ПОЧИТ КЪМ ХИРУРЗИТЕ

(очеркови портрети-есета от операционната зала)

“Че от всичките земни пристанища

само в моето има спасение.”

Михаил БЕЛЧЕВ

През срамно кратичките си едва 6 години на практикуващ лекар съм работил в кардиологично отделение (Окръжна болница – Ямбол), бил съм участъков (т. е. общопрактикуващ, семеен) терапевт, а също – и селски лекар (с. Ръжена, Казанлъшко), давал съм десетки напрегнати безсънни нощни дежурства в “Бърза помощ” – Ямбол. Никога не съм имал нищо общо с хирургията; дали съм зашил и няколко конеца по време на следването и стажа си в пловдивския Медицински Университет. И въпреки, че определям вътрешните болести като Царицата на Медицината (каквато е леката атлетика за всички спортове), а кардиологията – като нейната корона, то Царят (подобно на футбола) е, безспорно, хирургията. Като специалност, философия и действие тя е много по-ефектна и впечатляваща – както за лекарите, така и за пациентите. Защото при нея няма среден път: или спасяваш човека и го връщаш към Слънцето и Белия Свят, или го изпускаш завинаги в Тъмната Яма, откъдето няма излизане.

Безусловна радикалност – резултатът идва веднага, за часове, дори за минути.

Професия, която не търпи колебание или мекушавост.

Изкуство, което изисква железни нерви, решителност и мъжество – дори и да се упражнява от жена.

Наука, която се учи цял живот.

Работата на хирурга не е състезание по лека атлетика, където всичко може да се измери обективно и точно с метър и хронометър. В следващите страници ние ще обръщаме много повече внимание не само и толкова на фактологията и навъртените за пенсия години, колкото на духовността и интелекта; т. е. не само на професионалното, а и на човешкото измерение.

Истинският Лекар не се интересува от политическите и религиозни пристрастия на пациента си. Дали болният, който е потърсил помощта му, е министър или каруцар, християнин или мюсюлманин, праведник или престъпник, комунист или демократ – това за Лекаря няма никакво значение: Пациентът е страдалец, търсещ облекчение и спасение. И каквото и да се каже или напише за добрия Хирург, ще бъде недостатъчно и ще звучи слабо.

Имам много приятели-хирурзи – десетки са, от най-маститите професори, корифеите (някои от тях, уви, вече не са Тук, Горе, при нас) до млади ординатори. Освен радикалността и приятната им бъбривост (стигаща понякога до трогателно юношеско фуклявене – но това също е част от аромата на специалността им), ми е правело – лошо! – впечатление пренебрежението към собственото им здраве.

Почти всичките пушат (успокоявало…) и пият – предимно концентрати (и това отпускало стегнатата им от напрежението и отговорността Душа). Ако страдат от някакво заболяване (прим. хипертония) – обикновено не си вземат таблетките редовно (защото като лекарство признават най-вече скалпела…). Не ги вълнува и собственото им наднормено тегло, и на доста от тях им личи по коремната обиколка (обичат трапезите и пренебрегват каноните на ритмичното, рационално и диетично хранене). И като се насложи неизбежното, задължителното за професията им хронично психо-емоционално пренапрежение (продължителни, затегнати, драматично усложняващи се операции, тежки дежурства, почти вечното “на разположение”, осигуряващо им безсъние, недостиг или дори липса на почивка: всичко това е тонове убийствен стрес, стрес, стрес! – парен чук върху чупливата човешка психика), се стига – закономерно – до изключително високата им заболеваемост и, уви, смъртност, предимно от сърдечно-съдови заболявания и диабет.

Да, те живеят бързо, красиво, ефектно, почти артистично и…понякога самоубийствено.

Техни са радостта от облекчението при прогонената болка и върнатия Живот.

Но и смрадта на гнойните рани, виковете и стенанията на страдащите и хъркането на агонизиращите болни.

Техен е и златният Изгрев.

Но и кървавият Залез.

Също – и Белият Свят.

Но и Вечният Мрак.

Възхищението и признанието на хората и колегите.

Но и ропотът и завистта на някои.

Благодарността на обожаващите ги спасени пациенти и техните близки.

Но и проклятието на овдовелите жени и осиротелите деца.

Техни са вечното люшкане между въздигащото небесно “Осанна!” и сгромолясващото смазващо “Разпни го!”.

Те всеки ден са между трънения венец и миропомазването.

Те са Богове.

И са готови на съюз дори с Дявола – но да победят, ДА ПОБЕДЯТ, та дори и с цената на собственото си здраве и живот.

Обречени са, накрая, и на безсънието, пренапрежението, хроничния психо-емоционален и физически стрес, както и съвсем реалния (и нерядко, о, Господи, сгромолясващ се върху главите им!) риск от тежък срив (дори фатален!) за собственото им здраве.

“Светейки на другите, изгарям!”, е бил девизът на средновековните лекари.

Той така много подхожда за българските хирурзи.

Светете, възхитителни момчета, жени и мъже-хирурзи!

Но, моля ви – пазете се, не изгаряйте!

Защото сте нужни на България! И на нас – изчезващите, стопяващите се българи.

Защото вие сте възхитителните, нестандартните, непокорните и неустоими любимци на най-великото Изкуство – Медицината.

Колко ви обичам.

И как, ах – как!! – ви завиждам…

Лека да е ръката ви!

В настоящата глава са включени по-дълги или по-кратки очеркови скици за хирурзи, с които съм се срещал и разговарял. Разбира се, във всеки подбор има субективизъм, а понякога и случайност, но ми се струва изключено да се определят по някакъв критерий стотиците добри и стойностни хирурзи, които са национален капитал и за които трябва да се разкаже; нито времето, нито хартията ще стигне за това. Не съм подреждал портретите по някаква значимост – те просто следват хронологията на написването им.

НЕОБХОДИМО ПОЯСНЕНИЕ. Никога не съм оценявал лекарите по политическите им убеждения, а по способност, квалификация, колегиалност, заслуги, че и…и общителност. (Напразно се мъчех да разговарям с един известен наш кардиохирург, за да го включа в тази книга; човекът ме отминаваше с надменно безразличие – как да пиша тогава за него?…) Използвам случая обаче да подчертая за сетен път:

МЕДИЦИНАТА НЯМА ПОЛИТИЧЕСКИ ЦВЯТ. ТЯ Е САМО БЯЛА!!!

И защо не всички го разбират?!

Докато вземах интервюта от отделни хирурзи, чувах подмятания, разностранни, коренно противоположни и изключващи се мнения за един и същи човек – от боготворене до пълно отрицание… (“Няма угодия!”, казваше баба ми.) Не чух лоша дума комай единствено за генерал проф. Коста СТОЯНОВ (спасителят и на моя Баща!), проф. Станко Киров и д-р Иван РУМЕНОВ (фактът, че бяхме толкова близки и сърдечни приятели, и до днес ме изпълва с щастие и гордост). И най-големите от нашите хирурзи са допускали грешки в работата си; и най-малките са имали своите звездни мигове.

За пореден път подчертавам: невъзможно е да се поберат в тези ограничени по обем страници описания на живота и дейността на всички български хирурзи. С мъка признавам, че огромна част от тези, които заслужават своите страници или поне 30-тина реда, ще бъдат пропуснати – но все пак книгата ни не е антология, нито поименен справочник, а има за цел само документално-публицистично и донякъде белетристично да обрисува облика и делата им. Към някои хора сигурно проявявам пристрастност – към приятелите, към пловдивчани… (“Нищо човешко не ми е чуждо…”). Ясно съзнавам също, че (поне аз) нямам толкова богат речник и не мога да намеря най-точните и силни думи, с които да бъде описана тази най-възхитителна специалност от великата Медицина. Ще се радвам, ако се намери друг медицински публицист, който да се справи по-добре, и ще му бъда благодарен за усилията.

На всички читатели ще кажа: единствено безгрешен и безукорен сред хората е само нашият Спасител – Исус ХРИСТОС. Но той е Богочовек. Всички останали сме повече или по-малко недостойни и грешни преходни простосмъртни. По-важното е кое преобладава у нас – доброто или злото, любовта или омразата, съзиданието или разрушението, открояващият се професионализъм или сивата и безлична рутинност, слънцето или сянката.

Благодаря на големия наш хирург и чудесен мой приятел чл.-кор. проф. Дамян ДАМЯНОВ, който никога не ме изостави, дори и в най-трудни за мен моменти, за моралната и, не по-маловажно – финансова подкрепа за разширяването и преиздаването на тази книга.

Автор: Д-р Тотко Найденов

ДЕТСКАТА ХИРУРГИЯ у нас, както вече споменахме, води началото си от Пловдив, където е създадено първото в България университетско отделение по тази специалност (1952), с ръководител проф. Юрий ТОШЕВ, току-що завърнал се от специализация в Прага при големия детски хирург проф. Кафка.

Той не само поставя основите на националната детска хирургия, но и обучава свои достойни следовници – доц. В. Ташев, д-р Т. Сивков, д-р Хр. Зафиров, доц. Тома Христодулов, дългогодишният ръководител на Секцията по детска хирургия към Катедрата по пропедевтика на хирургичните болести доц. Никола Чаталбашев – създатели и продължители на знаменитата Школа на пловдивската детска хирургия.

В София детската хирургия се развива предимно в “Пирогов” (през 1952 г. там е разкрито Отделение по детска хирургия, ръководено от д-р Борис Рапонски). Първата Клиника по детска хирургия към “Пирогов” е създадена през 1964 г. и е оглавена от д-р Димитър Арнаудов (по-късно – професор). В “Пирогов” работят знаменити детски хирурзи, като професорите Иван Иванчев, Ангел Боянов и Мария Михова, доцентите Асен Димитров и Георги Трифонов, проф. Огнян Бранков (който понастоящем е националният консултант), анестезиоложките доц. Надежда Гаврилова и доц. Мария Бойчева и др.

Внезапно в света на хирургията настъпва революция: изнамерен е способ за влизане и интервениране в корема не посредством конвенционалния начин – чрез разрез на стената със скалпел, а чрез оптична система.

Отначало ЛАПАРОСКОПИЯТА е само диагностичен метод (първият, който го прилага е руският гинеколог Исаак Отт, 1910; широко го внедряват обаче немският проф. Келинг и шведският проф. Якубеус през 1910-1912, затова той носи техните имена); след това се използва за целенасочена биопсия (Кларк, 1929) на черния дроб, по-късно – и на други органи: слезка, панкреас, перитонеум, лимфни възли, оментум, гениталии и пр. Първият българин, извършил лапароскопско диагностициране е интернистът М. Добрев (1934), който изследва само асцитно болни. Лапароскопската хирургия в света има своя пионер в лицето на Палмер и Имендиов (прекъсване на маточните тръби с антиконцептивна цел, 1961). Първата лапароскопска апендектомия е извършена от немския гинеколог Сем (1980), а първата лапароскопска холецистектомия – от френския проф. Филип Муре (1987). През 1988 г. английският уролог Уикъм въвежда понятието “минимално (мини-) инвазивна хирургия”; днес то се употребява наравно с “ендоскопска хирургия”.

В България хирургичната лапароскопска диагностика е извършена за пръв път от Н. Георгиев и Сп. Иванов (в онкологията, 1976) и от М. Марков (1979), С. Глинков (1987) и К. Василев (1989) в спешната хирургия.

