Книга за българските хирурзи от д-р Тотко Найденов и проф. Дамян Дамянов: ЧАСТ 26

ПРОФЕСОРИТЕ

ПЛОВДИВ

Доц. Илия БАТАШКИ

За пръв път го видях по БНТ. Предаваха някакво бурно заседание на 39-то НС. От лявата страна на парламентарната зала (тогава БСП беше в опозиция) излезе едър буен мъж и размаха черно знаме (заприлича ми на капитан Петко войвода от сериала на Хайтов). Опита се да го закачи на трибуната, но квесторите се намесиха и го отстраниха. Отначало това ми се видя политически фарс, още повече, че никога не съм бил комунист (произхождам от буржоазно семейство, с национализирани имоти и родственици-концлагеристи в Белене, и не мога да обичам тази партия). Запомних името на този симпатичен бунтар: беше колега, д-р Илия БАТАШКИ, от вечния Пловдив. Впоследствие срещнах моя бивш асистент по хирургия, вече професор и също депутат – Иван ЗЪНЗОВ, един от най-почтените и добри хора, които познавам и когото обичам като роднина; попитах го за този човек и той ми го охарактеризира така: “Непробиваем е: справедлив, смел като лъв и горд като орел.”

Колко му е да се запознаем и да станем приятели? Д-р Илия Баташки е с поведение, присъщо на истинските хирурзи: никога не шикалкави, назовава нещата с истинските им имена и в мащаб “едно към едно”, без да се съобразява с  политическите пристрастия или служебното положение на хората. Можем ли да не си допаднем?

А и той изповядва моето основно верую: “Коленича само пред Бога и жената, която ми е раждала децата!”

Когато разговаряхме, беше директор на най-голямото здравно заведение в страната – УМБАЛ “Св. Георги” – Пловдив. Предстоеше му хабилитация за доцент (рецензент – проф. Дамян Дамянов, който не става току-така наставник някому). На стената над стола му е закачен портретът на Левски: сини, открити очи – пронизват те, дори и да ги гледаш само нарисувани; пред такъв поглед не може да се лъже или да се скрие нещо. Отсреща е иконата на св. Георги Победоносец.

Илия говори, както си знае: пламенно, вживявайки се във всяка дума. Едва 47-годишен е. Няма ли да прегори така?

Прелива от енергия (то му личи по жестикулациите; макар да седи, ми се струва, че тръгва с креслото в атака), и трябва да я излива непрекъснато, като водопад. 

22 години вече, от първия си работен ден (веднага и с нескрита любов назовава датата, сякаш му е втори рожден ден – 10 октомври 1984), упражнява своята любима специалност, която “Не бих заменил за нищо на света с никоя друга, ако ще и да е най-златоносната.” Започва по разпределение в Пещера, при д-р Щерю МУЛЕТАРОВ (и неговото име споменава с трепет, като на втори баща). Подобно всеки млад хирург, в началото си води стриктно “сметките” – през първите 3 години извършва (разбира се, първоначално в екип, после – самостоятелно) средно по 700-800 операции; първата година – точно 1113, малка и средна хирургия! Там, в болницата, яде, там дежури непрекъснато – да не пропусне случай, да не мине операция без скалпела му. Чак се шегуват с него: защо не спи на операционната маса; като дойде пациент – само ще скатае чаршафите, ще му я дезинфекцират и ще започва да реже и шие… Усъвършенства се в локалните анестезии – не само при апендицити, херниотомии и перинеални абсцеси, но дори и и при перфорирали улкуси и илеуси. Защо не – червата реагират само при дърпане, не и при пипане и рязане. Започва да приема скалпела като… естествен придатък на дясната си ръка. (Казва ми: “Всеки хирург се смята за велик и непогрешим, особено след първите 15-тина години. Но после идва отрезвяването – не, не си велик, момче; велик е само Господ, а ти си само едно обикновено лекарче.”)

Тогава си изработва философията: “Името на хирурга, както и омразата или обичта на нашите пациенти се крепят на един конец.” Защото всеки опериран, независимо от тежестта на намесата, помни човека, който го е рязал и шил – дали с добро или с лошо, е друг въпрос. Може сполучливо да извършиш най-тежката и сложна операция. Но по-късно, ако един недобре стегнат конец “изпусне”, последиците обикновено са много тежки, понякога – фатални. Интересна – но вярна! – съсловна философия.

В Пещера Илия извършва всичко – и коремни, и гръдни, и ортопедични операции, че дори и трепанация. На едно дневно дежурство, тъкмо обработва някакво разкъсано сухожилие, и сестрата изпищява: “Докторе, остави го този пръст, водят ни умираещо дете!” 11-годишно момченце, паднало от третия етаж на главата си. Оставя амбулаторния пациент, и се хвърля към малкия: наистина – хърка, посинява, спира да диша. Сестрата продължава да вика: “Главата му расте!!” Вътрешен кръвоизлив! Нарежда да повикат неврохирурга д-р Петър Нещеров, отваря в черепа широко оперативно поле, вижда огромната рана и започва да спира кръвотечението през дура матер. В това време, най-после, влиза неврохирургът и му крясва: “Какво правиш?! Без електронож и восък?!” Наистина, щял е да тампонира по неправилен начин – та това е мозък, не мускул! Спасяват детето, но урокът остава завинаги: смелостта приляга на хирурга, обаче тя не бива да бъде безразсъдна, а подплатена със солидни теоретични познания и с много, много опит.

