ПРОФЕСОРИТЕ

Искам да вмъкна и още едно име от IV МБАЛ – София: приемника на д-р Енчо Симеонов – д-р Аркади ИВАНОВ. С него са приятели от младите асистентски години в Плевен, където работят под ръководството на проф. Станислав БАЕВ, за когото си спомня като за най-ерудирания човек: не само мигновено разпознава всяка дочута по радиото мелодия, но и дълго може да говори за автора и повода за написването й. В Плевен в ръцете на Аркади умира доблестният шеф на местната “Бърза помощ”д-р Петьо ИЛИЕВ.

Аркади Иванов е работил заедно с Енчо Симеонов и в Спешния център на ИСУЛ. Тук оперират професорите Димитър Четрафилов, Антон Митов, Иван Виячки, от които всички млади лекари попиват знания и умения. Иначе от този период не помни почти нищо друго: дните са се слели съобразно графика: дневно и нощно дежурство – последвано от 2 уж почивни дни, през които почти непрекъснато спиш, прежълтял и смазан от умора… Тогава си спомня за смления от безмилостния конвейер малък човек от филма на Чарли Чаплин “Модерни времена”. Така ли ще мине животът му?!

Вече насъбрал достатъчно опит, отива да работи при Енчо, който вече е станал директор на IV Градска болница. След няколко години той също угасва в ръцете му (както вече споменах – толкова нелепо, в ранния съботен предиобед, след напрегната оперативна седмица). Тогава Аркади унаследява поста му на зав. Отделението. И продължава скромната му апостолска работа – ежедневно да оперира обикновените хора и да не чака богата отплата.

Кабинетът му е пълен с книги и икони. Вярва в Бог и се уповава на неговото благоволение над труда и ръцете на хирурга.

Обича да отпуска от напрегнатия труд с тенис.

Добавя: “Когато остане време…”.

Доц. Димитър РАДЕНОВСКИ

Днес името на Болница “Пирогов” се свързва с името и на сегашния й директор доц. Димитър РАДЕНОВСКИ (р. 1949).

“Стар” пироговец – ординатор; тук е от 1982 г. Идва от Окръжна болница – София, добре обучен от изключителните хирурзи и педагози доц. Тодор Арсов (починал рано от рак на стомаха) и бъдещия проф. Тома Пожарлиев. С признателност говори и за врачанския хирург д-р Петър Иванчев, от когото също е “попил” много.

Като дете дълго се е колебаел между хирургията и… рисуването. Към нея го насочва баща му, Радко Раденовски, който е известен наш професор по… изобразително изкуство (великолепен дърворезбар, директор на училището в Тетевен). Казва му: “Като художник ще ти е трудно да изхранваш семейството. А лекар гладен още не съм видял. Ще станеш хирург, защото ръката ти е сръчна.”

Митко става кръжочник при Любомир Карагьозов, после – при вездесъщия проф. Антон Митов (пак този благ голям хирург и педагог: колко ли млади колеги е обучил?!). Постепенно се издига до началник на IV Хирургична клиника. За да спечели конкурса за изпълнителен директор (2007).

В кабинета му е чисто, подредено. По стените са окачени портретите на Левски, Хан Крум и иконите на св. Иван Рилски Чудотворец и Света Богородица; във витринката са подредени бюст на Хипократ и пластика на Асклепий. Няма нужда да ми обяснява кои са кумирите му. И понеже отново бърза, го питам кое е най-трудното в хирургията: нощните дежурства, преумората, отговорността, съобщаването на близките за смъртен случай?

Опровергава ме:

“Нощните дежурства са най-романтичната част на хирургията. Тогава се чувстваш най-възвисен; има някакво тайнство в тишината на настъпващата вечер, очакването на поредния спешен случай и предстоящите усилия за спасяването на пострадалия човек, а после – в зазоряването, чирикането и прелитането на птичките навън, умореното сваляне на престилката и окървавените ръкавици. Спешната хирургия е пълна с детайли, които се овладяват и изучават предимно нощем. Дълги години от живота ми преминаха в едно непрекъснато, сякаш безкрайно редуване на дневни с нощни дежурства. Никога не са ми тежали; въпрос на психологическа нагласа.

Най-страшното и най-изморителното в хирургията е незнанието…

Но то се овладява с много учене и непрестанно набиране на опит. А той пък се трупа най-вече по време на нощните дежурства.

Затова младите колеги трябва да ги дават все повече; те са им само от полза за професията, на която са се посветили.”

Доц. Раденовски ще остане в историята на хирургията с едно уникално, макар и малко странно нововъведение: създаване на Детски Здравен Шоу-театър; по идея на видния наш цирков артист и илюзионист Николай Николаев (проф. д-р Коко); заедно с Марин Неделчев (доц. д-р Роко) те изнасят представления пред болните деца. Удивителното е, че престоят им в болницата се скъсява! Ето го на дело чудното взаимодействие на Изкуството с Медицината, която всъщност е най-голямото Изкуство. Доц. Раденовски отпусна специална линейка на чаровните шоумени и сега им строи Магичен театър в двора на болницата.

Дано поне още един изпълнителен директор на лечебно заведение прояви творческата фантазия на хирурга-художник!

Проф. Александър ЧИРКОВ

С проф. Александър ЧИРКОВ (р. 1938 г. в Лом) се запознах, още когато дойде в България през 1979 г.

Медиите гръмнаха в един глас: идва европейски хирург. На ухо се шушукаше: поканата дошла лично от Георги Йорданов и акад. Атанас Малеев, разбира се, не без съгласието на Тодор Живков. В онези тоталитарни времена това беше индулгенция за всеки “невъзвращенец”. Тогава работех като млад журналист във в. “Здравен фронт”. Бях свидетел на скепсиса и дори неприязънта от страна на много наши професори и лекари. Както и на всепомитащия, мощен и неудържим стил на този невероятно отдаден на работата си, изумително смел и новаторски настроен човек, който не обръщаше внимание на хулите.

Тогава той извърши за 10-тина дни 14 сложни сърдечни операции, с които направи огромно впечатление сред колегите си. После дойде още няколко пъти, с екипа си, без никой от тях да вземе и стотинка хонорар, и показа също невиждани у нас оперативни техники и подходи. През 1984 г. го назначиха да оглави специално обособена за него болница, която впоследствие той изгради фактически изцяло: разбира се, това е култовата Университетска болница по сърдечна хирургия (по-късно наречена от него “Св. Екатерина”), върховото постижение на живота му. Тя е невиждан в България национален и медицински подвиг; само това да беше направил, проф. Чирков трябва да бъде нареден сред 100-те най-заслужили българи и да му бъде издигнат паметник преживе! (Българската ни отплата бе традиционна: гнусно безпардонно прокуждане от най-сполучливата ни болница на Създателя й…)

За броени месеци Болницата по кардиология и кардиохирургия “Св. Екатерина” бе преобразена по невиждан у нас европейски стил. Дотогава у нас се извършваха не повече от 60-70 сърдечни операции при смразяващо висока смъртност – до 45%! При проф. Чирков този показател спадна още през първата година на 12% (при 320 операции), през втората – на 8% (при 600 операции), за да стигне до световния минимален стандарт от 2% (при 1500 операции!). За съвсем кратко време той създаде съвършено нов стил на мениджмънт, като изпрати над 200 души от своя екип на специализации в най-престижни клиники в Европа и САЩ, където те усвоиха най-модерните методи в тази област.

Името ЧИРКОВ бързо се наложи и стана символ, икона, упование – за страдащите българи, колкото и да не се искаше това на немалка част от колегите му, някои от които не можеха дори да го произнесат спокойно, без да изсъскат. Вероятно всеки има своята правда и истина. Да, той си бе издействал огромна лична заплата, пълна свобода на действията, безотказно отпускане на поисканите средства. Как го е постигал – не знам. (Пояснението, което ми даде Георги Йорданов, има своето основание: много по-евтино е да плащат богато на един специален човек тук, вместо да харчат милиони за болните, че и за високопоставените им, придружаващи ги роднини, за да ходят при него в чужбина). Но никой друг не съумя да създаде – ще го отрече ли някой?! – своя национална, открояваща и утвърдила се и всеобщо призната школа по кардиохирургия, както и несъмнено най-модерната, от европейски тип, българска болница (“Св. Екатерина”, наричана от всички “Чирковата болница”).

Проф. Александър ЧИРКОВ извършва за първи път у нас много и разнообразни операции: двуклапно протезиране; аортокоронарен байпас; корекция на Тетралогия на Фало и повечето сложни реконструктивни интервенции при вродени сърдечни пороци; първите и за Източна Европа комбинирани операции (сърце – абдоминална аорта, сърце – коремна кухина, сърце – секцио Цезареа), изкуствено сърце; едновременно присаждане на сърце и бял дроб. Благодарение именно на проф. Александър Чирков не само българската кардиохирургия, но и цялата наша медицина вече не е същата.

Няма друг хирург и изобщо – лекар в България, който да е толкова безрезервно възвеличаван от едни, и яростно и безусловно отричан от други. Преживе превърнал се в синоним на успял човек, чудодеен хирург и национална легенда, проф. Чирков бе принуден да изпие много горчиви чаши. Още в първите дни след назначаването си за министър, проф. Радослав Гайдарски поде невиждана по своята неколегиалност, злост и ненавист кампания срещу него, с охота раздухвана от гонещите жълтичките си сензацийки наши медии. Накрая го уволни, прокуди го с непонятно за лекар омерзение. (Същото стори малко по-късно и с анестезиолога проф. Олег Хинков). Напразно го увещавах да не дава интервюта срещу колегата си, защото прави лошо впечатление на хората и уронва престижа въобще на българския лекар. Отказа да се вслуша в съветите ми.

Спомнете си съдбата на Щирлин, Асен Петров, клинициста Константин Чилов и още толкова много други наши лекари… О, родни наши български нрави…

Написах и издадох (2004) специална книга за проф. Ал. Чирков – “Съдба, наречена хирургия”. В интервюто, публикувано там, той споделя, че най-симпатично животно му е агънцето – защото е толкова мило и невинно; затова никога не яде агнешко, дори и на Гергьовден. Може би това негово признание ми направи най-силно впечатление: хирург, пък не приема касапския нож… От пороците най-много мрази лъжата (“Защото никога и никого не съм лъгал”.) От развлеченията най-вече обича четенето (предпочита френските класици и историческата философия). Идеалът му за земно щастие е, на първо място – отсъствие на физически недъг или страдание, после – грижата за Духа, създаването на блага, вършенето на добро на хората и Родината. За окайване са: “Злобните, агресивните, злите и отмъстителните; тези чувства и пориви разрушават душата, а оттам – и тялото. Ето защо – човек трябва да обича!!” Вярва в приятелството – а когато му се е случвало да го предадат, се е примирявал със заключението, че това просто не са били приятели. Може и да прощава, защото “Ако си отмъстителен, значи не си дорасъл да бъдеш добър християнин”, но вече би работил с подобен човек с “едно на ум”. Обича тихите залези и меланхоличната есен; както и морето – заставайки на варненското крайбрежие има чувството, че се намира пред края на света и го възбужда очарованието от Непознатото. Предпочитаната му напитка е сухото бяло вино, храна – рибата. Принцип: “Не прави на другите това, което не искаш да сторят на теб!” Най-любимият му аромат: “На природата – на цветя и плодове; никой парфюм не може да се сравни с него!” Като най-хубаво цвете определя розата: “Тя има и бодли и затова е като живота – красив и очарователен, той е пълен, уви, и с толкова болки, разочарования, обиди и огорчения.” (Сякаш е предчувствал какво го очаква…)

Важното е какво преобладава в този наш единствен, неповторим Живот…Твърде рядко един човек е изтъкан само от добродетели или от злини. Вероятно ми е трудно да бъда безпристрастен (все пак, писал съм книга за него и сме толкова стари и добри приятели) и ще си спечеля нови врагове със следващото заключение, но ще го изпиша с нетрепваща ръка:

каквото и да се говори против проф. Чирков, каквато и помия да се изля върху него, едно е сигурно – той завинаги си запази видно и достойно място в историята на българската хирургия и медицина. И напълно заслужено проф. Чирков бе първият наш лекар, удостоен (2002) с най-високото професионално-съсловно звание “Лекар на България”, което създадохме с проф. Дамян Дамянов!

Автор: Д-р Тотко Найденов

ПРОФЕСОРИТЕ

Проф. Георги (Джо) ЗЛАТАРСКИ

Проф. Георги (Джо, както го знаят и наричат всички колеги) ЗЛАТАРСКИ е известен на всички хирурзи в България. Дългогодишен хирург: от първия си работен ден – в Белоградчик, после – в “Пирогов”, на който известно време е и директор. Създател и организатор на научните конференции “Дни на спешната хирургия”.

Търся го в IV МБАЛ – София, където е консултант, но разбирам, че е напуснал. Намирам обаче зав. хирургичното отделение – д-р Енчо СИМЕОНОВ, стар приятел от студентските години.

