми забуча, изтървах химикалката и сграбих в шепа очите си.

Майката изписка.

Никога не бях чувал толкова тежка присъда, изречена от едно дете – категорично и без право на обжалване:

- Аз нямам баща!

 

ХУБАВЕЦО ХУБАВ МОЙ

В хирургичното отделение нерядко позволявахме на някои жени да се грижат за оперираните си близки.

Не бях срещал по-влюбена придружителка. Мъжа й го бяхме оперирали по дребен повод – остър апендицит. Още не излязъл от упойката, тя се хвърли да му целува ръцете, като бъблеше обръщение, за пръв път чувано в тази сграда, където се разнасяха предимно охкания, плачове и сърдити викове:

• Хубавецо хубав мой! Ще живееш, ще живееш!

Чак ни напуши смях. Ще живее, разбира се. какво ще му попречи някакъв червеобразен израстък, дето го скълцахме за 10-тина минути?

Същото повтаряше през двата дни, през които човекът се възстановяваше при нас, когато му подаваше вода, портокали, шоколади:

• Хубавецо хубав мой!

Наистина беше хубав. Черна коса, мургава кожа, синьо-зелени очи; цял Ален Делон.

Изписахме го на третия ден. Тръгнаха си смирено. Тя носеше чантата и го придържаше, тъничка и огъваща се като тръстика. Усмихнат гледах след тях, като разнежено изрекох:

- Хубавецо хубав мой…

Младата сестричка, дето току-що му бе попълнила документите, презрително се изсмя:

- За една минута останахме сами – и се възползва да се пресегне да ми погали коленете. Че и визитката си подаде, да съм му се обадела другата седмица да пием кафе. Хубавец бил той… Цял хубостник!

 

БОЛНИЧНИ ЗА ЛЮБОВ

Като млад лекар в Ямбол не можех да се отърва от братовчеди и съученици. Не бяха толкова болни, а все ме врънкаха за болнични. Знаех, че не е редно, нито почтено спрямо държавата, но им давах винаги. Трябваха им по различни причини: обикновено за кратък отдих да бургаския плаж или сливенския балкан. Или – съвсем откровено и определено – “за любов”, както ми заявяваше Методи. Веднъж – ще влачи едно гадже към Созопол, втори път – друго към Несебър, трети – някои ново “парче” чак към Синеморец. Накрая на издържах:

- Абе, наборе, ти защо не се преселиш някъде край морето – така няма да имаш нужда от никакви болнични. И стига вече съм ти издавал документи с невярно съдържание, вече ме следи главният лекар, ще вземат да ме уволнят заради твоите “болнични за любов”. За теб – любов, за мен – празен джоб…

Премига-премига, изчерви се. Видях, че заплахата подейства и демонстративно се извърнах със стола към прозореца, дадох му гръб.

Току присука:

- Знаеш ли какво маце съм забил, прясно парясано, сладко русоляче, като шведката от АББА. Ще я водя до Слънчев бряг за пет дни, обещал съм й го, резервирал съм стаята.

- Ще си поискаш неплатена отпуска.

- Шефът няма да ме пусне. Моля те, обещавам ти – наистина е за последно.

Какво да го правиш, утре няма да ме поздравява, а сме седели на един чин.

Благодари ми с половин уста, грабна скъпоценната хартийка и побягна.

Не се бяха минали два дни, и се върна от Слънчев бряг.

“Шведката” се оказала с неразтрогнат брак. Мъжът й ги бил проследил и ги хванал “на калъп”.

Та сега трябваше да му давам нов болничен лист.

Реален. За пребиване.

 

ДА НЕ Я ЗАГЛЕЖДАТ

Все съм срещал ревнивци, но Чавдар бе уникален в това отношение.

Мисля, че нарочно се задоми за доста по-възрастна от него колежка, при това – далеч от представата за хубавица. Нещо повече: беше й забранил да се гримира, да боядисва косите си и да се облича модерно или, недай Боже, предизвикателно. След някоя и друга година жена му заприлича на лелка: подпухна (наблягаше на чашките и мезетата, което също оказва влияние), косата й се прошари, а после – и съвсем побеля, бръчки набраздиха лицето й – а и не можеха да се скрият, защото не употребяваше никакви кремове.

Веднъж Чавдар ми сподели почти радостно:

- Знам, че не привлича мъжките погледи, но това ме успокоява: никой не иска да сваля жена ми. Защото ако чуя нещо подобно, повярвай ми, ще умра от мъка и потрес.

Патологична, болезнена ревност, наистина. Но всеки си има психологическите особености…

Веднъж един наш пациент ни покани на селския им събор. Отидохме тримата, с колата на Чаво. Седнахме на обичайната обилна трапеза, хапване, пийване. По едно време домакинът реши да се изфука с новия си магнетофон; пусна някаква старомодна танцова музика. Оформиха се и няколко поклащащи се в такт двойки.