Атеист по убеждение и възпитание (макар и кръстен в църква), Илия изведнъж става на 35 години… силно религиозен човек. Защото в края на 1994 г. Господ решава да му покаже силата Си. И да му подскаже кой е Повелителят на човешкия Живот. 

Баща му, едва 57-годишен, в разцвета на силите си, премествал планините като строителен техник, се разболява. Диагнозата е ясна и, поне в момента, не буди особени тревоги: през бронхоскопа се вижда малък, едва 1/1,5 см карциноматозен възел в десния долен белодробен лоб, без метастази. Колко му е с проф. Зънзов да го екстирпират?

Да, но датата е 22 декември. Празникът на Света Анастасия, която народът нарича Душегубка, защото, според поверието, тя прибира душите на умрелите и ги заключва Там, Горе, на Небето – да не тревожат живите и да ги оставят да се радват на Рождеството Христово. В такъв емблематичен ден не бива да се оперира планово, а само по принуда, по спешност. Обаче безбожникът Баташки, опиянен от току-що извоюваната изборна победа на своята БСП, решава да не изчаква да минат незначителните за него коледни празници – и с другия атеист, проф. Иван Зънзов, вкарват също невярващия в Бога пациент в операционната зала. Илия иска след 3-4 дни да го изпишат и цялото семейство да посрещне заедно и сплотено новата 1995 година. 

Всичко минава технологично успешно. Но на Бъдни вечер, когато се ражда Спасителя, Атанас Баташки получава емболия на горния белодробен лоб и изпада в клинична смърт. Сутринта на Коледа е резициран и той. Най-скъпият пациент на хирурга Илия Баташки бързо влиза в сравнително добро здраве, става, разхожда се, шегува се със сестрите. В новогодишната нощ получава внезапна остра сърдечна и белодробна недостатъчност. Сутринта на 1 януари в 05 ч издъхва, въпреки отчаяните, неистови опити на сина му да го върне от Мрака в Светлината.

Защо ме направи лекар, защо станах хирург – след като Тебе, Татко, Татенце, не можах да изтръгна от Тъмата!?

И рухва, сгромолясва се светът за д-р Илия Баташки. Затваря се в кабинета си огромният мъж и плаче, не – ридае като дете, на глас – няколко часа. Цели дни не може да дойде на себе си. Защото вижда: този знак и това наказание са му пратени от самия Господ. Колко сме малки пред Тебе, пред Твоята Свише Сила, Боже!   

Оттогава не минава Нова година, без да пророни сълза за татко си. И за Прокобата. Спомня си за него и винаги, когато минава покрай природния феномен скалата-“слон” край Девин – защото Атанас Баташки, този гениален строител, е изместил проекта и изпълнението на ВЕЦ на другия край на планината, за да запази  знаменитата скала за хората.

За пръв път спира да жестикулира и изрича бавно: “Наказанието на хирурга е неговата самонадеяност!”

Обяснява: хирургът се развива и се налага след първите 10, дори 20 години практика. После сам узрява за горчивата Истина – че е г-н Никой пред Господа. Когато мисли, че е станал Хирург и всичко му е в ръцете; тогава прави и най-големите си грешки – именно поради кухото самочувствие. Защото пациентът може  изведнъж да се влоши и да си отиде – било поради някаква грешка, банална тромбемболия или ритъмна смърт, било поради неизбежната за всеки от нас предобределена му Участ: дотук са твоите скъпернически отброени от Него дни, човече! Затова всеки хирург трябва да си признава и анализира грешките и пропуските. И да знае: те са неизбежни. Безгрешен е само Господ, нашият Създател и Повелител.

Спомня си своя учител в професията, политиката и живота: проф. Иван ЗЪНЗОВ. Той му е повтарял: “От лош човек добър лекар не става!”

Напълно споделя моето мнение за проф. Зънзов: “Голямо име в пловдивската хирургия. Той, заедно с генерал проф. Генчо Кръстинов и проф. Янко Добрев, въведоха кардиохирургията в Пловдив. Оперираше във всички области – бял дроб, корем, онкология, пластика. Обожаваше Пациента и правеше всичко възможно за спасяването му. От проф. Зънзов съм разбрал: болният човек не трябва да мисли, че ще трябва да плаща нещо, когато му предстои Края, той трябва да го чака спокоен, без допълнителни притеснения. Всеки има право на своята достойна Смърт! Хората се раждат по един и същ начин: голи и безпомощни. И пак така – голи и безпомощни – си отиват… Престъпление е да напускат неповторимия Бял Свят огорчени или унижени. И най-малкото Лекарят може да ги нарани, още по-малко – убие.”

Професорът е имал аортна инсуфициенция, компенсирана дълги години, след което е развил огромен тромб в лявото предсърдие. Отказва да бъде опериран и заявява (учудващо за един хирург, още повече – и кардиохирург!): “Каквато ми е Съдбата, това да бъде!”… Наскоро след това изказване, тихо угасва.

А има ли човекът Душа?

„Категорично – да! Не мога да го докажа, но го вярвам.”

Отново заговаря за проф. Иван Зънзов. Той го е научил на търпимост както към политическия противник, така и към болния човек. И да влиза в проблемите му, да ги чувства като свои – само така ще ги разбере, оцени и потърси решението им. Защото всички сме деца на Майката Земя, на Господа и всеки от нас има своето право – на мнение, на Вяра, Надежда и Любов, на Истина. Добре е хирургът да се смята за най-способния само в момента, когато влезе в залата – това му придава нужното самочувствие и увереност преди операцията – но да не забравя, че в България има стотици по-добри от него.