В кабинета си е, пушат цигари (не можах да го отуча!) с д-р Панчо Панчев: след малко ще влизат в операционната. Чакат ги, един след друг, два тежки случая – с рак; мъжът – на дебелото черво, жената – на жлъчните пътища. Понякога не излизат по 11 часа навън. Само се размиват след първата операция, слагат нови ръкавици и отиват на другата маса. И днес ще е така. Как издържат?

“Навик ни е, трябва да издържаме на всичко. Просто професия… Неприятна е не работата, а формализмът. Загуби се човещината, гледа се само бумащината.”, отговаря д-р Симеонов.

Звъни телефонът. Енчо обяснява на невидимия събеседник: “Благодаря ви, но не ни дължите нищо. Знаете, че беше безнадеждно… Съжалявам, че не можехме да му помогнем. Бог да го прости!”

Затваря, тъжен е: “Вдовицата на един наш болен. Наистина беше неспасяем случай. Онзи ден го погреба. И сега пита колко ни дължи… Иска да ни се отблагодари за грижите, които сме положили, за да го измъкнем. Има и такива хора, макар и все по-рядко. А някои буквално бягат след сполучлива операция, смятат, че ние чакаме да ни почерпят или ще им поискаме нещо. През прозореца са готови да се хвърлят, ама да не минат през кабинетите и да кажат едно човешко: “Благодаря ти, докторе!”.

Не се сърдя на никого. Обичам си работата, наслаждавам й се: да прогонваш смъртта, да връщаш Живота… Не е ли велико?”

Разпалва се: “Не му искам нито парите, нито бонбоните или уискито (всичко си имам). Само да го видя, да му се порадвам, задето съм го спасил и го изписвам жив и здрав, след тежката операция, която съм му извършил и тя ме е смазала от умора и напрежение, и ми е отнела част от моето собствено здраве, за да върна неговото. Но кой да разбере хирурга?…”

Минута преди да тръгне с Панчев към операционната, на вратата го присреща оръфан полусляп човек, воден за ръка от жена си. Неотдавна д-р Енчо Сиомеонов го е оперирал за рак на ректума. Сега е добре. Насрочва му контролен преглед следващата седмица. “А бележка от джипито?” – плахо пита женицата. “Никакви бележки не ми трябват, за да преглеждам хората!” – прекъсва я Лекарят. Тя започва да бърка в пазарската си торба. “Моля те, недей, нищо не искам!” – виква й той.

Скача от стола.

Размазва недопушената си цигара в пепелника.

И тръгва към поредната тежка операция.

2 месеца по-късно, в събота сутрин, след пренапрегната оперативна седмица, умря за секунди от масивен инфаркт…

Така и не създаде семейство.

Сбогом, Енчо!

ОТИДЕ СИ И ДЖО ЗЛАТАРСКИ

Когато пишех “Книга за българските хирурзи”, проф. Георги ЗЛАТАРСКИ, когото всички наричахме ласкаво и с любов “Джо”, се съгласи да бъде неин консултант. Прие ме вкъщи. Колко мъдрост, благородство и старо злато имаше в думите му!

Почтен и забавен, често цитираше своите учители и колеги, като никога не си присвояваше чужди мисли, а посочваше автора им. Любима му бе сентенцията на неговия учител проф. Алберт ЛУКАНОВ: “Медицината се дели на две области: хирургия и всичко останало (ах, това вечно, но подплатено с дела основателно самочувствие на хирурзите!, бел. Т. Н.), а хирургията също се дели на две – спешна и всичко останало.”

Проф. Златарски добави: “Необходим е дългогодишен опит, придобит от всички часове на денонощието, необходими са познаването на книгите от хирургичната класика, преки контакти и наблюдение на големите колеги в операционната зала, болничните зали и аудиторията, за да се убедим в истинността на това наблюдение. Спешната хирургия трябва да владее съзнанието и всички възможности на истинския хирург. Цената не е в безсънните нощи и постоянната готовност, а в способността за бърза концентрация, ориентация и самостоятелна адекватна активност. В условията на спешност хирургът трябва максимално бързо да взема решения и да може сам да се справя с всичко.

“Спешната помощ е мъка и достойнство, тя обединява истинските лекари”, е казал Мерл д,Обинье. Колко ясно, точно и… задължаващо!

Спешната хирургия не е само операцията. Нещо повече, не всичко в спешната хирургия изисква оперативно лечение в момента. Налага се активно наблюдение с цел проследяване развитието на клиничната картина (към подобрение или към влошаване); а ако е към влошаване – дали е настъпил моментът за операция. Обаче никакви лабораторни и образни изследвания, никакви компютри не могат да заменят снемането на анамнезата (разпитването), огледа, палпацията, перкусията и аускултацията – тези исконни пропедевтични методи за диагностика, извършвани през определен интервал. Клиницистът-хирург сам ще може да долови настъпващите промени, които да го насочат към “пушка при нозе” или “пушка в ръце” (друг любим израз на проф. Луканов).

Три са основните големи заболявания, които обхващат разнообразната палитра на спешната хирургия: перитонитът, илеусът и съчетаната травма. “В хирургията се умира или от гной или от кръвозагуба”, казваше проф. Луканов. Перитонитът е водещата патология в спешната хирургия (по начало той е едно от най-тежките заболявания); затова и ще си позволя да допълня моя учител-професор: спешната хирургия също се дели на две – на перитонит и всичко останало. Той подчертаваше още, че в спешността има “йерархия” – първо трябва да се оперира най-тежкото, при това – по най-радикалния начин.

Основното правило при пострадали с тежка съчетана травма е спазването на известен ред при болните:

Абсолютен приоритет имат пациентите с дихателни и сърдечно-съдови нарушения, с тежки външни и вътрешни хеморагии;

След тях се обръща внимание на пострадалите с коремни наранявания и вътрекоремни хеморагии, шок, черепно-мозъчни и гръбначно-мозъчни наранявания;

Следват болните с водеща увреда на периферни съдове, ръце и крака и др.

При илеуса патологичните процеси рядко съответстват на клиничната картина. Аускултацията на чревната перисталтика при него е толкова важна, колкото аускултацията на сърцето – за кардиолога. При тънкочревния илеус клиничната картина е по-драматична, а при дебелочревния – по-тежка. Страшното явление при това страдание са не перитонитът или механичната пречка, а раздутите, с нарушена перисталтика чревни гънки.

Никога не се радвам на налични газове и фекалии през първия следоперативен ден.

Всяка операция в спешната хирургия трябва да бъде радикална, а не палиативна.

Колкото по-ненужна е операцията, толкова по-тежък е следоперативният период; той е толкова по-гладък, колкото операцията е по-радикална.

В спешната хирургия е много по-лесно да се оперира, отколкото – да се изчаква. Няма тежко състояние, има неподготвени болни.”

Това чух от проф. Георги Златарски.

За себе си категорично отказа да говори – нещо непривично за хирурзите. Жалко, защото през над 40-те си години работа той несъмнено е имал десетки драматични спешни или планови оперативни случаи, които биха били интересни за читателя и поучителни за колегите. Не се обиждам, не настоявам повече.

Какво пък – и без излишни приказки всички колеги знаят, че той бе един от най-блестящите хирурзи, които България някога е имала, мъдър и успешен учител на безкрайно много ученици и последователи.

Милият Джо, той бе толкова тих и скромен, един от последните мохикани на чистата безкористна Любов към Пациента – едно все по-рядко срещано достойнство, вече изчезващо под смазващия напор на проклетите клинични пътеки, регулативни стандарти и безброй административни задължения. Няма хирург, който да не обичаше този човек.

Почина през миналия месец на 79. Изпратиха го над 700 души, почти всичките – хирурзи. За пръв път виждах толкова много корави мъже да коленичат пред тленните останки и безутешно да плачат. Хората, които тези достойни наши сънародници са спасявали, сигурно вкупом са стотици хиляди. Дори и само това би трябвало да пришпори репортерите.

Никоя българска медия не реагира. Отсъстваха и т. нар. “държавни мъже”. Ако погребваха някоя мутра, олигарх или наркобос, нямаше да можем да се разминем от камери и фотоапарати. Щяха да снемат в едър план другите мутри, изнасящи ковчега, мутресите им, колите им, златните вериги по вратовете им; вестниците щяха да им посветят цели страници, телевизиите – дълги репортажи. Емблемата на българската спешна хирургия явно не представляваше никакъв интерес за всички тях.

О, бездуховно българско общество, ти така и не разбра колко много, колко безнадеждно си осиротяло.

————————————————

Автор: Д-р Тотко Найденов

ПРОФЕСОРИТЕ

Доц. Бойко КОРУКОВ

Макар че (все още) не е професор, си позволявам да поместя есето за този достоен млад мъж непосредствено след публикацията за учителя му чл.-кор. проф. Дамянов, защото работят в една и съща клиника.

Бойко Коруков е родом от гр. Гоце Делчев. Питам го за произхода на странната му фамилия. Бащата на Бойко е от Одринско, майката – от Егейска Македония; бежанци. Прадядовците му са свещеници. Единият от тях, непокорен и буен, бил осъден на смърт от турците, които толкова се боели от него, та избрали най-мъчителното умъртвяване – не чрез обесване, а чрез посичане с ятаган… Като отсекли главата му на дръвника, тя заподскачала – кървава, сърдита и озъбена, към тях, и те ужасени се разбягали, пищейки: “Корук!!” (дебела глава…). Та – оттам и фамилията на това борческо македонско семейство…

Като студент Бойко е искал да стане кардиолог, запленен от увлекателните лекции на сладкодумния акад. Илия Томов. По-късно, като млад селски лекар на с. Склаве, Благоевградско (между Мелник и Сандански) стриктно изпълнява наученото от него за лечението на сърдечно-съдовата недостатъчност (дигиталис, фурантрил, панангин); възторгнат от успеха си, му изпраща благодарствена картичка и му го описва. Само година по-късно съвсем случайно му се открива възможност да се включи в малката група български военни хирурзи (доцентите Неделчо Гергелчев и Цветан Панов), заминаващи за Манагуа, столицата на Никарагуа. (Бойко перфектно говори испански, защото е завършил гимназия в Хавана.) Само 1 година (1980-81), но пък колко разтърсваща: живот в бункери на Сомоса; непрекъснати спешни операции, най-вече на огнестрелни рани; денонощни стрелби, дори и в болницата; край него падат и убити колеги… Първоначално не може да прави нищо друго, освен да асистира, после започва да се справя и самостоятелно.

Върнал се в България, започва да работи като участъков терапевт в Благоевград. Но хирургията вече е влязла завинаги в кръвта му. Случайно попада на вестникарско съобщение за конкурс за ординатори в “Пирогов”, в Катедрата по спешна хирургия. Явява се на изпит при самия проф. Андрей Стойчев – и го спечелва!

Какво му остава от работата в тази емблематична за цяла България велика болница?

Уроците и опитът на невероятните личности и учители: ученика на Генерала проф. Андрей Стойчев, поливалентен оператор и водещ спешен гръден хирург на страната ни (често води асистентите си на вечеря и не им позволява да плащат;скоро получава тежък инсулт и цели 20 години, до Края, се топи в леглото си); изящния шеф на Първа хирургия д-р Николай Бобев (който често цитира мисълта на знаменития френски хирург Анри Мондор: “Мястото на хирурга е в операционната!”); любознателния д-р Емил Стайковски (продължава да чете и след пенсионирането си!). Силно впечатление му прави и неуморимият д-р Методи Марков, който извършва първата в България лапароскопия (1979) и го научава на лапароскопска диагноза. Уви, само 6 дни преди да се пенсионира, д-р Марков почива от масивен инфаркт сред близките си (докато на глас е мечтал как ще си почива следващата седмица сред ягодите на вилата си…).

След няколко години идва в ИСУЛ, при един от най-уважаваните български хирурзи – проф. Дамян Дамянов. И се потопява в Голямата Хирургия.

Специализирал е в почти всичките й области: спешна, ендокринна, дебелочревна, сърдечно-съдова, жлъчно-чернодробна, гръдна, коремна, онкологична. Дисертацията му е на тема “Диференциран хирургически подход в лечението на разпространения гноен перитонит”. В нея съобщава за опита си с отворения корем с лапаростома, която осъществява с българско антисептично платно (сбъдва се и в нашата страна мечтата на хирурга за коремен “цип”!).

Бойко обаче твърди, че най-голямата тревога в хирургията не е перитонитът, а кръвоизливът от стомашно-чревния тракт, който нерядко води до фатална кръвозагуба. И до днес го гнети споменът за младежа, когото водят късно в клиниката и докато го свалят в операционната, изпада в хеморагичен шок и загива… Как да съобщи на майка му, която на другия ден пристига от чужбина и очаква да види сина си успешно опериран, защото лекарите там са й обяснили, че неговият случай е сравнително лек и не би трябвало да застраши живота му?! Това е най-тежкият спомен от досегашната му работа.

