Фармакология

Пръв наш преподавател по фармакология и основател и ръководител на Катедрата по фармакология и терапевтика при МФ е проф. Владимир АЛЕКСИЕВ (1879, Габрово – 1948), който е автор и на учебника “Основи на фармакологията” и ръководител на Терапевтична клиника с Институт по фармакология към Медицинския Факултет – София. Под негово ръководство се създават и внедряват в практиката оригинални български лечебни препарати. Неговият асистент Петър НИКОЛОВ, бъдещ професор и чл.-кор. на БАН, е емблемата на българската фармакология – не само защото живее близо 100 години, но и защото разработва лечебната активност на редица лекарствени растения (червеният напръстник – дигиталис ланата, адонис верналис, розата и др.) Гигант на българската фармакология е и проф. Димитър ПАСКОВ, създател на нивалин – легендарното българско лекарство срещу детски паралич и неврити. Достойно място в тази важна област на медицината заемат професорите Петко Узунов, Витан Влахов, Иван Крушков (днес покойник), Надка Бояджиева, Димитър Терзииванов и др., както и най-големият създател на български лекарства и хранителни добавки проф. маг.-фарм. Рахамин ШЕКЕРДЖИЙСКИ, единственият носител на най-високото професионално-съсловно звание “Фармацевт на България”.

Тук трябва непременно да бъде упоменат и самоукият народен лечител Иван Раев (1876, Сопот – 1938). През 1934 г. той открива прословутото лечебно средство, известно по-късно в цяла Европа като “кура булгара” (българското лекарство) – извлек чрез бяло вино от корените на лудото биле (атропа беладона), с което успешно лекува паркинсонизом. Скоро отива да го прилага в Италия, където кралица Елена Савойска му предоставя специализирана клиника, а крал Виктор-Емануил му дава лекарска диплома от Медицинския Университет в Болоня.

Педиатрия

Развитието на българската педиатрия води началото си от нейния основоположник проф. Стефан ВАТЕВ (1866, Ловеч – 1946). Той следва в Хайделберг и Тюбинген, завършва в Лайпциг, специализира в Берлин. Открива първата “съвещателна станция” (т. е. консултация) за майки и деца у нас (1924), основател и пръв председател на Съюза за закрила на децата в България (1925).

По-видни представители на българската педиатрия са професорите Братан Братанов, Любен Рачев, Иван Киров, Лора Бакалова, Георги Гизов, Драган Бобев (онкохематолог, първият, извършил у нас трансплантация на костен мозък), успешно работилите в Пловдив и поставили основите на педиатрията в Южна България Иван Андреев, Иван Вапцаров, Б. Бойкинов и Христо Михов, както и председателят на Българската педиатрична асоциация доц. Евгений ГЕНЕВ, изтъкнат български генетик.

Хирургия

Това е най-напрегнатият и изтощителен раздел в медицината; не случайно са ни известни над 50 български хирурзи (половината от тях – от “Пирогов”), на средна възраст 54 години, които са починали по време на извършвани от тях тежки операции (обикновено на нощни дежурства) или непосредствено след тях.

Основоположникът на българската хирургия е проф. Параскев СТОЯНОВ (1871, Гюргево – 1940). Следва медицина в Париж, Женева, Букурещ и Вюрцбург, специализира във Франция, Германия и Швейцария. Той е и вторият ни професор по медицина (след интерниста Васил Моллов). Живее само 69 години, а написва и оставя първите и дълги години използвани учебници и ръководства по хирургия – “Обща хирургия”, “Ръководство по специална хирургия”, “Ръководство по оперативна хирургия”.

Огромни заслуги в основополагането на българската хирургия има Асен ПЕТРОВ (1862, Плевен – 1920), завършил медицина в Монпелие, специализирал в Париж и Виена. Той въвежда най-съвременните европейски оперативни методи у нас; създател е и на пластично-възстановителната хирургия у нас. За жалост, не бива допуснат да бъде утвърден за професор (макар първоначално да е избран, преди Параскев Стоянов) поради теснопартийни причини, което довежда до психическия му срив и скоропостижна смърт от тежък инфаркт.

Вторият ни професор по хирургия е знаменитият, но злощастен Александър СТАНИШЕВ (1886, Кукуш – 1945), завършил медицина в Мюнхен и специализирал хирургия и ортопедия в Германия и Швейцария. Той е изключителен, високо ерудиран оператор и лектор; взискателен до педантизъм към своите сътрудници и грижовен към пациентите; единственият български лекар, член-кореспондент на 4 европейски академии. Неговата драма се състои в това, че през лятото на 1944 г. става министър на вътрешните работи; това му коства смъртна присъда от т. нар. “народен съд”, изпълнена в злокобната и позорна за нашата най-нова история нощ на 2 февруари 1945 г. Принуждават го да присъства на разстрелите на всички обречени 101 депутати и министри, за да отбелязва смъртта им (т. е. докрай и най-достойно изпълнява лекарския си дълг!), след което и той получава своя подъл роден български куршум в тила.

Десетки са знаменитите наши хирурзи-професори, оставили следа в историята на българската хирургия. Сред тях трябва да се откроят: незабравимите поливалентни и легендарни Янко Добрев и Георги Капитанов; генералите Коста Стоянов (той е и първият наш кардиохирург), Йовчо Топалов, Николай Василев и Генчо Кръстинов; неврохирургът ген.-проф. Ганчо Савов; пионерите на кардиохирургията Димитър Димитров и Чавдар Драгойчев, създателят на съвременната школа по кардиохирургия Александър Чирков (който построява и оборудва най-модерната наша болница – “Св. Екатерина”); създателят на българската онкохирургия Борислав (Бочо) Кръстев; създателят на българската хирургия на рака на млечната жлеза Станко Киров (който продължава да оперира всеки ден, независимо че е на 88 години!); неуморимият създател на българската гръдна хирургия Петър Червеняков (83-год., той също оперира всеки ден!; гръдни хирурзи са и синът му, и внукът му!); Аршавир Дереджан; Димитър Маринов; Алберт Луканов; Петър Алтънков (той полага основите на варненската хирургия); дългогодишният председател на Българското научно хирургично дружество и неуморим организатор на десетки научни форуми Дамян Дамянов, емблемата на “Пирогов” и на спешната хирургия Георги Златарски; също като тях блестящите коремни, чернодробни и панкреатични хирурзи Радослав Гайдарски и националният консултант по хирургия Виолета Димитрова; създателят на българската лапароскопска хирургия Тома Пожарлиев; ръководителят на чудесните хирурзи от болницата на МВР Гено Киров, националният консултант по гръдна хирургия доц. Данаил Петров и още много други.

Първата трахеотомия извършва (1884) д-р Асен Шишманов от Александровска болница. Първата упойка дава (1875) д-р Георги Хаканов от Казанлък.

За всеки един от тези достойни хора може да се напише цяла книга, да се заснеме отделен филм. Но те стоят извън вниманието на нашата общественост и медиите, защото техните ценности, уви, вече са други: мутрите, силиконовите фолкзвезди, безбройните конкурси “Мис Мокра фланелка”, празноглавците от “Биг брадър”, контрабандистите, наркодилърите и техните убийци, паркетните лъвове, хомосексуалистите…

Дерматовенерология

Българската дерматовенерология завинаги е свързана с името на проф. Богомил БЕРОН (1866, Болград – 1936), племенник на д-р Петър Берон. Завършва медицина във Вюрцбург, специализира във Виена, Париж, Бреслау, Берлин и Прага. През 1926 г. става първият наш професор по дерматовенерология. Той е един от най-големите български дарители; със собствени средства построява днешната легендарна сграда на Клиниката по дерматовенерология в МФ; автор е и на първия ни учебник по обща дерматология, основоположник е на българската дерматовенерологична школа, чиито представители се отличават с богат интелект, ползване на чужди езици, оживени международни връзки.

Следващите ръководители на софийската Клиника по дерматовенерология са също полиглоти с широки връзки в Европа: професорите Любен Попов, Крум Балабанов, Петър Попхристов, Илия Петков, Петър Михайлов, Никола Ботев, Асен Дурмишев, Николай Цанков (носител на най-високото професионално-съсловно звание “Лекар на България”, 2 мандата декан на МФ), Любомир Странски.

УНГ

И българската школа по ото-рино-ларингология се отличава с ерудирани професори-полиглоти. Най-яркият от тях несъмнено е основателят й проф. Стоян БЕЛИНОВ (1872, Котел – 1944), който е владеел 10-тина езика! Неговите близо 200 научни публикации са отпечатани в 27 чуждестранни списания; той достойно представя българската ото-рино-ларингология на множество международни конгреси и симпозиуми. Този достоен българин загива трагично при бомбардировките над София на 10 януари 1944 г. Негови следовници са професорите Георги Янков, Владимир Павлов, Георги Георгиев, Атанас Кехайов (създател на българската отоневрология), Тодор Карчев, Кунчо Кунев.

Офталмология

Основоположник на българската офталмология е проф. Константин ПАШЕВ (1873, Сливен – 1961), завършил медицина в Лион и специализирал в Париж, автор на над 400 научни публикации и на първия наш учебник по очни болести, основател и пръв председател на Българското офталмологично дружество (1927). Приемници са му професорите Никола Константинов и Иван Василев (вече покойници), акад. Петя Ив. Василева, Стоимен Дъбов, Веселин Танев, Православна Гугучкова, доц. Руска Христова.

Неврология и психиатрия

Родоначалник на българската университетска неврология са руските емигранти професори Алексей ЯНИШЕВСКИ (1873, Казан – 1936) и Николай ПОПОВ (1860, Вятка – 1939; той е директор на Психиатричната клиника, която тогава е част от Университетската нервно-психиатрична клиника, основател и първи ръководител на Катедрата по психиатрия, автор на първите наши учебници по психиатрия). Впоследствие двете специалности се разделят.

Основателят на съвременната българска психиатрия е проф. Никола ШИПКОВЕНСКИ (1906, Троян – 1976), който претърпява незаслужени гонения и унижения от тоталитарния режим. Той е автор на над 300 научни публикации и член на над 25 международни организации по неврология и по психиатрия; някои от монографиите му са издадени на немски и дори на японски.

Не бива да се пропускат имената на акад. Георги Узунов, професорите Иван Темков, Коста Заимов, Никола Кръстников, Васил Милев, детските психиатри Меглена Ачкова и Христо Христозов, незабравимият, благ и колегиален Тодор Станкушев (1930 – 2007), създател на българската наркология и на Клиниката по наркомании и алкохолизъм в Суходол, на която дълги години беше директор.

Най-видното име сред невролозите от по-ново време безспорно е проф. Сашо БОЖИНОВ (1914 – 1998). Негови съратници и следовници са професорите: дълголетният и трудолюбив Димитър Хаджиев, рано починалият Борислав Йорданов, неуморимият Димитър Чавдаров (дългогодишен национален консултант по епилептология), Пенко Шотеков, Иван Миланов, Параскева Стаменова, Стефка Янчева.

Неврохирургия

Основоположник на българската неврохирургия е проф. Филип ФИЛИПОВ (1908 – 1987), създател и дългогодишен на Катедрата по неврохирургия, учен и практик с международна известност. Негови следовници са професорите Петър Петров (създател на детската неврохирургия), вече покойният Любомир Карагьозов, който дълги години работи в чужбина, О. Къркеселян, П. Вецка, Кирил Романски, Венцеслав Бусарски, доц. Неделчо Гергелчев и др.

Клинична лаборатория

Създателят на българската клинична лаборатория е безспорно най-обаятелният наш клиницист, Князът на българските лекари чл.-кор. проф. Константин ЧИЛОВ. Катедрата по клинична лаборатория към МФ – София е основана и дълги години ръководена от проф. Йордан ТОДОРОВ. Известни наши професори по тази специалност с международна известност са Добрин Свинаров, Камен Цачев, Николай Попов, Стоян Данев.

Рентгенология

Първият наш лекар, който работи с рентген, е първият ни професор по медицина – клиницистът Васил МОЛЛОВ; той въвежда в България и лъчелечението, но прекратява дейността си поради получен тежък радиодермит. Създател на българската рентгенология (или, както е модерно сега да се нарича – образна диагностика) е проф. Андрея САХАТЧИЕВ (1883 – 1947). Той завършва медицина в Монпелие, специализира рентгенология и физиотерапия в Париж, издава учебници по темата, организира и дълги години ръководи Института по рентгенология и физиотерапия. Най-известните софийски имена в тази област са професорите Гоце Тенчов, Георги Наумов, Личо Величков, Ангел Николаев, Борис Бърлиев, Иван Ушев, Никола Малеев, баща и син Георги и Васил Хаджидекови.

Българската радиология също има за родоначалник проф. Андрея Сахатчиев; тук трябва да бъде изтъкнато името на дългогодишния национален консултант проф. Татяня ХАДЖИЕВА от ИСУЛ.

Урология

Урологията дълги години се извършва в хирургичните звена; първото самостоятелно урологично отделение е създадено (1935) към Катедрата по факултетска хирургия и е завеждано от проф. Владимир ТОМОВ. Първата Катедра по урология е открита към ИСУЛ (1951), с началник проф. Антон ЧЕРВЕНАКОВ, а на първата самостоятелна Клиника по урология (1961) ръководител е проф. Стоян ЛАМБРЕВ. Създателят на българската хемодиализа е проф. Здравко КИРЯКОВ (ръководител на Центъра по хемодиализа към Клиниката по урология, 1967); той развива и оборудва отделенията по хемодиализа към всички окръжни болници в страната.

След Стоян Ламбрев, Катедрата по урология се ръководи последователно от достойни блестящи професори с европейска известност: Никола Атанасов, акад. Николай Минков, Христо Куманов, Петър Панчев (който интензивно развива трансперитонеалната хирургия и бъбречната трансплантация). Професори са и Димитър Цветков (същото име носи и друг професор, национален консултант по андрология) и Митко Цветков. Проф. Стоян Чакъров, основоположник на заместването на засегнат от рак пикочен мехур с дебело черво, е носител на най-високото професионално-съсловно звание “Лекар на България”.

Ортопедия

Ортопедията също като урологията дълго време е упражнявана от общи хирурзи. Отделя се в самостоятелна дисциплини със създаването на първата в България Клиника по ортопедия и травматология (1847), към Катедрата по пропедевтична хирургия. Неин основател и ръководител е създателят на българската школа по ортопедия и травматология чл.-кор. проф. Бойчо БОЙЧЕВ (1902, Лом – 1971), специализирал в Болоня. Той е създател и ръководител и на първата Катедра по ортопедия и травматология (1951, към ИСУЛ); с пълно право неговото име носи Националният център по ортопедия и травматология в Горна баня. Видни наши професори ортопеди-травматозоли са Янаки Холевич и съпругата му Елена Панева (създател на българската хирургия на ръката), Александър Герчев, Иван Матев, Димитър Джеров, Борислав Владимиров (създател на детската ортопедия), Димитър Шойлев (създател и дългогодишен ръководител на Клиниката по спортна травматология), Петър Тивчев.

Проф. Янаки Холевич извършва (1970) първата тотална тазобедрена ендопротеза в България; така той поставя началото на ендопротезирането у нас. Гръбначната хирургия има за родоначалници доцентите Георги Павлов, първият ръководител на Клиниката по гръбначна хирургия (1979) към Катедрата по ортопедия и травматология и Георги Каймакчиев; а на Клиниката по спешна травматология – проф. Елена Панева.

Анестезиология

В тази много важна, изнурителна и неблагодарна област на оперативната медицина трябва да се споменат достойните имена на професорите Стоян Саев, Иван Смилов и Димитър Карадимов.

Анестезиолозите в скоро време ще станат най-дефицитните специалисти у нас.

Профилактика и епидемиология

Основател на българската профилактика е проф. Тошко ПЕТРОВ (1872, Ловеч – 1942), следвал медицина в Женева, дипломирал се в Лион. Основоположник на научната хигиена и създател на българската хигиенична школа. Създател на съвременната противоепидемиологична мрежа в България е д-р Владимир Калайджиев, който, бидейки зам.-министър през 50-те години на миналия век, основава стройна система от ХЕИ в окръжните и ХЕГ в общинските градове, а друг достоен зам.-министър (3 мандата) д-р Любомир КУМАНОВ я запазва от трусове, въпреки катастрофалната здравна “реформа”, разрушила като ураган цялото ни здравеопазване от 1999 г. насам. Бидейки зам.-министър проф. Петър Андонов, изгражда нашата вирусология.

Сред водещите ни специалисти в тази област трябва непременно да бъде изтъкнат чл.-кор. проф.Богдан ПЕТРУНОВ, създател на модерната имунология в България и на редица имуностимуланти, име със световна известност и почит. Той е дългогодишен директор на ползващия се с огромен авторитет в Европа и света Национален център по заразни и паразитни болести. Той е приемник на създаденото от Борис Окс звено за производство на вариолна ваксина (1881). НЦЗПБ (бул. “Я. Сакъзов” 26, тел. 944.69-99) разработва множество международни проекти; неговата фирма БулБио произвежда и изнася в десетки страни по света редица противовирусни ваксини и имуностимуланти. Водещият ни национален микробиолог – доц. Тодор КАНТАРДЖИЕВ поддържа микробиологията и микологията в България на европейско равнище с чудесни кадри, въпреки мизерното им (в сравнение с колегите от другите страни) заплащане.

Друг стожер на българската профилактика е Националният център по опазване на общественото здраве; тел. 805-62-00; директор проф. Любомир Иванов.

Трябва да бъде споменат и незабравимият вирусолог доц. Святослав ВАСИЛЕНКО, който не само изучава кримската хеморагична треска у нас и приготвя единствената в света ваксина срещу нея, но и я изпробва върху себе си! Благодарение на неговия сполучлив самоотвержен опит тя се произвежда масово и с нея се имунизират 100 000 българи (овчари, ветеринари, граничари), което довежда до почти пълното й ликвидиране в страната ни.

Класик на организацията на здравеопазването (социалната медицина) е проф. Тодор ЗАХАРИЕВ (1911 – 2002), чийто неизменен девиз беше: “Тук съм, за да помагам!”.

История на медицината

Немалко наши лекари са работили в тази област, като първият е създателят на съвременната българска хирургия проф. Параскев Стоянов. Класиците са вече покойната проф. Вера Павлова (р. 1912, Габрово) и нейният достоен приемник – проф. Миладин Апостолов, който неуморно продължава своята патриотична дейност. Свой достоен принос в историята на българската медицина дава и д-р Константин Страшимиров (1920 – 1985), дългогодишен зам.-главен редактор на в. “Здравен фронт”.

Здравното министерство

Още докато трае Руско-турската Освободителна война, руската военна администрация организира здравна мрежа и медицинска помощ за населението, като се изработват специални щатове (7 юли 1977) с длъжностите санджакови (губернски) и каазалийски (окръжни) лекари. Службата по устройство на гражданските дела (ръководена от княз В. А. Черкаски) организира, със съдействието на Руския Червен кръст граждански болници в Свищов, Търново, Габрово, Русе, Плевен, Видин и др., като към тях се създават градски болнични съвети.