Ох, този проф. Иван Зънзов – Мъдрец, Колега, Учител! Колко още ще липсва той и на Баташки, и на всички негови колеги, и на пловдивчани, и на цялата българска хирургия.

Илия помни един от неговите неповторими уроци. Когато е бил млад асистент, оперира възрастен човек по повод херния. Изведнъж сестрата предупреждава: “Тече нещо жълтичко…” Разбира се – урина е: срязали са по невнимание пикочния мехур… Илия го зашива, слага и катетър в уретрата. При рапорта професорът го пита дали има да добави нещо друго. Баташки го лъже най-нахално в очите: “Не!” А проф. Зънзов взема протокола и се вписва в екипа, като негов асистент. Защото чрез катетъра е разбрал за усложнението и с този акт ще  предпази младежа от евентуално разследване и търсене на отговорност… На третия ден, след като става ясно, че нещата отиват на добре, Илия му признава: “Излъгах Ви, професор Зънзов. От срам…” И получава нов Урoк: “Няма безгрешни хора и лекари, още по-малко – хирурзи. От всичко най-важно е не себелюбието и авторитетът на лекаря, а благополучието на Пациента му.”

Само един опериран досега му е умрял на масата. С двустранна емпиема плеуре, буквално “брониран” бял дроб, върнат от столицата като иноперабилен. Защо да не докаже на тези надменни софиянци, че в Пловдив могат да се справят и с най-тежките случаи? Води го неистовата жажда и страст на Хирурга – да помогне и на най-безнадеждния. Намира огромни шварти, отпрепарирва ги внимателно – с тъпото на скалпела, с пръсти, но човекът изведнъж получава въздушна емболия, последвана от спиране на сърдечната дейност; не помага и прекият сърдечен масаж. За пореден път Илия Баташки изживява стрес и разбира ясно и безпощадно: да, хирургът не е всемогъщ, изкуството на тази велика професия е не само да извършиш, но и да откажеш операция.

Което означава също: да не си създаваш сам напрежението и стреса – когато са излишни и безсмислени.

Спомня си интересен казус, когато работи в Окръжна болница. Майката – с новообразувание на гърдата, дъщерята – с някакво безобидно възелче на щитовидната жлеза. Нарежда да ги упоят едновременно в двете съседни операционни зали, ще ги оперира последователно. Взема гефрир на майката и отива при дъщерята, уж само за 30 минути. В това време се обаждат от патологията: цитологията на гърдата показва рак. Започва да я ампутира; в това време докладват за дъщерята: и при нея е рак…Буквално циркулира между масите, едва ли не в движение сменя ръкавиците, остава без дъх, потъва в пот. Извършва и двете операции, при това – сполучливо (и майката, и дъщерята са живи и здрави вече 10 години!; понякога ги среща из града, спират се, разговарят приятелски), но оттогава знае: допълнителното пренатоварване и напрежение е ненужно, вредно и никому необходимо, не само за пациентите и екипа, но и най-вече – за хирурга. Той трябва да се щади, защото също е човек и има нужда от спокойствие и душевен комфорт. За да бъде полезен още дълго време на своите болни. А и на себе си и на своето семейство.

Откакто е директор, принудително е намалил операциите в личната си сметка – не повече от 8-10 месечно. Всеки ден преглежда поне 1 час в кабинета си и хоспитализира 10-тина души дневно.

Това е т. нар. “административен период” в развитието на хирурга д-р Илия Баташки.

Разбира се, страда хирургията.

И в момента търсеше баланса между нея и него.

(Днес доц. Илия Баташки е изп. директор на Втора градска болница – Пловдив. И председател на градската организация на БСП. Няколко пъти го търсих: отклоняваше, вечно зает. Спомена само, че продължава да оперира – хернии, струми.)

Не ме интересува политическата му обвързаност. Той е не само отличен хирург, но е помагал на толкова много хора. Помагал е и на мен.

И макар да стоя на съвършено друго мнение относно неговата партия, това няма нищо общо с искрената ни човешка дружба.

Именно това ни свързва: че ние на приятелите и на колегите си никога не изменяме!

Пловдивската хирургия има славно минало и настояще; дай, Боже, да я чака и светло бъдеще. Защото устоите й са много здрави.

Стожерът й в далечното минало е д-р Христо АДЖАРОВ. Човекът, който й дава европейска насоченост е проф. Антон Франц ЧЕРВЕНАКОВ (1908 – 1984), основател и пръв директор на Хирургическата клиника при ВМИ – Пловдив, създател на съвременната българска анестезиология и урология. И до днес се помни великата легендарна триада на хирурзите от Вечния град: професорите Янко ДОБРЕВ, Юрий ТОШЕВ и Лазар ХАЙДУДОВ, чието дело винаги ще вдъхновява колегите им и никога няма да помръкне. Към тях ние си позволяваме да добавим професорите Петър Дееничин, Иван Зънзов и Пею Мишев, както и д-р Койчо КОЕВ (децата му Тодор и Чавдар също поемат по неговия път в операционните зали) и доц. Нисим Калев.

Представяме още някои от техните достойни следовници.