Първата лапароскопска операция (холецистектомия) у нас е дело на нейния всепризнат пионер, доайен и класик проф. Тома ПОЖАРЛИЕВ (март 1992) в Окръжна болница – София, удостоен през 2010 г. с най-високото професионално-съсловно звание “Лекар на България”. Само 2 месеца по-късно това правят и доцентите Красимир Василев и Евгени Белоконски във ВМА; същият този екип осъществява за пръв път в България и следните лапароскопски операции – гастростомия, илеостомия, колостомия, варикоцеле, екстирпация на непаразитарни чернодробни кисти, екстирпация на бъбречни кисти, пластика на предна коремна стена при пъпни хернии, едностранна и двустранна симпатектомия, ингвинална херния с преперитонеален достъп. Не изостават варненските доценти (днес – най-младите ни професори) Красимир Иванов и Росен Маджов. Така лапароскопската хирургия се превръща в алтернативен оперативен метод и у нас. Невъзможно е хирурзите да заемат в бъдеще водещо или видно място, ако не работят с видео-, с високочестотна и лазерна апаратура и не владеят специализираното автоматично поставяне на шевове и клипове и новите техники за дистанционно управление от роботизирани системи. Лапароскопската техника е в интерес на болния (по-добър комфорт, далеч по-малка оперативна рана, минимален козметичен дефект, значително намален болничен престой и възстановителен период). В САЩ лапароскопски се оперират вече 90% от холецистектомиите, 50% от апендектомиите, 20% от чревните резекции.

Миниинвазивната (лапароскопската, ендоскопската) хирургия, по израза на доц. Евгени Белоконски, който я владее превъзходно, е “гигантска крачка напред за пациента, но три стъпки назад за хирурга”, защото той не само трябва да бъде допълнително обучаван, но и загубва своята сръчност, триизмерното виждане и тактилното чувство на пръстите си. Следващата генерация хирурзи ще бъдат “optendo”, т. е. ще работят чрез GTSS – отдалечената телеоперативна система, която ще им върне стереоскопичното виждане, сръчността и тактилността – така, както при отворената конвенционална хирургия.

Няма по-голям (областен или бивш окръжен) град в България, който да не може да се похвали с поне 2-3 светила на Хирургията, работили в него. Може би ще прекаля с оправданията, но наистина е невъзможно да се опишат всички от тях, както и професионалните подвизи, които тези хора са извършили – скромно, незабележимо, почтено, доблестно и всеотдайно. А немалко от тях са платили тези свои подвизи с цената на здравето и дори на Живота си!

Не бива да се отминава и дейността на първите помощници на хирурзите – анестезиолозите. Те винаги остават неизвестни за пациента и близките му, а вършат толкова много!

Смята се, че първата упойка на пациент у нас дава д-р Георги ХАКАНОВ в Казанлък при операция (1875) на раздробена китка, който същевременно е и оператор. Както е известно, Пирогов също работи с упойка. Системната анестезия е въведена от Роберт Щирлин, Асен Петров, Димитър Михайловски и Иван Кожухаров (за упойка се ползва хлороформът, а след 1900 – етер или хлоретил).

Родоначалник на съвременната анестезиология у нас е един от вездесъщите символи на българската хирургия проф. Янко ДОБРЕВ, който въвежда (Пловдив, 1949) интратрахеалната упойка. Налагат я в практиката като редовен метод д-р Атанас Атанасов (I хирургия), д-р Петър Абаджиев (III хирургия) и д-р Ст. Филипов (Общоармейска болница). Първите ни специалисти-анестезиолози са д-р Йордан Йорданов; д-р Ник. Фичев; д-р Здравко Пампулов; бъдещите професори д-р Стоян Саев, Ангел Бовянски и д-р Емил Стоянов, а първият курс по анестезиология е проведен от проф. Антон Червенаков. Доайен за българските анестезиолози днес е достолепният проф. Иван СМИЛОВ, учител и добронамерен съветник на цяла плеада свои колеги от цялата страна, пръв въвел и наложил у нас епидуралната и лумбална анестезии в акушерството.

Дълбок поклон, уважение и обич заслужават и операционните сестри. Те стоически изтърпяват напрежението на продължителните – планови или спешни, дневни или нощни – операции, за да следят състоянието на болния, да подават инструментариума и… нерядко да слушат и търпят ругатни. (В подобни случаи особена нетърпимост проявяваше проф. Ал. Чирков, когато беше директор на създадената от него легендарна болница “Св. Екатерина”: при оплакване на наругана или обидена сестра следваше най-тежкото наказание за провинилия се хирург: отстраняване от участие в операции за определен срок…)

ХИРУРГ-ПЕНСИОНЕР НЯМА!

Обикновено, като правило, хирурзите работят неуморно и всеотдайно, до изнемогване, някои от тях – буквално до последния си дъх! Интересно е, че не ги води материалният стимул. Те са друго тесто хора.

Не познавам хирург-пенсионер! Тези хора изоставят скалпела чак когато ръцете им не го държат; и пак са в състояние точно да диагностицират, да определят поведението и, най-малкото, да дават ценни съвети.

Класическият пример е д-р Иван КАРАМИХАЙЛОВ (1866, Шумен – 1961, София), завършил във Виена (1903), първият главен лекар и хирург на Болницата “Червен кръст” (днес “Пирогов”). Оперира в частния си хирургичен кабинет и – амбулаторно – по домовете почти до 95-тата си годишнина.

Д-р Александър НЕДЯЛКОВ (1879-1968), първият наш лекар, който е оперирал прободено с нож сърце, паботи почти до последните си дни.

Проф. Апостол СТРАТИЕВ (лицево-челюстен хирург) също продължава да оперира в тази област на преклонна възраст; той вече е над 85.

Другият създател на българската онкохирургия проф. Борислав (Бочо) КРЪСТЕВ почти доживя 90-те; и той почти не позна почивен ден; също като професорите Веселин МАТЕЕВ от “Пирогов” и Димитър ДИМИТРОВ от Националния кардиологичен център, които обаче надхвърлиха 90-те.

Проф. Петър ЧЕРВЕНЯКОВ, 85-годишен, е несъмнено най-възрастният у нас ръководител на Клиника (по гръдна хирургия към АГ-болница “Св. София”); всеки ден надява ръкавиците и взема скалпела.

Проф. Александър ГЮРОВСКИ, вече 88-годишен, пътува поне веднъж, понякога и два пъти седмично, с влак, от София до Павликени, за да консултира и оперира най-тежките случаи.

Онкохирургът проф. Злате ДУДУНКОВ, 80-годишен, е не само съратник на проф. Станко Киров, но и делят един и същи кабинет с него в Националния онкологичен център.

Професорите чл.-кор. ген. Йовчо ТОПАЛОВ, както и Адруш КЪРКЕСЕЛЯН (неврохирургия) и оториноларинголозите Моис МЕЛАМЕД и Георги ГЕОРГИЕВ, макар и 79-годишни, също продължават да работят и постоянно оперират.

В началото на 2010 г. отбелязахме светлата 90-годишнина на проф. Станко КИРОВ, родом от с. Вълчи дол, Варненско (20 януари 1910). Оказа се, че той извършва първите си операции непосредствено след дипломирането си (1944 г., с пълно отличие!) на самото бойно поле, като участник в първата фаза на т. нар. Отечествена война. След демобилизацията заминава селски лекар на Белимел, Михайловградско, после (1948-1951) е ординатор в Хирургичното отделение на Михайловград (днес Монтана), но истинската си хирургическа дейност разгръща в ИСУЛ и Онкологичния център, под непосредственото ръководство на друг титан на родната хирургия – бъдещия проф. Борислав КРЪСТЕВ, комуто става пръв асистент (1952) и заместник. Няма област в оперативната дейност, с която да не се е занимавал (с изключение на неврохирургията), вкл. ортопедия, урология и лицево-челюстна хирургия. Безспорен създател на съвременната българска онкохирургия (заедно с проф. Бочо Кръстев), притежаващ перфектна, буквално виртуозна техника, той бе наречен от дългогодишния председател на Българското хирургическо дружество чл.-кор. проф. Дамян ДАМЯНОВ: “Забележителна фигура в българската хирургия, пословична личност с ореол, поставен му безусловно от всички нас; пръв сред първите!”.

Проф. Станко Киров внедрява у нас множество оригинални методи и модификации, най-вече в областта на операциите при рак на гърдата, меланома малигнум, лимфните дисекции. Участва във въвеждането на интубационната анестезия. Въвежда дисекционната техника и основните лимфни дисекции, комбинираните и разширени резекции и нетипични операции при считани за неоперабилни пациенти.

Пръв в България въвежда: тоталната паротидектомия със запазване разклоненията на нервус фациалис; оперативното лечение на туморите на челюстите; покриването на големи лицево-челюстни мекотъканни дефекти с островно кожно-мускулно ламбо от пекторалната област; комплексното лечение при рак на гърдата; лимфните дисекции при кожния карцином и малигнения меланом; интраоперативната интраартериална и интраперитонеална химиотерапия при рак на гърдата и матката; ретроперитонеалната лимфна дисекция при тестикуларните тумори; агресивния оперативен подход при белодробните метастази и при ретроперитонеалните мезинхемални тумори; интер-торако-скапуларните и интер-илео-сакралните дезартикулации при мезинхемални тумори на крайниците; интерстициалната брахитерапия (с професорите Андрей Сахатчиев и Марин Мушмов); органосъхраняващите операции и реконструкции при рак на гърдата (втори в Европа след знаменития Умберто Веронезе).

Автор на близо 200 научни публикации (вкл. 12 монографии, някои от които – настолни, като “Профилактика, ранна диагностика и лечение на злокачествените новообразувания”, “Пигментни тумори”, “Рак на млечната жлеза”, “Рехабилитация на болни от рак”, “Лимфни дисекции”, “Тумори на меките тъкани”, “Онкология”), той получава най-високите съсловни признания и отличия (“Лекар на България”, пожизнен председател на Българската Асоциация по онкология) и продължава да оперира (общо над 40 000 души за 65 години са минали през неговите ръце!) и да обучава вече трето поколение хирурзи! Ползва 7 езика! Колегите му никога не са го виждали да се заседи или да яде, а само да работи!!

“Притежава невероятен опит и техника. Вижда всичко в оперативното поле, и най-малките тъкани, работи при пълна хемостаза и перфектна лимфна дисекция.”, казва за него проф. Тома Пожарлиев, който дълги години е работил с него.

“Щом ме търсят, значи съм им нужен. Как тогава да стоя вкъщи?” – бе скромното обяснение на винаги немногословния (непривично за иначе словоохотливите хирурзи) проф. Киров пред колегите му, събрали се на неговия славен юбилей. И още: “Благодаря на всички, с които сме уточнявали точната диагноза и сме провеждали правилното лечение: асистентите ми, анестезиолозите, медицинските сестри, санитарите. Защото хирургията е екипен труд. Пожелавам на всички вас също да доживеете своето творческо дълголетие!”.

Дай го, Боже, на всички, които се трудят в операционните зали!

Пожелах му първо да подобри републиканския “рекорд” на д-р Иван Карамихайлов, който е оперирал почти до 95-та си годишнина, после – на легендарния американски кардиохирург проф. Дебейки (влиза в операционните зали и консултира почти до 99-та си годишнина), а накрая – и световния, на проф. Ернани от Онкологичния център в Мелбърн (когато го пенсионират принудително, след като е навършил 104 години, той изпраща сърдито протестно писмо до ръководството на Австралийския Лекарски съюз и моли да му съдействат да бъде възстановен…).

Съжалявам, че проф. Киров не се съгласи да приеме предложението ми: да сложим бронзова отливка от вълшебните му, неуморими, несравними с никой друг в България ръце – спасявали над 40 000 души за 65 години! – на постамент във фоайето на Националния онкологичен център, за да служат те за кураж на колегите и упование на пациентите, които да им се молят преди операциите си като на чудодейна икона, независимо от вероизповеданието им. Министърът на културата Вежди Рашидов прие идеята ми буквално с възторг, изпрати и подходящ скулптор, който да я изпълни, но професорът, след кратко колебание, отказа.

Наистина жалко, защото чудодейните ръце на този голям Хирург, обожествявани от толкова много спасени от тях хора и близките им, щяха да бдят, навеки застинали в позлата, за вечни времена, над съдбите на раковоболните и да ги благославят, докато България съществува.