Областта, в която се задълбочава, е не само спешната хирургия, но и стомашният рак. Безпокои го ниската преживяемост у нас от него; защото в Япония тя е 90%! Но там редовно извършват профилактични прегледи на хората…

Доц. Бойко Коруков определя спешната хирургия като “Балансиране на ръба на смъртта; отговорност и удовлетворение”, а проф. Алберт Луканов – като нейната икона. Иначе е “твърд атеист”… Споделя мнението на шефа си проф. Дамянов: не се уповава на някакъв Бог или Висша Сила, а на опита, решителността, умението и, непременно – на екипа си.

Всеки е прав за себе си. Важното е да има успехи. А щом спасява хората – значи работи отлично.

Аз пък се моля на милостивия всемогъщи Бог да помага на всички добри Хирурзи, независимо дали вярват в Него.

И той го прави – защото явно ги обича, след като е благословил Ръцете им.

Автор: Д-р Тотко Найденов

ПРОФЕСОРИТЕ

Чл.-кор. проф. Дамян ДАМЯНОВ

Репортерското си посещение при проф. Дамян ДАМЯНОВ, председател на Българското хирургично дружество, на Съюза на учените в България и на Национален Алианс “Живот за България”, започвам със сутрешния рапорт в Клиниката по коремна хирургия (УМБАЛ “Царица Йоанна”), на която той е ръководител и й даде най-подходящото име – на генерал проф. Коста Стоянов. Предварително го изчаквам пред входа на болницата. Насочва се към асансьора, а аз му се надсмивам: “Пеша е по-здравословно.” Съгласява се и започва да изкачва стъпалата до третия етаж с мен, споделяйки пътьом, че му предстоят 4 тежки операции, а на мен тутакси ми става съвестно, задето го натоварвам допълнително.

Априлски понеделник, 2006 г. 20-тина хирурзи, предимно млади, някои от които – специализанти, слушат рапорта на нощния дежурен колега. Няма приети по спешност. Докладва за състоянието на оперирани предния ден с жлъчни проблеми. Накрая съобщава името на 83-годишен лекар – завчера е бил успешно опериран по повод банална херния. Операцията преминала успешно, без всякакви усложнения. Следобед се раздвижил, вечерял. Съобщили на сина му, също колега, да дойде да си го вземе в понеделник. Наистина, ще си го вземе. Само че – в ковчег…Човекът се споминал скоропостижно, за броени минути – вероятно поради белодробна тромбемболия (аутопсията ще покаже). Никой не казва “Бог да го прости!”, нито споделя съжаление, задето сполучливата операция е отишла нахалос. Двама специализанти край мене разговарят за снощния мач, възмущават се от невероятния пропуск на един играч пред вратата; мисля, че дори не чуха за починалия пациент-лекар.

Разбирам ги – отдавна са претръпнали. Точно това е част от поведението, което, дори и със слаб укор, определяме като професионална деформация. Навремето, когато бях млад ординатор в Кардиологичното отделение на Окръжна болница – Ямбол, почти умирах с моя издъхващ болен, какъвто и да е той – големец, овчар, файтонджия, преживявах тежко и трагично всяка загуба на пациента си, независимо от възрастта му. “С всеки човек умира една вселена”, е казал Хайне. После се примирих и аз: нали никой не е вечен, нали смъртта е необходима за запазването и продължаването на Живота? Е, да ридаят ли сега тези хирурзи? С какво би помогнало това на отишлия си от Белия Свят възрастен колега или на който и да е техен пациент? Моят баща, старият Лекар, също ме съветваше навремето да не се вживявам със загубата на мой пациент – първо, защото няма никакъв смисъл, второ – лекарят не бива да изхабява самия себе си и трябва да се съхрани, защото Смъртта е неизбежна част от неговото всекидневие.

На мен обаче ми е невъзможно да не се трогвам от чиято и да е кончина, дори на съвсем непознат – защото това е Човек и неговата участ чака всеки от нас в един знаен само Богу Ден. Отронвам кратка примирена въздишка на ум: “Сбогом, колега! Дали и ние ще стигнем годините ти? Помагай, Господи, на нас, живите!” – и тръгвам, с престилка и маска пред устата, на визитация с проф. Дамянов.

Почти всички легла в Клиниката са заети. На две от тях лежат цигани с видима чернодробна цироза – подути кореми с разширени съдове около пъпа, пепеляви лица със ситните бръчки на пушача. Единият е явно почти на небето – не реагира на повикване, хърка шумно и се дави. Чакат последното му Издихание. Другият гледа безизразно – вероятно и за него няма надежда. Иноперабилен е, ще го изписват.

В следващата стая лежи “млада баба” – 63-годишна жена. Диагнозата й е банална – холелитиаза. Професорът сяда на леглото й и без заобикалки, простичко, й обяснява: “Този препълнен с камъни жлъчен мехур трябва да се премахне. Колкото по-рано – толкова по-добре. Препоръчвам Ви го по лапароскопския начин. Ако не го махнем сега, когато мехурът е относително спокоен, след няколко месеца ще се наложи да Ви оперираме по спешност, със съответните рискове…”

Жената обещава да си помисли. Вярвам, че няма да я чакаме дълго…

Отиваме при пациентка, на които предстои операция. Напрегната е. Има за какво – 60-годишна, с цироза, вследствие хепатит В и С. Професорът ще отстрани жлъчката й лапароскопски. Веднага след това операционната зала ще се дезинфектира и няма да се ползва 2 дни.

Оттам отиваме в централната реанимация. В нея лежат болни с дихателни и кардиологични проблеми. Професорът обхожда всички легла, дава указанията си и тръгва, без да бърза, към операционната зала, за да се подготви. (А на мен така ми се пие кафе…)

Проф. Дамянов извършва по 3 (понякога по 4, дори 5) операции почти ежедневно; владее всички възможни хирургически техники; прави и десетки консултативни и диагностични прегледи. До вечерта му предстоят други задачи: делови срещи в Съюза на учените в България; писане, редактиране и преглед на статии за новото сп. “Висцерална хирургия”, което оглавява; подготовка за предстоящия национален конгрес на хирурзите и други международни научни срещи; участие в тържество. Оттам ще отиде да види поне едно от внучетата си. Надява се, че към 21 ч. най-после ще седне да вечеря и да се поотпусне за 20-тина минути пред телевизора, защото следи новините от обществения и политическия живот. Това е работният му режим почти всеки ден.

Операционният сектор на УМБАЛ “Царица Йоанна” се намира в приземния етаж и има 6 зали. Преди да се измие за предстоящата операция, проф. Дамянов сяда да пие чай. Учудвам се и му споменавам за въздържанието на проф. Гайдарски от кафе преди операция, за да не му се доходи след това до писоара… “На мен пък всички течности ми излизат чрез потта”, разсмива се той. Спомня си за своя предшественик проф. д-р Димитър (Митьо) МАРИНОВ, една легендарна личност за българската хирургия, дълбоко уважаван от цялата гилдия негов учител. Той оперира неуморно и винаги успешно. Когато не е в залата, цигарата не слиза от устата му; по време на операция често я прекъсва, за да излезе навън и да попуши. (Унищожава по 3 кутии дневно!…) Но веднъж от един пациент цръква струйчица кръв; капчица му попада в окото. Не след дълго професорът вдига висока температура, рухва, бълнува в треска. 20 дни не могат да поставят точната му диагноза. Единствено акад. Алекси Пухлев се усъмнява за коремен тиф – болест, недиагностицирана от войните. Оказава се, че онзи пациент е носел заразата в кръвта си десетки години…

След излекуването си проф. Маринов спира да пуши.

Влизаме в операционната. Жената с цирозата и холелитиазата е интубирана, упоена. На голям монитор над главата й се вижда съвършено ясно всичко, което вършат лапароскопските инструменти чрез ръцете на проф. Дамянов. Белите гънки на червата, пробитият възпален жлъчен мехур, от който изтича гъстата тъмнозелена жлъчка. Всички имаме тези органи в коремите си и може рано или късно да легнем, не дай, Боже, на подобна маса, където непознати, но толкова грижовни хора, ще ни бъркат вътре. Едно трепване на дланта, една малка грешка – и може да не се събудиш…

Каква е тази невероятна професия – да държиш човешкия живот в ръцете си, като един малък Бог?! Що за дързост, смелост – и свещена искра! – са нужни, за да вземеш скалпела и да разрязваш чуждия човек, намесвайки се в плановете на Създателя, който е решил да го прибере при Себе Си – а ти да се осмеляваш да Му попречиш?!

И така е почти всеки ден на проф. Дамян Дамянов.

Няма време за по-продължителен разговор. През август, когато се връщаме от тържествата във Велико Търново, които организирахме с директора на болницата д-р Даниел Илиев по повод Деня на медиците, загинали при изпълнение на служебния си дълг, ми разказва някои подробности от професионалния си живот.

С учудване научавам, че не е смятал да следва медицина, а електроника и радиотехника. След гимназиалната диплома (завършва средно образование в Шумен) се подготвя за приемните изпити в МЕИ. Родителите му настояват да опита и във ВМИ. За да не ги обиди, кандидатства и на двете места. Не му е писано обаче да стане инженер – просто там не го приемат. Спечелва както най-хуманната професия, така и хилядите болни, които после спасява. И продължава да го прави!

Не изминал един месец от I курс, прочита едно съобщение, подписано от доц. Димитър Маринов – че се набират кръжочници в IV хирургия. Помощникът му доц. Георги Милков ахва: “Абе, момче, че ти още от анатомия си нямаш представа”, но Дамянов настоява и той го включва без повече излишни приказки. Момчето гледа отстрани, попива всяко движение на бъдещите професори. (Не му стига това, започва да посещава и в друг кръжок – по неврохирургия, ръководен от един от пионерите и светилата в тази област д-р Виктор Христов, с когото стават толкова близки, че после го кани за кум). Знаменитите хирурзи приемат студента-първокурсник като пълноправен колега, защото веднага забелязват старанието му, радват му се, насърчават го. Дамянов асистира и на Маринов (дори и когато той оперира майка му), и на Милков; правят тежки операции – предимно стомашни, чревни, чернодробни резекции. Още тогава знае: Хирургията ще бъде Съдбата му!

На разпределението заявява на комисията: “Не държа къде да ме пратите, само хирургия да е!”. Все пак, питат го за предпочитаното място. 3 месеца преди това е загинал – при катастрофа, на връщане от извършени прегледи в Дом “Майка и дете”, т. е. при изпълнение на служебния си дълг! – тъстът му, бащата на съпругата му Таня, педиатърът от Хасково д-р Тодор Киримов, и Дамян посочва южния тракийски град. Началник на отделението тук е д-р Никола Гелов. Той е като баща за 4-мата млади хирурзи, които работят при него: съветва ги, споделя богатия си опит. За 1 година в Хасково д-р Дамянов извършва 120 самостоятелни операции. Там неволно поставя и “рекорд”: 56 часа работа, прекъсната само от 4 часа дълбок сън. Млади са, издържат. Скоро след това се му отваря възможност за работа в ИСУЛ, при самия Димитър Маринов, който вече е професор!! Гелов не се и опитва да попречи на многообещаващия си ординатор; нещо повече – сам го довежда от Хасково при него. Съдбата помага на съвсем младия лекар и бъдещ професор Дамянов да се изкачи още от първата година на практиката си направо на Олимп на българската хирургия. Тогава ИСУЛ, и особено – хирургичните му клиники – са наистина върхът в нашата медицина. Тук работят и други чародеи на скалпела, като Андрей Стойчев, Асен Димитров, Георги Станчев, Марко Даскалов, Страшимир Зографски, Иван Виячки, Любомир Димитров, Милко Момчилов, Христо Тасев, Здравко Георгиев, Аршавир Дереджян, Димитър Арнаудов, Тодор Бояджиев – те са извор на знания, мъдрост, опит.

Мерилото за значимостта на един човек и лекар, колега и личност, е не само какво лично е извършил, но и: какви ученици и последователи е подготвил и оставил той след себе си?!

Школата на големия български Хирург проф. Димитър Маринов (р. 1913 г., с. Кюлевча, Шуменско, следвал медицина в Монпелие, завършил в София) е кристално ясна, проста и принципна:

1.Да имаш ясни анатомични познания за обекта; 2. При разрез на кожата да се следват линиите й на цепливост; 3. Тъканите да се пипат нежно; 4. Бързай бавно, но сигурно!; 5. Върши си работата съвестно, по законите на Изкуството и творчески, единствено в интерес на Пациента, Болния Човек.

Младият д-р Дамянов е най-честият асистент на проф. Димитър Маринов. Има случаи, когато не се прибира по цели нощи в къщи. Среща и Смъртта. Неочакваната, мигновената – как да я предвидиш, откъде да предпазиш пациента: белодробна емболия след успешна операция; алергичен шок след инжектиране на антибиотик (тогава още не са въведени кутанните проби). И това е Хирургията – не само радост и гордост от успехите и победите над Смъртта, но и болка, тревога и… поражения. Няма хирург, който да не ги е преживявал; но нали те са неотделна част от професията му?