Автор: Д-р Тотко Найденов

Книга за българските хирурзи от д-р Тотко Найденов и проф. Дамян Дамянов: ЧАСТ 25

ПРОФЕСОРИТЕ

ПЛОВДИВ

Ректорът на Медицинския Университет – Пловдив, доц. Георги ПАСКАЛЕВ ми е в истинския смисъл на думата стар приятел – от вече 44 години, от времето на незабравимото ни следване във Вечния град. Запазил е стройната си достолепна осанка (въпреки често измъчващата го дископатия), излъчваща благородство и доверие, както и младоликия си вид (а вече е дядо на 2 мъмжи внучета, да са му живи и здрави!). Навремето около него винаги се тълпяха чуруликащи красиви колежки.

През летните ваканции припечелваше като планински спасител. Още в III курс го водеха по хижите като… лекар. Разклад: 1,60 лв на ден. Плюс храната. Колко му трябва на бедния студент – парче хляб, консерва пастет или русенско варено, и една китара. Преди да замине за хижа “Рай”, където е пунктът по планинско спасяване, се явява на изпит по хирургия при проф. Юрий ТОШЕВ. “Много си блед моето момче…”, разтревожва се той по време на изпита. Преглежда го, установява гнойната ангина и бръква в чекмеджето си. Изважда антибиотици и витамини. “Пий това, да не даваш пари по аптеките. А за изпита – веднага разбрах, че знаеш. А и те помня от упражненията: будно момче си и обичаш хирургията. Дай си книжката!”

Старите наши пловдивски професори, бащите ни в най-великата наука и професия… Те разбираха както от Медицина, така и от Човеколюбие.

Къде останаха тези безценни качества? Замениха ги клиничните пътеки и регулативните стандарти…  

Жоро така и не се ожени като студент – замина по разпределение в Ивайловград. А там – отвсякъде мнителност, дебнене: с кого разговаряш, какво казваш (граница е, в онези тоталитарни времена това означаваше параноична бдителност), при коя девойка се задържаш по-дълго (ерген е, местните велможи не искат да го изпуснат като зет; започват и да го сватосват…). Изолира се, не общува с никого. Четири пъти препрочита “Цитаделата”, знае я едва ли не наизуст – и как не, като битието му толкова прилича на главния герой… Първите месеци не му дават дори и някаква стаичка за квартира. Спи в хирургичното отделение. Това облекчава местните колеги (има кой да дежури денонощно, при това – безплатно), но на Жоро вече му става безкрайно досадно: тук ли ще живурка, без всякаква тръпка, без голямата хирургия, за която винаги е мечтал? Кандидатства за мястото, отпуснато като клинична ординатура, в Първа хирургия на ВМИ – Пловдив. Спечелва конкурса, проф. Пею МИШЕВ го одобрява, но как да го назначи, след като не му е изтекло задължителното разпределение? И Жоро започва безкрайно митарстване по мъките. От градския комитет на БКП, Ивайловград, му отказват по най-безцеремонния начин (“Да беше за София, да те пуснем, а ти – в Пловдив. И Ивайловград ти е много. Ти си само за Гугутка…”). Какво общо имало тук родното му село? Наглият отказ го амбицирва, втурва се към здравното министерство. Там го посреща известната със своята злоба дългогодишна зам.-министърка Сибила Радева, олицетворение на болшевика-комисар. “Добър лекар се става само в провинцията! И там хората имат нужда от медицинско обслужване. Травми получават, змии ги хапят – кой ще ги спасява?” Какво да й обяснява, че истинската медицина е в университетските болници? Отчаян, се връща при проф. Пею Мишев. Той изботва с дебелия си глас: “Ще те назнача, независимо дали ще те освободят, пък ако искат – да ме наказват. Талантите се развиват тук, а не по границите. Там можеш само да се пропиеш…”

Наистина, с Жоро познаваме много колеги, останали по малките градчета или по селата, където е трудно да устоиш на съблазните – там, ако влезеш в кръчмата, всеки те черпи; или ти носят продукти и алкохол направо вкъщи… (Ако не си знаеш мярката – цирозата, затлъстяването и диабетът са ти осигурени от… благодарните хора!) Но за едното ядене и пиене ли живее интелигентният, жаден за Науката човек?

Твърди: “Узрях като лекар в чужбина. 8 години работих в Либия, ЮАР и Чад. Там си чужденец и ежеминутно си под контрол: навсякъде зорко те наблюдават; има политическа, религиозна, морална, финансова, ако щеш – и професионална полиция и агентура. Няма скрито-покрито, и, щеш не щеш, за да оцелееш, си налагаш автоконтрол; не смееш да направиш и една погрешна стъпка, защото ще те унищожат. (Видя какво става с нашите медицински сестри…) Имат не само класическа, но и непозната у нас, тропическа патология: филариоза, малария, сънна болест, танга, билхариоза (тя води до чернодробни абсцеси и ранна чернодробна цироза). В  тези държави обаче придобих професионално самочувствие, изградих се като хирург. Защото там разчиташ единствено на себе си; сам си, често нямаш екип. И, както подчертах – намираш се под непрекъснато наблюдение.