В началото на 1979 г.лекарите-депутати в Учредителното Народно събрание в Търново обсъждат проект на Наредба “За здравните власти”, който заляга в основата на знаменитите “Временни правила за устройството на медицинското управление в България”. Те са написани от д-р Димитър Моллов по подобие на руската земска медицина и са утвърдени от руския императорски комисар княз Дондуков – Корсаков на 1 февруари 1979; може да се каже, че това е датата на началото на организираното здравеопазване у нас.

Д-р Димитър МОЛЛОВ (1845, с. Беброво, Еленско – 1914), възрожденски лекар, е първостроител и основоположник на българското здравеопазване. Завършва семинария в Киев, след което – и медицина в Москва (1873), където няколко години е асистент на един от най-големите руски хирурзи – проф. Басов. Д-р Димитър Моллов е първият български лекар в Русия с научна степен “доктор на медицинските науки”. Завърнал се в Отечеството, става главен лекар на Видинския санджак (окръг). Депутат в Учредителното народно събрание. Участник в Сръбско-турската и Руско-турската Освободителна война. Зам.-главен лекар на българската войска с ярки прояви през Сръбско-българската война. Главен лекар на София (1882) и кмет на столицата (1895-1896), с огромни заслуги за устройството на здравното дело и хигиенизирането й. Председател на Първия и член на Втория Висш медицински съвет. Основател и председател на първото Физико-медицинско дружество в България. Вносител на предложението да се построи специална сграда за Александровската болница, която дълго време остава най-голямата в страната, като е неин дългогодишен хирург и ръководител. Основател и пръв председател на БЧК, който ръководи над 20 години. Основател и пръв председател на БЛС (1901).

Иван В. ГРИММ (1842, Остзее, Естония – 1907) идва в България като руски военен лекар от 1-ва гвардейска пехотна дивизия. През 1981 г. е назначен за генерал-инспектор по медицинската част в Княжество България. Той разработва “Граждански медицински закони”, които допълват “Временните правила”. Гримм поставя началото и на медицинския печат у нас (сп. “Медицинска сбирка”, 1883, орган на Медицинския Съвет) и на международния медицински абонамент и книгообмен, организира здравното и болнично дело в София (1881), както и аптечното снабдяване на столицата и цялата страна; основава и профилактичното дело у нас, като създава “Оспеный тельятник” (Противошарковия институт) в Разград (1881), който произвежда ваксини срещу едра шарка); открива 12 болници и развива болничната мрежа. В България Гримм работи само 2 години – до 1983 г., но оставя трайни следи във всички области на здравеопазването и медицината ни, както и началото на спойката на младата държава с руската медицина.

След Съединението (1885) се приема “Санитарният закон” (1888), създаден от д-р Панайот Жечев (1853 – 1903),; този закон отменя “Временните правила” и към МВР се обособява Гражданска санитарна дирекция; тя после няколко пъти променя името си (Дирекция за опазване на общественото здраве, Дирекция на народното здраве, Главна Дирекция на народното здраве).

След Съединението броят на лекарите ни надхвърля 230 души, завършили предимно в Монпелие и Москва. Чак през 1911 г. се създава специализирана дирекция “Народно здраве” към МВР и тя се оглавява от съответните министри на вътрешните работи:

• Александър Людсканов, 1911 – 1913 (премиер Иван Гешов);

• Михаил Маджаров, юни-юли 1913 (в кабинета на Стоян Данев);

• Васил Радославов, 1913 – 1915 и 1916 – 1918 (Той – и премиер);

• Христо Попов, 1915 – 1916 (в правителството на Васил Радославов);
• Михаил Такев, юни-ноември 1918 (премиер Александър Малинов);
• Никола Мушанов, 1918 – 1919 (в правителството на Теодор Теодоров) и април-ноември 1931 (премиер Александър Малинов);
• Кръстьо Пастухов, май-октомври 1919 (премиер Теодор Теодоров);

• Александър Димитров, 1919 – 1921,
• Константин Томов, юни-ноември 1921,
• Александър Радолов, 1921 – 1922,
• Райко Даскалов, 1922 – 1923,
• Александър Оббов, февруари-март 1923
• Христо Стоянов, март-9 юни 1923 (всички те – в правителствата на Александър Стамболийски);
• Иван Русев, 1923 – 1926 (министър-председател Александър Цанков);
• Андрей Ляпчев, 1926 – 1931 (Той – и премиер);
• Александър Гиргинов, 1931 – 1934 (при Никола Мушанов);
• Петър Мидилев, 1934 – 1935 (в кабинета на Кимон Георгиев);
• Крум Колев, януари-април 1935 (при премиер Петко Златев);
• Рашко Атанасов, април-ноември 1935 (министър-председател Андрей Тошев);
• Георги Сапов, 1935 – 1936,
• Иван Красновски, 1936 – 1938,
• Николай Николаев, януари-ноември 1938 и
• Никола Недев, 1938 – 1940 (всички те – в правителствата на Георги Кьосеиванов;
• Петър Габровски, 1940 – 1942 (в кабинетите на Богдан Филов и Добри Божилов;
• Дочо Христов, 1943 – 1944 (при премиер Добри Божилов);
• проф. Александър Станишев, юни-септември 1944 (в правителството на Иван Багрянов);
• Вергил Димов (само за 1 седмица – 2-9 септември 1944 (в кабинета на Александър Муравиев).

Както се вижда, някои от министрите на вътрешните работи и народното здраве са били на власт в различни правителства, понякога само за по няколко месеци, дори седмици (а последният – фактически само за 6 дни). Преобладаващата част от тези министри не са лекари – така че какво са разбирали те от здравеопазване и медицина?!

Министерството на народното здраве се създава за пръв път в ОФ-правителството на 9 септември 1944 г. с Указ № 284 на премиера Кимон Георгиев.

Първият ни здравен министър е д-р Рачо АНГЕЛОВ (1873 – 1956), родом от Габрово. Той завършва медицина в Киев през 1896 г. Работи като околийски лекар на Борисовград (дн. Първомай), после става военен лекар и обикаля гарнизоните в Пещера, Хасково, Карлово и София. Още от 1898 г. е член на благоевската БРСДП (т. с.). Дългогодишен председател на БЛС, организатор и ръководител на прокомунистическата група в него “Обществен лекар”. Министър е в 2 правителства – на Кимон Георгиев и на Георги Димитров от 9 септември 1944 до 11 декември 1947 г.

Д-р Рачо Ангелов полага основите на социалистическото здравеопазване, което се отличава със своята безплатност, достъпност и социалност (система Семашко, незнайно защо днес така яростно отричана и дори заклеймявана от доморасли демократи). Със специална Наредба-закон от 1945 г. се осигурява безплатно болнично, амбулаторно и домашно лечение на служителите, пенсионерите и техните семейства. В почти всяко село се построяват солидни 2-етажни еднотипни здравни служби, като първият им етаж е определен за кабинети (непременно – с родилна стая; в по-големите села се вдигат и цели родилни домове), а вторият – за жилище на лекаря. Откриват се десетки балнеосанаториуми, лечебни профилакториуми, поликлиники, болници, ясли. Разраства се Софийският медицински факултет (учредяват се 12 нови катедри), открива се Висшият медицински институт в Пловдив. Превес се дава на профилактичната медицина, бързо се ограничава страшният бич за България – туберкулозата, хигиенизират се дотогава потъналите в кал и смрад села, ликвидира се бесът (просто се изтребват бездомните кучета – съвършено правилно решение: човекът е много по-важен от помиярите), както и маларията (като се пресушават блатата-развъдници на комарите анофелес), приема се Законът за ограничаване на пиянството и алкохолизма (затварят се повечето кръчми по селата), рязко намалява детската смъртност. Друг – и горчив – е въпросът, че 3500-те български лекари, които работят всеотдайно, с любов и ентусиазъм, скоро биват попарени от обидно ниските заплати и унизителното отношение към тях. Десетилетия наред българските лекари ще бъдат най-мизерно платените в целия свят.

Въпреки това, само за 3 години, първият ни здравен министър д-р Рачо Ангелов постига решителен и осезаем обрат в българското здравеопазване, който заслужено му осигурява трайно почетно място в него.

Следващият, втори поред здравен министър е Трайчо ДОБРОСЛАВСКИ (1903 – 1964), журналист, преименувал фамилията си на родното си село Доброславци, Софийско. Той няма нищо общо с медицината, но като “широк” социалист-отечественофронтовец, впоследствие (от 1942 г) – ренегат и член на БКП, е редактирал бюлетина на Национално-освободителната въстаническа армия. Вероятно тези негови “заслуги” към новата народна власт са достатъчен аргумент този странник и самотник да получи един толкова отговорен пост. (Завършва живота си със самоубийство.)

Доброславски е министър от 11 декември 1947 г. до 20 януари 1950 г., когато премиер става Васил Коларов (за няколкото месеца до смъртта си), който обаче поставя на неговия пост… собствения си син Петър.

По времето на Трайчо Доброславски се разгръща големият терор на новата власт, която изключва от Медицинския Факултет и изпраща в концлагерите десетки студенти, преподаватели и обикновени лекари, които смята за опозиционери. Недружелюбното отношение и тормозът към всички български лекари от страна на т. нар. “народна власт” става навик и стил на всички следващи правителства.

Д-р Петър КОЛАРОВ (1906 – 1966), син на премиера Васил Коларов, който е най-близък съратник на Георги Димитров и болшевишки функционер-резидент на КГБ сред българската емиграция в Съветска Русия, е роден в Пловдив. Завършва медицина в Москва през 1930 г. и става активен член на КПСС. Взема активно участие в Испанската гражданска война като ръководител на санитарните служби на интернационалните бригади.

Като министър на 3 правителства (на баща си, на Вълко Червенков и на Антон Югов), д-р Петър Коларов създава гъста мрежа от санитарни епидемиологични станции (санепидстанции), обединява болниците с поликлиниките, въвежда принципите на участъковостта и районирането, въвежда всенародната безплатна медицинска помощ (Указ на Президиума на Народното събрание от 1951), въвежда широката диспансеризация, разкрива медицински санитарни части (медсанчасти) и здравни пунктове в предприятията. На няколко пъти Коларов, като убеден болшевик, възнамерява да посегне на частната практика на лекарите, но не се решава, за да не се получи вакуум в селата. При него заплатите на лекарите и сестрите достигат санитарния си екзистенц-минимум. Все пак, успява да прекрати членството на колегите си в унизителния Профсъюз на санитарно-хигиенните работници (заедно с теляците, бръснарите, фризьорките и чистачките), за да ги прехвърли вкупом в новосформирания Профсъюз на здравните работници, в който задължително членува целият медицински персонал, вкл. санитарките и шофьорите на линейки. Лекарският съюз бързо е изтрит от съзнанието и мечтите на колегите му; неусетно и за себе си те се превръщат в аморфна, послушна, безропотна маса, задължена срещу жълти стотинки да подлага на свръхнатоварване и риск собствения си живот, за да опазва живота и здравето на своите сънародници. Никой не обсъжда нерадостното си положение публично (концлагерите още не са закрити). Цели 12 години комисарят-интербригадист Петър Коларов, син на кагебиста Васил Коларов, който е изпращал сънародниците си в Архипелаг Гулаг, с желязна ръка направлява българското здравеопазване и го лишава от одухотвореност, радост, признателност и достойнство.

На 27 ноември 1962 г. здравен министър става д-р Кирил ИГНАТОВ (1913 – 1980), партизанин в Югославия, началник на Военното контраразузнаване, който отпуска челичената хватка на Коларов. Оставя спомени на добър и отзивчив човек, не спира частната практика, въпреки натиска от ЦК на БКП, за да не накърнява доходите на колегите си, а и да не отнема правото на избор на пациентите.

Това свършва с готовност приемникът му, партийният секретар на София д-р Ангел ТОДОРОВ (кадър на тогава втория човек в партията и държавата Борис Велчев), който е назначен на мястото на д-р Кирил Игнатов на 13 март 1971 г. в правителството на Тодор Живков (а впоследствие – и на Станко Тодоров). Той бърза да издейства Указ на Държавния съвет от 17 юли 1972 г., с който забранява частната лекарска практика в цялата страна. Мотивите му са, че така се “защитават интересите на населението: премахва се материалната взаимовръзка между лекаря и болния; създават се условия за подобряване на амбулаторно-поликлиничната и стационарната помощ; утвърждава се принципът на безплатност и общодостъпност на медицинското обслужване.” Точно, ясно и лицемерно. Фалшът продължава с изявление на дългогодишната зам.-министърка на народното здраве в няколко правителства, зловещата д-р Сибила Радева: “След прилагането на Указа за забрана на частната практика обемът на медицинската помощ бързо се увеличава, а достъпността и качеството й – непрекъснато се подобряват.” Тази с нищо непредизвикана дискриминация на лекарите (никой не забранява на занаятчиите частната практика) ги лишава от допълнителни средства за малко по-достоен живот на тях и семействата им, а пациентите им – от право на избор, и за дълго и чувствително намалява качеството на медицинската помощ и грижи.

Още по-сатанинско е следващото постановление на министър Тодоров – за тотална забрана на абортите; в резултат стотици момичета (предимно ученички и студентки) непоправимо пострадват, а някои дори умират заради несполучливи фатални опити да изхвърлят нежелания плод чрез най-драстични и рискови за здравето и живота им методи. Отнети са и дипломи и специалности на лекари, осмелили се да извършат прокълнатата от министъра операция. Пациентът е издигнат в култ: всяко негово оплакване, независимо дали е основателно или не, бива задължително последвано от наказание за лекаря по модуса на бакалниците “Клиентът винаги има право!”. Тодоров забранява на лекарите и да приемат каквито и да са подаръци от своите благодарни пациенти; нечувано унижение без аналог в целия свят. Въвежда и демагогския “габровски почин”, който се изразява в тъпо и безсмислено “диспансеризиране” на всички живущи в лекарския участък, което масово се извършва с…химикалката.

Новозавършилите лекари подлежат на задължително разпределение от 3 години и отиват да работят там, където ги прати строгата и непреклонна разпределителна комисия (което прилича на принудително, едва ли не наказателно въздоряване по етапен ред). В замяна на това обаче здравните грижи за населението дори и в най-отдалечените райони на страната са осигурени. Заплатите на младите лекари са унизително ниски – 110 лв (при 3 пъти по-големи ставки на механизатори, багеристи, трактористи, бояджии, строителни работници); трябва да минат 10 години трудов стаж, за да се изравнят с възнаграждението на старшата сестра на отделението.

Социалистическото здравеопазване, тип “Семашко” си има и своите добри страни: безплатно следване по медицина и специализиране на лекарите, безпроблемна и безотказна достъпност на пациентите за преглед, изследване и консултиране. Всичко е събрано накуп в поликлиниките, където детските консултации си имат и отделни входове за децата с температура. Не биваше да се пипа нищо; нужно бе само да се повишат заплатите на лекарите и сестрите. Алчността обаче не се спира пред нищо.

По това време на небосклона на социалистическото ни здравеопазване изгрява ярката звезда на генерал-майор проф. Атанас МАЛЕЕВ, хепатолог. Брат на съпругата на първия ръководител на партията и държавата Тодор Живков – д-р Мара Малеева – Живкова, този човек мигновено обяздва цялата българска здравна структура и командори както си поиска, без да среща ни най-малко съпротивление. Изключително властна, авторитарна и волева натура, безжалостен и безкомпромисен към подчинените си, злопаметен и отмъстителен, Атанас Малеев ненаситно гълта медицински длъжности и звания: чл.-кор., академик, председател на основания от него мастодонт Медицинска Академия (обединяваща ВМИ – София, Пловдив, Варна и новосъздадените в Плевен и Стара Загора, че дори и филиали в гр. Толбухин и Пазарджик). За кратко време България се пренасища с медицински институти (цели 7 на брой!), които произвеждат все по-измислени доценти и професори и бълват нови и нови недоучени лекари (всеки, записал се, завършва безпроблемно!), пренасищайки и без това запълнения с медицински кадри ограничен здравен пазар.

Макар че не е бил де юре министър, акад. Атанас МАЛЕЕВ заслужава по-задълбочено разглеждане. Роден е през 1917 г., възпитаник е на Дойче Шуле, завършва медицина в София. Работи като участъков лекар в с. Церова кория, Великотърновско, с. Костенец и с. Радуил, Софийско. След 9 септември се военизира. Става ректор на Висшия военно-медицински институт (1963-65), където му присвояват званието генерал-майор. Военните лекари полагат големи усилия, за да го прогонят оттам – дори и те, привикналите към ред и дисциплина, не могат да издържат фелдфебелските му порядки и приумици. Неудържимият Малеев става професор и завеждащ Вътрешна клиника в ИСУЛ (1972), но тук също скоро попада в остър конфликт с колегите си. Тогава си създава собствената Медицинска Академия (1972) и, разбира се, я оглавява. Воден от вроденото си чувство за отмъстителност, извършва неописуемо престъпление: закрива легендарния ИСУЛ, обучил хиляди български специалисти и го обявява за “база 2” на Медицинската академия; от този злокобен акт нататък специализацията на българските лекари замира, като днес почти е достигнала долна мъртва точка. Необяснима и непростима е и друга рушителна постъпка на неудържимия Малеев: той събаря Чиловата клиника и на нейно място издига грозен куп бетон с тесни врати и прозорци, който, вече 20 години, така и не е завършен до ден днешен и вероятно ще стърчи во веки веков като паметник на злобата и глупостта на един мислещ се за вечен социалистически феодал.

Академик (1981) и първи зам.-министър на народното здраве, дълго време и с ранг “министър” (нещо невиждано и абсурдно в цялата изпълнителна власт на България) – от 1984 г. почти до 10 ноември 1989, той е неоспоримият всевластен самодържец и аятолах на социалистическото ни здравеопазване почти 2 десетилетия. Неговата дума никой не смее (а и не може) да пречупи. Здравните министри фактически са подвластни нему фигуранти. Иначе отличен лекар, акад. Малеев е необуздан и хистеричен по време на визитации: крещи и вика на асистентите и доцентите си пред болните и студентите – деяние, абсолютно недопустимо според лекарската етика и колегиалност.

Не ще и дума, властелинът си получава, като из рога на изобилието, и всички други най-високи казионни постове и отличия, характерни за тоталитарните времена: член на ЦК на БКП, лауреат на Димитровска награда, герой на социалистическия труд, народен деятел на науката, че дори и активен борец против фашизма и капитализма (той – възпитаникът на Дойче шуле, без да е дал дори и коричка хлебец на партизаните!?)

Целият медицински елит на България повече от 10 години покорно и унизително лежи ничком, по очи в прахта, в краката му, като пред някакъв средновековен феодал. (Този унизителен подмазвачески рефлекс на преобладаващата част от медицинския ни елит продължава и до ден днешен – десетки са примерите на раболепничене пред последните елементарни, нискоинтелигентни авторитарни председатели на казионния БЛС, които охотно възприемат маниера му). И Малеев издига или сваля, както му хрумне, шефове на болници, клиники и катедри, а обикновените професори дори не ги брои за хора: публично им се подиграва или ги хока пред стотици присъстващи.