Автор: Д-р Тотко Найденов

НАВСЯКЪДЕ ИМА ДОБРИ ХИРУРЗИ

Развитието на хирургията в България се определя и развива, разбира се, в големите университетски градове. Невъзможно е да се изброяват всички пионери и ръководители на тази специалност в регионалните центрове. И, все пак:

Без да е бил ръководител на катедра или клиника, трайни следи в историята на българската хирургия оставя проф. Марко ДАСКАЛОВ (р. 1931, с. Смилец), специализирал в Париж; пръв доктор на медицинските науки в България по коремна хирургия; въвел 73 собствени техники; извършил десетки хиляди органощадящи, реконструктивни и патогенетично целесъобразни операции, предимно в ИСУЛ.

В Русе старши лекар на болницата (1898 – 1899) е бъдещият ни първи професор по хирургия д-р Параскев Стоянов; само за тази 1 година той извършва 215 операции. Унаследява го за близо 20 години д-р Йордан Георгиев, специализирал при проф. Билрот във Виена. Тук работят и бъдещият знаменит професор Андрей Стойчев. През 1961 г. е разкрито първото в страната отделение извън университетските болници по детска хирургия, със завеждащи последователно от д-р Михаил Михайлов (бъдещ доцент в “Пирогов”) и д-р Маргарита Дървеняшка. Понастоящем 2-те хирургични отделения са ръководени съответно от д-р Петко Боянов и д-р Светломир Гецов.

Хирургията в Ловеч е поставена на здрави основи още от строителя на болницата й д-р Петър Ораховац (открита е през 1892 и й дават името на Стефан Стамболов). Хирургичното й отделение е основано от д-р Йордан Георгиев, специализирал при самите Билрот и Бергман; най-изявеният му ординатор е основоположникът на съвременната българска хирургия, бъдещият първи професор Параскев Стоянов; когато Георгиев се премества в Русе, именно той го и замества, за да извърши близо 800 тежки операции само за 2 години (вкл. урологични и гинекологични). В Града на люляците се подвизават и други славни хирурзи, които прилагат европейската медицина в тази уж дълбока провинция: д-р Съйко Съев (завършил в Москва, специализирал в Париж); д-р Теодор Теодоров (дипломирал се в Грац, специализирал при прочутия Финстерер), д-р Крум Иванов (ученик на проф. Ал. Станишев), д-р Никола Владов (въвел ендотрахеалната наркоза в болницата, осъществил първата за района белодробна резекция; баща на бъдещия доц. Никола Владов, който вече е извършил изумителните над 20 чернодробни трансплантации във ВМА), д-р Стефан Желязков (бъдещ ръководител на Клиниката по хирургия в Плевен), д-р Валентин Маринов.

Основите на хирургията в Силистра поставя асистент на великия проф. Александър Станишев – д-р Анастас Янков, който е началник на отделението от 1941 до смъртта си през 1968 г.

За развитието на съвременната хирургия в Добрич допринася неуморимият универсален проф. Андрей Стойчев, който често идва да оперира тук. Впечатляваща дългогодишна дейност развива младият приемник на забележителния, но рано заболял от Паркинсон и пенсионирал се д-р Николин Казанджиев – бъдещият проф. Енчо Калчев, който внедрява скоро след проф. Агоп Дереджан едноетажния шев в коремната хирургия. Научен ръководител му е самият проф. Янко Добрев, който по-късно също редовно оперира и консултира в Добрич; става ръководител и на кандидатската дисертация на друг местен хирург, доц. Белчо Белчев.

Впечатляваща е работата на д-р Лазар Игнатов (баща на отличния хирург от ИСУЛ д-р Димитър Игнатов, бъдещия председател на БЛС), д-р Георги Антонов и д-р Христо Христов в развитието на хирургията в Шумен.

Началото на хирургичната дейност в Разград е поставено от д-р Хари Варкони. Цели 30 години отделението се оглавява от д-р Тодор Каравасилев (впечатляващо постижение, може би своеобразен републикански “рекорд”!).

Също толкова дълъг, плодотворен и отговорен стаж като началник на хирургично отделение има още един всеотдаен и скромен човек – д-р Стамен Стаменов (Търговище), който обаче се подлъга да стане депутат; цели 4 години, почти напълно изгубени за пациентите му. (Наистина, добър лекар съвсем не означава сполучлив политик или управленец…) Други знаменитости на Търговище са предшественикът му д-р Иван Стойчев и бъдещият проф. Димитър Четрафилов.

За Сливен това са бащата Крум (завършил в Нанси, специализирал хирургия и гинекология в Швейцария) и синът Стефан (в Берлин) Камбосеви. И двамата живеят сравнително кратко: бащата – 65 (1870 – 1935), синът – 69 години (1900 – 1969), но се прославят като вещи оператори и поставят стабилните основи на авторитетната сливенска хирургия. Техни достойни следовници са д-р Любозар Рохов (синът му д-р Сергей Рохов също става хирург, дълги години работи предимно в гр. Гълъбово и оставя отлични впечатления с работата си), д-р Михаил Михайлов, д-р Стефан Гавазов.

Хирургията в Бургас получава мощен тласък от работилия там само 6 години талантлив ученик на проф. Ал. Станишев – изключителния д-р Иван Руменов. Достойно го замества прочутият в цяла Югоизточна България и по Черноморието д-р Житомир Райчев; не по-малко прославени са и д-р Иван Воденичаров, д-р Добринов и д-р Възелов.

Във Велико Търново своя школа създава бъдещият проф. Александър Гюровски; негов достоен приемник е д-р Иван Манчев.

Знаменитостта на Кърджали е д-р Трифон Трифонов, който оглавява хирургичното отделение едва 33-годишен (през 1963 г.) и развива огромна и впечатляваща за една дълбока провинция дейност. За съжаление, умира сравнително млад, на 57 години.

Най-видните хирургически личности на Смолян са доц. Атанас Маргаритов (той развива тук и урологията), д-р Александър Узунов и техният достоен приемник д-р Петър Беров (който тук въвежда и детската хирургия; бяхме в един курс в Пловдив), д-р Г. Благоев. Д-р Тодор Кумчев усъвършенства анестезиологията и стерилизацията.

Високото равнище на хирургията в Пазарджик се дължи на д-р Иван Рачев, въвел в болницата на този град най-съвременните оперативни методи, както и реанимацията и интензивното лечение. Тук израства бъдещият наш най-добър чернодробен трансплантатор доц. Никола Владов, който пръв прилага в Пазарджик лапароскопската хирургия, преди да отиде във ВМА.

В Кюстендил най-известен е завършилият в Чикаго (1910) д-р Георги Ефремов (1883 – 1964), който предпочита Родината си пред кариера в САЩ. Първоначално работи 5 години като лекар на пернишкото село Калища! Специализира хирургия в Александровската болница; от 1922 до 1942 г. ръководи Кюстендилската болница и активно оперира; после, до съдбовния за България 9 септември 1944 г. е кмет на родния си град. Цели 31 години (1939 – 1970) хирургичното отделение в Кюстендил се ръководи от д-р Никола Василиев, който въвежда лумбалната симпатектомия и отстраняването на белодробен ехинокок; призната му е рационализация за директна хемотрансфузия от донор на пациент (1957). Друга местна легенда е д-р Георги Ленгарски, завеждащ хирургичното отделение от 1973 до 1999 г.; той загива по време на работа от преизтощение.

В Благоевград функционира най-голямата в Югоизточна България болница. Цели 22 години (от 1984 г. до смъртта си през 2006 г.) хирургичното й отделение се ръководи от д-р Истилиян Бачев, възпитаник и приемник на прекрасния хирург д-р Гоце Николов, който развива спешната и планова хирургия, травматологията, урологията и неврохирургията.

Основите на съвременната хирургия в Хасково полагат д-р Христо Зафиров (един от първите детски хирурзи в България), д-р Генчо Пенев, д-р Любен Атанасов и д-р Никола Гелов, а в Ямбол – д-р Петко Момчилов (оклеветен и скандално убит от комунистите като “английски шпионин”); успешно я доразвиват д-р Васил Ковачев (починал твърде млад, едва 55-годишен), вездесъщият д-р Иван Руменов, д-р Николай Недков (по-късно – доцент в Стара Загора), д-р Стоян Балабанов (основател на местната неврохирургия) и д-р Асен Табаков (обособил сектора по детска хирургия).

Автор: Д-р Тотко Найденов

ВАРНА

Държавната болница във Варна е открита през 1879 г. Хирургичното отделение е настанено в частната сграда на П. Марков на ул. “Левски”. По-късно (1896) е построена нова болница с 11 павилиона, сред които – и хирургичен. Главният лекар на болницата д-р Николай Иванов е същевременно и началник на хирургичното отделение, който въвежда асептиката и антисептиката. От 1901 до 1911 тези постове се заемат от бъдещия корифей Параскев Стоянов. Нашумяват имената на хирурзите Л. Серафимов, П. Бондарев, Ст. Титев. Александър Недялков и Евстати Гешев извършват първия шев на наранен с нож миокард (1910). През Балканската война всички са мобилизирани и единственият хирург във Варна остава чехът д-р Вацлав Кафка. Скоро тук пристигат и други негови сънародници – проф. Отокар Кукула, Шлаймер, Провазник, Буриан (той е също и превъзходен ортопед и неврохирург, създател е на чехската школа по пластична хирургия), Пржецехтел (основател на чехската оториноларингология). Традиционното съвместяване на постовете управител на болницата и началник на хирургичното отделение се продължава от д-р Александър Недялков – въвел прецизност, ред, спокойствие и дисциплина; д-р Борис Божков – въвел и наложил европейски хирургични методи (резекции на стомаха, нефректомии, първата торакопластика на белия дроб при туберкулоза, създател на първото у нас отделение за костно-ставна туберкулоза). Ендотрахеалната наркоза в морската ни столица е въведена от д-р В. Петров и д-р Д. Милев.    

Медицинският Факултет във Варна е създаден през 1961 г., като първи професори по хирургия там са Петър АЛТЪНКОВ и Тотю АНДРЕЕВ (завършил в Грац, Австрия), които се занимават и с урология и пластика. Професори стават поливалентният Андрей СТОЙЧЕВ (ръководител на Катедрата по хирургия, основател на Клиниката по гръдна хирургия и на профилираните клиники във ВМИ – Варна), Георги Георгиев, Костадин Карчинов, Григор Григоров, Петър Червенков, Тодор Тодоров, Петко Петков, Меруда Генова – Алтънкова (тя основава и цели 20 години ръководи Клиниката по детска хирургия; съпруга е на проф. Петър Алтънков); и още съвсем младите Красимир Иванов и Росен Маджов.

Проф. Темелко ТЕМЕЛКОВ (създател на Клиниката по колопроктология, 2 мандата ректор на МУ), въвежда тук лапароскопските холецистектомии, както и 56 нови оперативни метода, 17 от които – за първи път в страната! Понастоящем той е всепризнатият доайен и най-авторитетният и достолепен учител на варненските хирурзи, пръв от извънстоличните хирурзи бе удостоен с най-високото звание “Лекар на България”.

Не по-малко уважавани са доцентите – Борис Корновски, Яко Кузманов, Любен Господинов, Виктор Княжев (основал и развил Клиниката по съдова хирургия), Димитър Чолаков (неврохирургия), Любомир Пашев и Константин Трошев (термична травма и пластика), младите, но авторитетни Радослав Радев (гръдна хирургия) и Валентин Игнатов (еднодневна хирургия), Добрин Радев и много други. 

Изобщо, варненската хирургия е набрала достатъчно скорост и авторитет. Неслучайно тук с голям успех се провежда биеналето “Колопроктологична хирургия”, създадено от проф. Темелков, на което присъстват все повече колеги от чужбина. Опитът и докладите на местните хирурзи се изучават и ползват от цялата страна.