Няма да забравя най-тежкия си случай: млад мъж, с комбинирана гръдно-коремна травма. Левият купол на диафрагмата му беше разкъсан, перикардът – също; сърцето висеше оттам и мъждукаше… И либийците са се насъбрали, гледат ме в ръцете: какво ще направи българският хирург? Напълно безнадежден случай!! Но аз първо репонирах сърцето, после наместих останалите органи; промивах, нагласявах, съшивах… Онези продължаваха да гледат, но вече с почуда, после – с възторг. И когато човекът в буквалния смисъл на думата оживя, зашепнаха: “Този е добър лекар…” И като се заредиха пациенти – за какво ли не. Един стар богаташ се измъчваше от неизбежната за годините му импотенция. Витамините, които се опитах да му пробутам, не му помогнаха. Дойде – гневен, разхвърли витамините на пода, разкрещя се: “Докторе, искам да мога… Имам млада хубава жена – а не съм способен…” Абе, човече, ЕГН-то ли да ти превъртя назад? А и аз съм хирург, не сексолог. Приех го в отделението, влях му тонизиращи разтвори – на другия ден дойде да черпи…

Мюсюлманите са много благодарни като пациенти. Един авиатор-либиец си беше купил млада, приказно хубава жена (сумата й не беше никак малка – 2 кгр злато…). Да, но само месец след сватбата тя получава гноен апендицит с перфорация. Колегата-хирург, англичанин, извел гнойната колекция със стома точно над пубиса. И, ето ти го пилотът, идва при мен, разтревожен: как да прави секс при тази миризлива, гнояща фистула?! Беше превъзбуден, искаше да трепе екипа на англичанина. С право: не можеше да консумира брак, за който е дал толкова много злато… Възстанових стомата, тя гранулира, всичко се възстанови. На другия ден в двора на болницата паркира пикап, пълен с огромни дини: “Докторе, всичко това е за тебе…” Можех ли да изям толкова много дини? Рязахме ги с персонала цяла седмица… Бяха много сладки, червени, сочни. Няма да ги забравя. Както и фактът, че отървах екипа на колегата-англичанин от линчуване…

Друг случай на либийска благодарност. Един от телохранителите на Кадафи, цял сумист – поне над 130-кгр, беше докаран в болницата в патологично опиянение, буйстваше и налиташе на всеки, който му се изпречи пред очите. Бе наранен от стъкла и юмруци. Обработих раните му, но вместо да сигнализирам в полицията (това щеше да коства не само кариерата му, а сигурно – и затвор, защото им е забранено да пият!), го заведох у дома на брат му. С други думи – покрих случая, и то с риск за самия себе си. На втория ден дойде да ми благодари за “ятачеството” – подари ми телевизор и вентилатор…

Върнах се в България и продължих хирургичната си практика. Хиляди болни са минали през ръцете ми. На работата си в чужбина няма да забравя никога – повтарям, тя ме направи Хирург.”

Питам го дали е плакал при смъртни случаи. Отговаря без смущение: “Да, много пъти. Особено – когато ми починат млади хора. Когато ми умре стар пациент, се примирявам: изминал е жизненият му път, прехвърлил е биологичните си висоти, човекът и без това е бил дотук. Какво може да направи който и да е бил хирург – лекарят не е Бог, да дава душа. Той, Бог, разполага – а ние, лекарите, само предполагаме… Никога няма да забравя една жена, наша пациентка. Оперирахме я успешно, без усложнения, изписахме я. Всичко – в розово. Вън я чакаха мъжът й, децата им. Тя си взе довиждане с нас, почерпи, събра си багажа и се отби в тоалетната. Там получава тромбемболия – и умира за секунди… Никога няма да забравя писъците на тези дечица, никога! Плаках с тях, с пълно гърло, без да ме е срам. Това бе един от най-трагичните дни в живота ми.”

Виждал съм Жоро да влиза в църквата “Св. Неделя” в София и да пали свещи пред олтара. Не отрича: дълбоко религиозен е. Хирургът не може без Господ – Той е над всички нас, той направлява делата на всички ни.

Всяко действие на Хирурга е Отговорност. Това е по-голямо натоварване от физическото. Той трябва да знае, че няма по-висша Отговорност от неговите действия по време на операцията – защото от тях зависи единствения Живот на Пациента. Всеки случай е различен; диагнозите, както е известно, не четат учебници. Но през цялото времетраене на каквато и да е операция, дори и наглед най-леката, водещата нишка за Хирурга трябва да бъде именно Отговорността. Това е Практиката. Иначе Романтиката е хубаво нещо, но тя остава за студентите…

Разсъждава на глас:

Нашето общество не цени своите хирурзи – тази, които спасяват толкова много сънародници. Но и ние, българите, не умеем да ценим хората си. Трагичното в нашето здравеопазване е, че сами унищожаваме своя професионален медицински елит. Не полагаме грижи за израстването и утвърждаването му, напротив – буквално водим война с него. Медиите се надпреварват да изкарат на бял свят не постиженията, а допуснатите лекарски грешки: търсят си сензацийките, че да си увеличат тиража… Академичната ни общност е разделена на клинични и параклинични звена, които буквално креят, защото не получават никакви допълнителни стимули. Приоритет ни стана материалната заинтересованост, а не Пациента или Науката. Почти всички работят на две места; следобед ходят в някой ДКЦ или в частни болници – е, кога ще намерят време за научното си развитие, за хабилитационни трудове и пр.? Възрожденците-идеалисти и ентусиасти отдавна вече ги няма – животът стана твърде материален, меркантилизира се.

Съсипана е нашата държава – няма почти нищо, на което да се опреш…

Но можем ли да отпуснем ръце?!  