(След 10 ноември 1989 г. никой не го и поглежда; не го посещават вкъщи поне за едно кафе и раздумка и най-преданите му довчера бивши хрантутници от неговия доскорошен слугинаж. У нас падналият няма приятели…Сякаш за него го е писал Марко Семов: ”Всичко да си в България, само не – и паднал от власт!”)

Починал на 84 години, Малеев, както всички земни хора, не е съвършен. Името му е синоним както на блестящ интернист-ерудит, така и на яростен, безжалостен и зъл управленец, който мачка като валяк всеки несъгласен с него. Личност, но с отрицателен знак и рушителна стихия; това за един Лекар е недопустимо и непростимо! От Малеев започва унищожаването на българската медицина, утвърждаването на авторитарен и почти тираничен стил в здравеопазването ни и издигане на недопустим и срамен за най-интелигентното съсловие култ към личността.

Властници, разберете го: всичко е временно, вие- също; затова – memento mori!

Дългото, гладко и безпроблемно министерстване на члена на Постоянното присъствие на БЗНС, биологът-генетик акад. Радой ПОПИВАНОВ (всъщност, всички знаят кой е истинският законодател и повелител на българското здравеопазване тогава – акад. Атанас Малеев) вменява убеждението, че този пост, макар и формално, е определен от партията-хегемон за верните й дружбаши за вечни времена (защото тогава никой не се съмнява в несменяемостта на комунистите от властта). Акад. Попиванов, също като Петър Коларов, е министър в 3 правителства – на Станко Тодоров, Гриша Филипов и Георги Атанасов, общо от 20 юли 1977 до 19 август 1987 г.; цели 10 години гладък и безпроблемен застой.

Веднага след достолепния учен-академик министерския пост заема абсолютно безпомощният, та чак комичен и обиждащ цялото лекарско съсловие бивш физиотерапевт на “Берое” – Стара Загора д-р Минчо ПЕЙЧЕВ (19 август 1987 – 8 февруари 1990, с премиер Георги Атанасов). При него за пръв път в историята на медицината лекарите организират митинги под кабинета на здравния си министър с искания за оставката му. Пейчев упорства, но трябва да си отиде с оставката на своя не по-малко жалък премиер.

След “футболния масажист”, както колегите наричаха д-р Пейчев, в министерското кресло сяда проф. Иван ЧЕРНОЗЕМСКИ, доказан организатор с изключителни заслуги за организирането на съвременната национална онкологична мрежа. Той е начело на здравеопазването ни също в 3 правителства, но съвсем краткотрайни – двете на Андрей Луканов, после и на съдията Димитър Попов, общо само от 8 февруари 1990 г. до 8 ноември 1991 г. Той няма много технологично време за някакви радикални действия, но поне най-после отменя ангелтодоровската забрана за частната практика на лекарите. Най-достъпният от досегашните министри, земен, скромен, човечен, без следи от високомерие и дистанция.

Негов случаен приемник е акушер-гинекологът доц. Никола ВАСИЛЕВ, който преди това му е заместник. Той е министър при двама премиери – Филип Димитров (той взема властта, както заявява веднага след изборите, “с малко, но завинаги”, но я удържа едва от 8 ноември 1991 г. до 30 декември 1992 г.) и в служебния кабинет на Ренета Инджова (19 октомври 1994 г. – 26 януари 1995), като и на двата пъти е вицепремиер.

Между неговите 2 мандата се намърдва, кой знае как, един абсолютно безпомощен и незабележим с нищо плах чиновник, дотогава дребен, с нищо незабележим експерт в Столичната дирекция “Здравеопазване” – д-р Танчо ГУГАЛОВ (в кабинета на проф. Любен Беров, 30 декември 1992 г. – 17 октомври 1994 г.).

Единствената жена на този пост засега е кардиоложката д-р Мими ВИТКОВА, в правителството на Жан Виденов (26 януари 1995 г. – 12 февруари 1997 г.). Много амбициозна, честна, некорумпирана, активна, но с безкрайно слаб екип, на който е принудена лично да влачи работата. Тя има малшанса да бъде непрекъснато бламирана от прохождащия БЛС, ярко оцветен в тъмно синьо от своя безпардонен председател Димитър Игнатов, който политизира всички свои начинания и априори отхвърля, яростно напада и отрича всяка нейна идея, без дори да я обсъжда.

Здравен министър в служебното правителство на Стефан Софиянски е дотогавашният директор на “Пирогов”доц. Емил ТАКОВ (12 февруари 1997 г. – 21 май 1997 г.). Попаднал съвършено случайно там, той няма време (а и желание, и възможности) да се разгърне. Таков просто неволно улучва подходящия момент: в навечерието на Новата година министър Виткова не му подновява изтеклия договор за директор. Игнатов и останалите яростни запенени седесари раздухват версията, че той е уволнен от комунистите – така ортопедът наготово получава ореол на дисидент-герой, пострадал от станалия омразен на всички Жан Виденов; и министерският пост му е поднесен на тепсия. Добре, че не стои на него повече от своите жалки и безлични 100 дни.

Приемникът на Емил Таков (вече в кабинета на Иван Костов), хематологът-педиатър доц. Петър БОЯДЖИЕВ, дотогава зам.-министър, не изкарва целия мандат на СДС – той е начело на българската здравна мрежа от 21 май 1997 г. до 21 декември 1999 г. Не става ясно за какво е сменен.

След 3 зам.-министерски мандата (и също 3-кратно избиране на зам.-председателското място в БЛС), идва ред и на стоматолога д-р Илко СЕМЕРДЖИЕВ да влезе в здравния кабинет № 1 на изстрадалата ни република. Той заема тази длъжност направо от първия директорски пост на наскоро създадената монополна Национална здравно-осигурителна каса. За по-малко от 2 години (21 декември 1999 г. – 24 юли 2001 г.) Семерджиев без никакви сантименти разрушава (при активната помощ на вече синия депутат-председател на БЛС Игнатов) абсолютно всичко, градено 55 години дотогава, и създава съвършено нова система – здравно-осигурителната, съществувала у нас преди злокобния 9 септември, но тогава – в далеч по-друг – прагматичен, удобен, човешки и търпим вид.

Впрочем, дали побългарената здравна реформа “Семерджиев – Игнатов”, заменила дотогавашната дългогодишна система “Семашко” (базирана на сигурния държавен бюджет, безплатността и достъпността за пациентите) е извършена сполучливо, за добро или лошо за тях и съсловието – нека да отсъдят те и лекарите. Последните анкетни проучвания показват, че 85% от пациентите и 50% от лекарите не я приемат и не са доволни от нея. В българското здравеопазване нахлуват студените и безмилостни парични взаимоотношения; а заедно с тях – отчуждението между лекарите и пациентите и тяхното общо всекидневно унижение. Постепенно, но безвъзвратно изчезва свещеното добро старо правило на Хуманната Медицина: че Човек трябва да живее, боледува, оздравява и умира с Достойнство… Да, парите развалят всичко и убиват Душата!!

Приемникът на Семерджиев доц. Божидар ФИНКОВ (роден 1948 г.), може да се каже – класикът на българската инвазивна кардиология, е изненадата в нескопосаното правителство на безпомощния цар-премиер Симеон Сакскобургготски, чиято единствена цел на връщането му в България явно е само реституцията на дядовите му имоти (която дори е преизпълнена с помощта на верни царедворци за сметка на майка България). Прекалено възпитан, честен, благороден и благ, Финков не прави впечатление с някакъв управленски размах, обаче успява поне да се противопостави на безумната (и явно носеща дълбок корупционен замисъл) идея да се построи нова Педиатрична болница на изключително скъпа и нереалистична цена, непосилна дори за държавния бюджет. Това му струва и високата служба, но поне, за разлика от други свои предшественици, той си излиза от кабинета на пл. “Баба Неделя” 5 с чест…

Заместникът на Божидар Финков – Славчо БОГОЕВ, бивш банков дилър, още по-изненадващо заема овакантения му пост за оставащите 2 години до края на безкрайно несполучливия мандат на царя-премиер, който излъга целия български народ с езуитския си девиз “Почтеност във всичко!”, прикриващ основната и единствената му цел: да си върне (при това – двойно!) дядовите имоти. Богоев е вторият здравен министър-нелекар (след Трайчо Доброславски). Българското здравеопазване няма с какво да го запомни, защото не свършва нищо впечатляващо за него – нито добро, нито лошо; пълен застой. Впрочем, по настояване на Богоев последното решение на кабинета Сакскобургготски е да даде съвършено безплатно на БЛС държавен парцел в центъра на София, на територията на Александровска болница.

Чудесният коремен и чернодробно-панкреатичен хирург проф. Радослав ГАЙДАРСКИ (р. 1937), заемал министерския пост близо 3 години (16 август 2005 г. – 28 април 2008 г.) в правителството на Сергей Станишев, е чист, добронамерен и благ, но действа наивно и неорганизирано. Той така и не показва нужната решителност и настоятелност при провеждането на “реформа в реформата”; а е учудващо мек и отстъпчив пред бруталността на председателя на БЛС Кехайов, който проявява дори наглостта да даде министъра на… Етичната комисия на съсловната организация.

От първия си ден Гайдарски започва дребнави, яростни, странни (явно – от личностен характер) борби със… своя състудент проф. Александър Чирков, знаменития създател на съвременната българска кардиохирургия, като в десетки интервюта злослови по него и яростно го напада и хули; това пропилява огромна част от енергията и оскъдното му време и принизява, опростява и прави за посмешище и самия него, и високия министерски пост, и цялата славна хирургическа гилдия. Уви, професионалните умения нямат нищо общо с мениджърските.

Непосредствено след великденските празници/2008 г. проф. Гайдарски е заменен от бившия старозагорски кмет (с 2 успешни мандата) д-р Евгений ЖЕЛЕВ, засега единственият министър-възпитаник на пловдивския медицински институт. Той прави добро впечатление с разумните си, премерени изявления (за разлика от предшественика си, който ги ръсеше безконтролно), внимателното и резултативно, без сътресения и резки поврати, прагматично мениджиране, открития тракийски характер. При очертаващото му се ограничено време от 12-14 месеца (вероятно – до следващите редовни избори/юни 2009) от 18-тия ни здравен министър д-р Желев едва ли може да се очакват чудеса, но той поне ще има възможността да наложи своя спокоен, дипломатичен и добронамерен стил като пример за следовниците си и експедитивност. Ако успее да издейства 5% от БВП за здравеопазването в държавния бюджет, ще остане в историята на медицината.

Съвсем не е лесно да си здравен министър. Напротив, страшно трудно (и изключително важно е) да можеш да управляваш националното здравеопазване, да бъдеш отговорен както за него, така и за мотивацията на хората, които се грижат и работят за здравето и живота на българските граждани – лекарите, фармацевтите, сестрите, акушерките, лаборантките и пр., и същевременно да задоволиш изискванията на нещастните болни.

Немалко от изброените по-горе хора, заемали този най-отговорен пост в здравеопазването, са некомпетентни, бездарни, бездушни, безлични или направо вредни; някои от тях направо доказват, че в България всеки може да бъде здравен министър, други – че може и без тази длъжност… Просто защото, подобно повечето явления и процеси у нас, и тя е политизирана, и често пъти буквално се дава – не според възможностите и качествата, а според партийната принадлежност или личната преданост на човека, независимо от експертните и ръководните му качества.

Престъпление е здравето да бъде политизирано – защото неговият цвят е единствено белият! Право на здраве и живот имат всички граждани на дадена страна, не само според Конституцията, а и според всички морални и човешки закони – и българите, и турците, и богаташите, и бедняците, и комунистите, и демократите, и сънародниците ни без партийни пристрастия, и дори осъдените престъпници. Човешкият живот няма стойност, той е уникален, неповторим, и затова – безценен, свещен и неприкосновен!

Странно е друго: че преобладаващата част от преходните ни здравни министри не се допитват до изтъкнатите наши специалисти по здравен мениджмънт. Изключение прави само д-р Евгений Желев, който веднага след назначението си конструира консултативен експертен съвет, оглавяван от изтъкнатия наш специалист по организация на здравеопазването проф. Цекомир Воденичаров.

Понастоящем здравната реформа е провалена и се намира в хаотичен регрес и безизходност, на “автопилот”, а целокупната ни национална здравна система и политика са в окаяно и като че ли непоправимо безнадеждно състояние.

Три са дефицитите в българското здравеопазването: на пари, квалификация и човеколюбие. Отделяните едва 4,2% от БВП за здравеопазване (при средно 6,6% в бившите соцстрани), т. е. на едва 214 долара за всеки българин (при 800 в бившите братски държави и над 2000 в страните от Западна Европа) обрича българите на най-мизерното здравеопазване на стария континент за вечни времена.

Престъпното превръщане на здравето във все по-скъпа и по-трудно достъпна за болните хора стока смаза Човеколюбието, нанесе най-тежкия морален удар на българската медицина и здравеопазване и практически ги съсипа. Меркантилността стана водещ принцип там, където това е недопустимо и абсолютно противопоказано: в ХУМАННАТА МЕДИЦИНА, която така просто се превръща в елементарно бакалско съобразяване със закованите в Националния рамков договор клинични пътеки и регулативни стандарти, които спъват лечебно-диагностичния процес, блокират творческото мислене на Лекаря, обезличават неговото Изкуство и унищожават състраданието и Любовта към страдащия, болния Човек, свещената вещ Пациент (“рес сакра”, по определението на божествения Хипократ). Лекарят все по-често гледа своя болен в ръцете, а не в очите; затънал е в отчетна документация и няма време (а като че ли – и желание) да се обучава; превърнал се е в калкулатор на сметки, отчети и солени глоби от монополната Здравна каса. БЛС, изграждан навремето от шепа чисти хора с такава обич и надежда да стане негов защитник и обединител, отдавна го е изоставил, използван от своите председатели за личните им облаги и политически и кариеристични цели.

Очертава се остър дефицит на квалификация, колегиалност и човеколюбие! Все повече млади способни лекари се ориентират към работа в страните на ЕС или в представителства на чуждестранни фармацевтични фирми; като мартенска снежна преспа се топят, намаляват и почти изчезват добрите специалисти, както и желаещите да се хабилитират или да се занимават с наука.

Вероятно всичко вече е безвъзвратно загубено.

За разрухата на българското здравеопазване и лекарското съсловно движение поне засега не се вижда надеждно лекарство.

Нещастните български пациенти…

Автор: Д-р Тотко Найденов

Университетите

Историята на медицината в България е фактически историята на медицината в София, защото в нашата столица живеят и работят практически почти всички стожери на родната медицина и здравеопазване. Медицината в останалите университетски центрове на страната е функция на столични преподаватели, а в областните градове – нека да бъда извинен за откровението – на откровено провинциално равнище…

Първото висше медицинско училище у нас е Медицинският Факултет (МФ) – София. Той е разкрит към Софийския Университет във възможно най-неблагоприятния за страната момент – на 1 януари 1918 г., непосредствено след втората национална катастрофа (в условията на боен, материален и морален крах, епидемии, бежански вълни и социални сътресения.) Тогава в страната работят около 150 български лекари, завършили медицина в чужбина. За база на клиниките са предоставени отделенията на Александровска болница.

МФ – София е безспорният, вече 90-годишен, стожер на българската медицина, защото той й е дал, дава и ще продължава да й дава хиляди висококачествени и добросъвестни Лекари.

Първите български професори по медицина (произведени през пролетта на 1918 г.) са Васил Моллов (вътрешни болести) и Параскев Стоянов (хирургия). Следват: Константин Пашев (офталмология), Иван Кипров (УНГ; той е избран за първия декан, но почива 2 години по-късно), Тошко Петров (хигиена) и Атанас Теодоров (съдебна медицина). Привлечени са и редица руски професори-емигранти от болшевишка Съветска Русия, които поставят основите на съответните клиники и катедри.

По-видни от тези руски професори са:

• Сергей АБРАМОВ (1875, Ростов на Дон – неустановена), патологоанатом, автор на първия ни учебник в тази област – “Патологични процеси”;
• Владимир ВОРОБЬОВ (1876, Одеса – 1937, Харков), анатом, основател на Анатомическия музей към МФ; завърнал се в Съветска Русия (той е балсаматор на Ленин, съвместно със Збарский);
• Всеволод ЗАВЯЛОВ (1895, Дорпат – 1965, София), физиолог; пръв представител на швейцарската фирма “Сандоц” в България 1932;
• Георгий РЕЙН (1854, Петербург – 1942, София), акушер-гинеколог, участник в Руско-турската война, автор на учебника “Оперативно акушерство”;
• Алексей ЯНИШЕВСКИ (1873, Казан – 1936, София), пръв професор и директор на Клиниката по нервни и психиатрични болести при МФ (1922- 1933).

През 1921 г. МФ – София е официално представен на тържествата по повод 700-годишнината на знаменития Медицински Университет – Монпелие, който е дал на България десетки лекари.

Първото българско медицинско научно дружество (септември 1923) е на дерматовенеролозите (председател проф. Богомил Берон).

Професорският състав на МФ – София се увеличава много бързо, и то с редица качествени лекари, които внедряват европейски методи на диагностика и лечение: Стефан Ватев (педиатрия), Владимир Алексиев (фармакология и вътрешни болести), Александър Станишев (хирургия), Стоян Белинов (УНГ), Любен Попов (дерматовенерология), Владимир Марков (микробиология). По-късно към тях се присъединяват интернистите Константин Чилов, Иван Пенчев, Алекси Пухлев, Ташо Ташев, Бойчо Бойчев (ортопедия), Димитър Каданов (анатомия), Петър Попхристов (дерматовенерология) и много други.

Откровено казано, България е малка страна и нейните професори по медицина не са сред най-известните в Европа, с изключение на кардиохирурга проф. Александър Чирков. Към него се осмеляваме да добавим педиатъра-откривател на 6-тия сърдечен тон проф. Иван Митев, онкохематолога-педиатър проф. Драган Бобев, ортопеда-хирург на ръката проф. Иван Матев, откривателя на нивалина проф. Димитър Пасков. Нека да не ми се сърдят останалите, но ние нямаме съществен принос в световната и медицинска наука, за да искаме да ни забележат или цитират. Причината се крие, разбира се, в бедността на държавата ни, която отделя за наука едва 0,3% от БВП и едва 4,2% за здравеопазване. Каква медицинска наука може да се прави с толкова оскъдни, буквално символични средства, какви постижения, още по-малко – открития можем да постигнем с тях?…

През 1945 г. се създава Медицински Факултет и във втория по големина, но първи по самочувствие (изразът е на Ива Николова) град на България – Пловдив (по-късно той става последователно Медицинска Академия, ВМИ “Ив. П. Павлов”; днес е Медицински Университет). Важна роля за възникването и бързото му развитие изиграва достолепният първи министър на народното здраве д-р Рачо Ангелов.