Проф. Дамянов се учудва, че описвам хирургията и случките, свързани с нея, толкова емоционално. За него това е просто всекидневна работа. Все пак, признава: “Иначе наистина не е обикновена професия, защото болестите й не четат учебници, нито анатомични справочници. Вариетети са възможни при всеки различен човек; затова напрежението е огромно и при някоя операция се изпотявам по пет пъти, макар отстрани да изглежда, че не влагам емоции.”

Веднъж кардиолози му слагат холтер, за да го изследват. През целия оперативен ден (тогава извършва 4 операции за 5 часа), показателите му са като по учебник: кръвно налягане – 120/80, пулс – 80 удара в минута. След като се размива и сваля бялата престилка, систолното налягане става 170, пулсът надхвърля 120!

Като млади лекари летят с д-р Виктор Христов със санитарен самолет до Разлог. Случаят е не само спешен, но и крайно неприятен: войниче с черепно-мозъчна и гръбначно-мозъчна травма. Установяват счупен шиен прешлен и квадрипарализа. Момчето си отива пред тях – и те не могат с нищо да му помогнат, защото Смъртта този път е неумолима. Друг случай с кума му е по-скоро комичен. Някакъв чичка качва чужда булка на каруцата си на връщане от къра. Пресреща ги обаче мъжът й преди селото и без никакви обяснения го замерва с огромен камък. Улучва… “Компресионна фрактура на черепа” е диагнозата на хирурзите; причината би могла да бъде определена с две думи: “свещена простота” или “патологична ревност”. Интересното по-нататък е не толкова, че преди да го оперират, почистват раната от пръст, пясък и кравешка тор (с които е бил омърлявен камъкът-“оръжие на селската чест”), колкото, че след това потърпевшият прелюбодеец не развива дори и бегли признаци на инфекция! “Селски имунитет” или по-скоро – добре промита преди операцията рана? Какви ли не изненади – и трагични, и дори комични – поднася практиката на хирурга!

Ах, тези Пациенти – те са му като деца, независимо от възрастта им. А кой Баща не обича Децата си и не се грижи за тях?

76-годишен овчар с полипообразен карцином на дебелото черво отказва анус претер. Проф. Дамянов прави трансанална екстирпация на тумора. Човекът 8 години идва на контролни прегледи без никакви оплаквания и после изчезва. Неотдавна му праща по друг общ познат поздрави и благодарности, че е чествал… 90-тия си рожден ден.

Преди 8 години оперира 42-годишна жена с рак на стомаха и лимфни метастази. В края на петата година от операцията си му подарява осветено специално за него кръстче, което той – атеистът! – и до днес носи на врата си. То му е като талисман. Тази жена скоро ще чества своята 50-годишнина. Работи, няма никакви оплаквания.

Да, психиката, иначе казано – Духът на пациента е от изключително, понякога дори определящо значение за живота му. Затова Лекарят е длъжен да го поддържа винаги висок и твърд.

Гастроентерологът акад. генерал Григор Мечков му казва: “Нямаме право да се предаваме!”. (Самият той почива 10-тина години след диагностицирането и оперирането му от карцином на дебелото черво – страдание, което може да бъде ако не напълно излекувано, поне успешно контролирано дълго време.) Така става и с един македонец, последния председател на НС на бивша Югославия. След операция по повод дебелочревен карцином, му откриват метастаза в черния дроб не само с необикновено голям размер – 9/10 см, но и в опасна близост до вене хепатице. И двете обстоятелства са противопоказани за операция и македонските хирурзи с право му я отказват. Проф. Дамянов обаче се амбицира на основание не само професионална чест, но и… патриотична гордост. Всичко преминава напрегнато, но успешно. На 12-тия ден изписват видния пациент и той продължава лечението си с химиотерапия. След близо 2 години му откриват 2 нови метастатични огнища в черния дроб. Пак идва в България. Проф. Никола Григоров му извършва успешна радиоаблация. Човекът живее още 3 години в задоволително здраве. Вече е в земята, но нали му удължават живота с цели 5 години!

Наш посланик бива сполетян от рак на панкреаса. Без лечение това означава сигурна бърза и мъчителна гибел за броени седмици. Тежката и сложна операция, извършена от проф. Дамянов, му подарява 4 години безпроблемно здраве. Откритите след това иноперабилни метастази са атакувани с химиотерапия, което му осигурява още 14 месеца Живот, общо повече от 5 години след диагностиката на фаталната болест: малко ли е – през това безценно време човекът написва книги, помага на деца и внуци, радва се на Слънцето.

Професорът смята, че пациентът има право да знае истината за диагнозата и прогнозата на своето заболяване, но пък лекарят трябва да прецени: дали той би я издържал, ако те са тежки и лоши? Някои хора са толкова лабилни, че истината би ги убила много по-бързо от самата болест. Няма да забрави един свой пациент с установен рак и вече планирана операция; умира на другия ден, след като узнава диагнозата си… Хипохондриците и психично лабилните и неустойчивите никак не са малко! Лекарят може да разчита на по-сигурен успех в своята работа, ако съобщи истината на пациент, чието раково заболяване е в ранна фаза – тогава по-лесно ще го мобилизира. Трудно е обаче да бъде заблуден човек с медицинско образование; тук истината просто е задължителна, за да се изгради ефективен тандем между колеги, единият от които е пациент, другият – лечителят му.

Хирургът държи в своите ръце съдбата не само на своя Пациент, но и на най-близките му хора. Проф. Дамянов е оперирал и дъщеря си, и сина си, жена си, и тъща си (“И при това – оцеля!”, шегува се, когато я споменава). Шил е и самия себе си! По време на операция си порязва един пръст – жестоко, до костта. Добре поне, че е на лявата ръка. Почиства се, прави два шева (асистентът му ги връзва), надява нови ръкавици и продължава.

Отговорността на Хирурга е неимоверно голяма. Затова той не може да допуска компромиси или нехайство, да се отпуска – дори и за миг – и когато оперира, и в периода след това. Ето защо проф. Дамянов не си позволява да извърши чернодробна трансплантация: задоволяване на амбиции и медийни сензации ли ще гони, след като не разполага с нужното оборудване – съответната апаратура, пълния комплект инструментариум, атравматични конци, осигурени медикаменти против изхвърлянето на чуждото тяло и пр., което ще му гарантира успех, и то нееднократен? Мечтае за времето, когато и у нас трансплантациите ще бъдат както в Европа – рутинна дейност, и то не само в университетските болници, извършвана почти всекидневно, без нездравия сензационен медиен шум.

Но очевидно, докато на една страна не достигат средствата за националното й здравеопазване, тя трябва да хвърля повече усилия в масово извършваните операции, вместо в скъпи и несигурни дейности, като трансплантациите. Това е, уви, участта на бедните държави…

Работата на хирурга е свързана много повече с положителни емоции, отколкото с отрицателни (неизбежни за неговата дейност, но далеч по-редки). Тя му осигурява удоволствието да види болестта (фактически – самата Смърт!) с очите си и да я държи в ръцете си, след което да я отстрани и това да има решителен резултат за здравето и живота на пациента. А това е Щастие!

Неотдавна прави 13 планови – не спешни! – операции една след друга, от сутринта до късния следобед; накрая е толкова омаломощен, че едва се добира до кабинета си. Докато попълва документацията, медицинската сестра – забелязала преуморения му вид, го пита: “Е, г-н професоре, и кому, все пак, бяха нужни толкова много операции и това напрежение?”. Тези простички думи го карат да се замисли: наистина, той самият не е ли също човек, със своите биологични и физиологични ограничености, както всички други хора? Какво и кому ще доказва? Хирургията не е състезание, нито обстановката е военновременна… “Оттогава съм намалил темпото! И аз трябва да си пазя здравето. Пък и живота…”. Изрича го – но тонът му е неуверен. (За пръв път не му вярвам и аз. Защото го знам, че в момента мисли за предстоящия оперативен график за седмицата, в който отново ще бъде най-натовареният оператор.)

Заявява на мен, християнина, че е “атеист в пълния смисъл на думата”. Веднага след това обаче, може би за да не ме разочарова, се самоопровергава: “При предстоящи тежки и високорискови операции влизам в залата с Вяра в някаква по-голяма Сила от всички нас (може да я наречем и Духовна Енергия): дано да съществува и да помогне на мен и на упоения човек, който ме чака на масата с болестта си; пък и на близките му, които треперят вън и най-много се притесняват за изхода от работата ми.”

Като всеки Хирург, и проф. Дамянов си има професионални пристрастия. Едно от тях са повторните операции. Те са неизбежни – правят се, когато са били извършени непълноценно или (най-често) се е получил рецидив. Чест пример: холецистектомия и образували се 15-20 години след нея камъни в жлъчните пътища. Нарича тази хирургия “8-милиметрова”, както и “тънка” и “висш пилотаж”. Най-често извършва колоректална хирургия (ракът на дебелото черво стана най-масовото злокачествено заболяване, зачестяват улцерозният колит, болестта на Кроон, полипозният колит). Жалко, че в България резултатите от колоректалната хирургия са 2-3 пъти по-лоши, отколкото в напредналите страни по отношение на преживяемостта и качеството на живот. Това се дължи на почти липсващата профилактика и оттам – на късната откриваемост.

Интересува се от връзката между генетиката и хирургията. Чревно-полипозните синдроми са с най-убедителна наследственост и толкова интересни от научна гледна точка. Не случайно в Библията се твърди, че “става, каквото ти е писано”. Науката се свързва индиректно с нея и го потвърждава чрез проучването на човешкия геном. Но човек е достатъчно неразумен, за да разрушава предопределената си от него Съдба. Той често сам разбива здравето и съкращава живота си чрез своята брутална намеса в Природата си, като пуши, злоупотребява с алкохол, прибягва до наркотици, кара кола безразсъдно и върши ред други рискови и направо глупави деяния.

Проф. Дамянов има слабост и към еднодневната хирургия. Но тя не е за млад и неопитен хирург. Ето я и поредната му страст: да обучава ученици, специализанти и докторанти. Тук можем да открием последователността му: та нали това е почеркът на символа на българската хирургия – проф. Коста Стоянов, Генерала, под чието ръководство са защитили кандидатски и хабилитационни трудове не един, не два, а 22 колеги! И ако в българската хирургия с право се говори за Школата на Генерала, наближава времето, когато десетки млади лекари с пълно основание ще твърдят, че са възпитаници на Школата на Дамянов. Тя означава не само фина техника, бащинско отношение към болния и ярка колегиалност, но и научно подплатяване (проследяване, систематизиране и анализиране на разултатите от лечението). Не случайно българските учени от всички сфери избраха точно хирурга проф. Дамянов за председател на организацията им. (Автор е на повече от 200 научни труда; с докладите на национални и международни форуми те са далеч над 400).

Другото легендарно име на Голям Български Хирург, според проф. Дамянов, е вездесъщият проф. Янко Добрев (нищо, че някои го намират за необщителен и затворен човек.) Не отминава, разбира се, и създателя на съвременната българска хирургия проф. Параскев Стоянов. Никога няма да забрави и Учителя си: проф. Димитър (Митьо) Маринов. Освен Голям Хирург, той е и Колега, Личност. При извършвани от по-неопитни хорурзи тежки операции, им позволява, дори – нарежда: “Момчета, пишете и мойто име в протокола”, за да поеме отговорността им при евентуален неуспех. Този стил е възприел и проф. Дамянов; освен това той не отказва никому, дори и посред нощ, консултация при усложнения или съмнения.

Но нима може да се направи някаква класация между хора, в чиито лични професионални сметки са вписани хиляди спасени човешки живота?

Проф. Митьо Маринов е щастливец. Той достига 86 години, макар да се е заричал да задмине баща си – Даскал Марин (102), чичо си (104) или поне майка си (98).

Дай, Боже, подобна Съдба на колкото може повече български хирурзи и лекари – те напълно я заслужават.

На 60-годишния юбилей на проф. Дамян Дамянов (роден е през м. февруари 1946 в с. Драгоево, Шуменско) заявих пред стотиците му гости, че над делото и живота му бдят както светите братя Дамян и Козма БЕЗСРЕБРЕНИЦИ (името на първия от които той носи), така и небесният покровител на българския народ св. Иван Рилски ЧУДОТВОРЕЦ, с чиято неоценима морална помощ го наложихме за патрон на българските лекари. С вълнение му изпях “За многая лета!”. Цялата зала пригласяше, включително и Президентът на България Георги ПЪРВАНОВ.

“ЗА МНОГАЯ ЛЕТА!”, проф. ДАМЯНОВ и нека Бог да води ръката, да хиляди делата и да умножава внуците ти!