Как е в Индия? Там следят студентите-индийци в европейските и американските университети. Не изпускат от вниманието си и тяхното професионално развитие. Във всеки момент знаят къде са, какви дисертации и докторати са защитили и пр. И след 10-тина години правителствени емисари ходят при тях на крака – да ги канят да се завърнат в Родината си и да работят там, за нея. Какво по-хубаво и вълнуващо от това: собственото ти Отечество да се интересува от тебе и да ти предлага своята ласка, уважение и внимание?

Кой кмет се интересува от талантливите деца в своя град и от тяхното развитие, кой институт – от своите най-добри студенти, кое държавно ведомство – от своите млади служители, които са отишли да работят навън? Ние губим изключително ценни кадри, националният капитал изтича в други страни пред очите ни, без никой от нашите държавници да се е разтревожил (освен ако не става въпрос за неговите собствени деца). Това е абсурдно, безотговорно и кошмарно!!

Нашите колеги не трябва да забравят и нещо много важно: че и добре да живеем, всички ние, включително и лекарите, един ден ще станем пациенти и ще умираме… Затова трябва да мислим за облекчаване на последните дни (които предстоят за всеки от нас…). Защото, уви, никой не е безсмъртен. И най-великия човек го очаква едно и също, както при обикновените простосмъртни: старост, заболяване (то може да настъпи и преди нея) и неизбежната Смърт. На нея всички сме подвластни. Защо забравяме всичко това?!”      

Как да приключа кратката очеркова скица за Жоро, моя скъп приятел, доц. Георги ПАСКАЛЕВ, пловдивски и всебългарски хирург, ректор на най-скъпия на сърцето ми Медицински Университет в света – в моя Пловдив, златната ми Младост, несбъднат блян, вяра, радост и покой за очите и Душата ми! През 2008 г., заедно със здравния министър д-р Евгений Желев и председателя на Съюза на учените и на Българското хирургическо дружество чл.-кор. проф. Дамян Дамянов, го удостоихме – съвсем заслужено! – с най-високото професионално-съсловно звание “Лекар на България”.

Няма по-подходящ завършек за това есе от посвещението за доц. Паскалев, направено от Розалия АЛЕКСАНДРОВА, авторка на няколко впечатляващи стихосбирки:

            “Сънувам сянка от елен

            и залез

            през игли на бор.

И отразения рефрен

в небе

от обич и простори.”

И в ушите ми запищяват вечните родопски каба гайди – най-милата на сърцето ми Музика, която винаги докарва сълзи на очите ми. (Обожавам Шопен, Бийтълс, Чайковски, Верди – но искам да чувам именно тези гайди и във Вечния си Сън!) Замирисва ми на бор – висок, смолист, вечно зелен, устремен към Небесата и Слънцето. Прискърцва от полюшващите го ветрове, разшумява се от поклащащите го бури; пропуква кора, падат шишарки – но само Времето може да го повали, защото той е като Живота на праведния Човек, който живее за другите.

Познах го, този Бор:

Това е доц. Георги Паскалев, Лекар на България.

Това е Българският Хирург!

Благодаря ти за приятелството, мъдростта и човеколюбието, Жоро!

Автор: Д-р Тотко Найденов

Книга за българските хирурзи от д-р Тотко Найденов и проф. Дамян Дамянов: ЧАСТ 24

ПРОФЕСОРИТЕ

ПЛОВДИВ

За най-милия на сърцето ми град – Пловдив и неговите Лекари съм писал и ще пиша и мисля, докато дишам, мога да държа перото и съм с разсъдъка си, защото това е Вечният Град на моята най-хубава и незабравима част от живота ми: на младите буйни студентски години, мечти, надежди, приятелства и любови. Разберете (ако можете – и извинете) пристрастията ми.

Но пловдивските лекари и в частност – хирурзи действително заслужават най-обширно и подробно разглеждане. Защото са представители на един специфичен чудесен професионализъм – сплав от безспорни знания и умения и онази неповторима южняшка, само тяхна си – пловдивска! – всеотдайност и Любов към страдащия човек, към Пациента.

Именно водейки се от техния пример, създадох девиза на пловдивските лекари, които те приеха единодушно:

“Уважавай Живота! Обичай Болния! Почитай Колегата!”.

И принципите им:

“Всеки пациент има право да боледува и оздравява, да страда и умира с Достойнство!”.

Надявам се да са ги приели и да ги прилагат в практиката си. 

Проф. Иван ЗЪНЗОВ

Не съм безразличен и към името на проф. Иван ЗЪНЗОВ, моя първи асистент по хирургия, един от най-добрите, сърдечни и безкористни хора, които познавам. (Роден е през 1933 г. в чирпанското село Колю Мариново; моят баща пък му е земляк, от друго чирпанско село, Малко Тръново – това обстоятелство интуитивно ни правеше още по-близки). От 1980 г. е ръководител на Клиниката по сърдечно-съдова хирургия – специалност, чийто основател в Пловдив е именно той. Работи – и то успешно – в почти всички области на хирургията: коремна, чернодробна, кардиологична (първата сърдечна операция във Вечния град), гръдна, съдова, пластична, детска, ендокринна, урологична. През  последните месеци от живота му вече е със сърдечна декомпенсация, лесно се изморява; не влиза в операционната зала, но продължава да консултира. Та може ли Хирургът да си стои в къщи? И още нещо, много интересно и показателно: в края на професионалния си път социалистът Зънзов е консултант при доц. Григор (Гришата) Шишков, също бивш депутат, но от “противниковата” страна – СДС. Ето още едно доказателство, че в Медицината, още повече – в Хирургията може да има само Колегиалност, и никакво политическо противопоставяне. Великото Изкуство побратимява хората, които го упражняват, независимо от идеологическите им различия и пристрастия.      