В този момент към нас залитна ухилен мустакат чичка, явно солидно наквасен, и гръмко се обърна към колегата:

- Докторе, ще ми позволиш ли да врътна едно танго с майка ти?

ГНУС

Верчето, жената на Стефан, беше много гнуслива. Бях им не само приятел, но и участъковият лекар и често ходех у тях както на гости, така и да преглеждам болнавата й застаряваща свекърва. Младата булчица се гнусеше едва ли не от всичко: избягваше не само да се ръкува, но дори да измие чиниите на семейството и, особено – да приповие собственото си дете; което пък изобщо не го разбирах!

Старицата обаче, тежка хипертоничка, получи инсулт. Хоспитализирах я в неврологичното отделение. Да, но там санитарките бяха малко, работата им беше много и се цупеха, че трябва да й сменят изцапаното бельо (тогава нямаше памперси; а не беше прието и да се плаща на ръка, особено пък на тях). Ще не ще, Стефан трябваше да прескача поне два пъти на ден до отделението, за да подсушава и подмива майка си – съгласете се, че това не е подходящо, да не говорим – приятно и за най-любящия и предан син.

Току се намерила някаква сестричка – наистина добричка, милосърдна, неизпитваща погнуса и от най-черната работа: и баба Щилияна вече лежала чиста, дори сресана, че и със зюмбюл в бурканче до шкафчето. Момичето не искало нито пари, нито подаръци – само пациентката да е добре. Познавах го – невзрачно, невпечатляващо (за да не употребя определението “грозновато”). Само дето току свенливо стрелвала из-под вежди Стефан, и тутак-си свеждала клепки, за да прикрие припламналите огънчета в очичките си.

“Не всеки люби красивата жена…”, се казва в старата градска песен. Но и също: “Всяка жена сърце, която има…”

А това момиче наистина имаше Сърце.

Когато Стефан възторжено ми разказваше всичко това, подсъзнателно усещах: Верчето губи – не по точки, а направо с нокаут.

Така и стана, и то по-бързо, отколкото очаквах: за месец-два се разведе и прибра сестричката, която продължи със същото усърдие да се грижи не само за парализираната му майка, но и за детенцето му от първия брак.

Верчето трябваше да се прибере при своите родители. И понеже бяха от бедни по-бедни, а самата тя нямаше професия, материално съвсем изнемогваха.

Веднъж отидох у тях на домашна визита и я заварих да нагъва сух, направо мухлясал хляб, прокарвайки го с чаша студена вода.

Без никаква погнуса.

 

КАНИЧКА КАФЕ

 

Дали хазайката ще идва рано

С виенска кифла, с каничка кафе?

И вместо да попита тя за наема

Ще се усмихне: “Хей, спахте ли добре?”

 

Песен, изпълнявана от Цветан Владовски, музика Борис Карадимчев

 

Като студенти бяхме много буйни, хергеле млади кончета… Какво ни предразполагаше към трупането на толкова морни и незабравими преживявания, споменът за които да ни топли на стари години – самото време ли (нямаше го кошмара СПИН), младостта ли (въздухът беше без радиация и стресиращ шум, а кръвта ни вреше и кипеше от хормони), липсата на напрежение при следването ли (професорите не бяха дип придирчиви – знаеха, че който иска, ще стане добър лекар с практиката) – но мислите ни витаеха все “натам”, към онези чудни венерини хълмчета, руси или черни, дето неистово искахме да ги изкачим и прекопаем, колкото може повече и по-надълбоко, уж едни и същи, ала винаги различни, привличащи, вълнуващи и неразгадаеми докрай…

Ето обаче какъв беше проблемът на Кръстьо.

Той си имаше сериозна приятелка, Венчето. И тя, разбира се, го посещаваше често в квартирата му – една стая в апартамента на близо 60-тина годишна хазайка-вдовица. Идилията им продължи няколко месеца. Докато един ден стопанката не му казала:

- Кръстьо, стига с този твой разврат. Аз съм порядъчна жена, не мога да ти позволя повече да петниш честното ми име.

- Какво ти стана, хазайке? Какъв разврат?

- Ще престанеш да каниш тук Венчето. Комшийките виждат как идва късно вечер и си отива сутрин рано. Вие не сте женени, нямате право да спите заедно. И как само високо пъшка и вика, не ме оставяте да спя цяла нощ…

- Ама ние сме свободни хора…

- Какво ви е свободното? Семейният Кодекс не позволява съжителство без брак.

Това беше самата истина: тогава комунистите бяха измислили тази формална забрана за извънбрачно съжителстване, въпреки че никой не я спазваше (най-малкото – самите те). Целта беше укрепване на т. нар. социалистическо семейство и, ако е възможно, създаване на повече деца, защото демографската криза вече бе надвиснала над нацията и държавата ни. (Не след дълго се разбра, че всичко е било напразно…)

В началото Кръстьо се разтревожил не на шега. Престанал да кани Венчето у тях, но в същото време започнал да си търси друга квартира, с по-либерални хазаи.