…Поредната операция на проф. Дамянов свършва – жлъчният мехур е отстранен, асистентите остават да затворят оперативната рана. Почти не е проговарял през цялото това време. В екипа му се разбират без много думи. Сменя си ръкавиците и влиза в съседната операционна, където го чака, упоен и интубиран, друг болен. Нямам сили да го последвам, защото кръвното ми е паднало, а краката – отмалели. Отивам да пия кафе. Наистина, какъв хирург бих станал при това ниско кръвно?…

М. с. Гицка ГЕОРГИЕВА ми го приготвя за секунди. Тя е 66-годишна (!), но не иска да спира работа. Не търсете тук алтруизъм и безумна любов към работата – просто пенсията й е нищожно малка. Операционна сестра е от 41 години, а ако остане да разчита на нея, няма да й стигне и за парното. Започнала е в Тутраканската болница, която е на брега на Дунава (“Какви изгреви и залези има там!!”), при д-р Илия ДЖАМБАЗОВ (“Дето загина със санитарния самолет…Всички преживяхме много тежко смъртта му.”). Лекарите там извършвали по 300 операции годишно, все с местна упойка. Тя стерилизирала инструментите им по най-примитивния начин – чрез преваряване. После идва в ИСУЛ. Уж София, а и тук – примитивизъм. Носи скалпелите на водещата хирургична клиника в страната на точилар – да ги остри на шмиргел… Помагала е на генерал Стоянов, на проф. Дереджан (“Какви чудесни хора и хирурзи бяха! Да нахокат някоя сестра? Изключено! А да ги наблюдаваш отстрани как работят – не смееш да помръднеш, каква красота, сякаш бродират!! Хирургията е точно това – страст в работата, обич към пациента, красота в движенията и в душата!”).

Работила е и с по-припряни, изнервени хирурзи. “Не им потръгне нещо – и си го изкарват на нас, сестрите. Номерът тогава е да си мълчиш, да преглътнеш, дори и да те е обидил или навикал, да не заплачеш, за да не го раздразниш още повече – защото и той е човек, а трябва да е спокоен. Нали целта ни е обща: операцията да завърши сполучливо. Майната й на обидата и на твоята чувствителност – важното е болният да оздравее, да оживее!”

Според нея операционна сестра, която е много натоварена или има тежко семейство, трудно ще издържи на това напрежение. Тя трябва да има бърз рефлекс, добро зрение и… да умее да мълчи.

Наблюдателна е: “Ако пациентът е развил перитонит след перфорирал апендицит – като го отварят, веднага се размирисва на превтасало мартенско зеле. Най-специфична и гадна е миризмата при газова гангрена, а също и при анаеробна инфекция. Много от пациентите обаче не са отговорни – далеч не всички например признават, че са преболедували хепатит В; а това е нужно, за да бъде персоналът по-внимателен и след операцията да затворят залата и да не я използват за два дена, за да се избегне опасността от заразяване на друг човек.”

Спомня си за един мъж, с анална фисура. Зашиват я, но раната не зараства. Усъмняват се и го изследват за ХИВ. Наистина, оказва се, че е болен от СПИН… После търсят кой го е оперирал, кой му е асистирал, разпитват ги да не са се уболи… Слава, Богу, пробите на екипа излизат отрицателни! Но какво треперене пада, докато те излязат…

Автор: Д-р Тотко Найденов

ПРОФЕСОРИТЕ

Познавам почти всички професори по хирургия – до един достолепни, приветливи, почитани от учениците и пациентите си. Позволете ми да разкажа за някои от тези светли Хора и знаменити Лекари, някои от които, за жалост, вече не са между нас.

Проф. Аршавир ДЕРЕДЖЯН

Проф. Аршавир ДЕРЕДЖЯН, днес – уви, покойник, с когото приживе бях добър приятел, винаги изтъкваше Обичта към пациента на първо място сред задължителните качества на своята специалност.

“Няма ли любов към болния, не обича ли пациента си – и най-изкусният хирург не може да бъде Лекар, а само обикновен занаятчия, резач и съшивач на тъкани!”, казваше той.

Професорът разбираше смъртта като естествено природно явление. Приемал я сравнително спокойно (но не и равнодушно), когато е настъпила при болен без всякаква перспектива (напр. метастазирал, напреднал карцином). Но когато лекарят е почувствал, че е изпуснал даден момент и някакъв, дори и минимален шанс, да спаси болния си, тогава му било повече от мъчително.

Проф. Аршавир Дереджян (р. 1919 г., Бурса, Турция) завършва медицина в София (1947). След 3-годишна работа като лекар на оряховското село Гиген и само 1 – във Военната болница – Плевен, постъпва ординатор в Катедрата по коремна хирургия на ИСУЛ, която впоследствие дълги години оглавява. Специализира хирургия в София, Париж, Москва и Ленинград.

Прочува се още като съвсем млад лекар; историята още се помни и разказва не само в ИСУЛ винаги, когато стане реч за него. Една операционна сестра (помня малкото й име – Пенка), включва стерилизатора, като същевременно с другата си ръка се хваща за крана на чешмата. Кабелът обаче бил оголен и през тялото й преминава волтова дъга, която моментално спира сърцето. В този момент Дереджян преглежда в съседния кабинет. Чул виковете на персонала, изскача и без никакво бавене започва да прави изкуствено дишане на безжизненото момиче. То обаче не дава никакви признаци на живот. Тогава надява ръкавица, взема скалпел, разрязва гръдния кош и взема сърцето в длан. Енергичният директен сърдечен масаж дава резултат: застиналото сърце трепва, после се събужда и започва да бие! Пренасят Пенка в операционната и там, при асептични условия, Спасителят само довършва Подвига си: промива разреза и го зашива.

Тази възкръснала под чудодейните ръце на Дереджян медицинска сестра се възстановява бавно, с месеци. Тя е почти декортикирана вследствие дългата клинична смърт, учи се да говори, да пише. След година отново тръгва на работа! Разбира се – пак при Спасителя си.

Беше пенсионерка, когато водихме разговор с нея (за съжаление, не беше публикуван и не съм го запазил; помня само, че повтори няколко пъти: “Проф. Дереджян ме върна по Чудо от гроба ми – както Исус е възкресил Лазар.”)

Големият наш хирург лично ми разказа и друг свой случай с върнат от Небитието млад Живот – когато бил на курс в Париж. Разхождал се край Сена с приятеля си Грегоар Шаломен. Изведнъж – гледат: тичат хора, вдигат врява, тълпят се над някаква неподвижна мокра жена. (После разбира – самоубийка, хвърлила се преди малко от моста.) Започва да й прави изкуствено дишане “уста в нос” и непряк сърдечен масаж. Цял потъва в пот, вече му се струва, че няма да успее – но след 20-тина минути тя трепва, порозовява, започва да диша; с току-що дошлата линейка я отвеждат в най-близката болница – Опитал Некер. Вечерта Радио Париж разпространява сензацията: млад български хирург е спасил удавница-парижанка.

Мадмоазел получава тежка бронхопневмония, но френските интернисти се справят с нея. А Дереджян цяла седмица я посещава – просто така, да й дава кураж. Пък и за собствено удоволствие. Защото има ли по-голяма духовна наслада за Лекаря от тази – да гледа в очите спасен от самия него човек?

А колегите в болницата му казват: “Ву-з-ет Диьо!” (”Вие сте Бог!”). Разбира се, че не е никакъв Бог. Просто, когато е видял тълпата край реката, не е свършил най-простото, безопасно и лесно нещо: да си намести шапката и да отмине – а се е отбил да види какво става и с какво може да бъде полезен. Защото е Лекар.

Проф. Дереджян ми сподели още, че най-леко му става на душата, когато изпадналият в клинична смърт негов пациент си отваря очите. (Заяви: “С никакви милиони не можеш да откупиш такъв Велик Миг – Възкресението на своя Пациент – той е мерило за Щастието на всеки Лекар!”)

Надхвърли 80-те. Напълня, задухът го измъчваше, придвижваше се с бастун, често подкрепян от сина си, също хирург – д-р Хайрабед (Хари) Дереджян, днес професор от Транспортната болница.

С проф. Аршавир Дереджян си отиде един стар, романтичен свят, който вероятно никога повече няма да се върне в Медицината, оплетена днес в задушливата паяжина на търгашеството с човешкото здраве: светът на рицарите със скалпел.

Ще го помним – с всеопрощаващата блага усмивка, с добротата, бликаща от всяка фибра на едрото му тяло: Спасител, Рицар на скалпела, Благородник.

Проф. Янаки ХОЛЕВИЧ

Хирург, ортопед и травматолог, проф. Янаки ХОЛЕВИЧ (р. 1915 г., с. Септемврийци, Балчишко), който неотдавна ни напусна на преклонна възраст (92), бе определил Хирургията като “Една благословена умора”.

Той се водеше от девиза на Пирогов: “Да подчиним всичко на интересите на болния човек!” Изпитваше възторг от една негова стара книга – “Анали на Дерптската хирургична клиника”. От 1837 до 1839 г. Пирогов работи там и този двутомник е фактически неговата професионална и човешка изповед. Най-изумителното е, че той описва всички свои диагностични и терапевтични грешки, без да се интересува дали ще му падне авторитетът, с една-единствена цел: колегите му да се поучат от тях и да не ги повтарят. Нито капчица лъжа, нито трохичка самохвалство! Всичко в живота и работата на Пирогов е подчинено на науката, на болния човек.

Проф. Холевич ме трогна с една кратка изповед. Записал съм я така:

“Смъртта е неотменна, тя е неизбежната спътница на хирурга. И все пак, приемам я силно болезнено, буквално със страдание. Особено дълбоко съм запомнил една новогодишна нощ, когато бях младши лекар в болницата “Червен кръст” (днес “Пирогов”). За няколко минути в ръцете ми един след друг починаха двама катастрофирали младежи. Бяха изпотрошени навсякъде, с обилни кръвозагуби, късно доведени, нищо не можех да направя. Но това нещастие ме срина. Преживях го изключително трудно. Още на сутринта легнах от простуда и не станах от постелята десет дни. Защитните ми сили се бяха сринали. Подобно състояние, слава Богу, повече не ми се случи. Стотици пъти съм рухвал от преумора след свръхнапрегнат работен ден – но тя винаги изчезваше, когато си помислех, че съм спасил още един или няколко души. Тогава дори ми е ставало приятно от такава умора – която е дала резултат. Наричам я “благословената умора”. Всеки хирург трябва да я почувства, за да разбере колко велика е нашата професия.”

Проф. Радослав ГАЙДАРСКИ

В продължение на 3 години всеки вторник здравният министър проф. Радослав ГАЙДАРСКИ отново ставаше Хирург. Това дори бе формално нарушение на Кодекса по труда. Но кой би се осмелил да укори един Спасител?

28 март 2006 г. Казал ми е, че сутринта ще оперира в Болница “Лозенец”. Преобличам се в зелени стерилни дрехи и влизам в операционната.

На масата лежи млада жена. Макар и с маска на устата за вдишване на упойката и навлажнени марли на очите, личи, че е хубава. Но – тежко болна! Диагнозата е безпощадна: рак на стомаха. Двама млади асистенти разтварят корема и я подготвят за предстоящата резекция.

Министърът веднага, от вратата, влиза в най-любимата си роля (и която истински му се отдава): на Хирург, без бавене веднага се хвърля в битката за Живот на обречения човек. Музиката, долитаща от ъгъла, са познати български естрадни песни – на Лили Иванова, Васил Найденов, Ваня Костова. Но на мен ми звучат като псалми в Храм. Толкова е тихо, а едва се чуват разменяните между операторите кратки реплики. Стилът на проф. Гайдарски е точно този, който знаех от негови колеги: без бързане, суетня или напрежение: явно спасяването на страдащия ближен е съвсем обичайна работа за него. Няма обаче и спиране или отпускане на ръцете дори за миг: те се движат без прекъсване, сноват между червата, под коремницата и над чаршафа, срязват, клъцват, съшиват, съединяват, изхвърлят тъканите, където Ракът е проникнал. Напразно търся отблясъци на озарение или нещо свръхчовешко по лицето на професора; то не издава никакво вълнение или тържественост, само дето е малко по-съсредоточено и вглъбено – сигурно така грънчарите ваят стомни, а скулпторите – пластики, художниците – рисуват, поетите – пишат стиховете, композиторите – песните си. Просто си върши всекидневната Работа.

Докато оперира, проф. Гайдарски ми обяснява разковничето на честите си успехи при раково болните: да открие и отстрани цялата смъртоносна огърлица от лимфните възли, коварно набъбнали от метастази. Иначе, колкото и да е успешна резекцията на тумора, след това разсейките ще плъпнат по цялото тяло, ще го задръстят със Смърт и ще го завлекат в Оная Яма, студената, от която измъкване навън няма. Необходимо е хирургът да притежава брилянтна техника и ловкост; триж по-важно е обаче да не бърза, а най-старателно да открие и изчисти всички тези зловещи възелчета, които биха провалили цялото му усърдие.