Благодарение усилията най-вече на неуморимите професори Темелко Темелков (2 мандата ректор на Медицинския Университет), Росен Маджов (зам.-ректор) и Красимир Иванов (дългогодишен изпълнителен директор на УМБАЛ “Св. Марина”), тук се разкриват нови клиники с оперативна насоченост (кардиохирургия), снабдени с най-модерната в страната апаратура, което убедително издига Варна като хирургически център, достойно съперничещ на столицата.

ПЛЕВЕН

Хирургията в Плевен също е впечатляваща. При боевете и обсадата на града в Руско-турската Освободителна война е разкрита военно-полева болница, в чийто състав блестят имената на известните лекари Боткин и Склифасовски. Самият Николай Пирогов работи от 10 до 30 октомври 1877 г. във военновременна болница № 69 в с. Бохот, което тогава е център на главното командване на Дунавската руска армия. Той не само лично оперира, но дава консултации, асистира, разпределя, превръзва; почти не спи – развива огромна и неуморна дейност (през ръцете му преминават около 5000 ранени!). Днес в с. Тученица има паметник в негова чест.

По време на епичните плевенски боеве е разкрита и функционира и румънска дивизионна болница, в която работи д-р Георги СТРАНСКИ (1847, Калофер – 1904). Той е не само съгражданин, но и кум на Христо Ботев и кръстник на единствената му дъщеря Иванка. (Самият Ботев се записва през есента на 1868 г. студент в знаменитата Букурещка Военно-медицинска школа, но поради бедност след 3 месеца престава да я посещава.)

Георги Странски обаче я завършва и се влива в руските освободителни войски. След падането на Плевен остава там; назначен е за окръжен лекар и управител на градската му болница му (днес тя с право носи неговото име), създадена от Митхад паша (1866 г.). Избран е за депутат във Великото народно събрание; по-късно – за председател на БЧК; участва като военен лекар в Сръбско-българската война.  

В същата Военно-медицинска школа в Букурещ се учи и следващият окръжен лекар и управител на плевенската болница – д-р Алеко Друмев (1849, Свищов – 1912), дипломирал се по-късно в Монпелие, който я оглавява 4-кратно. След 32-годишна безупречна работа като лекар (вкл. и хирург) в Плевен, той е назначен за придворен лекар на цар Фердинанд.

Особено място в Плевен заема лекарската фамилия ТРАНЕН. Бащата Йоаким Исакович Транен оглавява военния лазарет (1892), жена му Мария Петрова е милосърдна сестра, а дъщеря им д-р Валентина ТРАНЕН е първата жена-хирург на България; тя ръководи плевенското хирургично отделение от 1930 до 1932 г., след което се премества в София, където разкрива частен кабинет.

Първият профилиран хирург в Плевен е д-р Стефан КОЗАРОВ (1861, Сливен – 1913), завършил в Киев. Той  назначава за старши лекар в хирургичното отделение бъдещия проф. Параскев Стоянов (1902 – 1905), който много бързо модернизира операционната зала, назначава и първите милосърдни сестри. През Балканската война д-р Козаров е инспектор на военно-полевите болници; там се заразява от пациенти от коремен тиф и умира. 

Болничната и хирургичната база и дейност се развиват при управлението на д-р Тодор НЕДКОВ (1865 – 1933), дипломирал се в Монпелие. Негов помощник е студентът Гочо Москов, бъдещият професор.

Впечатляваща дейност на хирург в Плевен развива д-р Спиридон ЩЪРБОВ (1897, Райково, Смолянско – 1980), който е основател на местната урологична школа.

Хирургичното отделение в Градската болница на Плевен се разкрива през 1955 г. Пръв негов ръководител е д-р Борис Белниколов (р. 1918).  

Научните основи на съвременната плевенска хирургия, по всеобщо признание, се полагат от проф. Иван КАРАМИШЕВ (1910, София – 1973). Израснал в бедно семейство, той се е издържа по време на следването си в София и Прага като музикант по нощни заведения. Оглавява Трета етапна хирургична болница през втората фаза на Отечествената война. След демобилизацията е началник на хирургичното отделение в Окръжна болница – Плевен, където внедрява белодробните резекции, както и (пръв в страната!) – плановите сърдечни операции (перикардиолизи и валвулотомии); въвежда нови методи и модификации при операции на дебелочревен карцином, чернодробни резекции и пр. Специализира в София, Прага и Виена; публикува над 80 труда в областта на общата, коремната, гръдната и сърдечната хирургия, вкл. монографиите “Лечение на Бюргеровата болест”, “Хирургия на щитовидната жлеза”, “Облитериращ тромбангиит”. През 1967 г. става директор на новосъздадената Хирургична клиника при Плевенската окръжна болница, а през 1970 г. е избран за хоноруван професор при Катедрата по болнична хирургия; едновременно с високоотговорната операторска и преподавателска дейност, не спира да свири и в Държавния Плевенски симфоничен оркестър (и то – първа цигулка!).   Дълбоко предан на своите болни и безотказно отзивчив към тях и колегите си, издъхва едва 63-годишен от преумора и постоянно пренапрежение. 

В Плевен проф. Алберт Луканов създава и оглавява Катедра по спешна хирургия.

През 1991 г. за медицински директор на плевенската болница е назначен хирургът доц. Кунчо ИГНАТОВ (1942 – 2003), ректор на ВМИ – Плевен от 1993 до 2003 г., който я обновява, модернизира и превръща в основно диагностично-лечебно звено на Централна Северна България. Тук работят великолепни хирурзи, като проф. Александър Гюровски, проф. Любен Ковачев, доц. Борислав Нинов, доц. Димитър Стойков, онкохирурзите проф. Ташко Делийски и доц. Георги Байчев и много други.   

Проф. Станислав БАЕВ е колкото софийски, толкова и плевенски лекар. Дългогодишен национален консултант по хирургия, син на хирург (проф. Байо БАЕВ, загинал по време на работа) и баща на хирург (доц. Боян БАЕВ, кардиохирург от школата на проф. Ал. Чирков, УМБАЛ “Св. Екатерина”), извършва първата у нас успешна панкреато-дуоденална резекция; въвежда техниките на Айвър-Люис при рак на хранопровода, едноетапната рестростернална колоезофагопластика, тоталната панкреатектомия. Учител е на десетки български хирурзи, той остава завинаги в историята на най-тежката и отговорна медицинска специалност в историческия град. Станислав Баев основава и оглавява (тогава като доцент) Катедрата по хирургически болести (1976) във ВМИ – Плевен. Първите му асистенти поемат и преподаването по пропедевтика на хирургичните болести на студентите от III курс: това са бъдещите професори Любен Ковачев и Александър Гюровски, бъдещите доценти Борислав Нинов, Кунчо Игнатов, Ст. Желязков, Минко Панов.

Проф. Баев работи буквално до последните си седмици, когато се връща, вече като консултант (въпреки вече измъчващата го тахиаритмия той не престава да влиза в операционната и, ако не оперира, то поне да асистира) в основаната от него Клиника по хирургия при МУ – Плевен. Една сутрин, подготвяйки се за работа, умира в банята. Веднага след кончината му Клиниката започва да носи неговото име – едно достойно решение на местните колеги.

В Плевен се създават 2 Катедри по хирургия. Едната – по пропедевтика на хирургичните болести, е ръководена от проф. Любен КОВАЧЕВ (р. 1942, Димитровград). Автор на над 200 научни труда и 2 интересни монографии – “Слабинна херния” и “Гранични проблеми в акушерството и гинекологията”.

Катедрата по хирургични болести, създадена от проф. Александър ГЮРОВСКИ, днес е ръководена от не по-малко популярния доц. Борислав НИНОВ, член на Европейската асоциация по детска хирургия.

Тук работи и доц. Димитър СТОЙКОВ, изпълнителен директор на УМБАЛ “Д-р Г. Странски”.

Автор: Д-р Тотко Найденов

ПЛОВДИВ

Най-голяма по обем и качество хирургична дейност извън столицата се развива в Пловдив.

При строителни разкопки в подножието на тепетата “Бунарджика” и “Марково тепе” са открити тракийски погребения от III-IV в. пр. Хр., в които са намерени бронзови скалпели, сонди, кюрети и други хирургически и акушерски инструменти. Бачковският манастир, построен от грузинските братя Бакуриани (XI в.) е служел и за болница, където работят грузинските философи и лекари А. Икапуеле и И. Петрици (написал тук своята “Практика”, предимно с хирургическа насоченост, преведена на латински и използвана като учебно ръководство в Салермския университет).

През 60-те години на XV в. във Вечния град живее и работи родоначалникът на арменската медицина Амирдовлат Амасиаци, последовател на арабските хирурзи.

За първи дипломиран лекар на Пловдив се приема д-р Стоян ЧОМАКОВ (1817, Копривщица – 1893). Завършва медицина в Пиза, специализира хирургия в Париж; установява се на работа тук през 1848 г. и извършва няколко големи за времето си операции, вкл. зашиване на пробит с нож хранопровод (първа по рода си в Османската империя, докладвана от него и обсъдена на Медицинския съвет в Цариград).

През 1856 г. гръцкият хирург Михаил ВЛАДОС създава първата частна болница в града, където извършва дребни операции.

По време на Руско-турската Освободителна война командването на руските войски построява няколко дъсчени бараки в подножието на “Джендемтепе” (където сега се намира Катедрата по патоанатомия), с 30 легла, поставени направо на пода. На 1 май 1879 г., напускайки Източна Румелия, военните предават помещението на пловдивската община; тази дата се приема за рождена на Държавната (днес Университетска) болница – Пловдив.     

Родоначалник на хирургията във Вечния град е бесарабският българин (завършил в Москва) д-р БОНДАРЕВ; той основава хирургичното отделение (1892) в Държавната болница и го снабдява с операционни маси, легла, инструментариум. Въвежда асептиката, разнообразява оперативните методи, извършва втората в България овариектомия (1894).

През 1896 г. работата му поема неуморимият д-р Асен ПЕТРОВ (извършил в Пловдив първата в България стомашна резекция). След отиването му в София, където поставя основите на съвременната българска хирургия, негови следовници в Града под тепетата са д-р Иван МИХАЙЛОВСКИ (извършил тук през 1897 г. първата нефректомия), д-р Петко ПРОДАНОВ (завършил във Виена; през 1895 г. създава хирургичното отделение на Военната болница; през 1900 г. – хирургичното отделение на Католическата болница, което оглавява до 1935 г.; за антисептична обработка на превръзките употребява хлороформ, за инструментите – карбол, за ръцете – сублимат; въвежда сухата стерилизация, извършва гастроентеротомии и доставя първия рентгенов апарат в града; извършва първото в страната оперативно отстраняване на камъни от пикочния мехур – 1896 г.), д-р Петър НИЧКОВ, д-р Минко СОФРОНИЕВ.

Особено значителна фигура за пловдивската хирургия е дълголетникът д-р Христо АДЖАРОВ (1871, Калофер – 1960), завършил медицина и специализирал хирургия във Виена. Поливалентен оператор, като останалите си колеги от онова време, той извършва с успех големи за времето си интервенции, вкл. перикариодотомии; преди да оглави (1901 г.) хирургичното отделение на Пловдивската държавна болница, което ръководи до 1928 г. Последователно е главен хирург и лекар на Плевенската, а после – и на Видинската болница. Налага стриктна антисептика – автоклавна стерилизация и дезинфекция на ръцете и оперативното поле с топла вода, сапун и спирт, а по-късно – и с йод-бензин и йодова тинктура. За наркоза, освен хлороформ и етер (или смес от двете вещества), д-р Христо Аджаров използва и хлоретил; през 1890 г. пръв в Пловдив употребява новокаинов разтвор и лумбална анестезия. Устройва специална операционна зала и превързочна, като разделя персонала на асептичен и септичен. Извършва трепанации, трахеотомии, лапаротомии, резекции на стомах, черва и ребра, нефректомии, гинекологични и ендокринни операции. Работи почти до последния си ден и е изпратен от хиляди покрусени признателни пловдивчани – какъв честит, озарен от Бога, почти 90-годишен живот!   