Докато една сутрин стопанката се намъкнала в стаята му, без да чука…

Само че тази негова хазайка дошла не с димящо кафе, както се пее в популярната песничка, а по прозрачна нощница, току-що излязла от банята, без бельо, розова и топла-топла, като фурничка, та чак пара изпускала… Кой би й устоял? Особено ако е чернооко момче-тракийче, с немирно приятелче под пъпа, моментално пружиниращо при вида на всяка влажна, мамеща те да я възседнеш могилка, независимо от годините й…

Кафе пили по-късно… Наистина, както се пее в песента – цяла каничка, с много мляко. И не с виенска кифличка, а с цял тиган омлет от бекон и яйца за заслужената подсилка.

Много такива закуски изял и кафета – изпил Кръстьо. Докато Венчето му заявила: или напуска тази квартира с моралистката хазайка, дето не й дава да припари там – или идва да живее у тях, като глава на семейството им… Иначе – край на връзката!

Наистина – жестока дилема!

Венчето, макар и не голяма хубавица, все пак не беше мома за изпускане – баща й беше вторият партиен секретар на града, човек с големи възможности за времето си. А на Кръстьо му предстоеше дипломиране, чакаше го неясното за всички ни задължително разпределение и никак не му се връщаше в дълбоката родна провинция…

И отиде да живее у Венчето. В едно законово брачно съжителстване.

А когато можеше, откъсваше час-два от свободното си време, да прескочи до старата си квартира и да изпие една каничка кафе с бившата си грижовна, знойна и затоплена от току-що взетата баня хазайка…

 

САМО “НА ВИЕ”

 

Нашият главен лекар си имаше красива секретарка. Мома горделива, с вирната главичка, на която толкова много отиваше чипото носле. Същински цербер пред вратата му: не допускаше който и да е да влезе при патрона й, внимателно подбираше посетителите му. И още нещо отличително за нея, доста странно и дори неприятно: не позволяваше да й говорят “на ти”, както лекарите по традиция се обръщаме към сестрите. “На Вие” – и никаква близост или дори опити за интимничене! Държи те безапелационно на дистанция, дори и да си шеф на отделение – и толкова.

Дали имаха нещо общо с началника си, както се шушнеше – никой не им е светел, но самочувствието й беше пословично.

Скара ми се веднъж и на мене. Като нощен дежурен, бях дошъл при главния лекар да му докладвам как е преминала смяната ми и се обърнах по-фриволно към нея:

- Цанке, ще докладваш ли на д-р Башев, че съм дошъл на рапорт?

- Не съм Ви Цанка аз, д-р Стоянов, а сестра Цветанова… Моля Ви, бъдете коректен…

Неволен свидетел на озъбването й стана шефът на АГ-отделението на болницата, който току-що бе излязъл от кабинета. Нищо не каза, само се подсмихна някак дяволито.

После се видяхме на двора. Каза ми:

- Права е Цанка да иска да й говорят в множествено число, “на Вие”. Вчера я прегледах. Тя наистина не е сама – двама са, има бебе в нея…

 

С ВЗЛОМ

 

От медицинските сестри в болницата най-шавливата беше Боби. Тя не го и криеше. Веднъж й бяха казали, че видели мъжа й с нейна колежка, вероятно й изневерявал, а Боби само презрително се изсмяла:

- Ха-ха, изневерявал ми бил той… Насреща му да тичам, пак не може да ме стигне…

По това време се беше увлякла по младия ортопед. Поне веднъж в седмицата си уреждаха съвместни дежурства и се усамотяваха в лекарския му кабинет.

Колко й трябва на една клюка да прескочи двора на болницата и да се изцвъка на рамото на съпруга…Завистливи “доброжелатели”, особено в малкия град – колкото искаш…

Човекът се засегнал на чест и направил пусия в сянката на кестена в двора на болницата…

Не се наложило да чака дълго. Някъде след полунощ палавата му женичка притичала с бялата си престилка, като самодива, от вътрешното отделение и се шмугнала в ортопедията…

След 15-тина минути съпругът се присламчил и той, ослушал се пред кабинета, доловил подозрителния шум вътре и задумкал да му отворят…

Естествено, онези там се спотаили – как да пуснат вълка в кошарата?

Без да чака повече (нали трябвало да ги хване на местопрестъплението, голи-голенички?) клетникът се засилил и изкъртил вратата с рамо…

Така и ги заклещил, както си очаквал: без престилки…

На другия ден получил призовка от съда. Милата му женичка завела дело срещу него. За причинения й стрес и за влизане с взлом в чуждо жилище…

Иди после обяснявай на магистратите, че болницата е обществена сграда, а не частен дом, а пък получилата стрес гражданка е твоята собствена съпруга, заловена “на калъп”.

Всеки по-опитен адвокат може да обори твоята малка правда.