Пловдив дава десетки добри лекари на Южна България, някои от които са бележити личности и знаменитости за нашите мащаби. Сред най-впечатляващите пловдивски професори са интернистите Богоя ЮРУКОВ (най-енциклопедичният от нашите медици: той основава и оглавява няколко катедри и клиники, между които по фармакология, вътрешни болести, терапия, педиатрия, микробиология, хигиена, физиология, патофизиология – вероятно случай без световен аналог!), благият Антон МИТОВ и решителният Петър МИРОНОВ; микробиологът Елисей ЯНЕВ; дерматолозите Богдан БЪЧВАРОВ и Иван ТОЛЕВ (негов е безсмъртният израз “Пловдив е провинция – но не на София, а на Рим!”); социал-хигиенистът Тодор ЗАХАРИЕВ; психиатърът Кирил ЧОЛАКОВ; сърдечно-съдовият хирург Васил АНАСТАСОВ; хирурзите Янко ДОБРЕВ, Петър ДЕЕНИЧИН, Пею МИШЕВ, Иван ЗЪНЗОВ, Петър УЧИКОВ, Юри ТОШЕВ, Антон ЧЕРВЕНАКОВ.

Сред пловдивските ректори най-дейни са проф. Тодор ЗАХАРИЕВ (образец на човеколюбие и колегиалност; построява Почивната база в Цигов чарк; спасява редица колеги от репресии в сталинските времена), и изтъкнатият наш гръден хирург доц. Георги ПАСКАЛЕВ, който, въпреки финансовия недостиг, основава втория в страната Фармацевтичен Факултет, построява и оборудва нова модерна сграда на Стоматологичния Факултет, изгражда Параклис в двора на Ректората. Той увлича и младите студенти, като насърчава тяхната учебна и научна дейност чрез ежегодно провеждани специални сесии и учредяването на уникалния “Клуб на Отличника”, който обединява младите колеги с най-висок успех.

Сред най-впечатляващите лекари от Вечния град е, несъмнено, колоритният доц. Илия БАТАШКИ, смел и като хирург, и като маниджър. Като ръководител на най-голямата болница в страната УМБАЛ “Св. Георги”, той бързо заличава огромния дефицит, оставен от предшествениците му и я стабилизира финансово и кадрово.

От останалите Медицински Университети в страната единствено се открояват: във Варна – опитният хирург проф. Темелко ТЕМЕЛКОВ, създал десетки следовници, а в Плевен – ректорът-онкогинеколог проф. Горан ГОРЧЕВ, оборудвал го с най-модерната и ефективна апаратура. Медицинският Факултет в Стара Загора продължава да крета на опашката; той не е дал нищо впечатляващо на страната, освен патологоанатома проф. Григор ВЕЛЕВ, автор на фундаментални учебници в тази област. Не случайно преди 10-тина години МЗ възнамеряваше да закрие МФ – Стара Загора…

(Нека бъда разбран относно взискателността ми, но нали нашето мерило е европейското равнище?)

Акушерство и гинекология

За основоположник на българското акушерство и гинекология се приема проф. Димитър СТАМАТОВ (1871, Шумен – 1943). Той завършва медицина в Киев (1895), специализира АГ в Петербург, Париж, Берлин, Лайпциг и Виена. Създател е на първата специализирана АГ- болница в страната – Майчин дом “Княгиня Мария Луиза” (1903), по-късно прераснала в Клиника. Професор от 1926 г. Директор на “Майчин дом” почти до смъртта си. Автор на над 30 научни публикации и учебни ръководства – “Основи на гинекологията” (в 3 части), “Основи на акушерството”, “Болести на матката”, “Гинекологическа симптоматика” и др.

Първият ръководител на Катедрата по АГ към МФ – София обаче е руският емигрант акад. Георгий РЕЙН (1920 – 1925), който подготвя стабилните й основи и бъдещи традиции, след което тя се оглавява (от 1925 до 1942) от проф. Димитър Стаматов. С добро се помни и неговият приемник – проф. Иван ИВАНОВ (1942 – 1951), който по време на бомбардировките успешно евакуира клиниката в с. Долни Дъбник; след войната я връща в порутената от бомбите сграда на “Майчин дом”. Той е автор на над 40 научни труда, сред които – основни ръководства като “Консервативна терапия”, “Акушерски операции”, “Гинекология” и др.; въвежда инхалационното обезболяване и редица нови оперативни техники. Следващите ръководители на Катедрата по АГ са професорите Георги Бояджиев и Георги Тошев; после идва ред на легендарните професори Илия ЩЪРКАЛЕВ (ръководител на катедрата и клиниката от 1958 до 1977, основател на съвременната българска АГ-медицина) и Бранимир ПАПАЗОВ, основоположник на раздела “Стерилитет”. Благодарение на този дългогодишен класически емблематичен тандем Щъркалев – Папазов се проучват и разработват такива кардинални проблеми в българската АГ-школа, като гинекологичната онкология, стерилитетът, контрацепцията, детско-юношеската гинекология, образната диагностика, гинекологичната ендокринология, модерната анестезиология.

Свой достоен принос в този благороден дял на медицината дават и професорите Георги Стоименов, Евтимия Светославова, Атанас Атанасов, Божин Василев, Кирил Мирков, Любомир Яръков, Димитър Радонов, Карл Огнянов, Тодор Ананиев, Радослав Райчев, Атанас Кацулов, Цветана Десподова, Илко Карагьозов, Ангел Димитров, Тодор Чернев и др., както и Никола Милчев в Пловдив.

Тук трябва да бъде спомената и първата българска акушерка – това е легендарната знаменоска на Априлското въстание Райна княгиня – Райна Попгеоргиева Футекова – Динчева (1856, Панагюрище – 1917), завършила акушерство в Русия (1879).

Вътрешни болести

Безспорно, най-обемната част от клиничната медицина е вътрешната. В нея са работили и са се изявявали с успех десетки български клиницисти. Сред тях обаче се открояват 3 ярки имена: на професорите Васил МОЛЛОВ, Стоян КИРКОВИЧ и Константин ЧИЛОВ.

Първият български професор не само в частност по вътрешни болести, но о изобщо – по медицина – е Васил МОЛЛОВ (1875, Москва – 1938). Той завършва медицина във Виена, специализира във Виена, Мюнхен, Хавбург и Берлин по физикална терапия, вътрешни болести ирентгенология. Завежда Катедрата по вътрешниболести на МФ (1908 – 1918), по 2 пъти е декан на МФ и ректор на Софийския Университет. Талантлив диагностик, терапевт и преподавател; разработва проблеми на вътрешните болести, хематологията, имунитета, инфекциозните и паразитни болести. В историята на българската медицина е влязло името и на баща му: д-р Димитър МОЛЛОВ (1845, Елена – 1914), възрожденски лекар, завършил медицина в Москва. През Руско-турската война е началник на санитарен влак. След Освобождението разработва първият законодателен акт на нашето здравеопазване – “Временните правила за устройството на медицинското управление в България” (1879). Дългогодишен председател на БЧК, един от основателите и първи председател на БЛС (1901).

Създателят на българската пропедевтична школа е проф. Стоян КИРКОВИЧ (1875, София – 1960), също възпитаник на виенската медицинска школа, специализирал в Париж, автор на настолни учебници като класическото, неостаряващо и до днес ръководство “Пропедевтика на вътрешните болести” и “Клинични лекции”. Той е професор от 1927 г., основател, пръв и най-дългогодишен директор на Клиниката по пропедевтика на вътрешните болести (1920 – 1947). Изключително радушен и отзивчив към колегите си и пословичен безсребреник спрямо болните; умира в такава мизерия, че Ректоратът се засрамва и отпуска малка сума специално за купуване на по-приличен костюм, с който да го погребат…

Много са изявените български терапевти – академиците Алекси Пухлев (организира и ръководи работни групи по изучаване на хипертонията и ендемичната нефропатия); Ташо Ташев (създател на българската нутриология), Атанас Малеев (неуравновесен и зъл като ръководител, но иначе чудесен хепатолог); Илия Томов (първият наш академик-кардиолог); Иван Пенчев (създател на съвременната българска ендокринология); Георги Маждраков (създател на българската нефрология; разработил проблеми на храненето, бъбречната патология и хемодиализата); Чудомир Начев (незабравим, блестящ и обаятелен лектор!), професорите Антон Митов и Петър Миронов (те разгръщат способностите си в Пловдив), Михаил Рашев, Владимир Владимиров, Христо Браилски, Иван Йонков, Александър Попов, Анна Еленкова, Любомир Томов, Асен Цанев, Йонко Белоев, Валентин Коларски, Здравко Киряков (създател на българската хемодиализа), Захарий Кръстев (водещият наш хепатолог), Къню Кънев (създател на съвременната българска ревматология) и следовникът му Йордан Шейтанов, Минко Мондешки и Радан Раданов (основатели на българската фтизиатрия), пулмолозите Петър Добрев (пръв въвежда термина ХОББ в България), Никола Алексиев, Милко Милчев и Ванко Ничев (вече покойник), Николай Беловеждов (дългогодишен водещ наш нефролог), Тамара Пилософ (родоначалник на детската кардиология), Константин Чернев (дългогодишен национален консултант по вътрешни болести, автор на великолепни учебници), високо ерудираният национален консултант по клинична лаборатория Добрин Свинаров и много други.

Първият лекар-хомеопат у нас е д-р Георги МИРКОВИЧ (1825, Сливен – 1905), завършил в Монпелие. Съвременната българска хомеопатия е създадена много по-късно, през последните 10 години, от д-р Драгомир ГРУДЕВ, представител на френската хомеопатична фирма BOIRON.

Трудно може да се прави сравнение между интернистите (те са най-многобройните) и изобщо между лекарите (това не е състезание по лека атлетика, където всичко може да се измери с метър или хронометър), но, поне според мен, най-видният сред нашите клиницисти, е чл.-кор. проф. Константин ЧИЛОВ.

Той е 6-то дете в многодетното семейство на Гита (1868 – 1936) и Чило Николов Райчевски (1856 – 1931), абаджия и терзия (те имат общо 6 момчета и 2 момичета) от комитското село Карлуково (днес Славейно). Роден е на 17 май 1898 г. Дядо му по бащина линия – Колю Райчевски е най-дългогодишният кмет на селото (от паметната 1876 до 1900 г.); макар и неграмотен (отбелязва данъците на селяните “на робуш”), но с голям организаторски талант. Дядото на бъдещия лекар по майчина линия Никола Шопов (1807 – 1899) е народен лекар и зъболекар; той пръв от селото праща дъщеря си Гита на училище. Изключително наблюдателен, дядото на бъдещия велик лекар отбелязва в полето на една от страниците на Библията едно свое наблюдение: “квасът (тестото) трябва да се остави да мухляса и тогава с него да се превръзват рани.” Това не е ли първото откритие на пеницилина, направено 30 години преди Флеминг?!

Началното си образование Константин Чилов придобива в родното си село, в училището, което съществува от 1844 г.; след това учи прогимназия – в Гюмюрджина, а гимназия – в Одрин, Асеновград и Пловдив (1917). 1 година е учител в родното Славейно. После записва 1 полугодие в Юридическия факултет в София, изкарва и 1 семестър в Медицинския Факултет, но високата му взискателност и отговорност не са удовлетворени тук, затова се моли на най-големия си брат Никола, да го издържа във Виена и се прехвърля там, където се дипломира през м. май 1925, точно 27-годишен. Оттук нататък Съдбата му е предопредилила 30 години служба на Медицината и болните хора. Само 30 години – но равни на цяло столетие за българската Медицина!

След специализирането си във Виена и германските университети в Хале и Фрайбург (1926-27), Чилов се връща в България. Отначало е доброволен, после – редовен асистент на проф. Стоян Киркович (1928-31). Тук изказва следната възхитителна мисъл: “Изследването и търсенето на нови постижения са най-приятното занятие; особено въодушевлението и радостта, които се изпитват, когато откриеш нещо ново, макар то да е прашинка за абсолютната истина.”

След работата си при проф. Киркович, Чилов отива асистент и гл. асистент в Клиниката на друг голям български клиницист – проф.Владимир Алексиев. От 1940 г. е редовен доцент в Клиниката по вътрешни болести на проф. Васил Моллов, а от 1945 г. до края на живота си – професор и неин ръководител; тя бързо и спонтанно придобива името “Чилова клиника” (преди 20 години бе съборена по заповед на акад. Малеев). През 1938 г. става член на Германското дружество на интернистите, по предложение на проф. Васил Моллов. От 1948 г. е чл.-кор. на БАН; още на следващата година е предложен и единодушно приет за академик и носител на Димитровска награда, но вечерта преди публикуването на името му във в. “Работническо дело”, престараващи се болшевизирани лекари отиват в ЦК и настояват то да отпадне, обвинявайки Чилов – точно него, най-народния лекар! – в… “буржоазни уклони”, и фактически анулират избора. Причините са ясни: Чилов е учил във Виена, специализирал е в Германия, а най-големият му брат Никола, макар и отдавна покойник, е крупен индустриалец, химик-инженер, д-р на финансовите науки, собственик на заводи за сапун, основател и първи председател на Българското индустриално дружество. (Никола Чилов загива в нелепа катастрофа през 1936 г. в Карловския Балкан, заедно с голямата наша певица Христина Морфова. Проф. Чилов също е в автомобила, но се отървава само с контузии.) Той никога не крие, че именно богатият му брат го е изучил и му е благодарен цял живот, не се отрича от паметта му и в смутните сталинистки времена.

Благодарение на застъпничеството му пред тогавашния министър на енергетиката Кимон Георгиев, негов пациент, с. Славейно и околните села първи в тази област на Родопите получават електричество (1949).

Мисли на проф. Чилов:

“От значителна важност за създаването на лекаря е неговата личност, качествата му да се доближи до болния, да го насърчи, да прояви личен талант, интуиция и нюх на интернист.”

“Постъпилият в клиниката болен има нужда не само от нашите знания, а преди всичко от човешко отношение – истинското предназначение на лекаря, което в много случаи няма нищо общо дори с науката ни.”

“Когато лекарят установи, че болестта на пациента е нелечима, от този момент започва истинската му роля – на лечител на страданията му.”

“Във всяко историческо време целите и постиженията на научната медицина са насочени към помагане и човечно отнасяне към заболелите. Много често забравяме, че човекът е още и достойнство и социална значимост, и че той няма цена!”

“Грижите ни за съдбата на болния трябва да започнат от началото: от момента на заболяването му, още когато го видим. От този момент нас трябва да ни вълнуват въпросите: как да помогнем на своя болен и какво ще стане с него, каква ще бъде съдбата му?”

“Аз изминах труден път, без личен живот, но винаги със стремеж към възход и съвършенство. Ако се родя втори път, сигурно ще избера пак изминатия мой трънлив път.”

“В живота решаващи са не словата, а делата!”

Проф. К. Чилов не само е основоположникът на клиничната лаборатория у нас. Макар че първите професори по вътрешна медицина у нас да са други (проф Васил Моллов и проф. Стоян Киркович), именно родопчанинът проф. Чилов е този, който проправя пътя на европейската медицинска наука към българската. Многобройните му трудове (над 250 публикации, много от които – директно на немски език) – във всички сфери на вътрешната медицина (кардиология, гастроентерология, ендокринология, нефрология, хематология, метаболизъм, инфектология и дори паразитология), учебниците му – 2-та тома по Вътрешна медицина (третият том не е дописан поради преждевременната му смърт) и по клинична лаборатория (3 последователни разширени и допълвани издания, първи по рода си у нас) – му запазват водещо място за вечни времена в клиничната ни практика и в българската медицина въобще.

Последната си лекция пред студентите изнася месец преди да почине, в историческата Аудитория на Втора Хирургия, и то на тема “Рак на дебелото черво” – болестта, която го топи; какъв лекарски и човешки героизъм! Вестта за кончината му (28 януари 1955) попарва цяла България, но особено – славейновци. Още се носи легендата за стоическото чакане на камиона с ковчега му от цялото село през мразовитата нощ. На ръце пренасят ковчега през огромните преспи от долното шосе до църквата, където се извършва опелото. Погребват го, както е завещанието му, в двора на бащината му къща.

Чест прави на славейновци, че създават единствената в България Къща-музей на лекар, преодолявайки безброй необясними пречки от страна на тесногръди догматици. От самото начало, на 2 януари 1974 г., за уредник на Музея е назначен краеведът Димитър Мариновски, който успява с упорит възрожденски труд и постоянство да събере и подреди експонатите и да поддържа и тях, и цялата сграда.

Автор: Д-р Тотко Найденов

Медицината и здравеопазването в България

Български лекари и болници

По нашите земи са живели и лекували болните хора много известни българи. На първо място си позволявам да посоча най-великия светец и небесен покровител на българския народ, преподобния св. Иван Рилски ЧУДОТВОРЕЦ, оказал огромно въздействие върху целия ход на средновековната ни история.

Св. Иван Рилски ЧУДОТВОРЕЦ е роден ок. 876 г. в с. Скрино, намиращо се в Осоговската планина. Съвременник на покръстителя св. княз Борис I (владетел на младата българска държава от 852 до 889 г.), несполучливия му първи син-престолонаследник Владимир (889-893), третия му син цар Симеон I Велики (893-927) и на неговия син цар Петър (който е царувал най-дълго – от 927 до 969 г.) Успешно лекува болните с молитви и билки в основания и ръководен от него Рилски манастир, поради което още преживе получава прозвището Чудотворец. Умира в убежището си Горна постница (над манастира) на 18 август 946 г. Обявен за светец на 19 октомври 980 г., когато пренасят мощите му в Средец и откриват, че са нетленни. От 1469 г. те отново биват върнати в светата Рилска обител.

Малко известен е фактът, че св. Климент ОХРИДСКИ (840 – 27 юли 916) е бил, освен ученик и последовател на светите братя Кирил и Методий, духовен водач, епископ, книжовник, писател и създател на първия български университет, но още и лечител и основател на болница към Климентовия манастир в Охрид. Той написва и медицински текстове, към които се отнася “Словото на светите врачове Кузман и Дамян”.

В тази Климентова болница по-късно, през XI в. получават медицинската си подготовка десетки българи, най-видният от които е най-бележитият наш средновековен лечител, идеолог и водач на богомилите след поп Богомил – Василий ВРАЧ (роден ок. 1028), изгорен жив на клада в Константинопол (1114) по нареждане на император Алексий I Комнин. (Друг виден лекар-богомил е големият български лекар и мъдрец Ходжа Булгар, живял и работил през XI-XII в. предимно в Северна Индия и Афганистан, където още се мълвят легенди за впечатляващата му дейност.)

Първият българин, дипломиран лекар (в Монпелие, 1811), е д-р Марко ПАВЛОВ от Търново (където работи не само като лекар, но и като първия наш аптекар в притежаваната от него българска аптека).

Трябва да се отбележат и други възрожденски лекари:

Д-р Атанас БОГОРИДИ е вторият ни дипломиран лекар, земляк на д-р Павлов. Според историографията ни е родом от Котел (ок. 1788). Той следва във Виена и завършва във Вюрцбург, 1816), като е първият българин, защитил дисертация (“Наблюдения върху смилането в човешкия стомах”, 1816), където обаче упоменава, че родното му място е “с. Арбанаси в Тракия”. Внук е на Софроний Врачански. Практикува във виенски и парижки болници; умира във френската столица през 1826 г.