Като добър хирург във Вечния град бързо се налага и д-р Койчо КОЕВ (1901, с. Гипсово – 1949), завършил в Берлин, специалист по хирургия, гинекология и УНГ, който основава своя частна болница (1934) и развива изключително активна дейност: извършва близо 7000 операции, 1800 от които – стомашни резекции по Билрот-2. Приема се, че именно той извършва първата от тях по рода си в България, но сам умира, съвсем млад, именно от тази операция, извършена му в чужбина по повод рак на стомаха. И двамата му синове (родили се в частната му болница) впоследствие стават хирурзи и работят дълго време в Пловдив и Нова Загора.

Съвременната хирургия в Града под тепетата се въвежда и утвърждава от титани на националната хирургия. Ще започнем с проф. Антон Франц ЧЕРВЕНАКОВ (1908, София – 1984), чех по народност, полиглот, специализирал във Франция, Германия и Англия, възпитаник на проф. Параскев Стоянов, коректен, внимателен и учтив както с пациентите, така и с колегите и студентите си, с вид на аристократ-благородник. Той основава Катедрата по пропедевтика на хирургическите болести (1946) и впоследствие – Хирургичната клиника (“Първа хирургия”) при новосъздадения Висш медицински институт – Пловдив, и е не само първият пловдивски професор по хирургия (1950), но и бележит български уролог (специализира урология в Париж), пластичен хирург и блестящ анестезиолог (създава Дружеството по анестезиология и е негов пръв председател).  

В Пловдив работят и се утвърждават професори като Янко ДОБРЕВ, Юрий ТОШЕВ, Лазар ХАЙДУДОВ, Петър ДЕЕНИЧИН, Димитър ХАДЖИЕВ, Стефан ДИМИТРОВ, Пею МИШЕВ, Иван ЗЪНЗОВ, Димитър ПЛОСКОВ, Желю ЖЕЛЕВ (изградил съвременната пловдивска ортопедия и травматология). Така и ще запомним, с носталгия и гордост, тези създатели и символи на пловдивската хирургична школа: винаги стройни, изправени, елегантни, изискано облечени, напарфюмирани, любезни, колегиални, достолепни. Бог да ги прости!!

Ще се спра по-обстойно на може би най-обаятелния от тях: проф. Юрий ТОШЕВ. Всеки човек, особено ако е видна личност, е характерен с нещо свое, особено. Но, според нас, проф. Юрий ТОШЕВ е емблемата на пловдивските хирурзи – така, както проф. Богоя ЮРУКОВ е несъмнено най-видният клиницист от този любим и най-физиономичен наш град. Роден (1907) и работил само в Пловдив почти до последния си ден (1973), Юрий Тошев е потомък на екзарх Антим I и на Петър Бонев Тошев, ръководителя на Априлското въстание в Перущица. Полиглот (владее английски, френски, немски и руски) и цигулар (изкарва прехраната си като студент, свирейки по ресторанти). Завършва медицина в София. Първо специализира вътрешни болести (при проф. Васил МОЛЛОВ). На “най-трудната специалност – хирургията” (както сам я определяше) се учи от местния хирург д-р Христо АТАНАСОВ; професор е от 1958 г. Бързо придобива слава на точен диагностик и виртуозен оператор. Лекциите му бяха изключително интересни, аудиторията му винаги бе пълна (слушал съм го лично, в захлас). Описваше клиничните си случаи картинно, с много изводи и поучения, като писател и мъдрец. Говореше равно и спокойно, с една неизменна добродушност, която излъчваше всяка фибра на тялото му. Казваше: “Хирургът е длъжен да бъде смел, със сигурна ръка и наблюдателно око, да може да взема бързи решения, от които често зависи животът на болния; всичко това се добива с много труд, учение и задължително – с Любов.” И още: “За да може успешно да изпълнява своите задачи, хирургът трябва да е подпомаган от операционната сестра и да разчита на всички около себе си.”, т. е. високо оценяваше екипността. Както и: “Медицината се учи при леглото на болния.” Кой лекар ще се осмели да възрази на тези мъдри постулати?!

Ползваше съвършено чист български език. (На изпита ми при него по пропедевтика на хирургията, юни 1969 г., неволно употребих израза “ще му бием препарата…”, и той веднага ме смъмри: “Инжекциите не се бият, а се поставят; бият се само шамари. Вие сте само третокурсник, извинен сте, но нали ще ставате лекар, не се изразявайте като публиката!”, замалко да ме скъса само заради езиковата ми немара… Но какъв пък незабравим урок по точен медицински изказ!).

През 1952 г.бъдещият проф. Юрий Тошев организира и започва да ръководи първото в страната ни детско хирургическо отделение (едновременно с Втора хирургия), прерастнало по-късно в Клиника, затова с основание би могло да се смята за основател на българската детска хирургия. Издава над 40 труда, както и няколко учебника и монографии, най-значимите от които са: “Оперативна техника”, “Детска хирургия”, “Лечение на острите заболявания на панкреаса”. Определението на учителя му д-р Христо Атанасов: “И лъкът на цигулката, и скалпелът в ръката на проф. Юрий Тошев, изпълняваха едно предназначение: да не гасне светлината в човешките зеници!” е вярно, точно и затрогващо!

И още нещо, твърде интересно: той е двукратен републикански шампион по шахмат и член на олимпийския ни отбор (с най-добър индивидуален резултат). Когато занятията с кръжочниците са приключили, а операционната зала е празна, професорът играе шах с тях или им свири на цигулката си… Какъв интелект и финес, какво обаяние! Синът му д-р Гео Тошев, отличен баскетболист, става добър анестезиолог; дълги години работи в Алжир.

(Предложих на пловдивчани да кръстят Клиниката по Детска хирургия на името на проф. Юрий Тошев, който го е създал и, поне според мен, е символ на славната пловдивска хирургична школа, а Клиниката по кардиохирургия – на създателя й проф. Иван Зънзов. Без да твърдя, че съм прав, все още чакам отговор…)

Не може да се пропусне името на непрежалимия, рано угаснал проф. Димитър ПЛОСКОВ (р. 1900, Стара Загора – 1955). Той следва медицина в Грац, завършва в Мюнхен. Почива едва 55-годишен, броени месеци след избирането му за професор. Още се говори за неговата неизчерпаема енергия, елегантното и изящното му оперативно майсторство, грижовността към болните и предаността към колегите и обучаваните студенти. Автор е на 25 високостойностни научни труда в областта на коремната и гръдната хирургия (торакопластика по аксиларен път), урологията и гинекологията (оперативно затваряне на везико-вагинални фистули), травматологията и ортопедията (присаждане на фибулата; преоценка на резекционния метод при костни тумори)! Той е може би най-яркият и, уви, последен представител на всеотдайната, днес изглеждаща ни романтична поливалентност. Участва и в Корейската война, като началник на българската болница, сформирана и функционираща там  през 1954-55 г.; вероятно това обаче силно го изтощава и преждевременно – отнася в гроба; уви, колко жалко – горчивата съдба на немалко хирурзи.

Проф. Лазар ХАЙДУДОВ (р. 1905 в Оряхово), учил в Монпелие, завършил в Париж, ученик на знаменития Станишев, има несъмнен и значим принос към създаването и развитието на знаменитата пловдивска хирургична школа. Под негово ръководство израстват професорите Генчо КРЪСТИНОВ, Димитър ХАДЖИЕВ, Петър ДЕЕНИЧИН. Незабравим лектор (не по-малко сладкодумен и обаятелен от Юрий Тошев); винаги елегантен и фин, работи с еднакъв успех и в коремната, и в белодробната хирургия, както и в онкологията, урологията и ортопедията (какви енциклопедисти са били нашите професори от миналия век!). Точно проф. Лазар Хайдудов, който е спасил хиляди оперирани от него хора, преживява тежка лична драма, свързана с любимата му Хирургия: точно когато се намира в чужбина за участие в международен конгрес, единственото му детенце получава перфорация на флегмонозен апендицит; оперират го, но настъпва усложнение – фатален дифузен перитонит… Веднага се връща, реоперира го – но вече е късно!! Колко, колко незаслужено жесток е понякога Животът…

Проф. Петър ДЕЕНИЧИН (1924, Панагюрище), виден пловдивски хирург и уролог, е истински продукт на пловдивската хирургична школа: завършва в Пловдив, специализира в Москва, Ленинград и Париж; неуморим и скромен, известен с разработките си предимно в жлъчно-чернодробната хирургия. Умира сравнително млад от рак на панкреаса. Остави ни чудесната си мемоарна книга “Записки на хирурга”, в която най-откровено описва богатия си опит, без да спестява и грешките си (за поука на младите; подобно на знаменитите “Записки от Дерптската клиника” на Пирогов). Наследи го синът му – великолепният хирург доц. Георги ДЕЕНИЧИН.  

Проф. Димитър ХАДЖИЕВ (1915, с. Шипчи, Гюмюрджинско – 2007) завършва медицина в София, веднага след което се връща в родния Пловдив, където работи с бъдещите професори Стоян Ламбрев, Юрий Тошев и Лазар Хайдудов. Специализира в Ленинград при светилото на гръдната хирургия Колесов. Също поливалентен и опитен оператор, като повечето свои колеги-съграждани, се утвърждава в хирургията на храносмилателния тракт и най-вече – на долните му етажи; той е един от най-изявените ни проктохирурзи. Монографията му “Колопроктология”, в съавторство с проф. Аршавир Дереджан, и досега е фундаментална в тази област. Създава и дълги години ръководи хирургичната клиника във Военната болница – Пловдив. Умира на 92, уважаван от всички свои колеги.

И двамата му синове стават хирурзи и работят в родния си град: по-големият, Гео, е сърдечно-съдов, работил е при проф. Ал. Чирков; по-малкият – Божидар, е коремен, последовател на именития си баща, днес е председател на пловдивския клон на Научното хирургическо дружество и изпълнителен директор на УМБАЛ “Св. Георги”.

В момента в тази болница, наричана “Хирургиите” (най-голямото лечебно и хирургично лечебно заведения в България) работят десетки хирурзи от всички специалности, като великолепните неуморни професори Петър Учиков и Франц Митов, доц. Иван Трайков (изгаряния), доц. Никола Чаталбашев и доц. Пенка Стефанова (детска хирургия), чудесния, скромен и обичащ пациентите си проф. Васил Анастасов (съдова хирургия), достолепния и благороден доц. Евгений Сакакушев (също съдов хирург; макар и пенсионер в напреднала възраст, той продължава да работи в частния си кабинет; и двамата му синове също са са поели по неговия път: Борис е коремен, Георги – съдов хирург), доц. Георги Дееничин (жлъчно-чернодробна хирургия, син на проф. Петър Дееничин – още една възхитителна, благородна приемственост!), доц. Янко Кумчев (неврохирургия), доц. Ю. Анастасов (пластична хирургия). С име на добри и съвестни пловдивски хирурзи се ползват още доц. Константин Зисов, доц. А.  Учиков (син на проф. Петър Учиков), доц. Григор Шишков, д-р К. Мурджев, д-р Христо Протохристов, д-р Алфред Капон. Невъзможно е да се изброят и опишат всички, но те и колегите им, от професорите до  специализантите, носят духа и светлината на пловдивската медицина и на своя Вечен град!

Автор: Д-р Тотко Найденов

ПЪРВА ХИРУРГИЯ

Първото научнообосновано звено на българската хирургия е Катедрата по пропедевтика на хирургичните болести (1918), базирана на хирургичното отделение, завеждано от д-р Асен Петров. Постепенно тук се обособяват сектори, по-нататък прерастващи в клиники, катедри, центрове и цели институти: по коремна хирургия, гръдна хирургия, съдова хирургия, сърдечна хирургия, детска хирургия, урология, ортопедия и кожно-пластична хирургия, анестезия и реанимация.