Точно така и станало в родния съд.

Единственото, което рогоносецът спечели, бе новото си прозвище: Взломаджията…

 

ЧЕРВИЛО

 

Неведнъж по време на дежурства в “Бърза помощ” са ни викали за катастрофи. Случи ми се и един неделен следобед, когато се бяхме събрали в стаята за почивка да гледаме по телевизията мач на “Левски”. Фелдшерът Гочо дотърча, запотен, тъкмо когато съдията бе свирнал дузпа за нас и Гонзо се гласеше да я изпълнява.

Скочих и сръгах шофьора.

- Докторе, поне да видим как ще бият дузпата… – почти проплака Савата.

- Какво ще гледаш? – възмутих се аз. – Сега секундите решават всичко там, искаш хората да умрат ли?

Завъртяхме червения буркан, пуснахме сирената – и за минути бяхме на шосето край Зимница, където една лада, в безуспешен опит да изкриви крайпътна топола, се бе капичнала в канавката.

Ранените бяха двама – виден ямболлия с посребрени коси и червенокоса, предизвикателно облечена дама. Стенеха, прежълтели от болка и уплаха; той – с пречупени крака, тя – с увиснала предмишница и обезобразено от строшените стъкла лице; за миг ми мина през ума мисълта, че вероятно е от палавите хубавелки, дето за флаконче френски парфюм са готови да ти подсладят уикенда. Разрязах му панталона, шинирах строшените подбедрици, па ги натоварихме и, хайде – в ортопедията.

Д-р Иванов ни чакаше и веднага се зае със своята операция. Нямах други адреси и се помотах малко при него, за да му помогна, пък и защото ми беше любопитно. Преди да го приспят, човекът си каза името, адреса и, както ми се стори – доста неохотно, домашния телефон. Някой ли беше наредил на сестрата или тя го направи по своя преценка, не знам – но след 10-тина минути пристигна и жена му. Разбира се – разтревожена, неспокойна. Първата й работа, след като попита как е, беше да му прибере вещите – срязания от нас панталон и свалените от екипа слипове. И току я чух да крещи:

- Хей, а това какво е?!!

Вече си бях тръгнал, но се върнах да видя какво сочи толкова възбудена.

Ярки следи от червило по вътрешната страна на бельото…

Сега ни стана ясно на всички как се е стигнало до тази странна катастрофа на съвършено гладко, право и ненатоварено шосе при спокойно слънчево време…

Като се качих в линейката, Савата ме попита:

- Докторе, как ли е бил Гонзо дузпата?

Отвърнах му с мъжко съчувствие:

- За Гонзо не знам, но след малко май ще бият дузпата на нашия пациент. Горкият, много ще му станат наказанията; не му ли стигаха строшените крака…

 

ШЕМЕТ

 

Един от редовните ми пациенти, хипертоникът Матеев, вече около 60-те, почти в пенсионна възраст, напусна жена си, с която имаха дългогодишен щастлив брак. Влюбил се бил в някаква стара мома. Какво им става понякога на мъжете, когато достигнат или надхвърлят “на попрището жизнено средата”, както се изразява Данте – не е ясно дори и на великата наука медицина. Мъжки климакс ли е, старческо оглупяване ли – кой го знае… Свят – шарен, можем само да му се удивляваме.

Дойде веднъж пак да си мери кръвното в кабинета ми, и аз не му премълчах:

- Не ми е работа да се бъркам в личния живот на пациентите си, но какви са тези твои щуротии – на стари години да ставаш за резил на града?

- Защо да са щуротии? – не бе съгласен с мен той, чак ме чумоса. – Та аз сякаш се родих за втори път с тази дама! С нея за пръв път се усетих мъж, тя ме прави щастлив всяка вечер.

Без да се смущава от сестрата, вдъхновено разтвори ръце:

- Такъв секс, нещо невиждано досега, шемет ме обвзема, та чак главата ми се завива и развива, не съм на себе си. Ще си бъда аз с тази моя магьосница, докато съм жив!

- Ти бъди, но си контролирай и кръвното, че, гледам, нещо много се е вдигнало… Пиеш ли си хапчетата?

- Нямам чак такава нужда от хапчета. От любовта по-голямо лекарство няма. Че аз досега просто не съм живял бе, човече…

Какви ли умения и хватки му е прилагала тази негова приятелка, мога само да се досещам, но го изпратих с изричното настояване, направо – молба: да си взема редовно антихипертензивните таблетки. Уж обеща…

Не мина седмица, и стана това, от което най-много се опасявах: узнах, че са го приели по спешност в неврологичното отделение. С масивен инсулт, разбира се…

На ти сега “нямам нужда аз от хапчета; любовта е най-голямото лекарство”…

Колкото лекува, толкова може и да разболява Любовта мъжете след средната възраст; особено, ако си имат и съпътстващи диагнози…

След работно време отидох да го видя. Лежеше немощен и жалък, трудно контактен, обвързан с иглите във вените и маркучетата през носа, дето му наливаха разтворите и го хранеха през тях.