Д-р Петър БЕРОН е роден в Котел (ок. 1795). Учи медицина в Хайделберг и се дипломира в Мюнхен (1831). Владее 9 езика. Заедно с д-р Иван Богоров е родоначалник на българския книжовен език. Работи като лекар и търговец в Крайова, Румъния. Написва и издава първия български светски учебник “Рибен буквар” (1824, Брашов). Удушен от осиновения си, алчен за наследството му син през 1871 г. в Крайова.

Д-р Иван БОГОРОВ (1818, Карлово – 1892) завършва медицина в Париж (1858). Той е първият дипломиран наш лекар, работил в Пловдив (1859). Изявява се обаче предимно като журналист и книжовник, със заслуги за формирането на новобългарския език, основоположник на българския периодичен печат, издател на първия български вестник (“Български орел”, 1846-1847, Лайпциг), първото ни икономическо списание (“Журнал за наука, занаят и търговия”, 1862, Пловдив), първия ни фолклорен сборник (”Български народни песни и пословици”, 1842), първия български пътепис (“Няколко дена разходки по българските места”, 1868), първия “Френско-български речник” (1869), “Първична българска граматика” (1844 – 1848), първата здравно-просветна книга “Селският лекар” (1875) и др.

Д-р Иван СЕЛИМИНСКИ (1800, Сливен – 1867, Румъния) следва медицина в Атина, но се дипломира в Сиена, Италия (1845). Активен участник в църковните ни борби и просвещение. Дружинен лекар на българския батальон в Руската действаща армия по време на Кримската война (1853 – 1856). Цели 40 години лекува безплатно българските бежанци във Влашко и Бесарабия, раздава цялото си състояние за тях и народното дело; вследствие лишенията и несгодите, се разболява тежко и умира в пълна самота. Районната болница в неговия роден Сливен с пълно основание носи името му.

Д-р Васил СОКОЛСКИ (р. Жеравна, 1844), лекар на Хвърковатата чета на Бенковски и на Априлското въстание, e обесен от турците непосредствено след неговия погром, в Пловдив (1876).

Д-р Константин ВЕЗЕНКОВ (р. 1848 г. в с. Крушево, Македония) завършва медицина в Москва. Известно време работи в Русия. Лекар на III Опълченска дружина в Освободителната война, умира от раните си край с. Кадърфакли (дн. Везенково), Бургаско.

По инициатива на султан Махмуд хан през 1837 г. в Шумен се създава първата турска военна болница. Със събрани средства, българското население построява (1865) болници в Русе и Плевен, както и в Търново (1867) и във Варна (1868, кръстена на видния варненски търговец и благодетел, който е дал най-много пари за нея – “Параскева Николау”).

Със свои средства издига болница в родния си Пловдив и големият патриот и благодетел Димитър Кудоглу.

В навечерието на Освобождението болниците у нас достигат 15; още по време на Руско-турската Освободителна война и непосредствено след нея руските войски оборудват във всеки по-голям град, в стари или приспособени сгради болници, защото по-голямата част от 40-те им хиляди жертви почиват не на бойното поле или от раните си, а вследствие болести или измръзване. Между тези болници трябва да бъде изтъкната днешната “Св. Анна” (бивша Окръжна болница “Д-р Рачо Ангелов”), умело ръководена от един блестящ мениджър – д-р Димитър Димитров, носител на Почетен знак “Български лекар”. Разбира се, след окупацията те стават гръбнакът на младото българско здравеопазване.

Най-голямата болница у нас дълго време е “Александровска”, която носи името на Царя-Освободител Александър Втори.

По-късно (1895) е разкрита болницата “Червен кръст” (днес “Пирогов”), развита като национален спешен център от легендарната взискателна доц. Петрана Кондова, проф. Алберт Луканов и проф. Георги Златарски, и понастоящем под вещото ръководство на друг великолепен хирург доц. Димитър Раденовски и др.

През 1891 г. се създава Софийската обща гарнизонна болница с първи началник подп. д-р Димитър Золотович (р. 1855, Цариград), хирург, завършил в Москва, ученик на големия руски хирург и гинеколог Снегирьов. Днес Военно-медицинската академия (началник ген. доц. Стоян Тонев, дерматовенеролог) е един от най-авторитетните стожери на националното и военно здравеопазване; в нея работят десетки от най-изявените български професори и лекари.

Една от най-славните наши болници за всички времена си остава легендарният ИСУЛ (Институт за специализация и усъвършенстване на лекарите), в чиито 52 клиники са работили и предавали изкуството си на хиляди свои млади колеги най-видните български медици. Този неповторим учебно-лечебен център е лекомислено разтурен от тогавашния неуравновесен диктатор Атанас Малеев.

Чест прави на младия и енергичен изпълнителен директор на Университетската болница “Царица Йоанна – ИСУЛ” доц. Бойко Коруков, един от най-надеждните наши хирурзи, който не само добавя към името й емблематичната приставка, но и за извънредно кратко време я преустройва и развива като едно от водещите лечебни заведения в столицата и у нас.

Великият българин проф. Александър Чирков, създател на българската кардиохирургична школа, издига болницата-европейски образец “Св. Екатерина”.

Най-голямата частна болница засега у нас е японската “Токуда” с 500 легла, построена благодарение огромните усилия на бившия български посланик в Япония г-н Румен Сербезов.

Автор: Д-р Тотко Найденов

Благодетели на човечеството

Едуард ДЖЕНЕР (1749 – 1823), откривателят на ваксината срещу изключително тежката и често пъти смъртоносна едра шарка (вариола), като по този начин поставя началото на пълното й ликвидиране и предотвратява гибелта на десетки милиони хора. Родом от Бъркли, 16-годишен той стажува при хирурга Лъдлоу, след което попълва медицинските си познания вболницата “Сейнт Джордж”, Лондон (1770), където слуша лекциите на Джон Хънтър.

Обикновеният селски лекар на графство Глостършир забелязва, че жените, които доят болните от ваксина (кравешка шарка) никога не заболяват от смъртоносната за хората вариола (едра шарка). През XVII в. всеки четвърти европеец умира от нея. Страшните вариолни епидемии през 1614 и 1660 – 1669 буквално разреждат населението на Европа. През 1788 г. Дженер се връща в родния си град, където проучва бъдещото си гениално откритие. На 14 май 1793 г. инокулира придобитата ваксина на момчето Джеймс Фипс – върху скарифицираната кожа на ръката му накапва гной, взета от пустулите на селянката Сара Немс, заразена от кравешка шарка. Смелото момче издържа на заразата! Дженер продължава проучванията си, като през 1798 г. публикува брошурата под неимоверно дългото заглавие “Изследвания върху причините и последиците на вариола-ваксината, заболяване, открито в някои западни графства на Англия, по-точно в Глостършир, и познато под името “кравешка шарка”. В началото е осмиван и преследван, но после получава заслуженото си признание. Методът му се прилага от швейцарския лекар Жан дьо Каро, извършил (1799) първата ваксинация във Виена, Луиджи Сако (в Италия), Хуфланд и Хайн (Германия). Само 2 години след публикуването на знаменитата брошурка с дългото заглавие ваксинацията е приета в Европа. Дженер основава в Лондон специален противовариолен институт, на който е първият пожизнен председател. Почти всички научни институти в Европа го избират за свой почетен член; в негова чест е изработен специален медал “Дженер”. Инсултът му на 26 ануари 1823 г. го сродява навеки с безсмъртието.

Французинът Луи ПАСТЬОР (1822 – 1895) е многостранно развита личност: той е химик и един от основателите на съвременната микробиология; освен това завършва Висшето педагогическо училище в Париж и става доцент по физика. Първоначално професор в Страсбургския университет (1849), след това – декан на Лилския институт (1884), той се връща в Париж (1857) в качеството си на зам.-директор на Висшето педагогическо училище, в което организира малка лаборатория и в нея извършва най-големите си открития. Сред тях са: диморфизмът на веществата; молекулната асиметрия (основа за развитието на стереохимията); млечнокиселата ферментация; доказване невъзможността за самопроизволно зараждане; установяване специфичността на микроорганизмите и използване на отслабената им патогенност за ваксиниране срещу инфекциозни болести; методите за унищожаване на вредните причинители (пастьоризацията). Без да е лекар, той спасява човечеството от бяс, като открива и прилага (6 юли 1885) ваксината срещу него. Създава също и ваксината против сибирската язва (1881). Основател (1888) на Парижкия противобесен институт, който, по предложение на Френската академия, носи неговото име.

Джозеф ЛИСТЕР (1827 – 1912), английски хирург, внедрява антисептиката. Професор по хирургия в Глазгоу (1860), Единбург (1869) и Лондон (1877), той пръв дава научно обяснение и разработва мероприятия за борба с оперативните инфекции, използвайки за целта (1865) карболова киселина. Въвеждането на антисептиката на Листер намалява смъртността в оперативните зали с 2/3, затова с пълно право той може да бъде наречен “Спасител на оперираните”!! Избран е за председател на Кралското медицинско дружество (1896).

Игнац Филип ЗЕМЕЛВАЙС (1818 – 1865), унгарец, професор по акушерство в Будапеща. Въвежда стриктното измиване и дезинфектиране на ръцете на персонала преди оказване на акушерска помощ и по този прост начин драстично намалява дотогава огромната смъртност от “родилната треска”. На паметника му в Будапеща с пълно право е изписано: “Спасител на майките”.

Фредерик БАНТИНГ (1891 – 1941), канадски физиолог, изолира през 1921 г. (с помощта на съратника си Бест) в чист вид хормона на Лангерхансовите острови на панкреаса, който разгражда захарта и го нарича инсулин. Това е лекарството, което спасява и удължава с десетки години живота на десетки милиони диабетици по света. За това си велико постижение Бантинг напълно заслужено получава Нобеловата награда (1923). Рожденият му ден 13 ноември е обявен за Ден на диабета и е посветен на профилактиката и лечението му. Бантинг загива нелепо при самолетна злополука, едва 50-годишен, но вписва името си със златни букви в осторията на медицината и човечеството.

Не по-малко достоен за вечна почит е английският микробиолог Александър ФЛЕМИНГ (1881 – 1958), професор в Лондонския институт. Той изнамира пеницилина (1929), съдържащ се в зелената плесен; Флеминг установява, че той действа бактерицидно, без да уврежда левкоцитите. Учените от Оксфорд Хауърд Флори (1898 – 1968) и Ърнст Чейн го изолират в чист вид и така поставят началото на нова ера в медицината – на антибиотиците. За това огромно постижение през 1945 г. те и Флеминг напълно заслужено получават Нобеловата награда.

Нобелист (1952) е и руският евреин Селман ВАКСМАН (р. 1988), професор и директор на Института по микробиология към Университета Роджърс (САЩ). Той не само пръв най-подробно изучава антибиотиците, но и открива стрептомицина (1943), чрез който се лекуват и най-тежките форми на туберкулозата.

Джонс СОЛК (роден в Ню Йорк през 1914) е американски професор по имунология, също евреин, директор на Вирусологичната лаборатория в Питсбърг. Създава и въвежда (заедно с Албърт Сейбин, макар че използват различни методи и са в непрекъснат конфликт) полиомиелитната ваксина, благодарение на която се изкоренява ужасният детски паралич.

Анри ДЮНАН (1828 – 1910) не е лекар. Той е швейцарски общественик и писател, основател на международната организация “Червен кръст” (1863). Удостоен с Нобеловата награда за мир.

Не е лекарка – но определено блести с ярка светлина сред благодетелите на човечеството! – медицинската сестра мис Флорънс НАЙНТИНГЕЙЛ (1820 – 1910), основателката на сестринството. Благодарение на умелото организиране от нейна страна на отряди от милосърдни сестри по време на Кримската война (1846), смъртността сред английската армия спада 10-кратно! Рождената й дата 12 май се чества като Световен професионално-съсловен Ден на сестринството.

автор: Д-р Тотко Найденов

Изтъкнати европейски и световни лекари

Неврология и психиатрия

Дълго време неврологията и психиатрията са комплексна клинична дисциплина, преди да се отделят. Затова много лекари са колкото знаменити невролози, толкова и видни психиатри.

Филип ПИНЕЛ (1745 – 1826) е френски психиатър, реформатор на психиатричната помощ. Първоначално следва духовна семинария; после постъпва във физико-математически факултет (Тулуза), но не завършва и него, а прословутия Медицински Факултет – Монпелие (1774), дал стотици велики лекари на Франция и Европа. Главен лекар на огромната психиатрична болница край Париж “Бицетр”. Той е първият лекар, който реорганизира психиатричната помощ и премахва насилието в нея, като коренно променя отношението на медицинския персонал към психично болните хора, дотогава третирани едва ли не като престъпници (бой, оковаване във вериги, глад и жажда) и налага към тях да се отнасят като към обикновени пациенти. Написва първия голям труд, който разглежда психичните разстройства като болести, предизвикани от наследствената предразположеност и влиянието на околната среда и физиологични моменти (пубертет, бременност и др.). Консултант на Наполеон (1806).

Друг гениален френски лекар е Жан Етиен ЕСКИРОЛ (1772 – 1840), един от основоположниците на психиатрията. Публикува 2-томно ръководство по психични заболявания, основава клинико-нозологичното направление в психиатрията, пръв описва прогресивната парализа в третия стадий на сифилиса.

Гюйом ДЮШЕН (1806 – 1875), френски невропатолог, описва и назовава табес дорзалес (1858) – прогресивната двигателна атаксия при трети стадий на сифилиса; прогресивната мускулна атрофия в детско-юношеската възраст (Аран – Дюшен); горната раменно-сплитна парализа (Дюшен – Ерб). Той се смята за един от основоположниците на електродиагностиката и електротерапията.

Огюст ФОРЕЛ (1848 – 1931) е швейцарски психиатър, невропатолог, професор в Цюрих и директор на психиатричната болница (1879). Издава близо 600 труда, води активна борба с проституцията, венерическите заболявания и алкохолизма. Книгата му “Половият въпрос” (1905) десетилетия е настолна за психиатри и сексолози.

Теодор МАЙНЕРТ (1833 – 1892), професор по психиатрия във Виена изследва главния мозък и цитоархитектониката и локализацията на функциите в кората му.

Емил КРЕПЕЛИН (1856 – 1926) е немски психиатър, професор последователно в Тарту (1886), Хайделберг (1891) и Мюнхен (1903), основател на Мюнхенския психиатричен институт (1917). Разграничава шизофренията от маниакално-депресивната психоза (циклофренията, наричана днес биполярно разстройство). Неговото знаменито ръководство по психиатрия, преиздавано 8 пъти и преведено в много страни, изиграва огромна роля за развитието на тази наука.

Друг бележит немски психиатър е Ернст КРЕЧМЕР (р. 1888 – неизв.), който разработва редица въпроси от клиничната неврология и психиатрия, вкл. на детско-юношеската възраст, с много верни наблюдения и ценни практически изводи и указания.

Англичанинът Хенри МОУДСЛЕЙ (1835 – 1918), професор по съдебна медицина в Лондон, организира психиатричен стационар, в който извършва редица научни изследвания, положили основата на детската психиатрия.

Видният представител на руската медицина Алексей КОЖЕВНИКОВ (1836 – 1902) е един от основоположниците на неврологията. Директор на първата в Русия университетска неврологична клиника. Описва големите пирамидни клетки в кората на главния мозък и проследява хода на пирамидните влакна през него; както и особената форма на кортикална епилепсия, носеща неговото име. Доказва (1883) инфекциозния характер и острото възпаление на предните рога на гръбначния мозък на полиомиелита (детския паралич).

Владимир БЕХТЕРЕВ (1857 – 1927) е руски невролог, психиатър и психолог, основоположник на неврохирургията (създавайки първото неврохирургично отделение в Психоневрологичния институт на Военно-медицинската академия в Москва, 1908). След болшевишкия Октомврийски преврат основава и оглавява Институт за изучаване на мозъка. Установява анатомично-физиологичната основа на равновесието и ориентацията, функцията на таламуса, центъра на движението в главния мозък и пр. Описва редица нормални и патологични рефлекси, болестни симптоми и синдроми, най-известният от които е анкилопоетичната спондилоартроза (болестта на Бехтерев).

Съдебната медицина е самостоятелна дисциплина, може би междинна между анатомията и психиатрията (защото престъпниците нерядко са хора с психични отклонения). За един от нейните основатели се смята Едуард ХОФМАН (1837 – 1897), австриец, завършил медицина в Прага. Професор по съдебна медицина в Инсбрук (1869) и Виена (1875). Световна известност му донасят написаните от него атлас и ръководство по съдебна медицина, претърпели много издания и преводи.

Алоис АЛЦХАЙМЕР (1864 – 1915), немски патологоанатом и психиатър, пръв описва сенилната деменция (старческото слабоумие) – тежка болест, наречена на неговото име, изразяваща се в прогресираща деградация на личността. Диагностицира се все повече сред застаряващото население на света и до ден днешен няма лечение.

Константин фон ЕКОНОМО (1876 – 1931) е австрийски невролог, професор по невропатология и психиатрия във Виена, с огромни заслуги в изучаването на мозъка. Открива не само коровия център за дишане и гълтане, но и нова болест, получила неговото име (летаргичен енцефалит, болест на Економо, 1917), с което открива пътя за основното изучаване на съня, екстрапирамидалните пътища, акинезиите и пр. Издава (съвместно с Коскинас, 1925) книга с атлас по цитоархитектоника на кората на главния мозък, която е революционна по рода си.

Невъзможно е да се пише за психиатрията, без да се упомене едно велико име и дело – на австрийския евреин Зигмунд ФРОЙД (1856 – 1939), създател не само на психоанализата като теория и практика, но и нещо повече – на цяло течение в медицината: фройдизъм, което признава водещото влияние на сексуалността в човешкото поведение. Фройд въвежда и разяснява понятията полов инстинкт и енергия, формиране на реакциите, идентичност на субекта, “Аз”-ът и свръх “Аз”-ът, либидото,задръжките, фалическите символи, желанието за смърт, принципът за търсене или избягване на удоволствията и страданията, привличането и отблъскването, метапсихологията и пр. Най-известният му труд е “Тълкуване на сънищата” (1900).

Педиатрия

Дълго време с детските болести се занимават интернистите.

Един от първите (след Авицена), които отделят педиатрията като самостоятелен клон е Майнхард ПФАУНДЛЕР (1872 – 1947), професор в Грац (1900) и Мюнхен (1906). Създава голяма школа; основоположник на генетиката. Заедно с А. Шлосман издава класическото 5-томно ръководство по педиатрия, което дълго време служи на всички европейски педиатри.

Нил ФИЛАТОВ (1847 – 1902) е основоположник на руската педиатрия, но има и световни приноси. Доказва, че варицелата е самостоятелно заболяване (1877); пръв описва скарлатинозната рубеола като самостоятелно заболяване, което се потвърждава и от англичанина Дюкс (наречена е на техните имена: болест на Филатов – Дюкс); допълва недостатъчното описание на нервните болести в педиатрията.

Томас КУЛЕЙ (1871 – 1945) е американски педиатър. Пръв описва вродената хемолигична анемия, разпространена в Средиземноморския басейн (средиземноморска болест, таласемия, болест на Кулей).