Създателят на Катедрата по пропедевтика на хирургичните болести е вездесъщият първи наш професор по хирургия Параскев СТОЯНОВ, който заема мястото на пренебрегнатия, внезапно починал от инфаркт вследствие незаслуженото огорчение д-р Асен Петров. Следващите й професори-ръководители са Гочо Москов, Георги Капитанов, Марин Асенов Петров, Ганчо Ганчев, Карл Енев, Георги Милков, Радослав Гайдарски, Венко Младенов, отново Радослав Гайдарски и понастоящем – Виолета Димитрова. Под крилото на Параскев Стоянов израстват, освен Москов и Капитанов, и други известни видни български хирурзи-професори, като Антон Франц Червенаков (създател на българската урология и анестезиология) и Петър Алтънков (създател на съвременната варненска хирургия).  

ВТОРА ХИРУРГИЯ

Катедрата по хирургични болести (повече известна като “Втора хирургия”) е създадена през 1921 г. от Александър СТАНИШЕВ, тогава само частен доцент; професорското звание той получава едва през 1927 г. Тук се хабилитират плеада достойни професори-хирурзи, като: Владимир Томов, Димитър Плосков, Филип Филипов, Лазар Хайдудов, Райко Райнов, Стоян Ламбрев, Агоп Чакъров, Борислав Кръстев. След екзекуцията на Станишев ръководители на Втора хирургия последователно стават професорите: Владимир Томов, Георги Попов, Янко Добрев, Станислав Баев, доц. Димитър Трифонов (починал твърде млад); понастоящем началник й е проф. Николай Яръмов.   

ТРЕТА ХИРУРГИЯ

Тя е разкрита през 1951 г. по съветски образец. Първи неин ръководител е проф. Стефан Димитров; приемник му е проф. Баю Баев.                

ОНКОЛОГИЧНА ХИРУРГИЯ

Всеки български хирург, независимо в кой град, клиника или отделение работи, със загриженост ще сподели, че приблимително половината от плановите му операции са онкологични. Това печално обстоятелство е лесно обяснимо със застаряването на населението и подобряването на диагностиката чрез съвременните ултразвукови средства.

Към новосъздадения Научноизследователски онкологичен институт (1950 г., директор – проф. Гоце Тенчов), е сформирана специализирана хирургична клиника, оглавена от проф. Борислав (Бочо) КРЪСТЕВ (1914 г., с. Николаевка, Варненско – 2003, със съществени приноси в хирургичното лечение на рака на колона, ректума, стомаха, млечната жлеза и пр.) и заместник – проф. Станко КИРОВ (р. 1920 г., с. Вълчидол, Варненско). Така тези блестящи хирурзи, професори, земляци и дълголетници поставят началото на съвременната българска онкохирургия.

Малко по-късно отделението по белодробна онкохирургия се обособява в клиника, ръководена от проф. Николай АНЧЕВ; негови достойни приемници са доцентите А. СИМЕОНОВ, Ст. ГАНЧЕВ, Веселин ТЕНЕВ; началник на Клиниката днес е проф. Иван ГАВРИЛОВ, а на отделението – младият доц. Георги КАЛАЙДЖИЕВ, умело подпомаган от всеотдайната доц. Елена АЛЕКСАНДРОВА. Свои приноси към българската хирургия имат проф. Злате ДУДУНКОВ (автор на фундаменталната монография “Предрак и рак на дебелото черво” и на още над 250 научни публикации), приемникът му проф. Веселин ДИМИТРОВ, проф. Страшимир КАРАНОВ, доц. Панайот КУРТЕВ, д-р Лъчезар ДЖОНГОВ, д-р Красимир РАЛЧЕВ. Свои следи в онкохирургията оставя и незабравимият блестящ хирург и човек д-р Иван РУМЕНОВ.  

ИСУЛ           

През 1950 г. на базата на Работническата болница (построена с дарения на Царица Йоанна и открита през 1936) се създава легендарният Институт за специализация и усъвършенстване на лекарите (ИСУЛ), неблагоразумно и престъпно закрит през 1972 г. от всевластния, неуравновесен и своенравен диктатор на социалистическото ни здравеопазване акад. Атанас Малеев, макар че само за 20 години в ИСУЛ придобиват специалност над 12 600 лекари!

Хирургичното отделение на Работническата болница е основано през 1936 г. с пръв негов ръководител д-р Иван РАШЕВ (роден през 1900 г. в с. Априлово, Поповско, редовен асистент на проф. Ал. Станишев). За съжаление, тръгнал на специализация в европейски клиники, получава перфорация на язва и умира, едва 38-годишен (жестоката съдба на Захари Стоянов). Приемник му е д-р Геков, а от 1944 до 1947 г. – блестящият хирург Димитър Плосков (1900 – 1955), уви, също починал твърде млад, само година след професурата си. Следващият зав. Хирургичното отделение е друг забележителен хирург с нерадостна лична съдба – доц. Георги БРАНКОВ.   

През 1951 г. отделението прераства в Катедра по болнична хирургия към ИСУЛ, основана от незабравимия Генерал на българската хирургия проф. Коста СТОЯНОВ (1904 – 1965), която от 2003 г., вече като Клиника по хирургия (обединила съществуващите дотогава Клиники по коремна и по спешна хирургия), започва да носи неговото име. В тях досега са работили общо близо 200 лекари, от които 33 професори и 13 доценти, които заедно са оперирали (подпомогнати от над 120 сестри) повече от 90 000 пациенти. Обучени са и стотици хирурзи от цялата страна, които със законна гордост могат да казват, че са възпитаници на ИСУЛ.

Константин (Коста) Стоянов e роден в малкото селце Соточино, околия Фернинанд (днес Монтана). Родителите му участват в Септемврийското въстание, след чийто разгром емигрират в Югославия, оттам – в Германия и Австрия, където Коста се записва да следва медицина, но заминава с тях в болшевишка Русия, без да знаят какво ги чака там… Дипломира се с отличие в Москва (1929). Увлича се и по политиката, като става член на младежката група на сънародника си Кръстьо Раковски, който обаче е обявен за троцкист (едно от най-страшните “престъпления” в сталинските времена). Опитва се да избегне репресиите, като заминава доброволец в Косомолск на Амур (1932), където оперира почти денонощно. Тук се оженва за м. с. Виктория Аникевич, която му ражда дъщеричка – Лидия, по-късно – и Георги (днес известен режисьор). След неочакваното освобождение семейството се завръща в Москва, където Коста е назначен за хирург в Първи Московски медицински институт, където работи с такива светила на съветската хирургия като акад. Спасокукоцки и професорите Бакулев, Левит, Юдин, Сакаян. Терорът обаче продължава и той праща патетично писмо лично до… Сталин, в което изказва вълнението си: “Унищожава се цветът на съветската младеж!”…

Следва… обичайният сценарий на сталинските репресии: арестуване (1938), осъждане от прословутата безмилостна “тричленка” по съкратената процедура като “враг на народа” на каторга – не къде да е, а в самата страховита ледена Колима!! Тук работи първоначално като дървар, после – гробар (!?). Отчаян от зачестилите разстрели на троцкисти, пробва бягство към Китай. Разбира се, след преследване с кучета в непроходимата тайга, изпохапан, обезкървен и измръзнал, е заловен, върнат и захвърлен в лагера; решават, че всеки момент ще умре и не си заслужава да си хабят куршумите… Спасява го случайно преминаващият лагерен лекар, комуто изнемощелият беглец прошепва, че е колега и хирург. През 7-те ужасни години каторга в болшевишкия концлагер, Коста не спира да оперира в импровизираната болничка на мина “Чкалов”. (По-късно, вече в България, с шеговита горчивина ще сподели пред анестезиолога си д-р Стоян Саев: “Аз съм завършил Северната Академия…”)    

Освобождават го през 1945. През 1947 майка му Йорданка успява да се добере до Георги Димитров, с когото добре се познават от септемврийския метеж, и да измоли за намесата му да завърнат нейния Костя в Родината. Жаден за работа и правене на добро, току-що освободеният зек (заключеный), буквално нахлува в българската хирургия и само за 18 години, с невиждана дотогава енергия и талант, мощно я преобразява.

Първи наш “доктор на медицинските науки”, автор на над 80 труда (и 2 учебника) в областта на плевро-белодробната, коремната, общата, съдовата и военно-полевата хирургия, той ще бъде запомнен и ще остане в историята на българската хирургия за вечни времена под краткото, но толкова изчерпателно и изразително прозвище Генерала.

Слабичък, некрасив, дори невзрачен физически, живял само 61 години, Генерала е цяла епоха в българската медицина и хирургия.

Именно Генерала въвежда сърдечната хирургия у нас. Още в края на 1950 г. той извършва първата операция на форамен овале апертум, като затваря дефекта чрез оригинален метод – дубликатура от перикарда. Прави и първата в страната валвулолиза (комисуролиза) при вициум кордис (1955), като до 1960 г. броят на тези операции достига 300. Осъществява първите в клиниката пулмектомия (1951), перикардиолиза, пластика на хранопровода при изгаряния по метода на Ру-Херцен, резекция на хранопровода при карцином, съдово протезиране, извършва първите разработки за третиране на изгарянията. Внедрява съвременното разделение на дотогава практикуваната хирургия “по всичко” и я обособява на разделите й: сърдечна-съдова (тук се разгръщат бъдещите професори Димитър Димитров, Чавдар Драгойчев, Иван Генов, и генерали Генчо Кръстинов и Йовчо Топалов, днес чл.-кор.), д-р Лада Маринова (оперирана от рак на гърдата, получава лимфостаза на ръката и е принудена да се пенсионира), детска (проф. Димитър Арнаудов), коремна (Аршавир Дереджян, Андрей Стойчев, Милко Момчилов и Димитър Маринов), ендокринна (Страшимир Зографски), анестезиология (Стоян Саев, Ангел Бовянски, Стоян Филипов, бъдещ генерал) и др. – все чудесни Лекари и Хирурзи, с които би се гордяла всяка европейска страна.

Пословично е и неговото благоразположение (добродушната всеобична руска школа!) към колегите (под ръководството му се хабилитират 3 професори и 5 доцента) и към пациентите, които го боготворят заради внушаването на сигурност, спокойствие и вяра в успешния изход на предстоящата им операция.

Под ръководството на Генерала са внедрени лечебни и хирургически техники предимно на руски и съветски хирурзи, като новокаиновите блокади по Вишневски, херниотомия по Мартинов, хемороидектомия по Миротворцев, езофагопластика по Херцен, торакотомия, интратрахеална анестезия, сърдечно-съдови операции. В Клиниката гостуват, за да оперират и изнасят лекции не само съветските академици Топчибашев, Вишневски, Арипов, Терновский, съпрузите-професори по кардиохирургия Либови и ендокринният хирург проф. Горчаков, но и американските професори Дебейки (кардиохирургия) и Розен (УНГ). Както Генерала, така и сътрудниците му най-редовно посещават окръжни градове в цялата страна, където оперират най-тежките случаи и обучават местните си колеги.

През 1960 г., Генерала извършва, заедно с бъдещите професори Генчо Кръстинов и Аршавир Дереджан, първата в България операция на дете с вродена клапна стеноза при хипотермичния метод, в присъствието на американския гост, още тогава – световна знаменитост проф. Майкъл ДеБейки, който определя деянието им като “подвиг, граничещ с престъпление”. (Детето живее дълги години след това!).   