И кой го се грижеше за този парализиран полутруп и му слагаше и вдигаше миризливата подлога?

Жена му, разбира се.

А онази, другата, магьосницата, дето правела чудеса в леглото – я нямаше никаква.

- Докторе, дали ще го бъде моя Матея? – улови се за ръкава ми вярната съпруга, майката на децата му, дето я беше изоставил, та направил за съжаление на целия град.

- Надали някога ще бъде същият… – не й спестих истината аз. – А говори ли?

- Ломоти там нещо. Дип не му се разбира, ама одеве го чух по-ясно. Каза, че му се виел силен шемет…

 

 

ЗАГРИЖЕНОСТ

 

Сърцето всеки жребий заслужава,

Но не забрава, ах, но не забрава!

 

Калин ДОНКОВ

 

Животът си има своя неумолим кръговрат. Лекарите също се разболяват и един ден самите те стават пациенти на своите колеги.

Моят стар приятел, чаровникът на болницата д-р Стаменов внезапно рухна. Неясна субфебрилна температура, нощни изпотявания, кашлица. Кръвенистите жилки в храчките ни разтревожиха не на шега. Рентгенът безмилостно потвърди опасенията ни: белодробен рак…

Бившата му любовница д-р Пенчева се зае с по-прецизната диагностика. Написа му направление за скъпото изследване със скенер и с линейката го изпратихме в авторитетна столична болница.

Бях в кабинета й, когато оттам й звъннаха. Колегата отсреща обясни топографията на страшната находка – никакъв шанс, IV стадий…

Внимателно наблюдавах изражението на лицето на д-р Пенчева – все пак, те ходеха доста дълго време със Стамен и тя беше голямата му Любов. Не знам поради каква причина се разделиха, но тогава бяха толкова влюбени, така нежни и предани.

Мускулче не й трепна, сълзица не заблестя.

- Аха, разбрах. Лоша работа, значи, безнадеждно – сухо каза накрая тя. И внезапно гласът й живна: – А кога ще ми изпратиш комисионата, колега?

По-добре да бях оглушал, за да не чуя тези думи.

Стаменов почина мъчително само след месец.

Но и до днес не знам коя смърт е по-страшна: на тялото или на Душата…

 

ОТЛЕПВАНЕ НА РЕТИНАТА

 

Когато бях стажант лекар в Клиниката по офталмология, един от най-тежките ни случаи беше Краси, от по-долните курсове. Беше получила отлепване на ретината. Лежа дълго време, претърпя и операция.

Един колега идваше да я навестява всеки ден. Макар и студент, като всички нас, той винаги й носеше цветя и закуски. Бъбреха с часове, прикрепваше я при дългите й разходки. Възстановяваше се бавно, но момъкът явно не се отекчаваше, беше постоянен, внимателен и нежен.

Накрая я изписахме, оздравяла.

Веднага след това Краси тръгна с друг колега.

С какво превозхождаше той онова момче – не знам, но всъщност, според мен, тя съвсем не беше прогледнала.

 

 

НЕБЕСНА ЕКСПЛОЗИЯ

 

Земя, ти имаш хляб и гроб за всички…

 

Стефан ЦАНЕВ

 

Горкото, с това добро сърце ще го убият някъде…

 

Салвадоре КУАЗИМОДО

Какво ли не му се случва на домашния лекар? Често пъти той не само преглежда, поставя диагнози и предписва лекарства, а изпълнява и социални функции…

Колко сухо и нелепо звучи този термин, когато ти е възложена задачата да търсиш поп, който да опее едно момче…

Защото то не бе обикновен мъртвец, а самоубиец.

А християнската догма забранява опяването на хора, прекъснали сами живота си – защото по този начин те са се осмелили да нарушат Божиите планове за тях.

Никой не е по-голям от Бога и Хляба!

Кварталният отец Николай категорично отказал да позволи внасянето на ковчега в църквата и окадяването на грешното тяло със свещения тамян.

Нали лекарят познава всички по-видни съграждани, та съкрушените родители се обърнаха към мене.

Зарязах работата си, отидох в централната църква. Всички свещеници в града ми бяха приятели и пациенти. И на поп Стефан колко пъти съм смъквал повишеното му от изядените пържоли и изпитото червено вино кръвно налягане…

И той обаче отряза категорично: “Не!”.

- Отче, не е ли грехота? Толкова младо момче, няма и 18, родителите му са ревностни християни – и да си отиде без заупокойна молитва?!

- Нали е самоубиец?

- Да. Изпаднало е в депресия, хвърлило се от блока. Вярно, съгрешило е, наказало е и тях, и себе си. Но вече е късно, можем ли да упрекваме мъртвия, да сме толкова жестоки към един труп?