Уилям ЛИТЪЛ (1810 – 1894) е английски хирург и ортопед, но оставя името си в педиатрията, като описва болестта, носеща неговото име – сборно понятие за различни форми на церебрална детска парализа, възникнала предимно вследствие родова травма.

Епидемиологията и инфектология

Епидемиологията е изключително важен клон на медицината (80% от болестите се причиняват от вируси) и е неразривно свързана с инфекциозната патология.

Големият италиански лекар и философ Джироламо ФРАКАСТОРО (1478 – 1553) поставя началото на науката епидемиология чрез труда си “За контагиите, контактните болести и лечението им” (1546) и пръв описва сифилиса (“За френската болест”, 1525).

Създател на трудовата медицина е Бернардино РАМАЦИНИ (1633 – 1714), ректор на Медицинския Университет – Падуа (1700). В същата година издава знаменития си труд “De morbis artificum diatribа”, която претърпява 25 издания в различни европейски страни; в нея и останалите си трудове описва професионалните заболявания на над 60 професии и препоръчва профилактичните мерки. Пише и по въпросите на епидемиологията и геронтологията.

Алберт НАЙСЕР (1855 – 1916), немски дерматовенеролог, професор в Бреслау (дн. Вроцлав) открива причинителя на трипера – гонокок (1879), наречен на неговото име – найсерия. Същевременно изучава ипроказата. Основава немското дерматологично дружество (1902).

Дейвид БРЮС (1855 – 1931) е виден английски микробиолог, паразитолог и епидемиолог. Като военен лекар в Малта (1884 – 1889) проучва т.нар. “малтийска треска” и открива причинителя й, който получава неговото име – бруцела, както и самата болест (бруцелоза). Открива и причинителя на тропическата сънна болест (трипанозома гамбиензе), проучва и висцералната лайшманиоза.

Роналд РОУЗ (1857 – 1932) е английски паразитолог, дълго време работил в Индия и Африка, където обстойно проучва маларията. Основава Институт, носещ неговото име, заедно с болница за лечение на тропически болести в Лондон (1827). Установява определящата рола на комарите Анофелес за пренасянето на маларията. Получава Нобелова награда (1902). Публикува трудове и по… математика, както и романи, драми и стихове.

Уендел СТЕНЛЕЙ (1904 – ?) е американски биохимик и вирусолог, професор по вирусология в Калифорнийския университет. Изследва химията, биохимията, размножаването и изменчивостта на вирусите. Разработва ваксина срещу грипа (1948); отделя в кристализиран вид вируса на полиомиелита (1955). Носител на Нобелова награда (1946).

Английският микробиолог Хауърд Тейлър РИКЕТС (1871 – 1910) работи предимно в САЩ; той е професор по патологоанатомияв Чикаго (от 1902). Изяснява епидемиологията и причинителите на скалната треска и редица други инфекциозни болести; тези микроорганизми, по предложение на Роха – Лима, носят неговото име – рикетсии. Проучвайки мексинакския петнист тиф, се заразява от него и умира.

Емил-Пиер РУ (1853 – 1933) е френски биолог, съратник на Пастьор, един от създателите и ръководителите на едноименния институт. Заедно с великия Пастьор работи върху антракса, беса, тетануса, сифилиса и пр.; съвместно с него и Шамберлан приготвят ваксината срещу антракса; изготвя антидифтериен серум и пръв го въвежда в широката практика.

Данило САМОЙЛОВИЧ (1744 – 1805) завършва училище в адмиралтейската болница в Петербург (1765). Известен със самоотвержената си борба с чумните епидемии в различни краища на Русия; разработва редица профилактични мерки против тази страшна болест. Доброволно участва в лечението на болните в Москва по време на голямата чумна епидемия, заедно с 15 свои сътрудници (12 от тях се заразяват от своите пациенти и умират!).

Албер КАЛМЕТ (1863 – 1933), е друг ученик на Пастьор, професор по бактериология и хигиена в Лил, където организира първия туберкулозен диспансер (1901). В последствие той става зам.-директор на Пастьоровия институт и съвместно с Ш. Герен създава живата противотуберкулозна ваксина с техните инициали (BCG), която драматично снижава заболеваемостта от тази страшна и дотогава безмилостна болест.

Но Калмет не спира до тук. Негов е методът за очистване на вариолната ваксина на Дженер от сапрофити чрез ваксиниране на зайци, а след това – на телета. Разработва серотерапевтичен метод за лечение на чумата, както и при ухапване от отровна змия и пръв предлага съответстващ на токсините й противозмийски серум.

Шарл Луи ЛАВЕРАН (1845 – 1929) е френски паразитолог, професор в Пастьоровия институт, с огромни заслуги в изучаването на маларията, за което получава и Нобелова награда (1907).

Алмрот Едуард РАЙТ (1861 – 1947), английски бактериолог и инфекционист, посвещава основните си трудове на защитните свойства на кръвния серум и на ваксинациите против бактериалните инфекции. Въвежда серологичния метод за лабораторна диагностика на бруцелозата (1896), носещ неговото име; ваксинацията против коремен тиф; полага основите на автоваксинотерапията (произвеждане и инжектиране на ваксини, приготвени от стафилококи, взети от инфектирания с тях болен).

Жан Алфред ФУРНИЕ (1832 – 1914), професор по кожни и венерически болести в Парижкия университет (1863), обстойно разработва диагностиката, клиниката, терапията, наследствеността и профилактиката на сифилиса (1898).

Друг виден сифилидолог е германецът Ерих ХОФМАН (1868 – 1960), професор в Хале и Бон (1910). Съвместно с Шаудин ооткрива причинителя на сифилиса – спирохеда палида (1905); проучва също пемфигуса и витилигото. Неговата книга за лечение на кожни и дерматологични болести претърпява 7 издания и е многократно превеждана на чужди езици. Не случайно едно от многобройните названия на сифилиса (френската болест, луес) е “болест на Хофман”.

Август ВАСЕРМАН (1866 – 1925), немски професор-бактериолог и имунолог, създава серодиагностиката при сифилиса, която носи неговото име. Усъвършенства този принцип и при туберкулозата и новообразуванията.

Роберт КОХ (1843 – 1910), немски бактериолог, един от основоположниците на съвременната микробиология, пръв (1882) открива причинителя на туберкулозата – микобактериум туберкулозе, наречен в негова чест “бацил на Кох”, въпреки че той е открит едновременно и независимо от него и от друг немски патолог и бактериолог, професора по анатомия Паул Баумгартен (1848 – 1928). Преди това (1878) Роберт Кох публикува класическия си труд за етиологията на инфекциите при наранявания. Открива и причинителя на холерата – вибрио холере (1884), вследствие изучаването на тази особено опасна болест в Египет и Индия; както и причинителя на острия епидимичен конюнктивит (бактериум конюнктивидис), също наречен на неговото име. Основавава Института по инфекциозни болести в Берлин, още преживе наименован “Роберт Кох”, където създава световна школа от бактериолози (Беринг, Льофлер, Пфайфер, Васерман); и, разбира се, напълно заслужено получава (1905) Нобеловата награда.

Открития за практиката

Холандският анатом и физиолог Рение ГРААФ (1641 – 1673), ръководител на Катедрата по анатомия в Парижкия медицински университет, открива зрелите фоликули в яйчника (оттогава те носят неговото име) и пръв изобретява и прилага толкова важната за лечебната практика спринцовка за инжектиране.

Йенс БЕРЦЕЛИУС (1779 – 1848) е шведски лекар, но също и химик, фармаколог и минеролог. Открива елементите церий, селен, торий, въвежда съвременния знак на елементите, установява формулите на много вещества, вкл.на водата и атомното тегло на много химични елементи, систематизира минералите по техния химичен състав, въвежда понятието изометрия, отделя органичната химия като самостоятелна наука.

Френският анатом, клиницист и хирург Рене Теофил ЛАЕНЕК (1781 – 1826), ученик на Корвизар и Биша, става студент по медицина на 14-годишна възраст (!) и военен лекар- на 18! Първата му публикация е относно перитонита (1802). Пръв дава ясно описание на туберкулозата и серозния плеврит и изказва тогава еретичното мнение, че тя може да се лекува. Огромната му заслуга към световната медицина е простичкото изобретение стетоскоп (слушалка), необходима и днес в ерата на ултрамодерната диагностична апаратура и един от непреходните символи на професията.

През 1896 г. италианският педиатър Сципионе РИВА-РОЧИ (1863 – 1937) патентова сфигмоманометъра (апарата за измерване на кръвното налягане), с маншета и живачен манометър.

Ернест БЕНИЕ (1831 – 1909), френски дерматолог и епидемиолог, ръководител на парижката дерматологична школа, пръв във Франция организира хистологична и бактериологична лаборатория, като въвежда биопсичния метод и създава термина “биопсия”. Издава френската дерматологична енциклопедия, където публикува класическия си труд за екземата. Проучва също проказата, артропатичната псориаза, пруриго диабетика, саркоидозата, лимфогрануломата.

Немският дерматовенеролог Паул Герсон УННА (1850 – 1929), професор в Хамбурт (от 1919) също проучва проказата и пръв изказва мнение, че тя може да се лекува (1897). Основоположник е на хистопатологията на кожните болести, която е основен научен прийом в диагностиката им. Основаната от него Дерматологична клиника в Айнесбюгел, близо до Хамбург (1884) става широко известна в Европа с добрата диагностика и терапия. Въвежда много медикаментозни средства, вкл. ихтиол (1886).

Откривател на кръвните групи (през 1900) е австрийският професор по клетъчна физиология Карл ЛАНДЩАЙНЕР (1868 – 1947), който за това огромно постижение заслужено получава Нобеловата награда (1930).

Томас Хънт МОРГАН (1866 – 1945) е американски биолог, професор по патология в Колумбийския университет в Ню Йорк, председател на Академията на науките в САЩ. Той открива хромозомите, които носят наследствеността и така поставя основите на съвременната генетика, за което получава (1933) Нобеловата награда.

Андре КУРНАН (1895 – неизв.) е французин, професор в Колумбийския Университет, САЩ (1951). За откриване на сърдечната катетеризация му е присъдена Нобеловата награда, заедно с Форсман (1956).Това поставя началото на инвазивната кардиология.

Вернер ФОРСМАН (1904 – неизв.), съоткривател с Курнан на сърдечната катетеризация, е всъщност немски хирург и уролог, професор и началник на Евангелистката болница в Дюселдорф.

Съпрузите Пиер КЮРИ (1859 – 1906), французин и Мария Склодовска – КЮРИ, полякиня (1867 – 1934) изследват радиоактивните елементи и свойствата на алфа- и бета-лъчите, заради което, заедно с Анри Бекерел, получават Нобеловата награда (1903). Техните ученици – дъщеря им Ирен и съпругът й Фредерик Жолио-Кюри откриват през 1934 г. изкуствената радиоактивност и изотопите на радиоактивните елементи, с което поставят основите на лъчетерапията, ежегодно спасяваща милиони раково болни хора.

Ефим ЛОНДОН (1868 – 1939) работи в Института по лабораторна медицина в Ленинград, където пръв установява, че излъчването на радия в определени дози може да убива, като най-рано уврежда кръвотворните, половите и лимфатичните органи. Публикува първата монография по радиология (1911).

Йоста ФОРСЕЛ (1876 – 1950), шведски рентгено-радиолог, пръв провежда рентгеново лечение на кожния рак (1899).

Не по-малко известен радиолог е англичанинът Джозеф МИТЧЕЛ (1909 – неизв.). Като ръководител на лаборатории в Монреал, Кембридж и Бирмингам, той поставя основите на клиничната радиология и лъчевата терапия, особено на туморите.

Фернан ВИДАЛ (1862 – 1929), инфекционист и интернист, професор в Клиниката по вътрешни болести на Парижкия медицински университет, разработва не само диагностичната проба при коремен тиф (1896), но и тройната ваксина за имунизацията срещу коремен тиф и паратиф А и В.

Паул ЕРЛИХ (1854 – 1915), бележит немски изследовател от еврейски произход – лекар, биолог, химик, имунолог, хистолог, фармаколог, патолог и терапевт, е световно име в медицината. Той открива хематоенцефалната бариера, редица лабораторни способи за изследване: метахромазия; прижизнено оцветяване на клетките и тъканите, както и на туберкулозния бацил; определяне активността на антитоксичните серуми; важни реакции в клиничната лаборатория (които носят името му); високоефективно лечение на сифилис с арсен (препаратът 606, салварсан, 1907). За работите му в областта на имунологията получава, съвместно с Иля Мечников, Нобеловата награда (1908).

Иля МЕЧНИКОВ (1845 – 1916) е професор в Катедрата по зоология и сравнителна анатомия в Новоросийск, но работи предимно в Пастьоровия институт в Париж (от 1988 до края на живота си). Гениален естествоизпитател, той открива нови данни в областта на ембриологията, физиологията и патологията, сред които вътреклетъчното смилане при някои животни, хуморалната теория на имунитета, етиологията на холерата и туберкулозата (като прави опити и със самия себе си), старостта, беса. Открива явлението фагоцитоза (унищожаването на бактерии от левкоцитите).

Опити със себе си прави и друг гениален руснак – акад. Даниил ЗАБОЛОТНИЙ (1866 – 1919), микробиолог и епидемиолог. Още като студент той доказва именно чрез себе си, че въведената холерна ваксина, приета перорално, предпазва от заболяване (1893), с което слага началото на пероралната имунизация не само срещу холера, но и срещу други инфекциозни болести. Над 25 години изучава чумата в Индия, Монголия и Китай. В над 250 труда публикува откритията си относно етиологията, патогенезата, епидемиологията и профилактиката на чумата, холерата, сифилиса и др. През 1920 основава в Одеса първата в света Катедра по епидемиология.

И друг знаменит руснак прави опити със себе си – Осип МОЧУТКОВСКИЙ (1845 – 1903), професор по неврология в Петербург. Рискувайки живота си за благото на човечеството, той си прелива кръв от болен от възвратен тиф, заболява тежко и едва не умира, но заедно с Г. Минх установява епидемиологичното значение на кръвта и кръвосмучещите преносители (1876). Публикува ценни трудове и в областта на неврологията, фтизиатрията и балнеологията.

Съратникът му Григорий МИНХ (1836 – 1896), бележит инфекционист, епидемиолог и патологоанатом, има световен принос не само в проучване на кръвосмучещите насекоми и начините за изтреблението им, но и проказата и чумата.

Нова ера в медицината поставя немският физик и машинен инженер Вилхелм Кондрат РЬОНТГЕН (1845 – 1923), който на 8 ноември 1895 г. в Института по физика при Физико-математическия факултет във Вюрцбургския университет, където е професор, открива “нов вид лъчи”, наречени от него “Х-лъчи”, които по-късно стават известни като рьонтгенови. Първите рентгенографии той извършва на собствената си ръка. През 1901 г. става първият физик, получил Нобелова награда.

Рьонтген обаче не е лекар и не може да въведе приложението на гениалното си откритие в медицината. Пръв това извършва американецът Джордж Едуард ПФАЛЕР (1874 – 1957), който разработва оригинални методи на рентгенодиагностиката и рентгенотерапията, както и научните основи и на лъчевата терапия, вкл. и на злокачествените тумори (1899). Провежда редица изследвания и върху професионалните заболявания и профилактиката им сред рентгенолозите и радиолозите. Пръв въвежда облъчването на рака на млечната жлеза.

Холандският електрофизиолог Уйлям АЙНТХОВЕН (1860 – 1927), професор по физиология в Лайден (1885 до смъртта си) поставя основите на съвременните електрокардиографични методи за изучаване физиологията и патологията на сърцето, като конструира струнен галванометър (първият електрокардиограф, 1903). Носител е на Нобеловата награда (1924).

Рудолф ВИРХОВ (1821 – 1902) е бележит немски патолог, общественик и реформатор в научната и практическата медицина. Професор и директор на Института по патология в Берлинския медицински университет (1856), той изследва важни патологични процеси и създава клетъчната патология, която става основа за научната медицина за десетки години напред.

Немският хирург Фридрих ЕСМАРХ (1823 – 1908), зав. Клиника в Кил, участва в няколко войни и придобива голям опит във военно-полевата хирургия, като въвежда рационалнотолечение на огнестрелните поражения на крайниците и ставите, доказвайки предимството на щадящите резекции и артротомиите пред ампутациите, като предиоперациите обезкръвява крайниците чрез притискаща връв, носеща и до днес неговото име.

Албен ЛАМБО (1866 – 1955) е белгийски хирург, прославил се с ортопедичните си умения, създател на остеосинтезата. Пръв създава (1902) метод за външно фиксиране на отчупените фрагменти на фемура (бедрената кост), въвежда рационалното отстраняване на инфекциозното огнище при костна туберкулоза (1910).

Първата операция с апарат “бял дроб- сърце” извършва Джон ГИБЪН-младши (1953).

Джон ЧАРИЛИ (1911 – 1982) пръв заменя бедрена става с изкуствена (1960).

Антон Павлович ЧЕХОВ (1860 – 1904) е не само световноизвестен писател и драматург, но и историк на медицината (неиздаденият ръкопис “Лекарското дело в Русия”). Завършва медицина в Москва (1884), работи 8 години като земски лекар. Многократно разработва лекарската тематика в своите гениални разкази, с което получава правото да бъде причислен към знаменитите световни лекари.

Други велики лекари-писатели са Арчибалд Кронин и Съмърсет Моъм.

автор: Д-р Тотко Найденов

Изтъкнати европейски и световни лекари

Офталмология и оториноларингология

Дълго време очните и ушни болести не са отделени като клинични специалности и се развиват съвместно.

Един от първите лекари, проявяващи се в офталмологията, е Ибн ал-Хайсам, известен в Европа като АЛХАЗЕН (965 – 1039), който е и астроном. Той изготвя модел на стъкловидното тяло и предлага корекция на зрението с помощта на двойно изпъкнали лещи – вероятно може да бъде обявен за създателя на оптиката.

В Х век живее и работи и друг виден арабски окулист – Аммар ибн Али ал-МАУСИЛИ, който извършва операции за отстраняване на катаракта, като я изсмуква чрез изработена от него куха игла.

Херман Лудвиг ХЕЛМХОЛЦ (1821 – 1894) е немски енциклопедист-естествоизпитател, работил в областта на анатомията, математиката, психологията, офталмологията и оториноларингологията, професор по физиология, физика и обща патология, директор на Държавния физико-технически институт в Берлин (1888). През 1850 г.създава офталмоскопа, чрез който пръв разглежда човешката ретина на живо; разработва проблемите на акомодацията, цветната слепота, стереоскопичното зрение, физиологичната акустика, гласовия тембър.

Албрехт ГРЕФЕ (1828 – 1870), създател на болница за очни болести (1850) и професор по офталмология в Берлинския университет (1866), е основоположник (заедно с Хелмхолц и Дондерс) на съвременната офталмология. Той въвежда офталмохирургията (иридектомия) при глаукома, описва редица дотогава неизвестни заболявания на ретината и зрителния нерв, основава списанието “Архиф фюр офталмолоджи” (1854), които излиза и до днес, както и немсдкото офталмологично дружество (1863). На негово име е учреден специален медал, издигнат му е паметник пред берлинската болница “Шарите” и основан специален музей в Хайделберг.