Без гордост и фуклявене, сякаш е нещо обичайно като постижение, ми съобщава, че има десетки пациенти, оперирани от него по повод стомашен рак, които са останали живи и работоспособни далеч след 5-те критични години. (Средната преживяемост след диагностицирането му е обикновено 5-6 до 10 месеца). Въпросът – повтаря той, докато опипва червата и мезентериума ги оглежда отвсякъде – е не толкова и само в безупречно извършената резекция, която много хирурзи ще извършат без затруднение, колкото в лимфната дисекция (пълното изчистване на лимфните възли с метастазите в тях). Иначе нахалос ще отиде цялото старание на екипа, “разпарянето” на целия корем и огромното изпитание за пациента. Завързва “чуканчето” на дуоденума, като внимава хем да не стяга много здраво конците (тъканите, разядени от карцинома, са по-късливи), хем да не остави никакъв, дори и микроскопичен луфт, за да няма възможност за проникване на съдържимо в коремната кухина, което ще означава тежък, често фатален перитонит. Доволен е, че пациентката не е дебела – иначе е много по-трудно да ровичкаш сред тлъстините да търсиш лимфните възли…

Неусетно са изминали близо 3 часа. Хирургът-министър оставя на асистентите си да зашият пациентката, но не бърза да си отива, а внимателно разглежда стомаха и булото, които е отстранил. Раковата тъкан се вижда много ясно – тя е прораснала и набъбнала в малката кривина. Колко ли още ще живее тази млада хубава жена, сполетяна от това коварно злощастие? Зависи не само от Съдбата й. А и от работата на току-що опериралия я Хирург. Дано, дано…

Отиваме в лекарския кабинет. Първото, което се набива на очи, е стихотворението “Аз съм българче”, закачено с габърче на таблото. (Проф. Гайдарски не пускал никого да оперира, ако не го знае наизуст…) Чувствам краката си подпухнали. Питам го как издържат толкова време прави – не е ли възможно да стоят на високи тесни столчета? Свикнали били, а столчетата им пречели. Сутрин, когато му предстои да оперира, не закусва и не пие кафе, за да не му се доходи до тоалетната… Не получава ли хипогликемия, не му ли пада кръвното? Подсмива се: никога досега, дори и операцията да трае повече от 8 часа. Всичко е въпрос на психологическа нагласа. Не изрича дори една високопарна дума – за “любов към болния”, “хуманен дълг” или “професионално призвание”; а и това би прозвучало изкуствено и нелепо от устата му.

Професорът-министър тогава бе 67-годишен. Винаги е изпреварвал времето. Завършил е гимназия на 17, а медицина – на 23. Оперира от първия си работен ден във Видинската болница – т. е. вече 44 години. Никога не си е броил операциите – те са вече вероятно над 15 хиляди.

Случи се така, че след месец отидох в Санаториума на МВР в Хисаря, където се бяха събрали членовете на Българския съюз на хирурзите (председател – доц. Гено КИРОВ). Заприказвахме се със старшата му медицинска сестра – Йорданка Петкова. Каза ми: баща й, железничарят Димитър Гибински, бил 59-годишен, когато му откриват най-страшната диагноза: рак на стомаха. Пращат го при Гайдарски, тогава все още само доцент. Операцията продължава цели 5 часа. Накрая хирургът излиза от операционната и отронва: “За съжаление, наистина се оказа рак на стомаха. Но го изрязох и почистих. Дано да съм успял…” Не им взема нито стотинка, връща и бутилката уиски. През 6 месеца прави контролни прегледи на пациента си и го успокоява, че му няма нищо. Наистина му няма нищо – човекът живее цели 22 години след операцията!! Почива неотдавна, на 81. И още нещо ми каза сестра Петкова: “За нашето семейство проф. Гайдарски ни е Богът! Ще дойде ли тук – да му целуна ръката?”

И се разплака от вълнение.

Каква по-голяма отплата за Лекаря?

Ето я благословената Съдба на Хирурга. Преди десетки години е спасил Живота на Бащата. Човекът вече не е жив, но децата му още помнят този малък техен земен Бог, който го е задържал при тях толкова дълго време и не го е пуснал в страшното Отвъдно. В кои професии може да се намери подобна привилегия – хората, които ги упражняват, да бъдат обожествявани и след като отдавна са си свършили работата?

С до днес (2010 г.) проф. Гайдарски, вече 71-годишен, не спира да оперира. Висок, тънък и стегнат, изправен като топола, той е едно от всепризнатите европейски лица на българската хирургия.

Едва ли му трябваше да става министър; чудесен лекар, дори и от най-високо равнище, съвсем не означава успешен мениджър. По този несполучлив избор си приличат с проф. Ал. Станишев (чиято съдба, отредена от безкомпромисните сталинисти, обаче е неизмеримо по-жестока…).

Но това, разбира се, е друга тема…

Автор: Д-р Тотко Найденов

ЯМБОЛСКИТЕ ХИРУРЗИ

Д-р Васил КОВАЧЕВ

Израснах в топлия и прашен дълбоко провинциален тракийски градец Ямбол – и зиме, и лете задрямал, потънал в безинтересното си скучно живуркане. В онези сиви социалистически тоталитарни години жителите му нямаха друго развлечение, освен безличните мачове на футболното си отборче “Николай Лъсков” (за някои светът се въртеше около него) и коментарите след тях на групички по площада.

Д-р Васил КОВАЧЕВ се ЗАВЪРНА в РОДНИЯ си ЯМБОЛ

Сред моите съграждани не се открояваше известна, оригинална Личност, извън втръсналите ни се местни ритнитопковци.

С изключение на един-единствен човек: д-р Васил КОВАЧЕВ (1920-1975).

Моят баща – интернистът д-р Найден Тотев СТОЯНОВ (1907-1985), ми внушаваше, на шега,но вероятно и под въздействието на своята всеобхватна специалност, че лекарите бивали 2 вида: терапевти и хирурзи, в смисъл, че хирурзите не обръщали достатъчно внимание на лабораторните изследвания и медикаментите; те признавали за основно лечебно средство почти и дори единствено само скалпела, а пренебрегвали параклиниката и фармацевтичните продукти. Разбира се, че това не е така. Но винаги, когато станеше въпрос за д-р Васил КОВАЧЕВ, кимаше сериозно: “Ето, това е Лекар!”, което почти звучеше като библейското определение на Пилат за Исус: “Ессе хомо” (“Това е Човекът!”).

За мен, макар и дете, както и за моите съграждани, името на д-р Васил КОВАЧЕВ преживе бе митологизирано. Да, той беше нашият провинциален ямболски – което означаваше световният – Хипократ, всеотдайният, неуморимият Лекар, на който не можеше да се опре нито една болест.

Хирургията в Ямбол е създадена от д-р Петко МОМЧИЛОВ (1893 – 1952). Той е родом от Велико Търново, учи медицина във Франция, а се дипломира в Неапол. През 1921 г. открива в Ямбол първата местна частна клиника с хирургичен и АГ-профил; в нея има и кабинети по вътрешни болести, УНГ и клинична лаборатория. Уви, след 9 септември д-р Момчилов не само е преследван и клиниката му е национализирана, но и самият той е оклеветен и обвинен в… шпионаж в полза на Англия (почеркът на Сталин и неговата интернационална клика!) и разстрелян.

Легенди се носеха за безпогрешните диагнози на д-р Васил КОВАЧЕВ, за нетрепващата му бърза ръка и ласкавото, бащинско отношение към страдащия човек. Под името “д-р Ковачев” без условности се разбираха всички прости, но най-свети ценности на Лекаря и Медицината: Живот, Спасение, Вяра, Надежда, Човеколюбие. Нещо повече – търсеха го дори и за съвсем далечни от хирургията специалности. (Една моя пациентка от кардиологичното отделение ми сподели, че снаха й не можела да зачене. Водили са я къде ли не, пращали са я на минерални бани, посетили най-прочути софийски акушер-гинеколози, молили се в манистири – резултат нямало. И сега щели да отидат “ПРИ ДОКТОР КОВАЧЕВ!” – точно така изрече името му: натъртено, с огромно упование и вяра, като последната, но безусловно сигурна възможност за разрешаване на семейния им здравен и човешки проблем.)

Не знам защо, този човек имаше слабост към мене. Бяхме не само съседи, но и със сина му Тодор учехме в една и съща гимназия и се състезавахме в местния отбор по лека атлетика. Още когато карах “сестринския” стаж (лятото на III курс, беше 1969 г.) в ямболската болница, той ме покани в неговото отделение с окуражителните думи: “Здраво момче си. Искам да те направя хирург.” Последвах го в амбулаторията, където той започна да обработва една жена с абсцес на гърдата. Когато започна да бърника вътре с някакъв тампон и да изцежда гнойта, колабирах. Преди да се струполя на мозайката, милостивият санитар ме изведе навън – прежълтял, с омекнали нозе, цял облян в студена лепкава пот… След като се съвзех, не се върнах обратно – срамът ме бе смазал повече и от колапса.

“Когато поставяш диагноза, гледай болния в очите. Защото диагнозата и лечението започват от Душата и ти трябва да влезеш в нея, а това се постига, като го изслушваш внимателно и състрадателно и не го изпускаш от погледа си. Ти трябва да имаш болния като свое родно дете, а и той трябва да те чувства като баща, да бъде уверен, че ти си учил медицина единствено заради него, че вечер не спиш, за да уточниш диагнозата и да намериш най-доброто му лечение.” Така ме учеше баща ми, още когато бях ученик (от дете ме е подготвял за Лекар; уви, не оправдах надеждите му.) Точно по този начин се държеше с пациентите си и д-р Ковачев. Веднъж той ми призна, че докато други измервали радостта от живота с различни ценности – пари, жени, гуляи, екскурзии – за него това е “радостта от побеждаването на Смъртта”. Запомних тази фраза завинаги. Но ако за мене тя беше само красиви думи, за д-р Васил Ковачев означаваше всекидневие и неутолима страст. Жалко, Бог го прибра много, много бързо при Себе Си – вероятно, защото той много често попречваше на плановете Му за нас, простосмъртните.

През есента на 1975 г. се разчу из целия град: д-р Ковачев заболял. Неизцелимо и безпощадно!! Рак на белия дроб, в напреднал стадий… (Беше страстен пушач, като повечето хирурзи.) Темата бе всекидневен коментар на гражданството и колегията. Той легна в собственото си отделение. И до ден днешен си го спомням: надвесен от прозореца на II етаж на ямболската хирургия, с неизменната димяща цигара в уста, пафкащ я с хлътналите си бузи, изсушен и жлътнал се, сгушен в синия болничен халат, да наблюдава колегите и пациентите, щъкащи по двора и да разговаря с тях отвисоко, с немощния си глас. (Знаех за тежкото му състояние и очите ми, които не можеха да се откъснат от този местен Хипократ, се пълнеха с влага.) Колегите удивени разправяха, че продължавал да минава визитации с тях, да присъства на сутрешните им рапорти и да ги консултира; влизал и в операционната и на няколко пъти се измивал и вземал скалпела, но не се решавал да оперира, защото нямал сили да го натиска, само асистирал и съветвал; е, малко ли е, не е ли подвиг – за един умираещ човек? Умираещ? Добрите, всеотдайните хора НИКОГА НЕ УМИРАТ!!

Тогава чух от завеждащия Кръвния център в Ямбол д-р Георги Сивов (той беше и интернист, и педиатър, и дерматовенеролог; с него сме давали десетки нощни дежурства в ямболската “Бърза помощ”; съветваше ме като Баща; един невероятно обаятелен Човек и Колега, ох, днес също покойник; Боже, Боже, защо ни изоставяш, защо така прибираш при Себе Си качествените хора?!) следната покъртителна история.

През един ранен следобед от хирургията му се обаждат: трябва им кръв по спешност. За зла врага, през изминалата нощ от АГ-отделението са използвали няколко банки именно от исканата група, и сега от нея му били останали само две. Бате Жоро ги взема от хладилника и лично ги занася, понеже се съмнява, че може би няма да бъдат достатъчни.

Влиза в залата. Оперират младо момиче, прегазено от камион; после запомня името й – Радка Неделчева. По косия поглед, с който го парва д-р Ковачев, разбира, че е непривично неспокоен. Д-р Сивов не се нуждае от обяснения: сам вижда – предоставената от него кръв няма да стигне; на пациентката е направена спленектомия; има тежък кръвоизлив и от белите дробове. “Жоро, тичай да си събираш кръводарителите – ама веднага, че ще загубим детето!”, не се моли, а тревожно разпорежда д-р Ковачев на колегата си.

Докато той намери двама-трима кръводарители, докато те дойдат и им източи по една банка кръв – минават дълги-предълги минути, часове. Нахълтва със скъпоценния товар в операционната. Намира я празна. Тогава влиза в кабинета на завеждащия.

Д-р Ковачев е там и си пие кафето. Съобщава му кратко: операцията е приключила успешно. Д-р Сивов го намира много пребледнял. Но очите му не са тъжни, каквито непременно биха били, ако пациентката е изтървана (той винаги преживяваше тежко загубата на болен, и това бе добре известно на всички ямболски лекари; по това приличаше на моя Татко.)

Хематологът го поздравява с поредната му успешна операция и си излиза. Знае, че ще стои до късно в отделението, както винаги.