- Каноните не позволяват за самоубийците нито опело, нито погребение в осветените гробища, само извън тях… Защо се е хвърлило?

- Изоставила го момичето му… Любов…

- Любов, казваш… Каква ще да е тази любов, щом го е побъркала дотам, че да посегне на себе си?

- Отче, ти имаш ли обяснение за благодатния огън, който пада от небето в Христовата църква в Ерусалим навръх Великден и пали свещите на богомолците?

- Това е чудо Божие.

- Е, Любовта не е ли също едно чудо Божие? В случая обаче тя е заслепила момчето и то си е прекъснало живота.

- Ех, момче, момче младо… – започна да пъшка отчето. – Младо и глупаво… Язък за детето…

Очите ми плувнаха в сълзи.

- Е, хайде сега, бива ли лекар и поп да плачат пред смъртта? Тя е за всички ни, никой не е избягал от нея, и ние го знаем най-добре… Я се стегни, докторе!

- Отче, а не можем ли да приемем друга диагноза, вместо самоубийство?

- Че каква друга?

- Аз бих нарекъл самоубийството от Любов като самата нея: небесна мълния.

- Ха, това е добър изход. Ще приемем причината за смъртта на това момче удар от мълния.

- И няма да излъжем. Любовта идва като небесна мълния, отче! И нали Бог е Любов? Едва ли ще ни се разсърди…

Така заедно със светиня му решихме проблема.

Милото безразсъдно момче. Небето го бе поразило наистина като мълния с тази негова фатална несподелена Любов и го прибра при себе си.

И макар поп Стефан да ме бе укорил, задето очите на лекаря не бива да се наливат със сълзи, аз отидох на опелото (а пък той води службата толкова вдъхновено!) и ридах през цялото време, заедно с потъналите в дълбока печал неутешими родители.

И до ден днешен не знам Божия поличба ли бе това, но в мига, в който изнасяхме ковчега с току-що опятото тяло от църквата, по прихлупеното мрачно небе прибяга ослепителна светкавица и дрипавите дебели облаци се раздраха от оглушителна гръмотевица.

Вероятно добрият Господ ни даваше знак, че е приел решението ни.

Както винаги, Той си знаеше работата…

 

 

ХАПЧЕ ЗА СЪРЦЕ

 

Няма, няма да върнем със тебе ний времето,

няма да променим света – ти и аз…

 

(песен, изпълнявана от Богдана Карадочева)

 

Жизнь невозможно повернуть назад.

 

(песен, изпълнявана от Алла Пугачова)

 

В памет на акад. Чудомир НАЧЕВ,

който преживе ми подари този сюжет.

 

Народът ни има израз “Чисто като в аптека”. Лекарите ще допълнят: “И чисто, красиво и сексапилно като аптекарка.”

Още първия час, когато д-р Ничев постъпи в длъжността си на млад селски лекар, санитарката Мара му предложи:

- Докторе, да повикам ли аптекарката да Ви се представи?

Селото беше голямо; предварително знаеше, че в него има аптека. Не е редно обаче санитарка да вика колежката му; обади й се по телефона, покани я, ако няма работа, да дойде да се запознаят (все пак, аптеката се водеше под неговото методично ръководство, нали е началник на здравната служба).

Дойде много бързо.

Слънцето ли влезе през олющената врата?

Как е попаднало толкова хубаво ефирно същество в това кално тягостно село?

Тогава всички висшисти-медици подлежаха на разпределение. Явно, не е намерила връзки за града…

Чак му стана неудобно от самия себе си: сякаш се видя отстрани – небръснат, с развлечен пуловер – поема нежната като на фарфорова статуетка ръчица, не смее да я стисна по-силно. И чу гласче, способно да размекне краката на всеки мъж:

- Докторе, по всяко време съм на Ваше разположение.

А очите й – огромни, меки, топли, като на кошута; къде е Йовков – да ги опише в разказ, Яворов – да ги възпее в стих?

Не помни дали изобщо си каза името, подаде ли й стол да седне, поръча ли на санитарката да им направи кафе. Опомни се чак когато вратата зад нея хлопна и остана сам.

А цепениците в кюмбето, стъкнати от Мара, горяха в бурно веселие и си подвикваха, пукайки в искри.

- Разведена е – осведоми го тя, без да я пита. – Дойде тук преди два-три месеца, да се скриела от мъжа си, докато му мине.

Тя – разведена, той – ерген. Какво да му мисли повече?

Посети квартирата й още същата вечер. Живееше в самотна къщичка зад аптеката. Почука смело, без да е помислил какво да й каже.

Отвори му широко. Покани го, защото вече трепереше, не – тресеше се (едва ли от нощната есенна прохлада…). Влезе и се люшна.

- Какво ви стана, докторе?

- Трябва ми лекарство за сърце.

- За Вас? Толкова млад…

- Болно е, колежке.

- Болно – от какво?