Владимир ФИЛАТОВ (1875 – 1956) организира Института по офталмология (1936), който днес носи неговото име. Разработва и въвежда в практиката много методи на възстановителната хирургия в офталмологията, като научно разработва и практически решава присаждането на роговица. Внася много оригинални диагностично-лечебни методи при глаукомата, трахомата, очния травматизъм; създава и тъканната терапия в офталмологията (1936). Проявява се също като художник, писател и поет.

Френският отолог Проспер МЕНИЕР (1799 – 1862) описва често срещаното невъзпалително заболяване на вътрешното ухо, характеризиращо се с намален слух, шум в ушите и пристъпи на световъртеж, гадене и нарушено равновесие (синдром или болест на Мениер).

Вътрешна клиника

Вътрешните болести е най-обширната, всеобхватна и важна област на медицината. За развитието й свой принос имат стотици интернисти.

Основите на съвременното клинично лечение поставя създателят на английската медицина (наричан още “английският Хипократ”) Томас СИДЕНХАЙМ (1624 – 1689).

Той подробно описва симптомите и лечението на инфекциозните болести скарлатина, морбили, вариола, чума, тиф, холера, дизентерия, коклюш, туберкулоза, малария. Подробно изучава хинина и приложението му при нея и другите трески. Пръв описва подаграта (от която и умира). Въвежда употребата на желязо при анемиите. Опита си събира в произведенията “Лекарски наблюдения”, “Лекарски метод на лечение”, “Възстановителният процес” (първият труд по рехабилитация), Негова е мисълта: “Медицинското изкуство се научава както трябва, само ако се упражнява.”

Друг голям английски интернист е Томас АДИСОН (1798 – 1860), който пръв описва (1885) болест (назована на неговото име), дължаща се на хронична недостатъчност на надбъбреците вследствие туберкулозното им засягане.

Френският лекар Жан Никола КОРВИЗАР (1755 – 1821), лейб-медик на Наполеон, първи основава Катедра по вътрешни болести (1795) – в Колеж дьо Франс, която оглавява в продължение на 20 години. Той е един от създателите на семиотиката, но главната му заслуга е, че внедрява сред диагностичните методи перкусията, открита през 1761 г. от австрийския лекар Леополд Ауенбрюгер (1722 – 1809). Разработва (1806) като нов раздел във вътрешната медицина болестите на сърцето и големите кръвоносни съдове (затова се приема като основател на кардиологията). Описва патологоанатомичните изменения и клиничната картина на перикардита, миокардита, ендокардита, клапните пороци, миокардиосклерозата, сърдечната дилатация, аортната аневризма.

Пиер Едуард ПОТЕН (1825 – 1901), завършил медицина в Париж (1848) е един от основателите на кардиологията. Дава клинични оценки на раздвоението на сърдечните тонове, галопния ритъм, сърдечните шумове. Въвежда в практиката изобретението на Рива – Рочи сфигмоманометъра (апарата за измерване на кръвното налягане).

Григорий СОКОЛСКИ (1807 – 1886), професор по терапия в Казан (1835) и Москва (1848). Проучва ревматизма, едновременно с Буйо и независимо от него (поради което той носи тяхното име – болестта на Буйо – Соколски); като в книгите си “Rheumatismus cordis” (1836) и “Учение за гръдните болести” (1938) подробно описва клиниката му. Пръв съобщава и за шума при триенето на плеврата (при сух плеврит). Изтъква значението на професионалните и социални фактори за развитието и протичането на туберкулозата; публикува монография и върху мозъчните кръвоизливи (1836), едно от първите изследвания в света в тази област.

Виктор АНО (1844 – 1896), професор в Парижкия Университет, пръв описва чернодробната цироза.

Василий ОБРАЗЦОВ (1849 – 1920) е сред основателите на великата руска терапевтична школа, последовател на Боткин и Павлов. Взема участие в Руско-турската Освободителна война. Професор в Киевския университет. Създава оригинални палпационни методи за изследване на стомаха и червата, пръв отделя ентеритите като самостоятелна клинична форма (1895), подобрява диагностиката на редица стомашно-чревни заболявания, дава първото класическо описание на тромбозата на коронарната артерия (1909), като доказва, че сърдечният инфаркт може да се диагностицира преживе, а не само на аутопсионната маса; оттогава острият сърдечен инфаркт носи неговото име (съвместно със Стражеско).

Николай СТРАЖЕСКО (1876 – 1952) е ученик на великия Ив. П. Павлов, академик. Професор е от 31-годишна възраст, като работи последователно в Киев, Новоросийск, Башкирия. Описва редица симптоми и синдроми в кардиологията (класификацията на сърдечно-съдовата недостатъчност), разработва проблеми на инфекциозните болести, алергологията, сепсиса, туберкулозата и пр.

Карл Адолф БАЗЕДОВ (1799 – 1854), окръжен лекар на Мерзебург, пръв описва болестта тиреотоксикоза (хиперфункция на уголемената щитовидна жлеза, 1840), която е назована на името му.

Друг германец, Паул ЛАНГЕРХАНС (1847 – 1888), професор по патоголоанатомия във Фрайбург, открива “островчета” в панкреасната жлеза (1869), носещи неговото име, които произвеждат инсулин – хормона, разграждащ захарта, при чийто недостиг се развива болестта захарен диабет.

Американецът Лео БЮРГЕР (1879 – 1943) описва през 1924 болестта тромбангиитис (ендартериитис) облитеранс – възпалителен болезнен процес в артериите и съответните вени, предизвикващ стенозата и запушването им. Болестта е забелязвана предимно при мъжете-пушачи; носи неговото име.

Друг американец – Хаврей КУШИНГ (1869 – 1939) също влиза в историята на вътрешната клиника, като подробно описва болест, наречена на неговото име (затлъстяването, дължащо се на аденом на предния хипофизарен дял). Той е и блестящ неврохирург в Харвард, където се стичат неврохирурзи от цял свят да се усъвършенстват, както и в Йейл. Издава капитален труд по менингеалните тумори.

Сергей БОТКИН (1832 – 1889) е гениален руски клиницист, професор в терапевтичната клиника на Медикохирургичната академия в Петербург. Въвежда редица физиологични и лабораторни методи за изследване, един от основоположниците на нервизма и профилактиката, както и на военно-полевата терапия и инфектологията. Посочва инфекциозната етиология на т. нар. катарална жълтеница (болест на Боткин), дължаща се на хепатит А.

Ученичка на Боткин е първата руска лекарка, получила не само званието “д-р”, но и защитила научна дисертация за степен “доктор по медицина” – Варвара КАШЕВАРОВА – РУДНЕВА (1842 – 1899). Израснала като сираче и работила като прислужница, тя първо се изучава и дипломира като акушерка, а после, с поддръжката на Боткин и Сеченов, е приета стипендиантка в Медико-хирургичната академия, която завършва с отличие и златен медал (1868). Вероятно тя е първата жена-хирург.

Първата дипломирана лекарка в света обаче е англичанката Елизабет БЛЕКУЕЛ (1821 – 1910), получила дипломата си през 1849 в Америка. Основава в Ню Йорк диспансер, след това – и болница за деца и жени, която прераства в Медицински колеж. През последните години от живота си се завръща в родната Англия, където основава женски медицински институт и обучава десетки лекарки и медицински сестри.

Акушерство и гинекология

Родилната помощ векове наред е поверена на възрастни жени (оттам – нашият Бабинден) и се е смятала за област, забранена за мъже. Обаче именно мъжете са огромната част и преобладаващите лекари, занимаващи се с родилната и гинекологична помощ.

Шотландският лекар Уилям СМЕЛИ (1679 – 1763) пръв въвежда форцепс при акуширане; днес този метод е почти изоставен, но навремето спасява хиляди бебета с напречно положение в бременната матка.

Карл КРЕДЕ (1819 – 1892), немски акушер-гинеколог, основава гинекологичното отделение в легендарната болница “Шарите” (1852), където започва да прилага оперативни методи и фактически създава хирургичната гинекология. Малко по-късно (1856), създава и оглавява Акушерската клиника в Лайпциг, към която също открива гинекологично отделение. Неговото име носят методите за изкуствено израждане на плацентата (1854), както и за профилактика на гонорейно офталмологично увреждане чрез накапване на разтвор с 1-2% сребърен нитрат в очите на новороденото (1884).

Джеймс СИМПСЪН (1811 – 1870) е шотландски хирург и акушер-гинеколог. Професор в Единбургския университет (1840). Прилага множество нововъведения в акушерската практика; пръв внедрява етерната наркоза в родилната зала. Открива наркозиращото действие на хлороформа и го въвежда в хирургичната и акушерската практика (1847).

Владимир СНЕГИРЬОВ (1847 – 1916) е руски акушер-гинеколог, създател и директор на специален Гинекологичен институт за усъвършенстване на лекарите. Класическият му труд “Маточни кръвотечения”, многократно преиздаван и превеждан на много езици, е практически наръчник на поколения акушер-гинеколози. Отделя голямо внимание и на консервативното лечение в гинекологията.

Ернст ВЕРТХАЙМ (1864 – 1920), виенски акушер-гинеколог, въвежда радикалния оперативен метод при рак на маточната шийка (1900), който носи неговото име.

Друг велик акушер-гинеколог безспорно е германецът Алберт ДЬОДЕРЛАЙН (1860 – 1941). Професор на 33-годишна възраст, той последователно завежда Катедрите в Грьонинген (Холандия), Тюбинген, Мюнхен и Берлин, където ръководи АГ-клиниката на прословутата болница “Шарите”. Открива влагалищен бацил, кръстен на неговото име, който предпазва влагалището от пагогенна флора. Въвежда редица нови оперативни техники в акушерството и гинекологията (вкл. екстраперитонеалното цезарово сечение, прилагано до ден днешен, посредством което са родени милиони деца), написва ценни монографии и ръководства, многократно превеждани на чужди езици.

Роберт МАЙЕР (1864 – 1947), професор от берлинската болница “Шарите”, емигрира в Минеаполис, където изследва хистологията, физиологията и ембриологията на женските полови органи и настоява за необходимостта от ранна диагноза на техните ракови заболявания.

Дмитрий ОТТ (1855 – 1929) е руски акушер-гинеколог, разработил методика за гинекологични операции през влагалището и конструирал осветителни огледала за улеснението им. Пръв обяснява значението на венозното вливане на физиологичен разтвор при извънматочна бременност и кръвоизлив след раждане. Един от първите онкогинеколози, прилагащи радий при лечение на рак на матката.

Американският рентгенолог Луис МИЛКМЪН (р. 1895 – неизв.) пръв описва остеопорозата; затова синдромът при жени на средна възраст, изразяващ се рентгенологично в патологично разреждане на костната тъкан и клинично – в нарастващи болки в кръста и краката, клатушкаща се походка, бавно намаляване на ръста и спонтанни фрактури, носи неговото име – синдром или болест на Милкмън.

автор: Д-р Тотко Найденов

Изтъкнати европейски и световни лекари

Анатомия и физиология

Човек от най-дълбока древност се опитва да разбере устройството и функцията на своето тяло. Първите анатомични данни са събрани в “Книга за медицината” на китайския император и лекар Хуан Ци (2650 г. пр. Хр.!): “Кръвта в човешкото тяло се контролира от сърцето, кръвният ток протича постоянно в кръг и никога не спира!”

Роденият в Брюксел Андреас ВЕЗАЛИЙ (1514 – 1564) е безспорният създател на научната анатомия. Назначен е още 20-годишен за професор по анатомия и хирургия в Университета в Падуа. Доказва неточностите на Гален чрез знаменития си трактат “За строежа на човешкото тяло”, публикуван в Базел (1543) със 7 глави (за костите, скелета и хрущялите; сухожилията и мускулите; съдовете; нервите; храносмилателната и пикочо-половата система; сърцето и дихателната система; мозъка и осезателните органи), който поставя научните основи и на физиологията. Непрекъснато преследван от църквата (редица от съчиненията му са публично изгорени), изпълнява предписанията й за принудително поклоничество в Палестина. На връщане, тежко болен, загива при корабокрушение край о. Зант.

Тримата братя БОРГАРУЧИ (БОЛГАРУЧИ) са потомци на български род, изселил се в Европа през XV в. Най-големият – Просперо Боргаручи заема мястото на Андреас Везалий като ръководител на Катедрата му в Падуа. Трудовете му по анатомия допринасят за развитието й. Брат му Джулио Боргаручи е придворен лекар на английската кралица (почива в Лондон през 1581), а Боргаручо Боргаручи работи като хирург в Париж.

Друг основоположник на научната анатомия и създател на патологоанатомията е италианецът Бартоломео ЕВСТАХИЙ (ок. 1510 – 1574), който внася сравнително-анатомичния метод за изследване и пръв обръща внимание на потологоанатомичните изменения в органите. Изследва бъбреците, зъбите, нервите, вените; описва подробно строежа на слуховия орган; открива канала, съединяващ вътрешното ухо с носоглътъчното пространство (Евстахиевата тръба) и полулунните клапи на вена кава инфериор (валвула Евстахий).

Друг знаменит италиански анатом и хирург е Габриеле ФАЛОПИО (1523 – 1562), който пръв описва канала на лицевия нерв и маточната тръба; и двете му анатомични открия носят неговото име. Открива, че сифилисът и триперът са отделни болести, назовавайки ги съответно “гонорея галика” (“френска гонорея”) и “гонорея нон галика”).

Огромен принос в анатомията дава италианецът Джовани Батиста МОРГАНИ (1682 – 1771), един от основателите и на патологичната анатомия. В продължение на 60 години той ръководи катедрата по анатомия в Падуа. Чрез труда си “За местонахождение и причина на болестите, открити посредством секции” (1761) полага основите на клинично-анатомичното направление в медицината и на патологичната анатомия. Пръв описва редица анатомични части, наречени на неговото име.

Уйлям ХАРВЕЙ (1578 – 1657), лекар в болницата “Св.Бартоломей” в Кембридж, описва кръвообращението.

Негов последовател е Йохан ГЛИСОН (1597 – 1677), професор по анатомия в Кембридж, подробно изучил анатомията на сърцето и кръвоносните съдове и тяхната топография. Описва капсулата, покриваща черния дроб, която получава името му.

Мощен тласък на медицината дава… самоукият естествоизпитател – холандецът Антони ван ЛЬОВЕНХУК(1632 – 1723). Макар и необразован шлайфист на оптични лещи, той е откривателят на микроскопа, без който медицината не би пристъпила и крачка напред. Пръв описва еритроцитите в кръвта (1674) и сперматозоидите (1677), както и редица микроорганизми. Но не той, а друг прави първото научно съобщение, направено благодарение на микроскопа му – Грааф, който през 1673 г. докладва пред Лондонското кралско дружество за откритите фоликули в яйчника (носещи неговото име).

Благодарение на микроскопа прави своите гениални открития и Марчело МАЛПИГИ (1628 – 1694), италиански лекар и анатом, професор по медицина в Болоня, Пиза и Месина, лейб-медик на папа Инокентий XII. Малпиги е основателят на хистологията, ембриологията и ботаниката – той открива епидермиса и бъбречните гломерули, които носят неговото име, както и алвеолите в белия дроб и капилярите, които осъществяват връзката на артериите с вените.

Томас УИЛИС (1621 – 1675) е смятан за най-големия английски лекар на своето време в средата на XVII век, когато работи в Лондон. Проучва анатомията и физиологията на главния мозък и неговите кръвоносни съдове; пръв описва артериите в основата на главния мозък – кръгът, който те описват, носи името му.

Франсоа МАЖАНДИ (1783 – 1855), член на Френската академия на науките, е първият, който обявява главния мозък за орган на душевните процеси.

Чешкият природоизпитател Ян Евангелиста ПУРКИНЕ (1787 – 1869), следвал философия и медицина в Прага, по препоръка на Гьоте е назначен за зав. Катедра по физиология в Бреслау (дн. Вроцлав, 1822 – 1849), където основава първия физиологичен институт в света. От 1850 г. прави същото и в Прага. Открива потните жлези и техните каналчета в кожата, устройството на костите, хрущялите, нервите, зъбите и редица други органи. Основава клетъчната теория (1837).

Французинът Клод БЕРНАР (1813 – 1878), физиолог, биохимик, фармаколог и патолог, ученик на Мажанди, е един от най-видните експериментатори и основоположници на физиологията. Неговите проучвания на слюноотделянето, стомашното сокоотделяне, панкреасната и чернодробната (особено глюкогенообразуващата) функция, вазомоторната функция на нервната система, регулиращите въглехидратната обмяна центрове в продълговатия мозък и пр. – дават мощен тласък на развитието на медицината.

Испанският неврохистолог Сантяго Рамон КАЯЛ (1852 – 1934), професор в Барселона и Мадрид, изучава строежа на ретината, гръбначния и мълкия мозък; обявява неврона за морфологичната единица на нервната система (1894); негови са класическите изследвания на регенерацията на нерва; името му носят много клетки и ядра на нервната система. Заедно с друг голям хистолог и патологоанатом – италианецът Камино ГОЛДЖИ (1844 – 1926), получава Нобелова награда (1906).

Карл РОКИТАНСКИ (1804 – 1878), чех по народност, е австрийски патологоанатом, професор във Виена (1834 – 1875), където организира първата в света самостоятелна Катедра по патологоанатомия (1844). Той свързва клиничната практика с морфологичните изменения на тъканите и органите; обстойно разглежда пенетриращата язва, новообразуванията, аневризмата на аортата. Издава 3-томно ръководство по патологоанатомия (1842 – 1846), което многократно е преиздавано и превеждано. Делото му успешно е развито и усъвършенствано от големия ВИРХОВ.

Лудвиг АШОФ (1866 – 1942) е немски патологоанатом, професор в Гьотинген, Марбург и Фрайбург. Той изследва тромбите, овулацията и автономната проводимост на сърцето. Открива специфичните ревматични възли, наречени на неговото име.

Друг велик физиолог е руснакът акад. Иван Петрович ПАВЛОВ (1849 – 1936), изследовател на физиологията на централната нервна система, кръвообращението и храносмилането, откривател на условния рефлекс, носител на Нобелова награда (1904).

ХИРУРГИЯ

Хирургията вероятно е първата спонтанно оформила се тясна специалност в медицината; причината, естествено, се крие във войните. Интересно е обаче, че Хипократ забранява в своята Клетва ваденето на камъни от пикочния мехур (по-късно, в своите “Афоризми” той обяснява причината: защото раните в пикочния мехур винаги са смъртоносни, т. е. не е желал да компрометира лекарската професия). Вероятно именно високата смъртност при оперативни намеси (несъмнено, вследствие непознаването и неприлагането на антисептиката и асептиката, както и на антитромботичната профилактика и терапия), довежда до решението на Църквата (1163) да забрани на монасите да се занимават с хирургични дейности и да предостави това на бръснарите; тази “схизма” трае цели 600 години.