През 1961 г. Генерала оглавява разкритата, по негово настояване, в Трета градска болница първа у нас Клиника по сърдечно-съдова хирургия. Оперира не само тук, но и из цялата страна, в почти всички окръжни градове; пътува като най-обикновен гражданин, с влак…

Не случайно се говори за “Школата Коста Стоянов”: Генерала подготвя такива колоси на българската хирургия не само като изброените по-горе професори и доцентите Христо Тасев, Асен Димитров, Любомир Димитров, Христо Нихтиянов, Георги Станчев, но и десетки други отлични оператори. Преживе проф. Димитър Димитров казва, че Генерала виждал като висш смисъл на своя живот всекидневно да предава своя богат опит на клиницист и учен на своите сътрудници и ученици. Проф. Аршавир Дереджан го определя като “енергичен, жизнен, весел и вечно шеговит, блестящ хирург с учудващ нюх към евентуални инциденти и усложнения.” (данни от доц. д-р Маруся Петкова).

Аз не мога да скрия и личната си привързаност към този Хирург и Човек: той спаси Баща ми. Бях едва 6-годишен, но ще помня до последните си дни, как Го чаках да се върне от София, където един Генерал щял да го оперира (представях си го със златни пагони и червени лампази). И моят Татко се върна – жив, жив!! А в малката ми детска главица така дълбоко се вряза това име, че вечер, когато се молех Богу преди лягане, след обичайното произнасяне на вълшебната “Молитва” на Патриарха дядо Вазов: “Дай на майка, дай на татко, сила, здраве и живот, дай любов на всички братя, и добро на цял народ!”, неизменно, от себе си, добавях: “И на Генерала…”. Така Генерала беше станал неотделима свята част от моето семейство. Моля да бъда разбран и опростен за това малко сантиментално отклонение отпреди 56 години, което винаги навлажнява очите ми.   

Генерала почива през ноември 1965, едва 61-годишен. Причината е не само в огромната му натовареност и преизтощение и чернодробната му цироза. Месеци преди това, без всякакви обяснения и основания, най-яркият български и военен Хирург за всички времена е освободен от функциите му на главен хирург на армията (на негово място е назначен бъдещият генерал проф. Генчо Кръстинов); незаслуженото огорчение му нанася последния съкрушителен удар. (Да си спомним съдбата на основателите на съвременната българска хирургия д-р Щирлин и д-р Асен Петров половин век преди това. Нищо ново под родното слънце…).

Днес една от улиците в Комсомолск на Амур носи славното име на Генерала. (Разбира се – ще се учудите ли? – не и в България…)

(Горчива е съдбата и на друг любим ученик на Генерала – полк. Любен АНГЕЛОВ, началник на Военната болница (1950 – 56 г.), извършил заедно с него и самостоятелно най-сложни сърдечни, гръдни и коремни операции. В разцвета на силите си той е уволнен, защото… братът на жена му е избягал в САЩ. Унищожават служебното му досие, принуждават го да отиде на работа извън страната – чак в малкото градче Ауербах, в ГДР, оголена откъм лекари, които масово емигрират в Западна Германия; като се връща, все пак милостиво му позволяват да поработи няколко години в Болницата на МВР.)   

Приемник на Генерала за кратко е доц. (по-късно проф.) Димитър ДИМИТРОВ; през 1967 г. ръководител на Катедрата става проф. Димитър (Митьо) МАРИНОВ (1913 – 1998), учил в Монпелие, но дипломирал се в София. Под ръководството на този блестящ поливалентен оператор (работи не само в жлъчната, чернодробната, дебелочревната, ендокринната, гръдната, урологичната и онкологичната, но дори в невро-хирургията!), израстват знаменити лекари, които са емблематични за българската хирургия и биха правили чест на всяка европейска клиника, като професорите Аршавир Дереджан, Андрей Стойчев, Милко Момчилов, Дамян Дамянов. Тук задължително трябва да бъдат споменати и ръководителите на Клиниката по коремна хирургия проф. Асен Мерджанов и доц. Георги Иванов, както и на Клиниката по спешна хирургия професорите Димитър Четрафилов и Иван Виячки.

Днес Клиниката по обща хирургия (ръководена авторитетно и успешно от дългогодишния председател на Българското хирургическо дружество чл.-кор. проф. Дамян Дамянов) в Болница “Царица Йоанна – ИСУЛ” носи името на Генерала (рядък случай на признателност и приемственост у нас) и продължава да подготвя десетки кадърни хирурзи за столичната и национална мрежа. По неговия пример!

Достойният живот и дело на Генерала на българската хирургия проф. Коста Стоянов са наистина достойни за възхищение и подражание. Според нас, ако символ на българските интернисти е проф. Константин ЧИЛОВ (1898 – 1955) – със своята енциклопедична разностранност и задълбоченост, с човеколюбието към пациентите и отзивчивостта към колегите, то олицетворение и вдъхновение на българските хирурзи би следвало да бъде ГЕНЕРАЛА – с неговата поливалентност, новаторство, неспокоен търсещ Дух, точна ръка, колегиалност. Макар че не са създателите и пионерите в своите области, проф. Чилов и Генерала съответно са ги разгърнали, обогатили, издигнали на европейско равнище и наложили в съзнанието както на обществото, така и на съсловието. Колко жестоко, жалко и обидно за всички нас и за Майка България, че са живели толкова, толкова малко!  

Приемник на Генерала в Клиниката по хирургия при ИСУЛ е незабравимият светъл и слънчев проф. Димитър (по-известен като Митьо) МАРИНОВ (р. 1913, с. Кюлевча, Шуменско – 1998). Учил в Монпелие, но завършил в София (1938), той е един от знаменитите ни поливалентни хирурзи, проявявал се в областта не само на общата и коремната, но и на урологичната, неврологичната, ендокринната, и гръдната хирургия. Прилага редица оригинални нововъведения: лимфен дренаж при чернодробна цироза, едноетапна дебелочревна анастомоза, латерална трансдуоденална папилосфинктеротомия чрез минимална дуоденотомия, букетен дренаж, едноетажен шев в коремната хирургия (съвместно с професорите Агоп Дереджан и Милко Момчилов), оперативно лечение при много тежки форми на констипация, на хроничните панкреатити и др. Активно работи чак до 80-тата си годишнина, когато тежко заболяване го извежда от операционните зали (всъщност, има ли истински лекар, и особено – хирург, който да се кротне и залежи на спокойствие и бездействие у дома след пенсионирането си?!).  

След проф. Митьо Маринов ръководители на Катедрата по хирургия, основана от Генерала, са последователно професорите Аршавир Дереджан, Асен Мерджанов и доц. Георги Стоянов, а от 1995 г., след спечелен конкурс – от доц. (бъдещ проф. и чл.-кор.) Дамян Дамянов, един наистина неуморен лекар, преподавател и организатор. Той внедрява тук лапароскопската холецистектомия, хирургичното лечение на улцерозния колит и болестта на Крон, сфинктеросъхраняващите операции. Осъществява се и амбициозната му програма да издаде 20 тома по всички различни хирургични области. 

ИСУЛ (днес УМБАЛ “Царица Йоанна – ИСУЛ”) винаги се е славил с хирурзите си. В него работи и легендарният чл.-кор. проф. Бойчо БОЙЧЕВ (1902 – 1971), основател на първата Катедра по ортопедия и травматология, създател на националната школа и обучил безброй ученици по тази тежка специалност, издигнал бъдещите професори: Янаки ХОЛЕВИЧ (р. 1915 г., с. Септемврийци, Балчишко); съпругата му Елена ПАНЕВА – ХОЛЕВИЧ (р. 1926 г., Плевен), въвежда оригинални оперативни методи във възстановителната хирургия на ръката; Борис КОНФОРТИ (той е и еврохирург; рано емигрира в Израел и почива там); Росен ИВАНОВ (р. 1922 г., Стара Загора, работи главно в областта на хирургията на тазобедрената става); Никола ИГНАТОВ (р. 1922, с. Приселци, Варненско); Александър ГЕРЧЕВ (р. 1930 г., Етрополе, основател на Завода за ендопротези в родния си град); Иван МАТЕВ (р. 1925 г. в Бургас, превъзходен хирург и ортопед на ръката от европейска величина!); Димитър ДЖЕРОВ; Петър ТИВЧЕВ.

С удоволствие бих описал нашите чудесни ортопеди в отделна книга.

Автор: Д-р Тотко Найденов

СОФИЯ

“ПИРОГОВ”

Институтът за спешна помощ “ПИРОГОВ” е несъмнено сред най-уважаваните и емблематични (заедно с Александровска болница и ИСУЛ) болници у нас.

Първообразът на Националния спешен център “ПИРОГОВ”, емблемата на бързата помощ у нас, е малката болница “Червен кръст” на Българското дружество “Червен кръст”, изградена до Руски паметник (завършена през 1909 г. и заработила първоначално само с 6 легла!) с цел обучението на курсистките от Сестринското училище, чийто първи директор е д-р Петър Ораховац (вторият е видният организатор, столичен кмет и хирург д-р Димитър Моллов, баща на първия ни професор по медицина, интерниста Васил Моллов). Още с откриването си болницата прави отлично впечатление с дисциплинирания си персонал, хигиената и светлината в стаите и първите внедрени в страната модерни автоклави и апаратура за асептика и антисептика. По време на войните Болница “Червен кръст” се превръща, заедно с Александровска болница, в основна база за лечение на ранените и болни офицери и войници, и бързо набира авторитет и всенародно признание и любов. Основните й отделения са 2, с по 30 легла – хирургично и терапевтично.

Изграден е на базата на Болница “Червен кръст”, чийто първи управител (1909) и хирург е един човек с щастлива съдба - д-р Иван КАРАМИХАЙЛОВ (1866, Шумен – 1961). Той завършва във Виена, специализира пак там, при проф. Айзелсберг. През Балканската война е хирург при I отделна армия и работи в полеви и етапни болници на фронтовата линия (Чорлу и др.); от май 1913 г. завежда Разпределителната болница, където разкрива 400 легла за тежко ранени бойци и всеотдайно се грижи за тях. От 1921 до 1939 г. завежда своята частна хирургична клиника в София, след което почти до края на дългия си и плодотворен живот (95 години – вероятно той е най-дълголетният наш действащ хирург за всички времена!) работи на частна практика. Неговият син (също д-р Иван Карамихайлов) е хирург като баща си, репресиран е по причина, че е бил… асистент на проф. Станишев; почива едва 60-годишен в Горна Оряховица, където е интерниран (заради този непростим, според комунистите-сталинисти, “грях”!) от преумора, непосредствено след тежка нощна операция.

Институт “Пирогов” е създаден през 1951 г.

Хирургичното му отделение тогава е само едно, ръководено от д-р Димитър Панайотов, който още следващата година се пенсионира и е заместен от д-р Иван Попиванов и д-р Андрей Тенев. Впоследствие се открива и второ хирургично отделение с ръководител д-р Борис Попов и заместник д-р Лидия Петкова. През 1964 г. отделенията стават вече 4, впоследствие се разрастват в клиники. Хирурзите, работили досега в  “Пирогов”, са буквално стотици и е невъзможно да бъдат изброявани. И, все пак, емблематични са имената на ръководители и оператори, като професорите Алберт Луканов, Георги Златарски, Веселин Матеев (също ученик на Станишев; почина неотдавна на 95-годишна възраст), Андрей Стойчев, Димитър Четрафилов, Аврам Пинкас, Стоян Попкиров, Антон Митов, Стефан Киранов, Петко Петков, Шери Таджер, Стефан Габровски (неврохирургия), Иван Янакиев (реанимация), Йордан Янчулев и Милан Миланов (анестезиология), Огнян Хаджийски (термична травма).

Три поколения хирурзи-пироговци отдават сили, умения, здраве и дори живота си за своите пациенти; сред тях изпъкват личности, като упоменатите професори и доцентите Атанас Стоянов, Лидия Петкова, Георги Цеков, Мариан Христов, Георги Каменов, Иван Донков, Стоян Миланов. Как да бъдат изброени всичките?! Те, както и още колко много техни колеги, с радост и гордост се наричат “пироговци”: това звучи толкова авторитетно!