- От Любов…

Дързостта е присъща единствено на младостта. Истинските жени винаги долавят искреността. И я оценяват…

Тръгна си чак призори. Вече нищо не го болеше. Ако не се смятат всички мускули на тялото, чиято кръв бе кипяла цяла нощ като чайничето, от което си наливаха цели чаени чаши черно вряло кафе.

След 50 години, разнебитен от болести, имаше път наблизо.

Помоли сина си, който шофираше, да отбие, да минат през неговото село.

Кешки, да не бяха минавали!

Сякаш война се бе водила – много къщи бяха изоставени, порутени.

Както и здравната му служба.

И аптеката – и тя също, милата! Изкъртените й прозорци го гледаха със изцъклените си ослепени очи, циглите бяха разграбени и от стрехите на покрива се стичаха мътните сълзи на досадния дъжд. (Отново бе есен; опитен лекар беше и го знаеше – може би последната в единствения му живот…)

Поиска от жена си да му даде един нитроглицерин.

А тя се чудеше защо сърцето го бе заболяло така изведнъж и толкова силно при вида на някаква изоставена и потрошена селска аптека.

 

ТОЙ НЕ ДОЧАКА “БЪРЗА ПОМОЩ”

 

Самотен ловец е сърцето.

Без да иска – избира.

От любов живее.

Без любов – умира.

 

Маргарита ПЕТКОВА

 

 

Мудно започна това мое нощно дежурство в ямболската “Бърза помощ”: само 3 адреса до към 22 ч. Посетих ги, върнах се и отидох да гледам телевизия в стаята за почивка. И изведнъж, малко преди полунощ, “капнаха” почти едновременно цели 4!

Савата вече бе запалил мотора на линейката; гледаше ме изчаквателно. Запрелиствах фишовете, за да преценя откъде да започна. По традиция фелдшерът описва в тях накратко оплакванията за ориентация на лекаря, а аз мислено ги обсъждах: “58-год., жена, раково болна” (дали не агонизира?); 22-год., жена, с болки в корема” (ами ако е извънматочна бременност?); “70-год., диабетик, губи зрение” (изпаднал е в диабетна кома?); “40-год., лошо му е” (този тук е млад, сигурно е препил, едва ли е нещо сериозно, ще изчака!).

Започнах с младото момиче: слава, Богу – нищо тревожно: киселини, никакви съмнения за “остър корем”. Диабетикът се бе разтреперил и изпотил – явна хипогликемия; дадох му да дъвче хляб и му премина. Жената с рак бе взела аналгетици и вече се унасяше в нездрав сън.

Така, успокоен, потеглих към най-лекия случай в южния квартал “Каргона”.

Още от вратата видях: човекът беше умрял!

Умрял, умрял беше!!

Хвърлих се като луд, целият треперещ от ужас. О, Господи, защо не започнах от този адрес!? И какво беше това подвеждащо “Лошо му е”; та той вече не дишаше!!! От какво, откога, защо?!

Започнах усилено да му правя изкуствено дишане, после му инжектирах кофеин подкожно; и в същото време гласът на съвестта ми протестираше: какво правиш; всичко е безсмислено; това си е направо гавра с труп! Или просто бях длъжен, поне за успокоение на вцепенилите се в стаята хора (двама ли бяха, трима ли, така и не разбрах, не се взирах, нямах сили, нито очи да оглеждам): да ги лъжа, че човекът е още жив; по-право – да им покажа, че аз, непоправимо закъснелият лекар, иска да го спаси.

Разбира се – всичко това бе напразно: пациентът ми изстиваше, от тялото му бягаше и последната топлинка, вкочанясваше се, вледеняваше се в топлата юлска вечер.

Дъжд ли затрополя бясно навън? Или това бяха стоновете на майката, която зарида и занарежда високо? Или заблъскалото, запрепускало от гърлото до ушите ми сърце?

Изправих се бавно. Никога няма да забравя безмълвния ужас в очите й. Какво, Боже миличък, да й продумам, как да й кажа, сирота, че сина й вече го няма?

И направих най-лесното и подлото: просто наведох скръбно глава, примирено разперих треперещи ръце и прекрачих прага, та по-бързо да ме изсмуче мракът. Смъртта за кой ли път бе изпреварила и победила обречения на крайното поражение Лекар…

 

Дали минаха две седмици, и ме извикаха на същия адрес на домашно посещение. Този път – за майката. Позна ме. Простена.

Премерих й кръвното – разбира се, беше повишено. Чувствах се задължен да й дам обяснение за закъснението си през онази кошмарна вечер. Изслуша ме разсеяно, явно мислите й се рееха другаде. Не можах да се сдържа, попитах я за заболяванията му.

Търкулнаха се като отронени сълзи думите й:

- Сърцето му беше разкъсано. От това си умря.