За д-р Ковачев личен живот нямаше. Той знаеше само едно – Хирургията и своите Пациенти.

И все пак, на д-р Сивов му е чудно как са стигнали само двете банки кръв при такава тежка операция, придружена с подобен обилен кръвоизлив. На другия ден от д-р Дончо Помашки (другия ямболски хирург тогава) чува историята – наглед простичка, но всъщност толкова възхитителна.

Въпреки преляната кръв от двете донесени банки, състоянието на Радка се влошава: устните й побеляват, пулсът се губи. Тогава д-р Ковачев оставя на д-р Помашки да довърши операцията, а сам ляга на подвижната носилка и протяга ръка. Нарежда на сестрата да съедини посредством Цанг-апарат (трипосочна спринцовка) неговата вена с вената на девойчето. И огромното човешко сърце на Хирурга и Човека д-р Васил Ковачев започва да изтласква добрата му чиста кръв направо в тялото на непознатото момиче.

Лежи Лекарят в количката и очите му следят не собствените му щедри вени, а лицето на пациентката. Стои така, докато то не порозовява. И това съвсем не става толкова бързо. Колко е дал от кръвта си – половин литър или повече – никой не би могъл да измери.

Изминават 15-тина години от този случай. Д-р Ковачев е повален от коварния белодробен рак, който – видно и коментирано от целия Ямбол и окръга – неумолимо го тласкаше към Гроба. (“Васко много добре знаеше диагнозата си – каза ми д-р Сивов, – сам бе разгледал рентгеновите си снимки. Нито веднъж не го чух да се вайка, да хленчи. Угасваше тихо, с Достойнство – тъй, както бе и живял.”)

Една вечер у дома на хематолога идва млада жена. След като се представя, я разпознава – Радка Неделчева, някогашното момиче, чийто живот д-р Ковачев спасява не само с умелата си ръка, а и със собствената си кръв. Тя го пита разтревожено: вярно ли е, че д-р Ковачев е тежко болен? Потвърждава, вдигайки безпомощно рамене: да, състоянието му е безнадеждно. “А не може ли да се спаси чрез кръвопреливане? – с плаха надежда пита жената. – Или поне да се облекчи за малко?” Сякаш се отнася за баща й – с такъв трепет зачаква отговора му. И понеже д-р Сивов скръбно навежда глава, тя изхлипва: “Вземете, колкото е нужно от мене. Аз трябва да му върна кръвта, с който той спаси Живота ми.”

“Погалих я по косите – продължи бате Жоро, – за да я успокоя, но тя неудържимо се разплака. Милото момиче, то ме бе разбрало: на д-р Ковачев сега кръв не му бе нужна. На него му трябваше само една по-лека смърт… Но благодарността, признателността на тази пациентка ме възхитиха. Има и такива болни…”

Да има и такива болни. И не за тяхната благодарност живее и работи Лекарят, Хирургът. Това е най-последното нещо, което очаква Той в своята задъхана самоубийствена професия, на която е посветил Себе Си.

И все пак, Сърцето му има нужда от сгряване.

Скоро след това д-р Васил Ковачев си отиде от нас…

Старите ямболии с потрес и донякъде с гордост години след това разправяха, че никога досега в нашия скучен, сив град не е имало по-разтърсващо събитие: смъртта на един необлечен със власт, но необикновен за всички нас човек; и по-грандиозно погребение. Беше се стекъл целият Ямбол, не – целият окръг; от селата наоколо, от Елхово, от Тополовград чак! Хората изпращаха своя Лекар – а това значеше – своя местен Кмет, Бог и Цар. Процесията беше необикновено дълга, бавна и скръбна, сякаш и самите коне, които влачеха катафалката със скъпоценния ковчег, страдаха от най-тежкия си товар. По тротоарите се бяха скупчили хиляди хорау ридаеха на глас и дори не бършеха търкалящите се по бузите им сълзи.

После се говореше, че велможите от Окръжния комитет на всесилната БКП споделяли разочарованието и тревогата си от тази всенародна любов и мъка, излени върху един винаги изтъкващ безпартийността си човек; приемали я като скрита съпротива срещу режима… (Познати истории: спомнете си погребението на Гунди и раздразнението на тоталитарното Политбюро).

Няколко пъти . и преди, и след 10 ноември, предлагах – и с писма, и чрез вестникарски публикации – на местните управници да кръстят ямболската болница на името на д-р Васил Ковачев. Никой не ми обърна внимание, не ми отговориха дори с едно телефонно обаждане. Комплексираните провинциалисти предпочетоха за патрон гръцки лечител-светия; нямам нищо против него, но той никога не е дори и минавал покрай нашата Тунджа.

Нека да пази тях и пациентите им.

Но можеха поне една улица да нарекат на Васко. Дори и най-малката, макар че той заслужаваше булеварда край болницата. Но кога ли ние, българите, сме обичали да благодарим?

КОМЕНТАР. На 1 декември, от 14 ч., ще назовем Хирургичния блок “Д-р Васил КОВАЧЕВ”; това ще бъде оповестено на съответна табела, която ще открием с изпълнителния директор д-р Панайот ДИМАНОВ. Предложили сме, също така, на ямболския кмет, с името на големия наш съгражданин да назовем и площада до къщата му.

———————————————

Доц. Николай НЕДКОВ

Друго ямболско светило (не преувеличавам!) в хирургията беше д-р Николай НЕДКОВ (р. 1937), който по-късно напусна града ни, недооценен и огорчен (нищо ново в нашата мила родна страна) и стана доцент в МУ – Стара Загора. Ако беше работил в Пловдив или София, той щеше да бъде сред водещите наши професори. Изключително скромен, Николай бе известен сред колегите с работоспособността и всеотдайността си. Стана пословичен с няколко кръводарявания по време на операция – когато болният се нуждаеше от спешно кръвопреливане, без да губи време, Николай спира за малко да го реже, ляга на съседната кушетка; сестрата източва банка кръв от вената му и веднага започва да я прелива на пациента. След това кръводарителят-хирург, без дори да е изпил едно кафе, става и продължава операцията на човека, чийто живот е спасил два пъти – и със скалпела, и с част от собственото си тяло. Това спешно кръводаряване по време на работа Николай Недков го е правил – повтарям с възхищение! – неколкократно; освен това десетки пъти (пак подобно на д-р Васил Ковачев) е дарявал и планово кръв. (Но за подобни подвизи в нашите медии не се споменава; много “по-интересни” са порно- и чалга-“звездите” ни. Въпрос на социални ценности…) Заедно с Програма “Хоризонт” го удостоихме със съвместния с в. “Български лекар” Приз “Човеколюбие”.

Пръв от ямболските хирурзи Николай Недков защити кандидатска дисертация. Насърчение и помощ получи от славния приемник на д-р Ковачев – д-р Иван Руменов, за който всеки български хирург може да говори безкрайно и с обич.

Д-р Иван РУМЕНОВ

Тези двама невероятни ямболски хирурзи – вече покойният Васил Ковачев и Николай Недков – неочаквано бяха допълнени от друго истинско светило и Бог на скалпела. Когато Васко почина през 1975, едва 55-годишен, неговото място на завеждащ хирургичното отделение, бе заето от един дотогава непознат на нас човек в начална пенсионна възраст – д-р Иван РУМЕНОВ (1914-1994). (После разбрах от него, че е син на бившия председател на Върховния медицински съвет д-р Владимир РУМЕНОВ (1870, Кукуш – 1939) – генерал, началник на Медицинската служба на българската войска, фтизиатър, народен представител. И че е ученик на знаменития Финстерер. И още нещо, звучащо почти като ерес: че е бил асистент на разстреляния от комунистите проф. Станишев. За мен, съвсем младия провинциален лекар този човек ми изглеждаше наистина като кацнал от друг свят.)

Д-р Иван Руменов дойде в Ямбол от София. Всъщност – сякаш слезе от Звездите. Или – не, не преувеличавам – като Зевс от Олимп. Още преди да пристигне, сред колегите се разчу и заговори: при нас, в дълбоко задрямалото прашно провинциално градче пристига невероятен Хирург и Лекар! Така си беше – в това скоро се уверихме всички.

“Хирургията е дело на разума и на ръката”, този афоризъм съм чул от устата на д-р Руменов, с когото бързо се сприятелихме. И още – незабравимото му определение за пациента като “рес сакра” (“свещена вещ”); това било казано от Хипократ, но д-р Руменов го спазваше като свято правило в практиката си. Незабравими бяха десетките му разкази от крайно интересния му живот (някои от тях поместих в пресата и в първата си книга “Аз, Лекаря”, 1985 г.). Разказваше ги с удоволствие, като преди това с неизменна дяволитост подхвърляше: “Ние, хирурзите, сме си малко “фукльовци” – но пък има защо, нали?” (Научих от колегите му, че след излизане от тежка операция заставал пред трепетно очакващите го близки на току-що спасения пациент и безмълвно им показвал благоприятния резултат по свой си оригинален начин: като гордо и щастливо целувал собствените си ръце… Не споделях присмеха им, защото разбирах Хирурга: това бе символичен израз на свещенодействието към Богоравната му професия, чрез която е върнал човешки Живот.)

Споделяше, че не е възнамерявал да стане хирург, а спортен лекар. Но веднъж (тогава е второкурсник) забелязва в коридора на Първа хирургия стенещ болен, прикрепян от двама санитари. И понеже това е съседът му бай Пешо Кундурджията, помолва хирурзите да го допуснат в операционната, за да му дава кураж. Те се съгласяват, а той скоро проклина прибързаното си решение: човекът е с перфорирала язва, а го оперират само с местна упойка; той крещи, вика, ругае, моли се да привършват по-скоро – а те сякаш не го и чуват. Надвесени над тръпнещия разпорен корем, без да бързат, срязват тъкани, попиват непрекъснато бликащата кръв, прищипват артерии, съшиват. Идва му да им кресне: “Защо го мъчите? Защо не го оставите да си умре спокойно?” Каква е тази жестока професия?!

Излиза от операционната с омекнали нозе. За нищо на света няма да влиза повече в нея. И укорява тези колеги: само са удължили страданията на клетия човечец.

След седмица вижда бай Пешо на улицата. Разхожда се под ръка с жена си – отслабнал и бледен, но жив, жив!!

И една мощна, неудържима мисъл завладява цялото съзнание на студента-медик Иван Руменов: ще стане и той хирург! Ще спасява хората!

И благославя Мига, в който е взел това Решение.

Не знаеше колко хора е спасил за над половин век оперативна дейност: “Ние, хирурзите, не броим и далеч не помним всичките си пациенти с възпалени апендикси, перфорирали язви, чернодробни и далачни разкъсвания, заклещени хернии, илеуси и прочие и прочие драматични състояния, при които само навременната и умела оперативна намеса решава съдбата на пострадалия човек. Как да не коленичиш пред тази всесилна Хирургия, как да не си горд и щастлив, че си един от нейните войници?”

Продължаваше романтично: “Мнозина от тогавашните ми пациенти, т. е. отпреди 20-30-40 години днес сигурно са мъртви, поради други или същите болести. Но сигурно децата им, минавайки покрай болниците, където те са умирали и спасявани от нас, си спомнят напрегнатите тревожни дни, когато са следели всяка мимика по лицето на хирурга след задаването на онзи трепетен въпрос, един и същ от векове: “Докторе, ще живее ли?”. Дори и неизричан с думи, този въпрос напира в очите на близките, винаги гори или мъждука в погледа и на болния: “Ще живея ли? Ще ме бъде ли? Ще ме спасиш ли?”.

Колко очи съм срещал в лекарската си практика – десетки хиляди! И умиращи, пълни с най-дълбока скръб: за тях слънцето няма да грее повече, звездите – да блещукат, птичките – да пеят и прехвръкват. И щастливи, още невярващи си: ще има още Живот и прости земни радости! И блеснали, възторжени, преливащи от благодарност и признателност: цял живот ще те помня, Докторе!”

Неистов турист и любител на Природата (и активен член на Планинската спасителна служба), пътешественик (бе посетил десетки страни; владееше 3-те основни езика – английски, френски и немски и общуваше свободно с целия свят), меломан (обичаше класиката – най-вече Моцарт, Чайковски, Шопен), библиоман (четеше неуморно) – това ще допълня към неговия толкова незабравим образ.

Господи, има ли още такива светли и обаятелни хора като д-р Иван Руменов!?