Намирам сина му Димо Зънзов в Новотел “Пловдив”, където е мениджър. Говори с огромна любов и мъка за татко си:

“Така съм го запомнил: че живее и изгаря с работата си – тя бе всичко за него, целият му живот. Колко пъти разбуждаха посред нощ цялото ни семейство по един и същ начин: остър телефонен звън, краткият му незабавен отговор (даже не изслушваше причината, заради която го безпокоят): “Идвам веднага!” и незабавното му излизане. (Веднага си спомням за моя баща и безбройните стряскания и разбуждания на всички вкъщи при неговите спешни повиквания и консултации; това е съдбата на лекарските семейства, бел. Т. Н.). Често пъти така и не се връщаше – след тежката среднощна операция или консултация оставаше в клиниката да продължи направо в новия работен ден; и така – стотици пъти. Мисля, че нямаше чувство на умора. Вероятно това се дължеше и на невероятната му професионална нагласа да релаксира – бе способен веднага да заспи, ако ще и за 15-тина минути, по всяко време и навсякъде, дори и в такси. С наслада слушаше испанско болеро. Отпускаше и с лов. Ходеше с пушката не толкова да убие някакъв дивеч, колкото да се поразходи по полята и горите. В свободното си време пишеше научни трудове. Имаше над 250 публикации.

Когато беше народен представител (3 мандата, един от които – председател на Здравната комисия, бел. Т. Н.), си организираше операции в съботните и неделни дни; не само в Пловдив, но и в Стара Загора, Мадан, Чирпан. Не се интересуваше от възнаграждения – искаше само да го превозят.

Направи брат ми Елеан хирург, но мене – не можа, аз станах икономист. И до края му беше мъчно, че не продължих и аз Делото му.”, каза в заключение Димо Зънзов.

(Ох, моят баща също дълбоко страдаше, когато замених бялата престилка с перото. Никога няма да забравя с каква огромна горчивина ми каза, когато започнах работа като редактор в тогавашния в. “Здравен фронт”: “Учил съм те за лекар, не – за журналист или писател.” Едва ли ми е простил. Ще нося вината към него до края на дните си. Бел. Т. Н.)

Чест прави на ректора на МУ – Пловдив доц. Георги Паскалев и останалите пловдивски хирурзи, че нарекоха Аулата на УМБАЛ “Св. Георги” на името на своя незабравим учител и наставник проф. Иван ЗЪНЗОВ. Вечна да е паметта му!

Проф. Петър УЧИКОВ

На XI eтаж на “Хирургиите”, както пловдивчани наричат най-голямата болница не само във Вечния град, но и в цялата страна “Св. Георги”, се намира Клиниката по гръдна и коремна хирургия. Завежда я безспорният доайен на пловдивските хирурзи проф. Петър УЧИКОВ. Висок, стегнат, приветлив и усмихнат човек. Ходи стегнато, като младеж, чернокос – а е 70-годишен! Винаги съм смятал, че си боядисва косата. Сякаш ми чете мислите:

“Никога не съм дори и помислял да се къносвам. Всичко е въпрос на ген, чак след това – на начина на живот. Майка ми почина на 92 години, нямаше един бял косъм, ще повярваш ли? Ако не се бе залежала, след като си счупи бедрената кост, щеше да стигне, че дори и да надхвърли 100-те.”

От първия си работен ден, на 1 декември 1963 г., е хирург – започва в Окръжна болница – Смолян. За свои първи учители смята д-р Андрей Илиев и д-р Асен Маргаритов (който е също и онколог, и уролог). Годишният му актив е средно 500 операции. За близо 43 години досега са станали поне 21-22 хиляди. Какво ли не е виждал и отстранявал, особено в корема – от най-“прости” апендицити (всъщност, обикновени операции няма – винаги е възможно, не дай, Боже, да възникнат всякакви усложнения) до 8-кгр сарком (този казус му е един от най-тежките, отпрепарирвал го е 4-5 часа с пръсти от околните органи, с които се е срастнал – аорта, панкреас, черва; човекът живял още 7 години без никакви оплаквания, докатопочинал при катастрофа…).

По време на едно дежурство в “Спешна хирургия” – Пловдив извършва през цялата нощ – от 19 ч до 8 часа сутринта на другия ден – 18 операции почти без прекъсване; от тях – 11 апендектомии, 3 перфорирали язви, 3 холецестита и 1 илеус. Написва си рапорта, предава болните за наблюдение и чак по обед, когато си тръгва за дома, усеща умората. Уж сяда на масата да похапне, но се търкулва на дивана и спи дълбоко, непробудно и безпаметно чак до сутринта, цели 20 часа! Подобен противоестествен “алгоритъм” му се случва още няколко пъти. Определя го с простичката народна дума “утрепия”, т. е. да окапеш, да се претрепеш от работа…

Това е Съдбата на хирурга – товарът на пренапрежението и преумората. И на онази огромна, непозната за другите професии, почти непосилна Отговорност за Живота на други хора.