За “Пирогов” и неговите храбри лекари може да се напишат няколко тома, пълни с невероятни подвизи, страдания, победи над Смъртта и слава. Цялото общество и всичките ни държавници обаче трябва да замълчат гузно, когато го попитаме защо оценяват толкова унизително мизерно, граничещо с жестокост, тяхното Богоравно изкуство. Нека да си спомним унизителните – не за съсловието, а за държавниците ни! – стачки и протести, които пироговци дълги дни наред организираха пред свещеното за всички българи лечебно заведение по повод обричащото ги на глад заплащане.     

През м. декември 1951 г. Спешна болница “Червен кръст” се преобразува в Институт за бърза медицинска помощ “Пирогов”, с първи главен лекар клиницистът д-р Ангел Симеонов и първи главен хирург – д-р Алберт Луканов (по-късно – професори). Постепенно тук се оформят 5 хирургични клиники, оглавени от д-р Атанас Атанасов (гнойно-септична хирургия, бъдещ професор), детска хирургия (д-р Борис Рапонски), анестезиология (д-р Стефан Кабакчиев, предшественик на бъдещия професор д-р Иван Янакиев), неврохирургия (д-р Манол Ванев, бъдещ професор и генерал), урология (основана от д-р Христо Оцетов; тук работи и бъдещият академик Николай Минков, първият българин, трансплантирал бъбрек), както и секции по термична травма (Димитър Ранев, бъдещ професор, починал млад) и спешна травматология (проф. К. Кънев). Но може ли да се изброят всичките професори и доценти, които оформят и утвърждават великото име-упование “Пирогов” и внасят своя достоен вклад в столичното и национално здравеопазване?     

Огромна организационна дейност развива наистина “желязната” д-р Петрана КОНДОВА (р. 1905, Варна, дъщеря на кмета на Варненската комуна Димитър Кондов). Емигрирала в СССР, тя завършва медицина в Москва (1937), където последователно ръководи Вътрешно отделение в Първа Московска терапевтична болница (по-късно – и самата нея), а по времето на войната – Медицинската служба при Коминтерна и Медико-санитарната част на Гражданската отбрана на Москва. Убедена праволинейна болшевичка, въпреки загубата на баща си в сталинския Гулаг, след завръщането си в България (1944), оглавява дирекция в МЗ и Здравния отдел на СГНС, а от 1965 до 1979 г. – “Пирогов”. Оставя трайни спомени (нерядко – и горчиви) у своите подчинени; с основание бронзовият бюст на тази противоречива, но пък иначе почтена и горяща в работата си жена-комисар, е поставен в коридора пред директорския кабинет. Какво пък – понякога трябва и малко по-строг стил, стига той да е в интерес на работата и болните хора. 

Първият между равните в “Пирогов” несъмнено е проф. Алберт ЛУКАНОВ (р. 1899, Женева – 1982). Записал се да следва медицина в София (с първия набор – 1918), той завършва в Грац (1924). Непосредствено след т. нар. Септемврийско въстание, семейството му емигрира в Москва (баща му е видният деец на БКП и член на неговия ЦК Тодор Луканов, единствен противопоставил се на зловещата идея за вдигането на въоръжения метеж); в съветската столица специализира хирургия и АГ, а по-късно, в Ленинград – урология и ортопедия и травматология. Преминава през наистина суровите хирургични школи на мразовития Сибир – Владивосток и Благовещенск на Амур (и тук, както при Генерала – Архипелаг Гулаг е съдба на повечето наши политемигранти в сталинска Съветска Русия!), но никога не споменава това неприятно за всеки комунист обстоятелство, завинаги опозорило престъпната им партия. Когато избухва Отечествената война, го мобилизират в Централната болница на Съветската армия. Убедили се във високия му професионализъм, му позволяват да оглави няколко военни болници, в това число – на Московския фронт, а след Победата – и Детската болница за неотложна хирургична и травматологична помощ “Кл. А. Тимирязев” – Москва. През м. октомври 1946 г. се завръща в България, оформил своите 4 специалности (обща хирургия, АГ, урология, ортопедия и травматология), защото иска да работи за своите сънародници. Какъв по-подходящ човек за главен хирург и знаме на “Пирогов” от този универсален енциклопедичен Лекар?

Славна е творческата биография на този невероятен легендарен лекар. Автор е на повече от 120 научни труда, вкл. учебници и монографии (сред тях – фундаменталната “Спешна хирургия”, 1967); въвежда и над 30 нови оперативни и диагностични методи; изгражда принципите, валидни и до днес, на оперативното (активно или изчаквателно) поведение при перитонит, илеус, кръвотечение и коремно-гръдна травма, сепсис и гнойно-септична хирургия.

Проф. Алберт Луканов е всепризнатият основател на спешната коремна хирургия не само в “Пирогов” (той е и кръстникът му!), но и в цялата страна. И, нещо не по-малко важно: този поливалентен и преди всичко – спешен  хирург, възпитава и създава десетки верни последователи и ученици. Изящен и стилен е и в общуването си с хората, дори в обноските, облеклото (често ходи по улиците с бели ръкавици), храненето; винаги строен, елегантен и духовит, той обича да танцува и да се шегува. Незабравими ще останат крилатите му сентенции-афоризми, като: “Медицината се дели на хирургия и всичко останало; хирургията – на спешна и всичко останало”; “Спешната хирургия не е за всяка уста лъжица”; “Голям хирург – голям разрез”; “Успешна операция не се прави през тесен разрез – все едно, че бъркаш в стомна”; “Окото на едни хирурзи и в малък разрез виждат много, на други – и в голям не виждат нищо”; “В спешната хирургия е за предпочитане да бъдеш Дон Кихот, отколкото Хамлет”; “По-добре върни годежния си пръстен, отколкото – болен със съмнения за остър хирургичен корем”; “Нощем се усвояват добре две неща: любовното изкуство и спешната хирургия”.   

Проф. Алберт Луканов създава и оглавява (1958) Катедрата по спешна хирургия; достойни приемници са му професорите Андрей СТОЙЧЕВ, Аврам ПИНКАС и др. Под неговото умело ръководство “Пирогов” претърпява нужното преустройство и се превръща в стожер на спешната медицинска помощ не само за столицата, а и за цяла България. 

Другата легендарна фигура на “Пирогов” – проф. Георги (ласкаво наричан от всички нас Джо) Златарски убедено твърди, че Школата “Луканов” в спешната хирургия е запазена национална и пироговска марка и обобщено означава “Всичко в полза на болния!”: бърза и точна диагноза чрез активно наблюдение (да не се оперира без нужда и при необходимост да се свиква разширен консилиум); творческо използване на параклиничните изследвания; по възможност радикално, а не палиативно лечение; целенасоченост и предпочитания към действието, вместо изчакването.    

“ВСИЧКО В ПОЛЗА НА БОЛНИЯ!” – но това е основното правило, заедно с “Примум нон ноцере!” (“Преди всичко да не се вреди!”), което трябва да е водещото начало в дейността на всеки истински Лекар. И най-вече – на Хирурга!

Секцията по детска хирургия към “Пирогов” е основана през 1952 г. от д-р Борис РАПОНСКИ; по-късно тя се разделя на 2 отделения – едното се ръководи от него, другото – от д-р Надежда ВАСЕВА. На тяхната база през 1964 г. се изгражда първата у нас Клиника по детска хирургия, ръководена от доц. (по-късно – проф.) Димитър АРНАУДОВ (р. 1911 г., с Граматиково, Малкотърновско), един скромен достоен Лекар, участник в медицинските бригади в Корея и Виетнам. Понастоящем тук функционират 2 Клиники по детска хирургия, оглавявани от великолепните медици проф. Иван ИВАНЧЕВ и доц. Асен ДИМИТРОВ (който по-късно почива по време на работа; печална и горда участ за 25 пироговци!). Хирургичното звено за новородени, кърмачета и деца до 3 години е ръководено от друг чудесен лекар – проф. Ангел БОЯНОВ, днес в преклонна възраст. Почти е невъзможно да се изброят всички достойни само за почит и уважение колкото мастити, толкова и скромни детски хирурзи на “Пирогов”: д-р Анна-Мария БАЙЧЕВА, д-р Мария МИХОВА, д-р Веселина МИХАЙЛОВА, д-р Христо ХРИСТОВ, д-р Иван МАРИНОВСКИ, д-р Апостол АПОСТОЛОВ, д-р Георги ТРИФОНОВ, д-р Тодор ПЕНУШЛИЕВ. И, разбира се, достолепният и в тази напреднала възраст анестезиолог-реаниматор проф. Иван ЯНАКИЕВ и приемникът му проф. Милан МИЛАНОВ.   

Днес в “Пирогов” е обособена Секция по детска хирургия, ръководена от неуморимия дългогодишен национален консултант проф. Огнян БРАНКОВ.

Клиниката по неврохирургия започва своето съществуване през 1952 г. като Отделение по черепно-мозъчни травми с пръв ръководител д-р Андрей ЛЕЩАНСКИ. Тук работят на повикване и създателите на съвременната българска неврохирургия бъдещите професори Филип ФИЛИПОВ, Любомир КАРАГЬОЗОВ и Ганчо САВОВ (той ще стане и генерал). Основател на самостоятелното неврохирургично отделение е д-р Ст. ДОБРЕВ; по-късно то прераства в Клиника с дългогодишен ръководител бъдещият проф. ген. Манол ВАНЕВ, който известно време ще бъде и директор на “Пирогов”.

Днес Клиниката се завежда от проф. Стефан ГАБРОВСКИ.

Клиниката по гнойно-септична хирургия е създадена от доц. (по-късно проф.) Атанас АТАНАСОВ; достоен приемник ще му бъде проф. Стоян ПОПКИРОВ (р. 1916 г., София, дипломирал се в Берлин през 1940 г., известно време работил и в Пловдив), който пише и издава монографиите си по остеомиелитите и гнойно-септичната хирургия изобщо не само на български, но и директно (без преводач) – на прецизен немски език.

Центърът по лечение на изгарянията и пластична хирургия (по-късно Клиника по термична травма) е основан през 1961 г. първоначално като отделение от бъдещия проф. Димитър РАНЕВ (р. 1926 г., Самоков, едно славно име в тази област на българската медицина; специализирал във Франция, член на Световната организация по изгарянията и по пластична хирургия и всепризнат създател на съвременната българска школа по лечение на изгарянията; всички наши специалисти в тази област са негови ученици или последователи; уви, той почива твърде рано, през 1977).

Работата му поемат последователно: проф. Йордан ЧЕРВЕНКОВ (р. 1927 г., с. Стрелец, Великотърновско, с над 150 публикации по изгарянията и пластико-възстановителната хирургия, научен ръководител на над 10 дисертанти); проф. Елисавета ВЪГЛЕНОВА (дъщеря на фтизиатъра д-р Иван Въгленов, над 30 години бил главен лекар на Детския санаториум в Трявна); доц. Христо БОЯДЖИЕВ (работил и в Куба и Либия); проф. Огнян ХАДЖИЙСКИ (дългогодишен национален консултант, също работил в Либия и оставил отлични впечатления на тамошните колеги, които нерядко го канят като консултант).

Всички те, както и доцентите Николай Атанасов, Александър Кръстев, Дора Минчева, Мария Петрова, Магдалена Лесева и Петко Петков (зав. Клиниката по детска термична травма), д-р Васил Иванов и д-р Димитър Димитров, са членове на Световната организация по изгарянията и се ползват с уважение от цялата ни колегия. Разбира се, успешната им работа зависи и от анестезиолог-реаниматорите (д-р Григор Григоров, д-р Якомир Емануилов), и от всеотдайните медицински сестри.

“Пирогов” е люлка на цяла плеада видни български хирурзи – професори и толкова други, нехабилитирани по една или друга причина оператори, което биха правили чест на всяка европейска клиника. И няма как да е иначе – тяхното вдъхновение е несравнимият ПИРОГОВ! 

Автор: Д-р Тотко Найденов