Една съботна вечер (вече работех в София), ме покани на гости у дома си (точно зад Парк-хотел “Родина”). Беше напуснал Ямбол, но продължаваше да работи в болницата в далеч по-близкия до София Пирдоп (Средногорие), където ходеше 2-3 пъти седмично. Бе организирал среща с хирургични сестри, с които е работил; всички – пенсионерки, но как само – като бели лястовички – чуруликаха и пърхаха, внезапно подмладени и разхубавили се, около своя някогашен – и вечен – началник! А той – слабичък, почти безплътен, с безкрайно сократовско чело и огромни сини усмихнати очи, с овехтял, но чист старомоден костюм, неуморно домакинстваше: наливаше чашите, предлагаше сандвичи с руска салата и луканка, шегуваше се. Дали с безпогрешния си хирургически инстинкт е предвиждал скорошното си разделяне с Живота и бе организирал това елегантно парти просто като едно ненараняващо, безболезнено, красиво – като целия му живот! – “Сбогом!” с тези мили и скромни момичета (както продължаваше да ги нарича)? Тогава му предложих да напиша книга за необикновено богатия му живот, нахвърлих скицирано и главите: “Моите учители”, “Колегите”, “Медицинските сестри”, “Пациентите”, “Принципи”, “Смъртта”; той уж се съгласи, след това вихрите на битието ни разпиляха и след още година-две го отвяха в Отвъдното… А имаше да каже толкова много на колегията и на народа си! Защо, защо не бях по-настоятелен?

Най-вълнуващ бе споменът му за един американски професор, с когото се запознали на конгрес в Бостън. Когато д-р Руменов му казва, че е от София, този човек изведнъж се сепва и пребледнява, после се разплаква. “Най-после, откога съм бленувал да срещна какъвто и да е българин. За да го помоля за прошка… Аз бях сред тези, които бомбардираха вашата столица на 10 януари 1944 г. Имахме заповед да пазим само храма с позлатените кубета. Пусках бомбите над главите на заспалите хора, плачех, не – заливах се в сълзи – и от сърце се молех Богу да не убия някого… Кой беше издал тази нечовешка заповед?! Но какво да направя: беше война, аз бях войник, изпълнявах команда… Нали биха ме разстреляли при неподчинение?!” Сега пък идва ред на д-р Руменов да се разчувства. Защото по време на тази неизлечима от съзнанието на българите варварска бомбардировка, той е нощен дежурен в хирургичната клиника на проф. Александър Станишев. Не я напуска и не отива да се крие в мазето, за да не изостави болните си, макар бомбите да трещят в Александровска болница; още при обедната бомбардировка те убиват няколко пациенти и шестима лекари.

Д-р Иван Руменов, както вече споменах, беше невероятен, благодатен разказвач; споделял е с мен десетки ярки случаи от практиката си. Веднъж обсъждахме темата за благодарността на пациентите към своя лекар.

Д-р Руменов бе съгласен с мен, че е унизително лекарят да чака подаяния от пациентите си, от които в никакъв случай не би трябвало да е зависим в каквото и да е измерение, особено – в материално. Запомнил съм няколко случаи на благодарност към него, които той ми разказа. Но особено ме впечатлиха три от тях.

През една мразовита есенна нощ патрулни полицаи домъкват в Хирургичната клиника, завеждана от знаменития проф. Александър СТАНИШЕВ някакъв ням дрипав старец, сгънат одве. Младият дежурен асистент д-р Руменов го приема. (“Не можеше да говори, но само как ми се молеха очите му: “Спаси ме!!”) Незабавно го полага на масата, защото диагнозата изисква неотложна намеса: инкарцерирана херния, със започнала некроза на засегнатите черва. Изрязва ги на живо: местната новокаинова упойка не е хванала сиромаха; той се гърчи отдолу и плаче без глас. Дори името му не могат да научат, така го и отбелязват в болничния лист: “Глухонемият”.

Изписват го след десетина дни, напълно възстановен. И една вечер човекът идва пак в клиниката (д-р Руменов дежури почти непрекъснато): още по-дрипав и отслабнал – види се, немотията го е засмукала отвсякъде. С две ръце е обгърнал о корема си… огромна жълта тиква. Оставя я на прага, сваля вехтото си калпаче пред своя Спасител, и го изпива с огромни, бляскави, възторжени очи – събрали целия свят, те го поднасят в краката му. Защото Той, Хирургът, е спасил жалкия му изпокъсан, ням и жалък – но все пак един-единствен, само негов и затова безкрайно скъп Живот-Животец. После му се покланя доземи и изчезва в тъмата.

Д-р Руменов си спомняше с умиление и за друг свой подарък от пациент. През 1947 г. докарват един младеж, Пейо Пеев, с открита фрактура на двете подбедрени кости и започнала газова гангрена. Ампутацията е най-радикалното и като че ли единствено решение. На два пъти се размива, но все не се решава да посегне към скалпела: как да отреже този дълъг мускулест крак? Момчето също му се примолва: “Докторе, аз съм лекоатлет, шампион, по-добре да умра, отколкото да ми ампутирате крака!”. Започва дълго и упорито консервативно лечение – и успява!

След 2 години момчето идва, с една лъскава спортна купа. Отново става републикански шампион на бягане с препяствия. Пъха му я в ръцете: “Докторе, тази купа е Ваша; не аз, а Вие я спечелихте!”

С удоволствие си спомняше и за друга трогателна проява на благодарност от пациент. Когато е на работа в Бургас, довеждат – почти в безсъзнание – капитана на акостиралия италиански кораб “Азучена”. Язвата му е перфорирала още преди Босфора, но той заповядал да го водят при българите. Въпреки тежкото му състояние, д-р Руменов прави не обикновено съшиване на пробива, а радикална стомашна резекция. След седмица старият морски вълк е изписан и се връща в каютата си. На другия ден Спасителят и екипът му получават покана за гостуване.

Познават кораба отдалече – целият е обкичен с италиански и български знаменца. Когато лекарят стъпва на борда, строените за почест моряци се изпъват тържествено, от някакъв грамофон засвирва военен марш, а оздравелият и оживял капитан изкозирува отривисто на българския хирург – сякаш посрещат адмирал, а не някакъв цивилен медик от друга страна. И именно това запомня д-р Иван Руменов за цял живот: оказаните на един българин и неговата Родина официални почести от екипажа на чуждестранен кораб.

Получавал е не само благодарности и подаръци от пациентите си, но и огорчения, дори обиди. (Махваше снизходително с ръка: “Правели са го от простотия; никога не съм се засягал – Хирургът трябва да стои над малките неща; прощавал съм им винаги.”)

За евтаназията: “Проф. Кристиян Барнард я оправдава. Знаем и за д-р Джак Кеворкян, когото в САЩ наричат “Д-р Смърт”. Лекарят обаче се нарича само “Д-р Живот”!”

Един негов приятел, инженер, му признал, че упоил жена си със свръхдоза морфин, за да й спести адските мъки. Тя страдала от напреднал рак с разсейки в белите дробове; била неподвижна, с часове виела от непосилните болки и човекът не можел да наблюдава ужасните й страдания и решил сам да ги прекрати. (“Лично аз никога не бих го направил, дори и на врага си, макар че добрият лекар безпогрешно може да определи безперспективността на даден болен. Нека Господ да реши кога да те прибере при Себе Си.”)

За Края: “Смъртта е неизбежният, задължителен изход от Живота. Вече наближавам 80-те и знам, че съм близо до Нея. Дано да дойде безболезнено, неусетно. Макар и хирург, и аз съм човек и се страхувам от болката и страданието.”

Д-р Иван Руменов живя дълго и щастливо. Той определяше хирургията като “Благородно мъчение”, а също и “Напрежение, болка и красота”. Напрежението – за болния човек (всеки се страхува от ножа – и има защо…). Операцията му причинява болка. А когато го изпишеш оздравял – в очите му блика обич към Спасителя – и това ги прави толкова красиви. Красотата пък е и за хирурга, който пресътворява Живота със собствените си ръце. Същността и целите на Хирургията са прости: накрая да видиш пациента си изписан; преживял немалко мъки и изпитания, но жив, жив!! А ако, не дай, Боже, умре – само да сведеш глава, да помълчиш минутка-две – и пак да тръгнеш да воюваш за нечий друг чужд живот. Чужд ли? Та за Хирурга, за Лекаря животът на всеки Пациент е неговият личен. Или на детето му – защото всеки пациент трябва да е като родно дете за Лекаря, който е призован от Бога и призванието си да бъде вторият му Баща. За най-голямото достойнство на своята професия той посочваше привилегията да можеш да върнеш своя болен в Живота. Според него лекарските грешки са неизбежни, но – простими, ако са сторени несъзнателно, от бързане час по-скоро да се помогне на страдащия. Казваше: “Няма лекар, който да не е грешил, особено пък – хирург. Важното е да остане поуката – тя е горчива, но толкова ценна! Честният и колегиален хирург непременно ще я сподели с останалите от екипа му: за да не допускат и те собствените му грешки.”

Говорили сме и за корупцията: “Вземал съм пари от пациент, но никога не съм ги искал – нито предварително, нито след операцията. Давали са ми пари доброволно, от сърце – от благодарност, задето съм спасил близкия им, пък и за здраве. И аз съм преценявал, че мога заслужено да ги взема. Иначе изнудването на пациента за пари преди операцията е корупция, жалко, недостойно, срамно търгашество, недопустимо за истинския Хирург.”

Сбъдна се надеждата му за лека смърт…

Скоро след последния ни разговор, на 80 години получил тежък мозъчен инсулт, лежал десетина дни в кома и угаснал. Научих това чак след погребението му, на което не присъствах, защото то не бе разгласено. Слово произнесъл проф. Борислав (Бочо) Кръстев.

Няма хирург в България, който да не е чувал за знаменития д-р Иван РУМЕНОВ. Без да е хабилитиран, той бе станал легенда за своите колеги и млади, и стари. Защото беше Хирург, беше Лекар, беше Човек, Приятел и Колега. Бог да го прости!

Писах толкова обширно за тези трима знаменити хирурзи от родния ми провинциален градец Ямбол, защото най-много и продължително съм общувал с тях: д-р Васил Ковачев – с харизмата си на непогрешим и всеможещ Лекар; д-р Николай Недков – с всеотдайността, жертвоготовността и любовта към болните си и д-р Иван Руменов – с неповторимото си европейско излъчване и достолепие, наложиха в съзнанието ми незаличими спомени и почит към Делото и Изкуството на Хирурга, на истинския Лекар – Светец за пациентите и техните близки и пръв Приятел на колегите.

Именно заради този пиетет дълго време не се решавах да започна тази книга за българските хирурзи – просто защото не съм един от тях, тези малки Богове, тези светли Мъже и Лекари, които могат за мигове да прогонват неумолимата Смърт и да върнат светлината в човешките очи и Живота.

Окуражи ме само моралният подтик на проф. Дамян Дамянов, който повярва в перото ми; на него и на рецензента на моите страници – достолепния чудесен хирург проф. Георги Златарски – благодаря най-сърдечно!

Понеже споменах грандиозното погребение на д-р Васил Ковачев, ще припомня изпращането и на проф. Станислав БАЕВ (1932 – 2004), дългогодишен национален консултант по хирургия.

Той работи буквално до последния си ден. Даваше консултации в IV МБАЛ – София, влизаше в операционната, заедно с д-р Енчо СИМЕОНОВ и останалите хирурзи, но го поканиха за консултант в Плевенската хирургична клиника (на която бе създател и пръв ръководител). Той не устоя и отиде, макар сърцето му вече да изневеряваше (получаваше дълги и тежки ритъмни нарушения). Месец преди това разговаряхме за професията му. Той я определи като “Сплав между три компонента: наука, занаят и изкуство. Наука – защото се базира на всички фундаментални дисциплини. Занаят – защото се придобива в продължение на дълги години работа и трябва задължително да се мине през степените “чирак” и “калфа”, докато накрая стигнеш (но може и да не се добереш) до най-високия ранг – “майстор”. Изкуство – защото е Божа благодат и не е за всеки, проблясва в ръцете на малцина.” Каза още: “От 20 колеги най-много четирима стават истински професионалисти. В хирургията най-важното е да “виждаш” с ръцете си. А за това е нужен талант.”

Година, след като замина в Плевен, научихме, че е угаснал там. Докараха ковчега му в София. След него пристъпваха едва ли не всички български хирурзи: гробището бе почерняло от десетки знаменити хора, чиито златни ръце бяха спасявали хиляди българи. Нито един вестник обаче не отрази дори и с ред-два, с половин изречение поне, камо ли с малка снимчица, това рядко виждано в България струпване на толкова ценен национален капитал на едно място. В същия ден погребваха някаква мутра с отвратителен, като делата й, животински прякор, поредна жертва на безкрайните гангстерски престрелки между наркотрафикантите. На събитието буквално всички вестници бяха посветили цели страници, илюстрирани с по 6-7 фотоса: вкарването на ковчега в църквата, изкарването му след опелото, носещите го на яките си рамене черноризи бандити (които несъмнено, също като жертвата, са причинили безброй трагедии, убивайки с дрогата си наивни младежи и почерняйки семействата им). Ни най-малко не завиждам на подобно изпращане и отразяване. Но тези бандити ли са ценностите на съвременна България, за да им се обръща такова внимание, и то в централните медии, които би трябвало да отсяват и изтъкват примерите, достойни за възхита и подражание, да формират общественото мнение и вкус?! Може ли да се предпочита чалгата пред Моцарт и Бийтълс? Излиза, че в България – да, и то твърде често, да не кажем – почти винаги.

Автор: Д-р Тотко Найденов