Разказва за една млада своя землячка, родопчанка. Докарват я след катастрофа, с разкъсан и премазан черен дроб. Тъкмо го зашива и затваря коремната стена – кръвва отново… Пак отваря, нови шевове и уж приключва и вече се размива – а тя получава втори излив. Следва трета реоперация. Отива си момата, ще я изтърват… Локално и венозно й влива фибринолитици, и – най-после: всичко вече е спокойно. Не си тръгва, седи над главата й дълги часове, бди като орел над пилето в гнездото си. Когато я изписват, му подарява родопско одеало. Получавал ги е с десетки, но това го топли най-добре, вече четвърт век – протрило се е, ала не го изхвърля, все с него се завива през зимните нощи; то му е като реликва.

Няма да забрави и друг случай, пак от Смолян. Младеж-секач, върху който се е сгромолясал отсечен бор. Строшените ребра проникват в белия дроб и диафрагмата и предизвикват разкъсванията им. Наставя, шие, отстранява съсиреци; всичко завършва благополучно. Анестезиологът екстубира момчето, то започва да диша самостоятелно. Целият екип се радва, сам д-р Учиков излиза навън и тържествено поздравява смълчаните родители с избавлението. И изведнъж – вътре настава някаква паника. Втурва се обратно, разтревожен. Сърцето на момчето е спряло – вероятно от токсините, пропили в целия организъм от клетъчния разпад на премазаните тъкани.

Заридава пред всички.

“Със смъртта на млад пациент не се свиква!”

Принцип в работата?

“Бъди всеотдаен и честен със своя болен!”

Това, според проф. Учиков, трябва да бъде неотменно правило в етичните норми на лекарите, особено – на хирурзите. Не е съгласен обаче, че на пациентите трябва да се казва всичко в очите. Напр. при рак е по-добре те да бъдат благородно излъгани или поне заблуждавани. Разкрива жестоката истина единствено пред най-близките им. Никога няма да забрави един турчин. Диагностицират му рак на белия дроб; майката, уж обещава, но не му спестява истината. Човекът не издържа страшната вест и се хвърля от XI етаж. А заболяването е в ранния стадий, предстоящата операция е щяла да удължи живота му поне с 4-5 години.

Никога не би сменил хирургията с каквата и да е друга професия. Въпреки пренапрежението, безсънните нощи, страшната отговорност и безбройните разочарования от… собствените пациенти. (“Винаги има типове, които вгорчават живота на хирурга!”) Един опериран идва седмица след изписването с армаган – щайга ягоди. Професорът тъкмо ще влиза в залата. Дава му ключа от колата си – да я сложи в багажника. Когато следобед си тръгва за вкъщи, забелязва, потресен: липсват му инструментите и пожарогасителят…

И, все пак, не съжалява, че им е помагал; би ги лекувал пак, ако го потърсят. (“Силният човек винаги е великодушен.”) Важното е, че на 80-90% от пациентите помагаш истински, и то се вижда от всеки.

Те винаги се сърдят, когато не им даде повече болнични при изписване или придружаване. А опитният лекар преценява по професионална съвест: той много добре знае колко дни са нужни за заздравяване и възстановяване. (“И, после, не трябва ли да си щадим държавата – тя нали е на всички ни?”) Веднага му стават едва ли не врагове, когато не им угоди. Както и – когато откаже да оперира техен близък, който е безнадеждно болен. Или директно им каже да се готвят за най-лошото. Какво, като е преценил, че е  иноперабилен? Хората смятат, че хирургът, особено ако е професор, трябва да е способен да извърши и невъзможното, да избави и неспасяемия. А всички ние, от неграмотния ваксаджия до президента, сме едни обикновени простосмъртни от еднаква плът и кръв; с нищо не са ни различни и анатомичното устройство, и физиологичните процеси.          

Не е дълбоко религиозен, но все му се вярва, че има някаква Свише Сила, на която, особено при тежки случаи, се уповава. Когато тръгне към някоя сложна операция, повтаря пред екипа думите на баба си: “Господ напред, и ние след него!” Над бюрото си е закачил  иконата на св. Георги Победоносец. Нека и той да го води…

Смята за свои учители генерал проф. Генчо Кръстинов (“Много благ човек беше. Добър, колегиален – душица.”), проф. Пею Мишев (“Точен диагностик”) и, най-вече, проф. Янко Добрев (“Вярно – суров,  затворен и дори недружелюбен, но превъзходен професионалист. Няма област, в която да не е оперирал, при това – успешно: сърце, бял дроб, ортопедия, урология. Той извърши първата интратрахеална наркоза в България, първата остеосинтеза, т. нар. “Пирон на Кюнчер”, първата комисуротомия”).

Според проф. Петър Учиков, синонимът на българската хирургия е проф. Янко Добрев. Допълва: “Проф. Иван Зънзов е негов ученик. И то – най-добрият!”. За изключителни хирурзи смята също проф. Юрий Тошев (“Невероятен човек, диагностик и оператор; изтъкан от интелигентност, финес, чистота и добронамереност”), както и проф. Димитър Плосков (“Хирург-художник; жалко, че си отиде толкова млад – уви, той си е виновен – много пушеше и пиеше…”), и проф. Лазар Хайдудов (“Освен блестящ и всеотдаен хирург, беше и най-големият ни лектор.”).

Проф. Петър Учиков не спира да работи и до ден днешен. Собственият му син също работи при него, вече е доцент. Какво по-хубаво от хирургическите династии?!

Автор: Д-р Тотко Найденов