Непрестанните войни и огромната смъртност сред ранените бойци през Средновековието обаче налагат развитието на хирургията. С нея тогава се занимават предимно бръснарите. Тук се откроява името на всепризнатия баща на съвременната хирургия французина Амброаз ПАРЕ (1510 – 1590), първоначално обикновен занаятчия-бръснар. След няколкогодишно обучение в низшата медицинска школа в Париж и в прословутата болница “Хотел Дийьо”, където изучава анатомия и хирургия (1533), той полага изпит и става “бръснар-хирург” (1536) и майстор-бръснар-хирург (1539). Благодарение изумителните му оперативни умения, проявени във войните, той стига до престижния пост “пръв хирург на краля” (1563). Автор е на фундаменталния труд “Chirurgica Opera” (1582), поставил основите на тази чудесна специалност. Известен го прави още първата му книга, публикувана няколко години по-рано, макар и с изключително дългото си заглавие – “Метод за лекуване на рани от аркебузи и други огнестрелни оръжия, от стрели, конски амуниции и други подобни неща и главно причинени от барут”, в която се позовава на огромния си опит като военен лекар. Тя е написана на френски, а не на традиционния за медицинските издания латински. На родния му език излизат и останалите му съчинения: “Лечебният метод на раните и фрактурите на човешката глава” (1561) и “Две хирургични книги със съответното приложение на необходимите инструменти” (1564). Паре усъвършенства лигирането на съдовете с конец при операция; пръв прилага ампутирането на крайници в здрави тъкани, разширява чувствително оперативната техника; предлага много ортопедични апарати; има ценен принос в развитието и на оперативното акушерство.

От съсловието на бръснарите произлиза и друг знаменит основоположник на хирургията – Жан Луи ПТИ (1674 – 1750), член на Френската академия на науките (1715). Още 18-годишен, става демонстратор на лекциите на Литре (друг пионер на хирургията), по-късно го назначават за хирург на славната парижка болница “Шерите” и кралски лекар; основава и оглавява Хирургичната академия в Париж (1731). Взема участие в няколко военни похода, където натрупва огромен опит и публикува множество трудове, посветени на военно-полевата хирургия, оперативното лечение на костите, ставите, млечните жлези, ампутациите, кръвоспирането.

През първата половина на XVIII в. видният немски хирург Лоренц ХАЙСТЕР издава тритомната си монография “Хирургия”, преведена на почти всички европейски езици, в която описва оперативната техника и извършването на най-сложните операции. Този труд изиграва изключителна роля в развитието на европейската хирургия.

Франсоа ПЕЙРОНИ (1678 – 1747) още 17-годишен успява да овладее голяма хирургична техника. Работи в Монпелие и Париж, където става главен хирург в най-големите национални болници (Отел Дийо, Опитал Сент Елой, Шарите). Лейб-хирург на Людовик XV, чието покровителство умело използва за поставяне на хирургията наравно с останалите медицински специалности. Основава хирургична академия (Академи дьо шируржи, 1731), приравнена към университетските факултети. Пръв извършва резекция на черво. Завещава огромното си имущество на академията. В негова памет в Монпелие му е издигнат паметник (1864).

Пиер-Франсоа ПЕРСИ (1754 – 1825) е друг френски хирург с огромен принос в тази област на медицината, полкови лекар (1776), един от организаторите на военно-медицинската служба на френската революционна армия, по-късно – на Наполеон. Разработва системата за оказване на първа помощ на бойното поле (сформира батальони от санитари-носачи, подвижни хирургични болници, санитарен превоз). Предлага (1800) международно споразумение за непрокосновеност на военните болници. Написва ръководство на военния хирург, което придобива огромна известност и става настолна книга на военните лекари за дълго време.

Английският хирург Персивал ПОТ (1714 – 1788) още 16-годишен постъпва ученик в хирургичната клиника на болницата “Св. Вартоломей”, Лондон, в която по-късно е главен хирург (1745 – 1787). Публикува редица трудове, най-крупният от които – за костно-ставните заболявания. Въвежда метод за лечение на туберкулозния спондилит (който носи неговото име – болест, гръб или паралич на Пот); описва туморите на главата; пръв дава описание на професионалния кожен рак на коминочистачите (1775), вродената херния (1756), хидроцелето (1762). Неговите трудове са превеждани на много езици.

Италианският анатом и хирург Антонио СКАРПА (1747 – 1832), професор по анатомия в Модена (1772) и Павия (1783), преподавател по клинична хирургия (1787 – 1812), той налага анатомичното направление в хирургията. Като хирург се отличава с вещина и техника; предлага и някои операции, особено в областта на офталмологията.

Френският хирург Доминик Жан ЛАРЕЙ (1766 – 1842), защитава докторска дисертация едва 20-годишен. Главен хирург на Рейнската армия (1793), той участва в много от походите на Наполеон и внедрява редица нови за своето време преобразувания във военно-полевата хирургия, като пръв въвежда санитарния транспорт и подвижните хоспитали, ексартикулацията в тазо-бедрената и раменната става, ранните ампутации, черепните трепанации при огнестрелни рани в главата; разработва редица въпроси и в гръдната хирургия.

Гюйом ДЮПЮИТРЕН (1778 – 1835), френски хирург, още на 16-годишна възраст става просектор по анатомия и чете лекции! Званието хирург получава през 1802 г. Работи в прочутата парижка болница Hotel-Dieu, на която по-късно (1812) става директор, едновременно завеждайки Катедрата по оперативна хирургия на Пирижкия университет. Въвежда много нови оперативни методи; името му отдавна е влязло в оперативната терминология (фрактура на Дюпюитрен, контрактура на Дюпюитрен).

Ученик на Дюпюитрен е Жан КРЮВЕЛИЕ (1791 – 1874), професор по хирургия в Монпелие (1823), а впоследствие – по анатомия (1825) и патологоанатомия (1836) в Париж. През 1816 г. той предлага съвършено нова патологоанатомична класификация на болестите, основана на морфологичните изменения в органите и тъканите, която, както и монографията му “Патологична анатомия на човешкото тяло” (1842), с над 200 рисунки, го определят като основоположник на съвременната патологоанатомия.

Жюл Емил ПЕАН (1830 – 1898), просектор в Медицинския Факултет – Париж, главен хирург в редица френски болници; най-накрая работи в собствена болница, построена с лични средства – Опитал Интернасионал (1892); работи предимно в областта на коремната и гинекологичната хирургия. Въвежда кръвоспиращата пинсета, разпространена по целия свят, носеща неговото име.

Джон ХЪНТЪР (1728 – 1793) поставя основите на хирургията в Англия. Той е известен със своите открития в областта и на анатомията, ембриологията, физиологията, патологията, дерматологията.

Нетърпимите болки при оперативни намеси налагат развитието на анестезиологията (обезболяването). Първият лекар, който въвежда обезболяването (чрез вдишване на етерни пари) е зъболекар – Уилям МОРТЪН (1819 – 1868).

Ернст БЕРГМАН (1836 – 1907), професор по хирургия във Вюцбург и Берлин, разработва оперативната хирургия на черепа при огнестрелни наранявания.

Луи ОМБРЕДАН (р. 1871) описва хипертермичния синдром при кърмачета след операция, който води до бърза смърт, ако не се вземат спешни мерки; синдромът получава неговото име. Предлага хирургичен метод за лечение на деформации чрез остеоклазия, както и широко употребяваната в практиката маска за обща упойка (маската на Омбредан).

Швейцарският хирург и естествоизпитател Жак Луи РЕВЕРДЕН (1842 – 1929) оставя името си в хирургията като основател на оперативното лечение на щитовидната жлеза и свободната присадка на тъкани.

Фридрих ТРЕНДЕЛЕНБУРГ (1844 – 1924) завежда хирургични отделения и клиники в Берлин, Рощок, Бон и Лайпциг. Много от предлаганите от него методи и симптоми са влезли в класиката на съвременната хирургия и носят името му: симптом при варикозно разширени вени; симптом при вродена луксация на тазобедрената става; превръзване на вена сафена магна; превръзка на вени при септикопиемичен процес; положение на болния при операция на малкия таз; спешна емболектомия при тромбемболия на артерия пулмоналис.

Дълги времена (чак до съвремието ни) хирурзите извършват едновременно и урологични, и ортопедични, и гинекологични операции.

С ортопедия се е занимавал още Хипократ. Един от лекарите, който дава съществен тласък на развитието й е италианецът Виторио ПУТИ (1880 – 1940), професор в Роцоли, Болоня. Основава Института по хелиотерапия на костно-ставната туберкулоза; публикува над 220 научни труда и въвежда методи за лечение на вродените изкълчвания, фрактурите на бедрената шийка, костните тумори, присаждането на кости, последствията на детския паралич.

Австриецът Адолф ЛОРЕНЦ (1854 – 1946), професор в ортопедична клиника във Виена, изучава сколиозите (гръбначните изкривявания) и заболяванията на тазо-бедрената става и предлага оригинални методи за лечението им. Въвежда ортопедичното лечение при костно-ставната туберкулоза (гипсово корито при туберкулозен спондилит.)

Феликс ГЮЙОН (1831 – 1920), професор по хирургична патология и ръководител на урологична клиника (1876) е всепризнатият създател на френската урология и един от основателите на съвременната световна урология. Съвместно с Бази издава атлас на пикочните пътища (1881), въвежда редица нови методи за диагностика и лечение – на стеснението на уретрата, отстраняването на камъни от пикочния мехур, възпалението на простатата и пр.

Огюст НЕЛАТОН (1807 – 1873) е бележит френски хирург и уролог, професор. Внедрява няколко нови хирургични инструменти и операции, носещи неговото име.

Жюл ЖЕНЕ (1861 – 1942) е друг френски уролог, който въвежда редица урологични инструменти – пинцет за отстраняване на чужди тела от уретрата, секатор, спринцовка за промиване на уретрата (промивка на Жене) и на пикочния мехур.

Принос в урологията има и друг прочут френски лекар – Едмон ХАХЕН (1876 – 1946). Въвежда оригинален оперативен метод за денервация на бъбрека, известен под неговото име. Един от основателите и пръв председател на прочутото Френско научно дружество по урология.

Друг знаменит уролог е американецът Освалд ЛОУСЛЕЙ (1884 – 1955), който има огромни приноси в областта на ембриологията, анатомията, патологията и хирургията на простатната жлеза. Той е един от първите, прилагащи местното обезболяване и внедрява редица нови оригинални методи при урологичните операции – триетапно опериране при хипоспадия, съединяване на уретрата с пикочния мехур след тотална простатектомия и пр.

Основателят на Немското хирургично дружество (1872) е Бернхард ЛАНГЕБЕК (1810 – 1887) от Грьониген, професор последователно по физиология, по патологична анатомия и по хирургия (1841). Въвежда много нови, оригинални оперативни методи, над 20 от които носят неговото име. В създадената от него знаменита немска хирургична школа изпъкват имената на Билрот, Есмарх и техният ученик Микулич.

Теодор БИЛРОТ (1829 – 1895) е друг знаменит немски хирург, професор в Цюрих и Виена. Създател на редица нововъведения и методи в урологията, гинекологията, ендокринологичната и коремната хирургия (простатектомията, радикалната резекция на стомаха – 1880, екстирпацията на матката през влагалището, операции на езика и гушата). Световна слава му носят знаменитите два метода, носещи неговото име – Билрот-1 и Билрот-2, при стомашна резекция, извършени за пръв път на 28 февруари 1881 г. Той е един от учителите на гениалния Пирогов.

Йохан МИКУЛИЧ (1850 – 1905) е роден в Полша; гениален и разностранен оператор, директор на хирургични клиники в Краков, Кьонигсберг и Братислава. Пръв оперира с ръкавици (плетени). Проучва и въвежда асептични методи в оперативната практика, както и за хирургично лечение на туберкулозата и ендемичната гуша (едновременно с Теодор Кохер); за лечението на раните, местното и общо обезболяване, риносклеромата, ортопедичната корекция на вродената луксация, езофагоскопията и гастроскопията. Предлага използвани и до днес оперативни методи и инструменти, носещи неговото име – дренаж на коремната кухина, пилоропластика и кардиопластика, модифицирана резекция на стомаха и червата, остеопластична резекция на стъпалото.

Световна слава имат и американските братя-хирурзи МЕЙО – Уилям (1861 – 1939) и Чарлз (1865 – 1939), ученици на баща си, друг голям хирург – Уилям Мейо. Братята работят дълги години заедно и създават хирургичната болница, а после – и знаменитата фондация “Мейо”, която включва не само нея, но и медицински факултет, институт за усъвършенстване на лекарите и многобройни научно-изследователски институти; за всичко това те жертват огромна част от личния си капитал.

Джеймс ИЗРАЕЛ (1848 – 1926) е немски хирург-уролог, създател на бъбречната хирургия; издава класически труд по тази дисциплина (1901), а по-късно, съвместно със сина си В. Израел – и подробно ръководство, базирано на над 2000 съвместно извършени бъбречни операции.

Йоакин АЛБАРАН (1860 – 1912), френски професор-уролог, изобретява катетеризационния цистоскоп и публикува монографии върху хидронефрозата, туберкулозата на бъбреците, бъбречните тумори, ръководство по оперативна хирургия на пикочо-половите органи.

Рене ЛЕРИШ (1879 – 1956) е знаменит френски хирург и физиолог, професор в Страсбург и ръководител на Катедра по експериментална медицина в Париж. Наричат го “хирургът на болката”, тъй като разработва оригинални методи за облекчаване на страданията.

Пиетро ВАЛДОНИ (1900 – неизв.) е класически поливалентен хирург, професор в университетските клиники на Каляри, Модена, Флоренция и Рим. Публикува над 150 труда по гръдна, сърдечна, коремна и артериална хирургия. Извършва първите сложни операции за времето си (емболектомия на белодробните артерии, разширена пневмонектомия, корекция на митралната стеноза, тетрадата на Фало и пр.)

Знаменит поливалентен хирург и новатор е и швейцарецът Теодор КОХЕР (1841 – 1917), професор в Берн. Разработва оперативни методи за всички големи стави и предлага редица нови функционални инструменти, които носят неговото име – жлебовата сонда, кръвоспиращата щипка, стъклената дренажна тръба, стомашната клампа. Проучва гушавия кретенизъм и йодната профилактика и хирургичното му лечение (повод за Нобелова награда, 1909); изследва асептиката и антисептиката (основоположник е на асептиката в коремната хирургия); вътречерепното налягане, травматизма на гръбначния стълб и мозък; въвежда редикалната херниотомия. Оригиналното му 2-томно ръководство по оперативна хирургия претърпява 5 издания и е преведено на много европейски езици.

Кристиян БАРНАР (1923 – 2000), главен хирург на болница “Гроте шур” в Кейптаун, ЮАР, извършва първото присаждане на човешко сърце от трупен донор (3 декември 1967) на стоматолога Луис Вашкански, 55-год., който живее с него 18 дни и почива от пневмония.

Руснаците се славят с блестящите си хирурзи.

Основоположник на знаменитата руска школа по хирургия е Фьодор ИНОЗЕМЦЕВ (1802 – 1869), професор в Московския университет, организатор на първата в Русия Факултетска хирургична клиника (1846 Той извършва първата в Русия операция под етерна наркоза (1847).

Николай СКЛИФАСОВСКИ (1836 – 1904) е велик руски хирург, професор по хирургия в Киев (1870) и Петербург (1871), участник като военно-полеви хирург в 4 войни, вкл. и в Освободителната. Организатор на Световния конгрес на лекарите; името му носи Московският институт за бърза помощ.

Забележителен руски хирург е и Сергей ФЕДОРОВ (1869 – 1936), който става по-известен с противоепидемичните си въведения: пръв прилага за лечение холерен антитоксин и противотетаничен серум (1893). Въвежда нови оперативни методи в нефрохирургията – пиелотомия ин ситу, субкапсуларна нефректомия (което го прави създател на руската урология), в черепната и гръбначната хирургия; внедрява и оригинални хирургични инструменти.

Владимир ОПЕЛЬ (1872 – 1932) е руски и съветски хирург, предложил редица оригинални оперативни методи. Създава хирургична клиника за усъвършенстване на лекарите. Занимава се задълбочено с травматология и лечение на измръзванията. Основоположник на хирургичната ендокринология. Почетен член на Кралското хирургично дружество.Негов е изразът: “Руската хирургия – това е Пирогов!”

Гениалният Николай ПИРОГОВ (1810 – 1881) е един от основоположниците на спешната и военно-полевата хирургия. Едва 14-годишен, той става студент в Московския медицински институт (!), който успешно завършва през 1828 (т. е. само 18-годишен, е вече лекар!!) Докторска дисертация защитава 4 години по-късно, а професор (в Дерпт) става през 1936, т.е. 26-годишен! Опита си там изнася в знаменитата монография “Записки от Дерптската клиника”, в която смело и откровено описва както постиженията, така и допуснатите грешки – за поука на колегите. Последователно го избират за професор в Медико-хирургическата академия в Петербург (1840) и по болнична хирургия, анатомия и патологоанатомия при Втора военно-сухопътна болница (1841). Пръв в Русия въвежда етерната наркоза при военно-полеви условия и описва богатия си опит в специална монография (1847). Взема непосредствено участие в няколко военни операции, вкл. Руско-турската Освободителна война (“Военно-лекарско дело и отделна помощ на театъра на войната в България и в тилана действащата армия през 1877 и 1878 г.”, в 2 части, 1879). Въвежда нови оперативни методи (ампутация на Пирогов и др.), написва множество учебни помагала и монографии по хирургия и анатомия. Пръв прилага гипса при фрактури! Негов е и класическият труд “Патологична анатомия на азиатската холера” (1850). Забелязва, че раните на войниците от победената армия заздравяват два пъти по-бавно от раните на победителите и обръща внимание на духа и волята като лечебни фактори, т. е. влиянието на позитивната психологическа нагласа за оздравителния процес изобщо.

Лев ЛЕВШИН (1842 – 1911) е основоположник на асептичната хирургия в Русия, професор в Казан (1874) и Москва (1893), основател и директор на Института за лечение на злокачествени тумори в Москва; той взема участие и в Руско-турската Освободителна война. Автор е на значими изследвания на черепномозъчните травми.

Сергей СПАСОКУКОЦКИ (1870 – 1943) става известен не само с разработките си за костната пластика при ампутация на крайниците, но и с различните хирургически интсрументи, които прилага и внедрява в практиката; въвеждането на глухия шев при огнестрелни наранявания и други оригинални оперативни методики при различни операции, както и оригиналния негов способ за обработка на ръцете, десетилетия прилаган от хирурзите по света.

Александър Вас. ВИШНЕВСКИ (1874 – 1948) е бележит руски хирург, разработил оригинални оперативни методи, използвани и до днес: местното обезболяване чрез пълзящия инфилтрат, лечението на възпалителните и гнойните процеси и рани (мехлема на Вишневски), новокаиновите блокади (поясна, шийна, ваго-симпатикова и пр.)

Неговият син Александър Ал. ВИШНЕВСКИ е също крупен хирург-новатор, особено изявен във военно-полевата хирургия, гръдната и сърдечната хирургия. Той разработва въпросите по патогенезата и лечението на шока и проникващите рани в градния кош; пръв в света прилага валвувотомията при митрална стеноза под местно обезболяване (1953).

автор: Д-р Тотко Найденов