Месец преди това жена му го напуснала, съвсем ненадейно и непредизвикано. Просто си събрала багажа и отишла при един от приятелите му… Позната история… А той толкова много я обичал, тя била ученическата му Любов и не познавал друга жена; вярвал, че ще бъдат заедно завинаги, до гроб. Залинял, престанал да се храни, да спи и да работи. Споменавал, че е готов да се самоубие…

В злокобния ден, преди обед, заръчал на майка си: не може да издържа повече, ще му се пръсне сърцето; да прави, да струва, но да я повика – да се върне при него или да се простят, защото без нея не виждал смисъл да живее. Срам не срам, вдигнала се майчицата, та право при неверната булка. Свлякла се пред нея на колене, приплакала: нека да дойде, само да я зърне, че съвсем се е стопил. Онази се трогнала, обещала: до час ще е у тях.

Какъв ти един час – минали цели 12, половин ден! Изтекли му очите, вторачени все във вратата. И само изпъшквал отвреме-навреме и се държал за лявата страна на гърдите…Обливала го студена пот, оплаквал се от сърцебиене и слабост. Забранил да викат лекар. Казвал: Тя му е Лекарят! Чак когато започнал да посинява, звъннали до нас.

Понякога само Любовта, може да спаси Сърцето, което без Нея умира…

 

СИЛНО ОБОНЯНИЕ

 

По време на т. нар. брежневски застой се пиеше много. Водката струваше в ресторантите по 44 стотинки, кока-колата – 15; с 2-3 лв можеше да прекараш цяла вечер.

Народът живееше доволно и плиткоумно. Години на “зрелия социализъм”, който така и не доузря никога…

В едно от заведенията работеше келнерът Данчо. Той беше известен с това, че със затворени очи, без дори и да близне питието, безпогрешно познаваше вида му – толкова остро обоняние имаше. Посетителите често се забавляваха с умението му, като му предлагаха да определи напитките им, поднесени от други келнери – и той винаги се справяше.

При него работеше и жена му, също сервитьорка – едно сексапилно късополо миньонче с прелестни крачета и огромно деколте, в което подрипваха и се блъскаха две стегнати, сякаш току-що откъснати от ямболските бостани динки. Най-големите мераклии все гледаха да се доредят до нейните маси, защото беше наистина една малка прелестна кукла. Мълвяха се предания за уменията й…

Една вечер колегата Киров ни се похвали, че през деня е успял да спечели благоволението й…

Как го е постигнал, къде са го осъществили – това е без значение. Най-интересното бе това, дето му споделила: че Данчо всяка вечер й разтварял краката и усърдно й миришел хълмчето – за да долови… чуждо мъжко присъствие.

- И как така не е подушил “визитата” ти? – попита зевзекът д-р Борисов. – С червен пипер ли си поръсил местопрестъплението, както правят бандитите за заблуда на полицейските кучета?

- Сигурно е имал хрема – предположи друг колега.

- Или от дългото смъркане вече са му излезли полипи? – додаде трети.

Смяхме се дълго и от сърце.

Какви ли не аномалии има в медицината!

Не става въпрос за оториноларингологията.

А за психиатрията и отклоненията й.

Глупакът Данчо: не знаеше ли, че никакви рискове не могат да спрат една жена, която е решила да си походи и да сложи рога на ревнивия си съпруг…

Камо ли едно подушване, пък било то и извършено от мнителен човек с най-острото обоняние.

 

САМОНАРАНЯВАНЕ

 

По време на многобройните ми дежурства в ямболската “Бърза помощ” неведнъж ми се е налагало да обработвам рани, че и по някое конче да им зашивам. Но този случай бе по-тежък и изискваше намесата на хирург: и двете длани на пациента ми бяха разрязани дълбоко, чак до костите. Криво-ляво овладях обилното кръвотечение и закарах човека в хирургията.

Д-р Недков сръчно си свърши работата и го пусна напълно обработен и грижливо обинтован.

- Докторе, а можете ли да ме върнете вкъщи? – някак гузно помоли той.

Защо не, нямах нов адрес и наредих на Савата да го закараме до дома, откъдето го бяхме взели.

По пътя ми разказа как е пострадал.

Живеел на семейни начала с новата си приятелка в квартирата й. Преди час, като се върнал от работа, вратата била препречена от някаква лада, паркирана най-нахално току до нея.

Не можело да бъде друга, освен колата на бившето й гадже, което все още не се било отказало от нея и нагло продължавало да я задиря.

Побеснял от благородна ярост; за миг червена пелена паднала пред очите му (а бил и подпийнал преди това). Нахвърлил се върху беззащитния автомобил, заритал го и му отскубнал огледалата. Чак след като ги захвърлил, разбрал, че дълбоко е разрязал двете си длани…

- И какво стана после, бихте ли се?

- С кого да се бия?

- Ами с онзи натрапник…

Оказало се, че колата била на бащата на момичето, който дошъл от село да навести дъщеря си…

 

 

19 април 2009 г., Великден

ХРИСТОС ВОСКРЕСЕ!

БОГ Е ЛЮБОВ!